Решение № 4820 от 10.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1520/2025 г.

дело № 20251100501520 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 22929 от 17.12.2024 г., постановено по гр. д. № 62217/2023 г. по описа на СРС, 166-ти състав, са уважени предявените от ЗД „Евроинс“ АД срещу ЗД „Бул Инс“ АД кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2348,89 лева, представляваща главница за регресно вземане по изплатено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за вреди на т.а. марка „Дачия“, модел „Докер“, с рег. № ••••••••, причинени от ПТП, настъпило на 19.09.2022 г. и разходи за определянето му по щета № 0500885300, ведно със законна лихва за период от 11.08.2023 г. до изплащане на вземането, както и за сумата от 96,94 лв., представляваща мораторна лихва за период от 09.04.2023 г. до 10.08.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 13.09.2023 г. по ч. гр. д. № 45403/2023 г. по описа на СРС, 166-ти състав. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 348,90 лв., представляваща разноски по делото, както и сумата от 98,90 лв., представляваща разноски в заповедното производство /по ч. гр. д. № 45403/2023 г. по описа на СРС, 166-ти състав/. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника ЗД „Бул Инс“ АД, чрез пълномощника си – юрк. Ц. Д., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че видно от изготвената по делото САТЕ, и двамата водачи имат вина за настъпване на ПТП, като и двамата е следвало да съобразят поведението си един с друг, за да не допуснат настъпване на инцидент – т.а. „Дачия Докер“, с рег. № ••••••••, като не предприема маневра изпреварване, а л.а. „Рено Канго“, с рег. № ••••••••, като пропусне изпреварващия го автомобил. Сочи, че съгласно чл. 202 ГПК, съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а следва да го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В тази връзка твърди, че вината за настъпване на ПТП следва да се определи от съда, а не въз основа на заключението на вещото лице, което следва да определи механизма на ПТП и размера на щетите, но не и вината за настъпването им. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е преценил събраните по делото доказателства и е уважил предявения иск изцяло без да отчете събраните по делото доказателства в съвкупност. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. В законоустановения срок, въззиваемият – ищец ЗД „Евроинс“ АД, чрез пълномощника си – юрк. Я.Н.-Ц., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното: В чл. 411 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при настъпване на застрахователното събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 411 КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата. При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ и 4) към момента на настъпване на ПТП между делинквента и ответника да е съществувало действително правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”. Тъй като, както в исковата молба ищецът е посочил, че по процесната щета ответното дружество е заплатило сумата от 2348,89 лв., а и в отговора към нея ответното дружество е признало това обстоятелство, като не се твърди извършеното плащане да е поради грешка или без основание, то настоящата съдебна инстанция приема, че със заплащането на тази сума ответникът извънсъдебно е признал, че всички посочени по-горе юридически факти, обуславящи възникването на спорното регресно право са породени в обективната действителност по начина, твърдян в исковата молба. В тази връзка следва да се има предвид, че извънсъдебното признание на факти е едно от най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото - арг. чл. 175 ГПК. На етапа на въззивното производство не е спорно между страните, а и се установява от събраните по делото и неоспорени писмени и гласни доказателства – двустранен констативен протокол за ПТП от 19.09.2022 г. (л. 8 от делото пред СРС), уведомление – декларация за щета от 29.09.2022г. (л. 6-7 от делото пред СРС), приетата по делото САвТЕ (л. 143-149 от делото пред СРС) и показанията на водача на т.а. „Дачия Докер“, с рег. № •••••••• – Я.Г.Я., че на 19.09.2022 г., около 10.20 часа, л.а. „Рено Канго“, с рег.№ ••••••••, се движи по път в с. Листец с посока от гр. Главиница към гр. Исперих, където водачът предприема маневра за ляв завой, като не пропуска и реализира ПТП с попътно изпреварващия го отляво, т.а. „Дачия Докер“, с рег.№ ••••••••, като вследствие на удара, товарен автомобил „Дачия Докер“, с рег.№ •••••••• напуска пътното платно, преминавайки през ров, преустановява своето движение в крайпътна канавка, където настъпва и съприкосновение с метален контейнер за смет. Съгласно заключението на САвТЕ, което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, се установява, че към момента на настъпване на процесното ПТП, причинените вреди върху застрахования т.а. „Дачия Докер“, с рег. № СВ645 са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП от 19.09.2022 г., както и че стойността, необходима за възстановяване на увреденото МПС, изчислена на база средни пазарни цени към датата на ПТП е 5191,24 лв. Обхватът на суброгационното право е ограничен от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования, съответно е до размера на обезщетението. С оглед обстоятелството, че ответникът е заплатил застрахователно обезщетение в размер 4697,79 лв. (л. 18 от делото пред СРС), което обстоятелство не е спорно между страните и след като се приспадне размерът на извънсъдебно платената от ответника сума от 2348,89 лв., то сумата, която ЗД „Бул Инс“ АД следва да заплати е в размер на 2842,35 лв. (5191,24 – 2348,89 = 2842,35). Следователно, предявеният от ищеца иск с явява изцяло основателен и доказан за сумата от 2348,89 лв., с включени ликвидационни разноски в размер на 15,00 лв. Неоснователно е релевираното в отговора на исковата молба възражение от ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца (т. нар. „компенсация на вини”, уредена в чл. 51, ал. 2 ЗЗД). За да се определи дали е налице съпричиняване на вредоносните последици, респ. степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП. Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяването на този правнорелевантен факт принадлежи на страната, която навежда това частично правоизключващо възражение, като доказването трябва да е пълно (несъмнено, безспорно) съобразно правилата, предписани в правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК. В този смисъл е и константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 99 от 8.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 44/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 169 от 2.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013 г., II т. о., ТК и пр. В случая, настоящият съдебен състав намира, че въпреки предоставената процесуална възможност, ответникът не е доказал при условията на пълно и обратно доказване наличието на неправомерно поведение на водача на увредения автомобил. По делото не е доказано да са извършени определени действия или бездействия на водача на т.а. „Дачия Докер“, с рег. № ••••••••, които да са в причинна връзка с вредоносния резултат. В конкретния случай не е налице нарушение на правилата за движение по пътищата и поспециално на разпоредбите на чл. 41- чл. 43 ЗДвП, чл. 26 вр. чл. 25 ЗДвП и на чл. 63, ал. 2, т. 3 ППЗДвП, поради което изложеното от ответника възражение в тази насока се явява неоснователно. Видно от свидетелските показания на водача на т.а. „Дачия Докер“ – Я.Г.Я., които са преки, последователни и подкрепящи се от събраните писмени доказателства и САвТЕ, и които съдът намира за обективно дадени и кредитира с доверие, същият е предприел маневра за изпреварване от лявата страна на л.а. „Рено Канго“ , подавайки съответния сигнал – светлинен пътепоказател, при движение с ниска скорост и на прав участък и в момента на изпреварването другият водач е предприел неочаквана маневра наляво, без подаване на светлинен пътепоказател, при което е настъпило процесното ПТП. В тази връзка неоснователно е и наведеното във въззивната жалба оплакване, че видно от заключението по изслушаната САвТЕ, и двамата водачи са имали възможност да предотвратят произшествието. Видно от направената в двустранния констативен протокол скица на произшествието, пътната маркировка е отбелязана като единична прекъсната разделителна линия между двете ленти за движение. Съгласно чл. 63, ал. 2, т. 3 ППЗДвП и чл. 13, ал. 2, вр. с ал. 1 от Наредба № 2 от 17 януари 2001 г. за сигнализация на пътищата с пътна маркировка, е разрешено застъпването и пресичането от пътните превозни средства на единичната прекъсната линия – М3. Също така, съгласно разясненията, дадени от вещото лице в о.с.з. от 19.09.2024 г. (л. 152-гръб от делото пред СРС), от техническа гледна точка и приложените по делото доказателства, причина за настъпването на процесното ПТП е поведението на водача на л.а. „Рено Канго“, който е предприел маневра за отклонение наляво, без да съобрази разположението на изпреварващото го в този момент МПС. Вещото лице посочва, че единствено водачът на л.а. „Рено Канго“ е могъл да предотврати произшествието, ако не е предприел въпросната маневра, както и че по делото няма данни за препятствия, които да са ограничавали взаимната видимост на двамата водачи. Действително, вещото лице посочва още, че ако и водачът на т.а. „Дачия Докер“ не е предприел маневра за изпреварване, то ПТП е нямало да настъпи. Настоящият съдебен състав намира обаче, при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, че предприетото от страна на водача на т.а. „Дачия Докер“ изпреварване не е извършено в нарушение на правилата на ЗДвП и ППЗДвП, поради което съдът приема че процесното ПТП е реализирано единствено и само по вина на водача на л.а. „Рено Канго“ – Х.Д.С.. Същият е нарушил разпоредбите на чл. 25, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 ЗДВП, според които водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да се отклони надясно или наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение, както и е длъжен, преди да завие или да започне каквато и да е маневра, свързана с отклонение встрани, своевременно да подаде ясен и достатъчен за възприемане сигнал със светлинните пътепоказатели на превозното средство. Доколкото във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания относно размера на предявения акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част. Тъй като крайните изводи на двете инстанции относно главния иск съвпадат изцяло, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а подадената от ответника въззивна жалба - отхвърлена. При този изход на спора пред въззивната инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия ищец сумата от 51,13 евро (100,00 лв.), представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС. По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед на цената на иска по процесното търговско дело, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран Софийският градски съд,