Решение № 994 от 28.7.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2204/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК. С Решение № 2482/23.04.2025г. по гр.д. № 9173 по описа за 2023 г. на СГС са отхвърлени предявените от П. Ц. П., ЕГН •••••••••• против Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул. ••• искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 300 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди по повод издадени Европейска заповед за арест от 20.05.2014 г. от Прокуратурата на Република Франция и Европейска заповед за арест от 28.09.2018 г. от Прокуратурата на Република Франция, както и сумата от 14 800 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди по частни наказателни дела: №4901/2022г. на СГС, №1269/2022г. на САС, №5336/2022г. на СГС и №392/2023г. на САС, ведно със законната лихва върху претендираните суми, считано от 10.08.2023 г. до окончателното им изплащане. Недоволен от решението е ищецът, който го обжалва изцяло и иска да бъде отменено и постановено друго, с което да бъдат уважени исковете му. Поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалноправните и процесуалните правила, че е необосновано и неправилно. В подкрепа на това излага възражение, че постановеното задържане със заповед на МВР за срок от 24часа, следва да се отчита като включено в срока на 72 – часовото задържане, което е взето с Постановление на прокурор от СГП. Като е приел, че това са два самостоятелни акта на задържане, съдът неправилно не е съобразил, че задържането е надвишило допустимите 72 часа за такова без съдебен акт, респ. не е отчел, че е нарушено правото му на свобода и незаконосъобразно не го е обезщетил за това. Сочи, че неправилно в мотивите си СГС се позовава на Рамковото решение 2002/584/ПВР без да вземе под внимание, че то е изменено с Рамковото решение 2009/299/ПВР, с което е изменен чл.5, пар.1 от първото и е приет нов чл.4а относно задочно постановените решения. В този контекст счита, че Прокуратурата не е изпълнила вмененото й с европейското законодателство задължение да провери дали Европейската заповед за арест, чието изпълнение ще иска отговаря на законовите изисквания. Предвид горното и като не е доказано в хода на настоящото дело, че същата отговаря на правилата в българското законодателство и европейското право, Прокуратурата дължи обезщетение за вреди от незаконно лишаване от свобода, докато е било висящо производството по допускане изпълнението на заповедта. Жалбоподателят иска да бъде съобразено, че продължителността на горното производство не е по негова вина, поради което необосновано е търпял продължително ограничение на правото му на свобода по чл.5 от КЗПЧОС, за което следва да бъде обезщетен по реда на ЗОДОВ. Поддържа, че изложените в обратния смисъл мотиви в решението на СГС са необосновани и неправилни, поради което крайният съдебен акт следва да бъде ревизиран. Пълномощникът на ищеца претендира и разноски за двете съдебни инстанции. Препис от въззивната жалба е връчен на ответника, но отговор на същата не е постъпил от него. В откритото с.з. представителят на Прокуратурата на Р България изразява становище за потвърждаване на обжалваното решение. След анализ на приобщените от първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства, въззивната инстанция приема за установени идентични с изложените от СГС релевантни за настоящето производство факти, част от които не са спорни между страните, а именно: Ищецът П. П. е задържан за срок от 24 часа със заповед за задържане на лице от 20.05.2014 г. на ТД „Национална сигурност“ – Силистра, ДАНС, във връзка с издадена Европейска заповед за арест от 20.05.2014 г. от съдияследовател към Окръжен съд в гр. Мец, а с Постановление на прокурор към ОП гр. Силистра е задържан за срок до 72 часа, считано от 06.00 часа на 20.05.2014 г. С определение от 21.05.2014 г. по НЧД №121/2014 г. на ОС гр. Силистра е постановено вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, обосновано от съда с наличието на опасност П. Ц. да се укрие при съобразяване, че е обвинен в извършване на множество престъпления и тяхната наказуемост е с наказание „лишаване от свобода“. По образуваното НЧД №123/2014г. на ОС Силистра с определение от 26.05.2014 г. е отказано изпълнение на Европейската заповед за арест, издадена от Апелативен съд гр. Мец, пр. преписка 12/169/000001 и е изменена мярката за неотклонение на П. П. от „задържане под стража“ в „домашен арест“. Съдът е мотивирал акта си с това, че служебно е изискал оригинала на заповедта и гаранции от издаващата държава