Решение № 15042 от 27.7.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 5015/2026 г.

Гражданско дело № 20261110105015 по описа за 2026 година Производството е образувано по искова молба на А. Й. Б. срещу ............. АД, с която са предявени при условията на обективно евентуално съединяване следните искове: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на Договор за кредит № .../10.02.2026 г. поради противоречие на закона, включително поради наличие на неравноправни клаузи в него; евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 27, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, поради противоречие на закона, включително поради неравноправност; евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожност на неустоечната клауза на чл. 27, ал. 1 от договора поради накърняване на добрите нрави. Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за кредит № .../10.02.2026 г., по силата на който му е предоставен кредит в размер на 400 евро за срок от 30 дни, като той се задължил да върне сума в размер на 511 евро и по договора били уговорени ГПР в размер на 34.80 % и ГЛП в размер на 36 %. Сочи, че бил задължен да осигури обезпечение след сключването му, а при непредставянето му – да заплаща неустойка в размер на 0.9 % от размера на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, платима периодично с всяка погасителна вноска. Релевира възражение за нищожност на целия договор поради противоречие със закона. Счита, че договорът е в противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Изтъква, че не е посочен приложимият лихвен процент и условията за прилагането му, доколкото не става ясно дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Излага, че в договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, поради което не става ясно кои компоненти са включени в него, включително дали неустойката при непредоставяне на обезпечение е включена и как точно годишната лихва се съотнася към ГПР. Счита, че с уговорката за заплащане на неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на ГПР, като посоченият ГПР не е реално прилаганият в отношенията между страните, защото неустойката на практика е добавък към възнаградителната лихва. Последното сочи като заблуждаваща търговска практика, обуславяща неравноправност на клаузите относно ГПР. При условията на евентуалност възразява, че нищожна е самата неустоечна клауза. На първо място, счита че с нея се нарушава забраната по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Навежда възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 143, т. т. 5 и т. 19 ЗЗП. Възразява, че неустоечната клауза противоречи на добрите нрави. Счита, че неустойката цели единствено скрито оскъпяване на кредита и излиза извън присъщите й функции, като нарушава принципите на добросъвестност и справедливост. Изтъква, че е неясно какви точно вреди на кредитора би покрила, при положение че е свързана с вторично задължение на потребителя, като същевременно тя прехвърля върху него риска от неизвършването от кредитора на оценка на кредитоспособността му и цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Твърди, че приложеният към исковата молба договор не е бил сключен между страните и не е породил действие. Сочи, че ищецът е подал искане за сключването му онлайн, след което дружеството му е изпратило СЕФ и проект на договор, но впоследствие заявката за сключването му е отменена и договор не е сключен. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното: Съдът е сезиран с главен иск за прогласяване нищожност на договор за кредит поради противоречието му на закона /включително поради наличието на неравноправни клаузи в него/, а в условията на евентуалност – с иск за прогласяване нищожност на договорна клауза, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, поради противоречието й на закона и поради неравноправния й характер, а евентуално – поради накърняване на добрите нрави. В тежест на ищеца по предявените в условията на евентуалност искове е да докаже следните факти: сключването между страните на Договор за кредит № .../10.02.2026 г. и неговото съдържание; твърдените пороци на договора, евентуално – на неустоечната клауза. Основният спорен между страните въпрос е дали процесният договор за кредит е бил сключен между страните. По този въпрос съдът намира следното: Ищецът е представил Договор № .../10.02.2026 г. за потребителски кредит, предоставен от разстояние, според който ответникът в качеството на кредитор му е предоставил паричен заем под формата на кредитна линия с максимален размер от 400 евро. Сумата по първия транш е 400 евро и условията за нейното усвояване са подаване на заявление за кредит, одобрение от кредитора и сключване на договор за кредит. За всеки следващ транш е необходимо пълно погасяване на задълженията по предходните траншове, отново подаване на заявление за кредит, одобрение от кредитора и сключване на анекс. В договора е посочено, че лихвеният процент по кредита е 36 %, годишният процент на разходите е 34.80 %, а общата дължима от потребителя сума, изчислена към момента на сключване на договора, е 410.08 евро, която следва да бъде погасена от потребителя в срок от 30 дни. Съгласно чл. 5 от договора кредиторът предоставя на потребителя сумата по кредита в деня на сключването му по избран от последния в заявлението за кредит начин – банков превод по посочена от потребителя банкова сметка или на каса на „.......