Решение № 194 от 29.10.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 391/2024 г.

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Обжалвано е решение № 792/17.06.2024 г. по гр.д. № 3048/2023 г. на ОС- П., с което е обявен за нищожен сключеният между „С. к.“ ООД-гр.С. от една страна, в качестовото му на заемодател, и от друга И. Й. К. в качеството му на заемател, договор за паричен заем „Ф.Д.“ с нотариална заверка на подписите на страните рег. №••••/10.07.2019 г. на Г.Д. - помощник-нотариус при И. М. - нотариус в район Районен съд - П., рег. №••• на Нотариалната камара, неразделна част от който е Приложение № 1 - Погасителен план месечни погасителни вноски Договор за паричен заем №•••••/11.07.2019 г., поради противоречието му на закона - чл. 24, ал. 1, т. 9 във връзка с § 1, т. 17 ДР и чл. 29, ал. 9 Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители, и е осъдено „С. к.“ООД-гр.С. да върне на И. Й. К. всички платени суми, надхвърлящи общия размер на кредита по Договор за паричен заем „Ф.Д.“ с нотариална заверка на подписите на страните рег. №••••/10.07.2019 г. на Г.Д. - помощник- нотариус при И. М. - нотариус в район Районен съд - П., рег. №••• на Нотариалната камара, неразделна част от който е Приложение № 1 - Погасителен план месечни погасителни вноски Договор за паричен заем №•••••/11.07.2019 г., възлизащи на 5 236.99 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда 14.11.2023 г. до окончателното им изплащане, както и е осъдено „С. к.“ООД-гр.С. да заплати на адвокат Р. Н. Р. от Адвокатска колегия – П. сумата от 4 315.29 лв. - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие на ищеца по гр. д. №•••••••••••• по описа на Окръжен съд - П. за 2023 г. И. Й. К., както и да заплати на Окръжен съд - П. сумата от 1 630.28 лв.- държавна такса по производството и сумата от 180 лв.-бюджетни разноски по допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Жалбоподателят „С.к.“ООД-гр.С. моли решението да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по съображения, изложени във въззивната жалба от 10.07.2024 г., като бъдат отхвърлени предявените срещу дружеството искове. Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва предявените искове като неоснователни. Претендира за присъждане на разноски. Ответникът по въззивната жалба И. Й. К. моли тя да бъде оставена без уважение като неоснователна по съображения, изложени в отговор от 19.08.2024 г. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.38 във вр. с чл. 24, ал.1, т.9 от ЗКНИП, чл. 39 от ЗКНИП и чл. 86, ал.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните на 10.07.2019 г. договор за паричен заем „Ф.Д.“ поради нарушение на разпоредбите на чл. 24, ал.1, т.8 и т.9 от ЗКНИП, тъй като посочените в договора за кредит стойности на лихвения процент по кредита и годишния процент на разходите не отговарят на реално прилаганите, и за осъждане на ответното дружество да му върне сумата 5 236, 99 лв., представляваща заплатени без основание лихви, такси, неустойки и разходи по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба. Претендира за присъждане на разноски за въззивното производство. Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното: Безспорно е между страните, че 10.07.2019 г. между тях е сключен представеният в копие от ответника с отговора на исковата молба договор за паричен заем „Ф.Д.“. Безспорно е, че съгласно този договор дружеството като заемодател е предоставило на ищеца като заемател сумата 10 000 лв. със срок на връщане 60 месеца. Безспорно е, че за обезпечаване на задълженията си по договора за заем ищецът като заемател е учредил в полза на дружеството- заемодател ипотека върху свой недвижим имот с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №••/10.07.2019 г., том ••, рег. № •••, дело № •••/2019 г. на нотариус И. М.. Безспорно е, че ищецът не е предоставил на дружеството обезпечение съгласно поетото от него задължение по чл.11 от договора – в срок до 20 дни от датата на предаване на заемната сума да предостави на заемодателя обезпечение – трето физическо лице солидарен длъжник, което да отговаря на посочени в клаузата изисквания. Безспорно е, че на 17.12.2019 г. от ищеца-заемател е изплатено задължението му по договора. Безспорно е, че в отношенията между страните по процесния договор за заем приложими са разпоредбите на ЗКНИП. С подадената на 12.01.2024 г. искова молба ищецът твърди, че сключеният договор за паричен заем е нищожен и той е дължал връщане само на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва, неустойка или други разходи по кредита, като всички платени суми по кредита над главницата от 10 000 лв. са платени без основание и подлежат на връщане. Твърди, че договорът е нищожен поради нарушаване на добрите нрави, тъй като посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40, 08% не отговаря на реално приложения, защото предвидената в договора неустойка в размер на 10 571, 20 лв. за неизпълнение от заемателя на поетото задължение в срок от 20 дни от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение чрез поръчителство от физическо лице, което да отговаря на посочени в договора условия, представлява