по чл. 41, ал. 3 от ЗЕЕЗА, че лицето ще бъде върнато в България, след изслушването му на френска територия, но такива гаранции не са постъпили. Отчетено е, че условията за предаване по чл. 36 от ЗЕЕЗА са налице, но липсват задължителните такива по чл. 41, ал. 3 от ЗЕЕЗА. На 17.06.2014г. П. П. е задържан за срок от 24 часа на основание обявяването му за издирване в Шенгенската информационна система по повод издадена Европейска заповед за арест от компетентните власти на Република Франция, като за следващ период от 72 часа П. П. е задържан от дежурен прокурор, считано от 2:40 часа на 18.06.2014 г. Въз основа на допълнително изискана информация, на 20.06.2014г. е констатирана идентичност на Европейската заповед за арест с тази, по която е имало произнасяне с влязло в сила решение от ОС Силистра, поради което не е следвало да се образува ново производство. Въз основа на тази констатация с акт на прокурор от СГП е било постановено незабавно освобождаване на П. П.. Установено е в делото, че с постановление от 14.11.2022г. по пр. пр. № 21382/2022г. на СГП е наредено задържане под стража за 72 часа на П. П., считано от 14.11.2022 г., на основание Европейска заповед за арест от 28.09.2018 г. на прокуратура в гр. Мец, Франция, предхождано от задържане на 13.11.2022 г. за срок от 24 часа на основание заповед от същата дата на ст.полицай при РДГП - Аерогара -София. В мотивната част на искането по чл. 43, ал. 2 ЗЕЕЗА е посочено, че целта на мярката е осигуряване на участието на лицето пред СГС по предстоящото производство. Прокурорът изготвил същото го е обосновал с това, че П. П. е обявен за международно издирване във връзка с влязло в сила неприсъствено съдебно решение на 03.03.2016 г. по дело № 563/2016 г. на окръжен съд в Мец, с което му е наложено наказание 4 години лишаване от свобода за пет извършени престъпления, попадащи в обхвата на чл. 36 ЗЕЕЗА. Прокуратурата е изискала превод на заповедта на български език, депозиран в СГП по електронна поща на 15.11.2022г. С определение от 17.11.2022 г. по НЧД №4901/2022 г. на СГС е оставено без уважение искането за вземане на мярката за неотклонение „задържане под стража“, а е определена парична гаранция в размер на 2 000 лв. Съдът е приел, че в издадената Европейска заповед за арест са посочени пет отделни и разнородни по своя характер престъпления, за които П. П. е обвинен без яснота за извършването им – т.е. липсвал е основен реквизит по чл. 37, ал. 1, т. 5 ЗЕЕЗА, като наред с това не е налице и реална опасност от укриване. Отчетено е, че той живее на адрес със своето семейство и е ангажиран с трудова дейност – износ на череши за чужбина. С определение от 22.11.2022г. по ВЧНД№1269/2022г. на Апелативен съд - София горната мярка за неотклонение, е изменена в мярка „домашен арест“ с мотиви, че Европейската заповед за арест съдържа изложение на фактите, представляващи законови реквизити по ЗЕЕЗА, както и че са налице всички формални изисквания при описание на деянията, за които лицето е осъдено, поради което изложеното от първоинстанционния съд не отговаря на обективните факти. Съдът е съобразил, че П. П. е знаел за наказателното дело в Република Франция от 2014 г. по повод първата заповед, но няма данни как е търсен, а прокуратурата разчитала на случайно задържане. Приел е, че заедно с това са налице упорити действия от страна на П. да се отклони от наказателен процес в чужда държава, поради което е изменил мярката за неотклонение от „гаранция“ в „домашен арест“. По искане вх. № 83243/05.12.2022 г. на СГП за разглеждане и допускане на изпълнение на Европейска заповед за арест от 28.09.2018 г. е образувано НЧД№5336/2022 г. на СГС. Насрочени са открити съдебни заседания на 19.12.2022 г. – с недаден ход, поради невръчена от П. П. призовка на адреса, на който изпърпява мярката домашен арест. Видно е материалите в делото, че връчването на призовката за това с.з. е следвало да се реализира от 07 РУ на СДВР и до датата на същото не е върната връчена призовка. Поради това в протокола от откритото с.з. е отразено, че исканото за предаване лице е нередовно призовано и делото е отложено за нова дата – 11.01.2023г. Във връзка с това призоваване, но след откритото съдебно заседание е получено писмо от 22.12.2022г. и Докладна записка от полицейски инспектор в 07 РУ на СДВР, че за връчване на призовка на П. Ц. П. на адрес в гр. •••, ж.к.“•••“, бл. *, вх.*, ет.*, ап.* същият е бил посетен на 13.12.2022г. около 11:30ч. и лицето не е било открито. Полицейският инспектор е провел разговор по телефона с П., който му е заявил, че не живее и никога не е живял на този адрес, а неговият постоянен адрес е в с. •••, обл. •••, а настоящият в гр. •••, ж.