“. Условие за предоставяне на кредита според чл. 1, т. 11 от договора е предоставянето на обезпечение – поръчител или банкова гаранция. В чл. 17, ал. 1 е посочено, че ако страните са договори обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от сключването на договора да: в брой в търговските обекти на кредитора; осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други; предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора /включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в срок от 1 работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, като срокът на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл. 17, ал. 2 третото лице – поръчител и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в общите условия, и се одобряват от кредитора, като одобрението се извършва единствено по негова преценка. Според чл. 27, ал. 1 от договора, ако потребителят не изпълни задължението си, посочено в чл. 17, дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл. 17 причинява на кредитора вреди в размер на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Съгласно чл. 27, ал. 2 страните се съгласяват в случай на настъпване на дължимостта на неустойката потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна неустойка. В чл. 27, ал. 3 е посочено, че неустойката се дължи само за периода, през който потребителят не е осигурил договореното обезпечение, а ако той осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението, а ако след предоставяне на обезпечението неговото действие бъде прекратено независимо по какви причини, отново настъпва неизпълнение и потребителят дължи неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено. С чл. 29 страните се съгласяват, че размерите на неустойките, посочени в договора и общите условия, са договорени свободно от тях и не са прекомерни. Съгласно чл. 30 договорът влиза в сила на датата на неговото сключване от страните, като той се счита за сключен с изразяване на съгласието от потребителя по реда, посочен в общите условия. В чл. 2, ал. 1 от договора като неразделна част от него са посочени Приложение 1 – Заявление за кредит, Приложение 2 – Погасителен план, и Общи условия на договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние, но посочените документи не са представени по делото. В договора е вписано, че екземпляр от него и приложенията към него са предоставени на потребителя в електронна форма в създадения от него профил в уебсайта на кредитора, намиращ се на адрес: ............ Ответникът възразява, че приложеният към исковата молба договор не е бил сключен между страните и не е породил действие, а представлява единствено проект на договор, тъй като заявката за сключването на договор е била отменена. В подкрепа на това свое твърдение представя на хартиен носител електронни документи, неоспорени от ищеца. От Лог файл, съдържащ история на кредита, е видно, че заявката за процесния кредит е постъпила при дружеството на 10.02.2026 г. в конкретен част от конкретен IP, но липсват данни договорът за кредит да е потвърден от клиента. Установява се от История на изпратените СМС съобщения на клиента, че непосредствено след получаване на заявката за кредит ответникът е изпратил на посочения от ищеца телефонен номер съобщение, че може да подпише своя договор в своя профил, като е посочен интернет линк за целта, а от История на изпратените и-мейл съобщения на клиента е видно, че веднага след това дружеството е изпратило на ищеца и-мейл с прикачени към него файлове – СЕФ и Общи условия от разстояние. Изяснява се от История на изпратените СМС съобщения на клиента, че след 3 минути дружеството е изпратило на същия телефонен номер съобщение, че искането за кредит е отказано. Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Според легалната дефиниция, съдържаща се в § 1, т. 2 ДР ЗПФУР, средство за комуникация от разстояние е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя. В случая при съвкупната оценка на представения от ищеца документ, наименован Договор № .../10.02.2026 г. за потребителски кредит, предоставен от разстояние, и представените от ответника доказателства се налага извод, че договарянето е осъществено чрез СМС и и-мейл, които несъмнено представляват средства за комуникация от разстояние. Ето защо въпросът дали договорът е бил сключен следва да бъде разрешен при съобразяване на разпоредбите на ЗПФУР. Преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да му предостави своевременно информацията по чл. 8, ал. 1 ЗПФУР. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПФУР преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да го уведоми своевременно за всички условия на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да му предостави информацията по чл. 8 и 9 на хартиен или на друг траен носител, достъпен за потребителя. Чл. 11, ал. 1 ЗПФУР изисква информацията за договорните задължения, която се предоставя на потребителя преди сключването на договора, задължително да съответства на задълженията по договора, които биха възникнали съгласно приложимия към договора закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние, при условиe че договорът бъде сключен. Съгласно чл. 18, ал. 2 ЗПФУР за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис /понастоящем – Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги/. Според чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък „Регламент (ЕС) № 910/2014“. Съгласно чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 „електронен документ“ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудиовизуален запис. Чл. 2 ЗЕДЕУУ дефинира електронното изявление като словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията, като електронното изявление може да съдържа и несловесна информация. В случая няма съмнение, че представеният от ищеца документ, озаглавен Договор № .../10.02.2026 г. за потребителски кредит, предоставен от разстояние, следва да бъде разглеждан именно като