скрита печалба и добавък към договорната лихва. Твърди, че при неизпълнение на уговорката за предоставяне на това обезпечение заемателят дължи неустойката, която се престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Заявява, че съгласно съдебната практика при обезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от два пъти размера на законната лихва. Твърди, че в случая договорената между страните лихва надхвърля повече от 4 пъти законната лихва. Твърди, че в случая възнаградителната лихва за целия период на договора, без да се включва в нея начислената неустойка, която представлява скрита лихва по своята същност, възлиза в размер на 14 948, 80 лв., което е почти един път и половина повече от отпуснатата главница. Твърди, че в нарушение на чл.24, ал.1, т.8 и т.9 от ЗКНИП посочените в договора за кредит стойности на лихвения процент по кредита и годишния процент на разходите не отговарят на реално прилаганите. Твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40, 08% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка по своята същност представлява добавък към договорната лихва. Счита, че тази неустойка представлява скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатява. Твърди, че чрез предвиждането на неустойка за неосигуряване на обезпечение заемодателят си осигурява допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като е преодоляно законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Твърди, че бидейки наясно с невъзможността на потребителя да изпълни посочените в договора задължения, заемодателят предварително е предоставил на ищеца погасителен план, в който е предвидено заплащането на неустойката като част от анюитетните вноски. Твърди, че поради невключването на неустойката в посочения в потребителския договор размер на ГПР той (ГПР) не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Твърди, че с това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 48, 13% ГПР. Твърди, че не му е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 6 от ЗКНИП преди сключване на договора какъв е размерът на всички разходи, за които той трябва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата той не е могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които той следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Заявява, че във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Твърди, че ГПР се формира по точно определена методика, регламентирана в чл. 29, ал.1 от ЗКНИП и по силата на чл.29, ал.2 от ЗКНИП по алгоритъм, уреден в Приложение №1 и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание по аргумент от чл.23, ал.3 от ЗКНИП. Твърди, че в процесния договор кредиторът е посочил единствено като абсолютни стойности лихвеният процент по заема и ГПР, като липсва разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48, 13%). Твърди, че е посочен лихвен процент по кредита 40, 08% (който е фиксиран), но освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 48, 13%. Твърди, че законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредити размера на ГПР, тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят в срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и финансовите им възможности да го обслужват. Съответно, с оглед засилената защита на правата на потребителите и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са по-силната икономически страна в гражданския оборот, законът предвижда при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор съгласно чл.24, ал.1, т.9 във вр. с чл.38 от ЗКНИП. Затова моли съда да прогласи нищожността на договора за паричен заем и да осъди ответника да му върне посочената сума като платена без основание, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба. С отговора на исковата молба от 26.03.2024 г. ответното дружество оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че неустойката, която се начислява при непредоставяне на трето физическо лица като солидарен длъжник от страна на заемателя в срок до 20 дни след усвояване на сумата, изпълнява своята обезпечителна функция. Твърди, че са неоснователни твърденията на ищеца за нищожност на начислената обезпечителна неустойка съгласно чл.11 от договора. Твърди, че предвидената неустойка за непредоставяне на трето физическо лице за солидарен длъжник в посочения срок не се начислява първоначално при сключването на договора, а под отлагателно условие – в случая, че заемателят не предостави договореното обезпечение. Твърди, че така договорената неустойка не е прекомерна и не излиза извън пределите на присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции. Заявява, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение – трето физическо лице солидарен длъжник от страна на потребителя води до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на вземането в случай на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Заявява, че предоставянето на това обезпечение зависи изцяло от волята и действията на потребителя. Заявява, че в случай, че ищецът изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение – трето физическо лице солидарен длъжник, то той е договарян недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл.12 от ЗЗД с ясното намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. Заявява, че в случай че договореният между страните 20-дневен срок е бил недостатъчен за осигуряване на обезпечение, потребителят е следвало да информира за това кредитора, като отправи писмено искане за удължаване на договорения срок, или да предложи друго заместващо обезпечение, а в случая клиентът не е направил нито едно от двете неща. Възразява, че дори и да се приеме, че договорената неустойка е прекомерна, това не обуславя извод за нищожност на целия договор за кредит, а води до нищожност единствено на тази клауза по аргумент от чл. 29, ал.10 от ЗКНИП. Заявява, че дори да се приеме, че договорената неустойка е уговорена в противоречие с добрите нрави, то по смисъла на чл.29, ал.10 от ЗКНИП подлежи на обявяване за нищожна единствено клаузата за неустойка, а действието на договора за кредит следва да бъде запазено в съответствие с възприетия в чл. 26 от ЗЗД принцип. Твърди, че кредиторът дава възможност на кредитополучателя да предостави обезпечение – трето физическо лице солидарен длъжник и едва след като това не се случи се начислява тази неустойка. Твърди, че за разлика от лихвата, която се дължи изначално, начисляването на тази неустойка е под отлагателно условие и кредиторът няма как предварително да знае дали такава неустойка ще бъде начислена или не, това зависи изцяло от действията/бездействията на кредитополучателя, от което произтича и основната разлика с възнаградителната лихва. Твърди, че е неоснователно искането на ищеца да плати само чистата стойност на кредита, без лихвата и другите разходи по кредита. Възразява, че е неоснователно твърдението, че договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40, 08% е в ущърб на потребителя и в разрез с изискванията за добросъвестност. Твърди, че е спазена разпоредбата на чл. 29, ал.9 от ЗКНИП, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на МС. Заявява, че в случая лихвата е единственият разход, взет предвид от кредитора при определяне размера на ГПР, който е в рамките по разпоредбата на чл. 29, ал.9 от ЗКНИП. Заявява, че договорът съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение 1 начин. Твърди, че предвидените в договора задължения за неустойка за непредоставено обезпечение, претендирана на основание чл.11 от договора, за разходи за събиране на просрочени задължения, претендирани на основание чл.17, ал.2 от договора, както и за неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 10% от отпуснатата заемна сума, претендирана на основание чл.17, ал.5 във вр. с ал.4 от договора, не следва да намерят отражения в допусканията съобразно Приложение №1 при изчисляването на ГПР, поради което размерът на ГПР не надвишава максимално предвидения такъв в чл.29, ал.9 от ЗКНИП. Заявява, че ищецът е направил плащане по кредита, даже го е изплатил предсрочно, като наличието на плащане говори за систематичност в действията на ищеца, което противоречи на твърдението му, че сключеният договор е нищожен. Заявява, че ако едно лице смята определен договор за нищожен, то няма да заплаща въобще или би заплатило много малко, като плащането показва воля от страна на ищеца да спазва в цялост подписания договор за паричен заем. Заявява, че дружеството е предоставило всичко необходимо на заемополучателя-ищец, за да може той да вземе информирано решение за сключване на договора, като ищецът преди подписването на договора е запознат с условията на договора и придружаващите го документи, сред които е и „Тарифа такси“, предоставена от дружеството, както и Общата информация. С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че е налице неяснота относно начина на изчисляване на определения в договора и в погасителния план към него ГПР от 48, 13%, а от там и за общата сума, дължима от потребителя по кредита. Съдът посочва, че в погасителния план по договора за паричен заем е посочена и предвидената в раздел II, чл.5, т.5.1 от договора такса за разглеждане на документи в размер на 2, 5% от главницата или 250 лв., която обаче според неоспореното заключение на ССЕ не е взета предвид при изчисляване на ГПР по договора, в който е включена единствено възнаградителната лихва, т.е. въпреки че таксата за разглеждане на документи е пряко свързана с договора за заем, поради което съставлява разход по кредита, тя не е взета предвид при изчисляване на ГПР. Съдът установява от заключението на ССЕ, че по договора за паричен заем са събрани освен такса за разглеждане на документи и други такси, общият размер на които към датата на предсрочното погасяване възлиза на 1 883, 60 лв., по отношение на които липсва яснота относно основанието за начисляването и плащането им, а от тук не би могло да се направи и преценка дали и те не следва да се вземат предвид при изчисляване на ГПР по договора. Съдът посочва, че съобразно изрично даденото в раздел II, чл.4, т.4.9 обяснение относно начина на формиране на ГПР, при изчисляването му не е включена таксата за оценка на имот, което е в противоречие с нормата на §1, т.17 от ДР на ЗКНИП, постановяваща, че общият разход по кредита за потребителя включва и разходите за