к.“•••“, бл. *. В заседанието се е явил договорният защитник на ищеца, който е заявил, че П. живее на адреса, но не е получил призовка. Насроченото на 11.01.2023 г. е отложено също, поради невръчване на призовката, като тя е изпратена за връчване отново чрез 07 РУ на СДВР. В съдебното заседание отново се е явил защитникът на П. П. – адв. Т., който е заявил, че П. П. живее на адреса и това е и мястото на адвокатска дейност на адв. Т.. В същото съдебното заседание, поради неоткриването на адреса на изпълнение на мярката „домашен арест“ е постановил изменение на същата в „задържане под стража“ в следствения арест на бул. „Г.М.Димитров“, откъдето да бъде призован за следващото съдебно заседание. Делото е насрочено за разглеждане на 13.02.2023 г. В докладна от 11.01.2023 г. на полицейски инспектор в 07 РУ на СДВР, получена в СГС и приложена в делото на 16.01.2023г. е посочено, че неправилно е отразено, че П. П. не пребивава на адреса, поради техническа грешка - съвпадение с имена на друго лице със същите имена, но друго ЕГН, за което справката показва, горепосочените постоянен и настоящ адрес в с. •••, обл. •••, а настоящият в гр. •••, ж.к.“•••“, бл. *. Заедно с това, са приложени 4 докладни с отразяване, че при проверки лицето е откривано на адреса, съответно на дата 30.11.2022г. около 10:00ч.; 09.12.2022г. около 10:00ч.; 15.12.2022г. около 09:00ч.; и на 20.12.2022г. около 09ч. По молба на П. П. от 12.01.2023 г. с определение от 13.01.2023 г. на САС е отменено определението от 11.01.2023 г. на СГС в частта за изменената мярка за неотклонение. В производството по допускане и привеждане в изпълнени на Европейската заповед за арест СГС е изискал гаранции по чл. 41, ал. 3 ЗЕЕЗА – че след предаване на лицето на територията на Франция и изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от свобода“ П. П. ще бъде върнат на територията на България. В отговор от 25.01.2023 г. чрез Национално бюро „Евроджъст“ е посочено, че гаранции по чл. 41 ЗЕЕЗА не са необходими, като след изтърпяване на наказанието лицето е свободно да се движи и пътува, както и че присъдата не е погасена по давност. С писмо от 07.02.2023 г. на съда в гр. Мец е посочено, че П. П. може да се завърне на българска територия след изтъряване на присъдата. Посочено е и че може да поиска условно предсрочно освобождаване и да завърши изтърпяването на присъдата в България. Видно е от материалите в делото, че в съдебното заседание на 13.02.2023г. П. П. се е явил и е даден ход на съдебното следствие, но делото е отложено за изискване на допълнителна информация за погасителна давност на посочените в заповедта престъпления. Такава информация е постъпила в отговор от 21.02.2023 г. С решение от 15.03.2023 г. по НЧД№5336/2022 г. на СГС съдът е приел, че Европейската заповед за арест не съдържа всички реквизити и не става ясно дали се касае за изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години или за провеждане на някакъв етап от наказателното производство, тъй като е отразено задочно осъждане на 03.03.2016 г. и същевременно е посочено, че решението не е окончателно и П. П. може да подаде възражение срещу него. Изложени са мотиви от СГС, че когато Европейската заповед за арест е за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, на основание чл. 40, ал. 2, т. 4 от ЗЕЕЗА може да се откаже предаване. Като краен резултат в производството е отказано изпълнение на Европейската заповед за арест от 28.09.2018г. и е потвърдена мярката за неотклонение на П. П. „домашен арест“ до влизане в сила на решението. По протест на прокурор от СГП е образуваното ВЧНД №392/2023г. по описа на САС. С разпореждане от 06.04.2023 г. съдът е изискал допълнителна информация от френските власти относно влизане в сила на присъдата и давността, а отговор е постъпил на 09.05.2023 г., в който е посочено, че решението не е връчено на подсъдимия и той ще има право да обжалва веднага след уведомяването му при пристигане във Франция. При докладване в откритото заседание на изисканата справка, прокурорът е заявил, че предвид новопредставените справки за невлязла в сила присъда, не поддържа протеста. С решение №165/10.05.2023г. на САС първоинстанционното решение е потвърдено и е отменена взетата мярка за неотклонение „домашен арест“. Съдът е приел, че от Европейската заповед за арест не става ясно за какво се иска предаването на българския гражданин – за изтърпяване на наложено наказание или за провеждане на наказателно производство и са споделени