електронен документ по смисъла на легалната дефиниция. Възпроизвеждането му върху хартиен носител не променя характеристиката му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК електронният документ се представя по делото именно върху такъв носител като препис, заверен от страната. При липса на оспорване от насрещната страна представянето на хартиения препис от електронния документ е достатъчно за доказването на неговото съществуване, както и на неговите авторство и съдържание. В случая ответникът не е оспорил съществуването на представения от ищеца електронен документ, наименован Договор № .../10.02.2026 г. за потребителски кредит, предоставен от разстояние, поради което и не е поискал представянето му на електронен носител. От друга страна обаче, той е възразил, че така представеният електронен документ представлява единствено проект на договор, т.е. предложение от страна на дружеството, което не е прието от ищеца. Отговорът на въпроса дали представеният от ищеца Договор № .../10.02.2026 г. за потребителски кредит, предоставен от разстояние, в действителност доказва постигнато между страните съгласие да бъдат обвързани от обективираните в него клаузи или представлява единствено проект на договор, предоставен от ответника на ищеца съобразно задълженията му по ЗПФУР в рамките на техните преддоговорни отношения, е неизменно свързан с това дали договорът има характер на подписан документ. Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ вр. чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014, т.е. за електронен подпис се считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. Законът обаче придава значение на подписан документ на електронния документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис – по аргумент от чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ, който допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис и на усъвършенствания електронен подпис стойността на саморъчен, какъвто те в общия случай нямат. Електронно изявление, неподписано с квалифициран електронен подпис /при липса на различна уговорка между страните/, има доказателствена сила на изходящо от посочения автор, само ако не е спорен същият. При спор обаче подлежи на доказване авторството му, тъй като само електронното изявление, подписано с квалифициран електронен подпис, удостоверява и авторството на документа /в този смисъл – Определение № 169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г. на ВКС, І ТО; Определение № 451/06.07.2020 г. по т. д. № 1530/2019 г. на ВКС, I ТО/. В случая представеният от ищеца Договор № .../10.02.2026 г. за потребителски кредит, предоставен от разстояние, не съдържа квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ вр. чл. чл. 3, т. 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014, нито на обикновения електронен подпис е придадена стойността на саморъчен. При това положение и щом сключването му между страните е изрично оспорено от ответника, документът не се ползва с формална доказателствена сила, присъща на подписаните писмени документи. Въпреки това той не е „правно нищо“ и не може да бъде игнориран, без да се укаже възможността за доказване на сключването му от страните. Принципно представянето на документ, върху който липсва подпис на издателя му, предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други доказателствени средства при оспорване. Такова оспорване е своевременно направено по делото от ответника, поради което за ищеца в качеството му на страна, която е представила оспорения Договор № .../10.02.2026 г. за потребителски кредит, предоставен от разстояние, възниква задължението да ангажира други доказателства за неговото сключване между страните, както изрично й е указано с доклада, обективиран в Определение № 19173/22.05.2026 г. Въпреки това той е проявил пълна процесуална пасивност, като не е ангажирал други доказателства /различни от хартиения препис на оспорения електронен документ/, за да установи, че договорът действително е сключен. Нещо повече – въпреки липсата на проведено от ищеца пълно главно доказване на намиращия се в негова доказателствена тежест факт на сключване на процесния договор в случая ответникът е провел успешно насрещно доказване на твърдението си, че договорът в действителност не е сключен, а представеният от ищеца хартиен препис от електронен документ има характера единствено на проект на договор. От представените от ответника и неоспорени от ищеца електронни документи се установява, че проведеното между тях чрез средства за комуникация от разстояние договоряне е преустановено само 3 минути, след като ищецът е получил проект на договора. При категорично установяване от ответника на факта на прекратяване на договарянето безпредметно е да се изследва /а още по-малко по искане на ответника, който не носи доказателствената тежест/ дали сумата по несключения договор за кредит е била предадена на ищеца. Всичко изложено обуславя извода на съда, че ищецът не е доказал сключването на договора за кредит, по отношение на който са предявени главният иск за прогласяване нищожността му в цялост и евентуалните искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27, ал. 1 от него. Това прави всички предявени искове неоснователни, без да е необходимо съдът да извършва преценка дали договорът страда от порок, обуславящ неговата пълна нищожност, а евентуално – нищожност на клаузата на чл. 27, ал. 1 от него. По разноските: На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се дължат разноските по делото. В случая той претендира сумата от 153.39 евро – адвокатско възнаграждение, и доказва извършването на разхода. Ето защо тази сума следва да се възложи в тежест на ищеца.