извършване на оценка на недвижим имот, когато такава оценка е необходима за получаване на кредита. Съдът намира, че е недопустимо кредиторът да отказва да прилага закона под претекст, че тази такса не му била известна, тъй като не била нормативно заложена или определена в тарифа на оценителя, още повече, че оценка на предоставеното по договора обезпечение се прави по искане на кредитора, а не по усмотрение на заемополучателя. Съдът приема за основателно и твърдението на ищеца, че посоченият в договора за кредит ГПР не отговаря на реално приложения с оглед на предвидената в чл.11, ал.3 неустойка за непредоставяне на обезпечение – солидарен длъжник, съставляваща по същество скрита печалба за кредитора. Съдът преценява, че в действителност така уговорената неустойка, за която в разрез с твърденията на ответника е установено по делото, че е начислена ден след сключване на договора, без да се изчака изтичане на срока за изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечението, няма за цел нито да обезпечи изпълнението на договорно задължение, нито да санкционира длъжника, тъй като поставените от кредитора условия са трудно изпълними, съответно неизпълними, и неустойката не е обвързана от поведението на заемателя, т.е. като обезщетение за виновно неизпълнение на определени с договора задължения, а същата има вторичен характер на неизпълнението на длъжника да осигури допълнително обезпечение по вече сключения договор и рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на дълга. Съдът преценява, че тази неустойка няма и обезщетителна функция за кредитора, тъй като непредоставянето на предвиденото с нея допълнително обезпечение не води до претърпяване на вреди от него, защото договорът е обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот, чиято пазарна стойност значително надвишава предоставената в заем сума и подлежащата на връщане такава, ведно с възнаградителната лихва и уговорените такси. Изводът на съда е, че тази неустойка единствено служи като неоправдано средства за оскъпяване на заема и увеличаване на заемната тежест на длъжника, като води от една страна до скрито оскъпяване на кредита с повече от 100% от заетата сума, въпреки че договорът е обезпечен с договорна ипотека, а от друга до неоправдано обогатяване на заемодателя, поради което предвидената в чл.11, ал.3 от договора неустойка по същество представлява допълнително за него възнаграждение, което обаче не е включено нито в посочения в договора лихвен процент по кредита, нито в упоменатия в него ГПР. Затова съдът приема, че ГПР по процесния договор е определен в нарушение на закона – чл. 24, ал.1, т.9 във вр. с §1, т.17 от ДР на ЗКНИП, тъй като в него не са включени всички разходи по заема, а именно такса за разглеждане на документи, такса за оценка на имот, евентуално други такси, които са заплатени от заемополучателя, предвид липсата на данни за основанието за начисляването им, съответно в ГПР не е посочена и реално дължимата по договора възнаградителна лихва, което води до невъзможност и за преценка за спазване на регламентираното в чл.29, ал.9 от ЗКНИП условие ГПР да не надвишава 5 пъти законната лихва за просрочени задължения. Съдът преценява, че несъблюдаването на тези императивни изисквания води и до липса на съществени елементи от съдържанието на договора за кредит на недвижим имот по смисъла на чл. 24, ал.1, т.9 и т.11 от ЗКНИП, което има за последица недействителност на договора по силата на закона – чл. 38 от ЗКНИП. Затова съдът приема, че договорът е недействителен и предявеният иск за прогласяване на недействителността му следва да бъде уважен, а с оглед разпоредбата на чл. 39 от ЗКНИП и на основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД ответникът следва да бъде осъден да върне на ищеца всички платени суми, надхвърлящи общия размер на кредита, възлизащи според заключението на вещото лице на 5 236, 99 лв., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба. С подадената на 10.07.2024 г. въззивна жалба дружеството-ответник по спора твърди, че таксата за разглеждане на молбата за отпускане на кредит в размер на 2, 5% от заемната сума е предвидена в раздел II, чл.5, т.5.1 от договора за паричен заем, сключен на 10.07.2019 г. и тя се дължи от заемателя еднократно. Заявява, че в сключения договор съгласно чл.6.2 е предвидено, че преди отпускане на заема заемателят се съгласява заемодателят да удържи от заемната сума таксата за разглеждане на искането за сключване на договор за заем. Твърди, че с оглед на постигнатата уговорка кредиторът не следва да включва тази такса, тъй като същата се дължи още преди сключване на процесния договор, като едва след нейното заплащане започва процедурата по водене на преговори, чрез която да се постигне съгласие от страните за уговорките, при които ще се сключи процесният договор, поради което и с оглед на обстоятелството, че ищецът е могъл да влияе върху съдържанието на процесния договор за заем, то ищецът е предпочел дължимата такса да бъде удържана от кредитора вместо да я изплаща предварително. Твърди, че окръжният съд неправилно е приел относно общия размер 1 883, 60 лв. на таксите към датата на предсрочното погасяване, че