мотивите на СГС за отказ на основание чл. 40, ал. 2, т. 4 от ЗЕЕЗА. Приетите като доказателства 4 броя разписки, установяват получаване на сума в общ размер от 14 800 лв. от защитника на ищеца в наказателните производства, но такива доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение не се съдържат в приложените наказателните дела, по които се твърди, че е платено на адв. Т. за процесуално представителство. От приложените наказателни дела съдът констатира наличие на договор за правна защита и съдействие по НЧД №4901/2022г., но без отразяване на договорен и заплатен размер на адвокатско възнаграждение. За да докаже търпените неимуществени вреди ищецът е ангажирал показанията на свидетели – Д. Ч., с която живее на семейни начала и Я. К. и М. М., които са негови дългогодишни съсед и приятел. Първата свидетелка твърди, че след задържането му под стража във връзка с накателното дело срещу него във Франция той е изпаднал в депресия и вече не същият човек, защото е станал асоциален, започнал е да пуши и е спрял да работи. Заедно с това е станал по – изнервен в отношенито към нея и детето им и не иска да се среща с близки и приятели. Сочи, че е нарушен сънят му и изпитва страх от полицейски проверки и много се притеснява, ако пак го задържат какво ще обясни на детето им. Свидетелят Я. К. излага свои възприятия за това, че докато е бил под домашен арест от м. октомври или ноември 2022г. за около 6 месеца П. не е излизал навън, като продължава да не излиза, защото е в стрес, че може отново да го задържат. Сочи, че наблюдава промяна в семейството му, защото е започнал да се държи по отдръпнато и потиснато към приятелката си, тъй като е зависим от нея да го издържа. Свидетелят М. М. установява, че след ареста на П. през 2022г. и поставянето му след това под домашен арест, той е станал потиснат и претеснен и постоянно мисли да наказателното дело във Франция. Счита, че понастоящем е по – затворен и по – унил в сравнение с човека, когото е познавал пред ареста. Сочи, че ищецът не работи и го издържа приятелката му Д.. Съдът дава вяра на изложените показания на свидетелите, защото са логични, последователни и непротиворечиви. Заедно с това счита, че не следва да обсъжда останалата част от показанията им, тъй като са за обстоятелства без отношение към предмета на делото, а също и защото съдържат изводи и квалификации, а не изложение на факти. По делото е приета и неоспорена Съдебно-психиатрична експертиза, изготвена от вещото лице д-р А. П.. Експертът е изложил извод, че не споделя диагнозата, поставена при психологична консултация от 30.05.2023 г. в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД от клиничен психолог Ванев - посттравматично стресово разстройство. Според него състоянието на ищеца следва да се квалифицира като разстройство в адаптацията (F43.2.) – състояние на субективен стрес и емоционално разстройство, обикновено нарушаващо социалното функциониране, което възниква в период на адаптация към значими жизнени промени или към последиците на стресогенно жизнено събитие. Заключил е, че страданието у ищеца е породено от естеството на самото повдигнато обвинение и на осъдителната присъда, издадена във Франция, на фона на преживяването за тревожност и несправедливост, обусловено от личното субективно убеждение за невиновност. Това лично преживяване, отнесено към мярката за ограничение „домашен арест“, обуславяло, а и към момента обуславя наличието на подобни емоционални състояния, свързани с психична реакция към събитията. При изслушването му в съдебно заседание експертът пояснява, че посттравматичното стресово разстройство така, както е формулирано в Международната класификация на болестите, изисква психиатрична оценка (от лекар). Допълва, че разстройството в адаптацията обикновено е преодолимо като състояние – не просто с даване на лекарства, а и чрез прекъсване на стресогенния фактор, както и с провеждане на психологична работа с пациента, която ако се направи, експертът дава добра прогноза за справяне с психологическия проблем. Въз основа на изложената фактическа обстановка, решаващият състав извежда следните правни изводи : Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът констатира, че обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийския градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което то е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на постановеното решение в обжалваната му част, а в казуса то се обжалва изцяло, съдът установи, че първоинстанционното съдебно решение е допустимо. По правилността на обжалваното решение, апелативният съд излага следното : Исковете са с правна квалификация по чл.2, ал.