липсва основание за тяхното начисляване, както и съответното им плащане от заемателя. Заявява, че съгласно чл.41, ал.3 от ЗКНИП кредиторът има право на справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи, които са сторени по повод предсрочното погасяване на кредита, а в случая кредитът е предсрочно погасен от ищеца за по-малко от 5 месеца. Заявява, че ищецът е бил запознат и с Тарифата за такси, приложима по неговия кредит, видно от положения подпис върху нея, както и че той след запознаване с цялата изискуема информация се е съгласил да сключи процесния договор за заем и да се изготви погасителен план, който ще може надлежно да спазва, като тъй като договорът за заем е обезпечен с ипотека, той е сключен във форма на нотариален акт и при изповядането на сделката нотариалният акт за учредяване на ипотеката е бил прочетен на страните и те са се съгласили устно и писмено с уговорените условия. Твърди, че предвидените в договора задължения за неустойка за непредоставено обезпечение, уговорена в чл.11 от договора за паричен заем, и за разходи за събиране на просрочени задължения, претендирани на основание чл.17, ал.2 от договора, не са компоненти, които следва да бъдат включени в ГПР, тъй като не могат да бъдат предвидени от кредитора при сключването на процесния договор. Заявява, че кредиторът е предвидил единствено възнаградителната лихва като разход, формиращ ГПР, тъй като неизпълнението на посочените вземания не може да бъде прогнозирано към момента на сключване на договора за заем. Посочва, че съгласно чл.11, ал.3 от договора страните са се уговорили, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на трето физическо лице – поръчител в срок до 20 дни, считано от датата на получаване на заемната сума, което лице да отговаря на описаните условия, заемателят дължи на заемодателя неустойка. Заявява, че е видно от приложимия погасителен план, че първата падежна дата е 30 дни след усвояване на заемната сума. Заявява, че в случай, че в срок бъде предоставено исканото обезпечение по договора, кредиторът изготвя нов погасителен план, в който не присъства вземане за неустойка поради непредоставено надлежно обезпечение. Твърди, че предвидената неустойка за непредоставяне на солидарен длъжник в 20-дневен срок от усвояване на заемната сума не се начислява при самото сключване на договора, тъй като същата не следва да бъде приравнявана на лихва и на кредитора му е неизвестно дали заемателят ще му предостави исканото обезпечение или не, съответно, не може да се прогнозира дали същата ще се дължи или не, за да бъде включена в ГПР. Заявява, че тази неустойка притежава обезпечителна функция, която е с фиксиран размер, посочен в договора за паричен заем и в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека. Твърди, че ищецът е имал влияние върху съдържанието на договора, поради което изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение и е договарял недобросъвестно в нарушение на изискването на чл.12 от ЗЗД. Заявява, че в случай, че договореният между страните 20-дневен срок е бил недостатъчен за осигуряване на обезпечение, потребителят е следвало да информира за това кредитора, като отправи писмено искане за удължаване на договорения срок, ако той не е бил достатъчен, или да предложи друго заместващо обезпечение, а в случая клиентът не е сторил нито едно от двете неща. Твърди, че при изчисляването на ГПР не е включена такса за оценка на имота, като в случай, че дружеството е събирало такава такса, то на основание чл.5, ал.2, т.13 от ЗКНИП същата е щяла да бъде оповестена по надлежния за това ред и съответно включена в ГПР. Твърди, че съдът неправилно е приел, че в ГПР не е посочена реално дължимата по договора възнаградителна лихва, което обстоятелство водело до нарушаване на правилото по чл.29, ал.9 от ЗКНИП, а именно ГПР да не надвишава 5 пъти законната лихва за просрочени задължения. Заявява, че окръжният съд не е обсъдил наведеното от ответника възражение за настъпила погасителна давност по отношение на предявения осъдителен иск. Затова моли решението на окръжния съд да бъде отменено и да бъдат отхвърлени предявените от ищеца искове. С отговора на въззивната жалба от ответника по нея се заявява, че предвидените по договора такси и неустойки представляват конструкция за прикрИ.е на реалните разходи по кредита, а именно че същите представляват скрит добавък към възнаградителната лихва на заемодателя, поради което възнагражденията по тези допълнителни услуги следва да са включени в ГПР. Твърди се, че тъй като е установено, че същите не са включени в ГПР и ГПР, вписан в договора, е различен от реално приложения размер, правилно съдът е стигнал до извода, че е нарушена нормата на чл. 24, ал.1, т.9 и т.11 от ЗКНИП и договорът е нищожен на основание чл. 38 от ЗКНИП. Посочено е, че съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, С.Р.Г. и „П.К.Б.“ЕООД, чл.10, пар.2, б.“ж“ и чл.23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл.3, б.“ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Относно възражението за изтекла погасителна давност е посочено, че то е неоснователно, тъй като предявеният осъдителен иск е с правна квалификация чл. 55, ал.1 от ЗЗД и приложимата погасителна давност е 5 години, която не е изтекла към датата на завеждане на исковата молба. Съгласно разпоредбата на чл. 38 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребителите, когато не са спазени изискванията на чл. 24, ал.1, т.9 и т.11 от ЗКНИП, договорът за кредит е нищожен. Съгласно нормата на чл. 39 от ЗКНИП, когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Със сключения на 10.07.2019 г. между страните договор за паричен заем „Ф.Д.“ е договорено ответното дружество да предостави на ищеца сумата 10 000 лв., като за обезпечаване на задължението за връщане на заема заедно с всички произтичащи от това лихви, неустойки за неизпълнение на договорно задължение и др. заемателят се задължава да учреди в срок до 15.07.2019 г. първа по ред договорна ипотека в полза на заемодателя относно посочен недвижим имот. Съгласно нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №••/10.07.2019 г., том ••, рег. № ••••, дело № 227/2019 г. на нотариус И. М., от заемателя И. К. е учредена в полза на дружеството-заемодател "С.к."ООД договорна ипотека върху този недвижим имот. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал.2 от ЗКНИП, по смисъла на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребителите, кредити за недвижими имоти са кредити, обезпечени с ипотека върху недвижим имот, поради което относно процесния договор за паричен заем от 10.07.2019 г. са приложими разпоредбите на ЗКНИП, относно което и няма спор между страните. Съгласно разпоредбата на чл.24, ал.1, т.9 от ЗКНИП, договорът за кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишен процент на разходите (ГПР) по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Съгласно разпоредбата на чл.24, ал.1, т.11 от ЗКНИП, договорът за кредит трябва да съдържа и обща сума, дължима от потребителя по кредита. Съгласно нормата на §1, т.17 от ДР на ЗКНИП, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за кредит за недвижим имот, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии, в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при предлаганите условия, като общият разход по кредита за потребителя включва и разходите за извършване на оценка на недвижим имот, когато такава оценка е необходима за получаване на кредита, но общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси, както и таксите за вписване при прехвърлянето на собствеността на недвижим имот и разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. В случая е видно от сключения между страните на 10.07.2019 г. договор за паричен заем, че в него са изрично посочени заемната сума 10 000 лв. (чл.4.2), годишният лихвен процент 40, 08% (чл.4.8.), договорната лихва 14 948, 80 лв. (чл.4.2.), общото задължение по заема, включващо заемна сума и договорна лихва 24 948, 80 лв. (чл.4.3.), ГПР 48, 13% (чл.4.9.). Посочено е в т.4.9. и че ГПР представлява общите разходи по заема за потребителя, изразени като годишен процент, и се изчислява на база отпусната главница, годишния лихвен процент и срока на заема, както и че държавните и нотариални такси, необходими за вписване на ипотеката и снабдяване с необходимите за целта документи, таксата за оценка на имот, както и цената на застраховката не са известни на заемодателя – те са нормативно заложени или според съответните тарифи на оценителите и застрахователите, същите са за сметка на заемателя и не се включват в изчислението на ГПР. Видно е от договора, че страните са се съгласили заемът да бъде изплащан от заемателя на месечни вноски (чл.4.4.), за срок от 60 месеца (чл.4.5.), с размер на погасителните вноски 20 погасителни вноски в размер на 334 лв. всяка, а следващите 40 погасителни вноски – 456, 72 лв. (чл.4.6.), като при сключването на договора страните подписват погасителен план-Приложение №1 към него, размерът на задълженията в който погасителен план е изчислен спрямо общия разход по заема към датата на отпускането му (чл.4.12.). Видно е от подписания от страните погасителен план-Приложение № 1, че първите 20 месечни вноски, считано от 12.08.2019 г. насетне включат освен сумата 334 лв. и неустойка по 258 лв., при което първите 20 месечни вноски стават в размер с неустойката по 592 лв., а следващите 40 месечни вноски включват освен сумата 456, 72 лв. и неустойка по 135, 28 лв., при което следващите 40 месечни вноски стават с неустойката също по 592 лв. Видно е от същия погасителен план, че общият размер на главницата е 10 000 лв., лихвата е 14 948, 80 лв., неустойката е 10 571, 20 лв. и задължението е общо в размер на 35 520 лв. Посочено е в погасителния план, че заемателят заплаща погасителните вноски по договора в размера, посочен в колонка №3 (вноски по 258 лв. за първите 20 вноски и вноски по 456, 72 лв. за следващите 40 вноски), но в случай, че не предостави обезпечение в указания в договора срок, дължи сумите по колонка №5 (вноска с неустойка, общо 592 лв. за всичките 60 вноски). Установява се следователно, че в самия погасителен план е включена от 12.08.2019 г. сума за неустойка 258 лв. и сума за вноска с неустойка 592 лв. Видно е от договора, че в чл.11, ал.1. от него е установено задължение на заемателя в срок до 20 дни, считано от датата на предаване на заемната сума да предостави на заемодателя обезпечение-трето физическо лице солидарен длъжник, което да отговаря на посочени шест изисквания. Видно е, че в чл.11, ал.3 от договора е уговорено между страните, че при неизпълнение на задължението си по този договор да предостави обезпечение солидарен длъжник в посочения в чл.11, ал.1 срок, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 10 571, 20 лв., като заемателят изрично заявява, че в случай, че бъде начислена тази неустойка, той желае тя да бъде разсрочена и заплащана заедно с всяка от погасителните вноски по посочен начин – към всяка от погасителните вноски от №1 до 20 да се прибавя сума в размер на 258 лв., а към всяка от погасителните вноски от №21 до 60 да се прибавя сума в размер на 135, 28 лв. В чл.12 от договора е уговорено представянето от заемателя на обезпечение договорна ипотека върху негов недвижим имот, съответно описан. Видно от заключението на вещото лице Й.П. от 7.05.2024 г., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 21.05.2024 г., в договора за паричен заем от 11.07.2019 г. заемодателят при изчисляване на ГПР е включил единствено договорената възнаградителна лихва и той, изчислен по този начин, е в размер на 48, 32%, като дължимата сума е 24 948, 80 лв. Видно е от същото заключение обаче, че стойността на ГПР с включена неустойка е в размер на 121, 66% и дължимата сума е 35 520 лв. Видно е от същото заключение в Таблица 1 и че платените суми по дни от 12.07.2019 г. до 19.12.2019 г. включват неустойка и лихва. Видно е от същото заключение, че с извършени плащания на суми на датите 17.12.2019 г. и 19.12.2019 г. заемът е изплатен, като общо платената сума по кредита е 15 236, 99 лв., която включва главница 10 000 лв., възнаградителна лихва 1 750, 96 лв., неустойка 1 352, 48 лв. и такси 2 133, 55 лв. Установява се следователно, че всъщност сумата за неустойка по чл.11, ал.3 от договора е включена в погасителния план, подписан от страните още при сключването на договора, в самия договор е предвидено нейното включване във вноските още от момента на сключване на договора, като сума за неустойка е изчислена и събрана за всеки ден във времето от 12.07.2019 г.до 19.12.2019 г. Основателно е затова твърдението на ищеца, че сумата, договорена в чл.11, ал.3 от договора като неустойка, всъщност се явява ежемесечно плащане в полза на заемодателя в плюс към договорената възнаградителна лихва. С оглед този характер на така добавената сума тя от датата на сключването му представлява доход за заемодателя и установен и предвиден разход за заемателя, който разход е част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на §1, т.17 от ДР на ЗКНИП, защото представлява друг вид разход, пряко свързан с договора за кредит за недвижим имот, който е известен на кредитора и който потребителят трябва да заплати. След като сумите, посочени като вноски за неустойка, имат в случая характера на установен и предвиден разход за заемателя, този разход съгласно чл.24, ал.1, т.9 от ЗКНИП следва да е посочен в договора в неговото задължително съдържание - относно ГПР по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, което в случая не е направено и това се отразява, съответно, и относно съдържанието на договора с оглед задължително необходимото съгласно чл. 24, ал.1, т.11 от ЗКНИП посочване на общата сума, дължима от потребителя по кредита. Безспорно е, че посоченият в договора ГПР 48, 32% е съобразен с изискването на чл.29, ал.9 от ЗКНИП, но при изчисляване на ГПР с включване на сумата, посочена като неустойка, но представляваща добавено възнаграждение за заемодателя, ГПР е в размер на 121, 66%. В случая не се касае за нищожна клауза по смисъла на чл.29, ал.10 от ЗКНИП, тъй като в договора за кредит неустойката не е посочена като съставка за изчисляване на ГПР, съответно, не е посочена в клауза, надвишаваща определения по чл. 29, ал.9 от ЗКНИП размер на ГПР по кредита, каквато клауза законодателят предвижда да се смята за нищожна. Установява се, че договорът е сключен по начин, при който като част от задължението, която част е наречена неустойка, се включва разход по кредита за потребителя, поради което именно при сключването на договора не е спазено изискването на чл.24, ал.1, т.9 и 11 от ЗКНИП и затова санкцията е посочената в нормата на чл.38 от ЗКНИП – договорът за кредит е нищожен. Следва при тези обстоятелства още да се посочи, че в случая разход по кредита за потребителя-заемополучател К. е и таксата в размер на 250 лв. за разглеждане на молбата за сключване на договор за заем. В чл.6.3. от договора е установено, че заемателят възлага на заемодателя да прихване от заемната сума тази такса в размер на 250 лв., но тя е също общ разход по кредита за потребителя по смисъла на §1, т.17 от ДР на ЗКНИП, защото е такса, съответно разход, пряко свързан с договора за кредит за недвижим имот, който е известен на кредитора и която такса потребителят задължително трябва да заплати, което плащане е и изрично договорено в самия договор за кредит като дължимо не преди сключването на договора за кредит, а вече след неговото сключване и по начина, посочен в подписания договор за заем. Както е посочено в същата разпоредба - §1, т.17 от ДР на ЗКНИП, общият разход по кредита за потребителя включва и разходите за извършване на оценка на недвижим имот, когато такава оценка е необходима за получаване на кредита. Ответното дружество нито твърди, нито установява възнаграждение за оценител или оценители като разход за извършване на оценка на ипотекирания недвижим имот да не е платено от потребителя, като с оглед характера на обезпечението е несъмнено, че такава оценка е била необходима и е била направена преди сключването на договора за кредит. Обстоятелството дали сума за такова възнаграждение се плаща на заемодателя или по друг начин не се отразява на нейната характеристика на разход по кредита за потребителя. Безспорно е обаче, че нито таксата за разглеждането на молбата за сключването на договора за заем, нито разход за извършване на оценката на ипотекирания недвижим имот са били включени в изчислението на ГПР по процесния договор, което също се явява нарушение на изискването на чл.24, ал.1, т.9 от ЗКНИП. Относно сумата 1 803, 55 лв., която е видно от заключението на ССЕ, че е посочена като такса, начислена от заемодателя на 17.12.2019 г., може да се предположи, че се касае за сума, събирана във връзка с предсрочното погасяване на кредита, което е извършено в случая от заемателя на посочената дата, поради което тя да не следва да се включва при изчисляването на ГПР. Относно сумата от 80 лв. обаче, която видно от заключението на ССЕ е събрана като такса на 9.09.2019 г., доста преди датата на предсрочното погасяване на кредита 17.12.2019 г., не е посочено от заемодателя за каква такса се касае, поради което не може да се прецени дали тя следва или не да се взима предвид при изчисляването на ГПР. Установява се, че изложените от жалбоподателя във въззивната жалба съображения са неоснователни. Неоснователно е и твърдението, че окръжният съд не е обсъдил наведеното от ответника възражение за настъпила погасителна давност по отношение на предявения осъдителен иск. В производството пред окръжния съд такова възражение не е било заявено от ответника нито в отговора на исковата молба, нито до приключване на съдебното дирене. Следва при тези обстоятелства само да се отбележи, че паричното вземане на ищеца по чл.39 от ЗКНИП за платеното над сумата, равняваща се на общия размер на кредита 10 000 лв., за лихва и други разходи по кредита, посочена в заключението на ССЕ – 5 236, 99 лв. като вид вземане по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД се погасява с изтичането на петгодишна давност, която започва да тече от деня на получаване на престацията (т.7 от ППВС №1/28.05.1979 г. по гр.д. № 1/79 г.). В случая заемът е предоставен на заемателя на 11.07.2019 г., а исковата молба е подадена на 14.11.2023 г., т.е. преди изтичане на петгодишния срок, в който вземането може да бъде погасено по давност. Установява се, че предявените искове са основателни и правилно са уважени от окръжния съд. Затова въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – да бъде потвърдено изцяло. От ответника по въззивната жалба се претендира за присъждане на разноски за въззивното производство по спора - за присъждане на адвокатско възнаграждение за защитата му пред въззивния съд съгласно чл.38, ал.2 от ЗА. Представен е договор за правна защита и съдействие от 19.08.2024 г., сключен между ищеца И. К. и адвокат Р. Р. съгласно чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Съгласно разпоредбите на чл.78, ал.1 и чл.81 от ГПК и на чл.38, ал.2 от ЗА следва жалбоподателят да бъде осъден да заплати на адвокат Р. адвокатско възнаграждение за производството по делото пред въззивната инстанция. С представения списък се претендира този размер на възнаграждението да бъде идентичен на определения и присъден с решението на окръжния съд за защитата в първоинстанционното производство – 4 315, 29 лв. Този размер окръжният съд е изчислил съобразно цената на иска за прогласяване нищожността на договора и цената на иска за връщане на претендираната парична сума въз основа на разпоредбите на Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По начало тази Наредба може да се ползва сега от съда само като ориентир при определянето на възнаграждението с оглед решението по дело С-438/22 на СЕС от 25.01.2024 г., съгласно което при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредбата, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.101, §1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което решение на СЕС е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България.Като се взима предвид, че спорът в неговата въззивна фаза няма фактическа сложност и че правната му сложност е идентична на тази в първоинстанционното производство, както и че защитата е осъществена с представянето на кратък писмен отговор на въззивната жалба и при явяването на процесуален представител в съдебното заседание на апелативния съд, преценката на съда е, че възнаграждението следва да се определи и присъди в размер на 2 000 лв., който размер е справедлив с оглед обема на работата по осъществената защита във въззивното производство по спора. С оглед на гореизложеното съдът