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ, на които норми се основава обезщетяването на имуществени и неимуществени вреди, породени от незаконно задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, както и домашен арест, когато те бъдат отменени, а също и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и всяко нарушаване на права, защитени от чл.5, §2-4 на Конвенцията. В казуса е направено възражение от ответника за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за обезщетяване на вреди от задържането под стража на П. за периода 20.05.2014г. – 20.06.2014г. То е основателно, тъй като съгласно §1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони. Приложимата гражданскоправна норма е тази на чл. 110 от ГПК, която предвижда, че вземанията се погасяват с изтичането на пет годишен срок. Тъй като обезщетението като парично вземане се дължи от момента н причиняване на вредата, следва че давностния срок е започнал да тече на 20.06.2014г. и е изтекъл на 20.06.2019г. Следователно към датата на предявяване на исковата молба – 11.08.2023г. погасителния давностен срок е изтекъл. На това основание, поради наличието на доказано правопогасяващо възражение, искът за обезщетение за периода 20.05.2014г. – 20.06.2014г. е неоснователен. Постановеното в същия смисъл решение на СГС е правилно. В останалата им част претенциите се основават на действия на Прокуратурата по изпълнението на правомощията й по ЗЕЕЗА във връзка с Европейска заповед за арест от 28.09.2018г. на Окръжна прокуратура в гр. Мец, Франция. В това производство ролята на прокуратурата се състои във внасяне на предложение до съответния окръжен съд за вземане на мярка за неотколнение, която да осигури присъствието на лицето в същинското производство по изпълнение на Европейската заповед за арест и във внасяне на искане отново в съответния окръжен съд за изпълнение на заповедта, но решението каква мярка за неотклонение следва да се наложи на лицето, срещу което има издадена Европейска заповед за арест от чужд съд и решението дали да се изпълни или да се откаже изпълнение на заповедта, са от компетентността на съда. Следва да се отчете, че ролята на прокуратурата по ЗЕЕЗА е ограничена в сравнение с наказателните производства по НПК, тъй като внасянето на искане за изпълнение на Европейска заповед за арест в съда се осъществява от нея в изключенията по чл. 38а, ал.2 във вр. с ал.1, т.1,2 или 3 от ЗЕЕЗА. В останалите случаи заповедта постъпва директно в съда или чрез Министерството на правосъдието и др. Основателността на иск по чл. 2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ е предпоставена от посочените в закона основания за това, а именно установяване на факта на задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, както и домашен арест, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Самостоятелни основания за обезщетение дава нормата на чл. 2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, които се извеждат от всяко друго нарушение на правата по чл.5, §2-4 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, а именно правото на незабавно уведомяване за причините за ареста и обвинението; право на бързо изправяне пред съдия и процес в разумен срок или освобождаване до процеса; право на съдебен контрол върху задържането и незабавно освобождаване при незаконност. В казуса е установено, че ищецът е задържан за 24 часа със заповед за полицейско задържане по ЗМВР на 13.11.2022г., тъй като процесната Европейска заповед за арест е обявена в Шенгенската информационна система и е получена по този ред на основание чл. 38а, т.1 от ЗЕЕЗА. Получената по този ред Европейска заповед за арест обвързва прокурора с изпълнение на задължението му по чл. 38б и чл. 42, ал.2, ал.4 и ал.5 от същия закон, а именно да извърши проверка и се произнесе дали информацията придружаваща сигнала, отговаря на изискванията по чл. 36 и чл. 37, ал.1. Тази проверка е извършена от прокурор в СГП, който е констатирал, че П. е осъден във Франция – издаващата държава, за престъпление попадащо в обхвата на чл. 36, ал.3, т.1, т.20 и т.24 от ЗЕЕЗА. Констатирал е обаче, че не е придружена от превод на български език, поради което и за да обезпечи производството по изпълнение на заповедта, е постановил задържане на ищеца с Постановление от 14.11.2022г. и е изикал незабавно от изпращащата държава превод на български език, който е получен в СГП на 15.11.2022г. Тъй като преводът е получен в срока по чл. 42, ал.5 във вр. с ал.2 от ЗЕЕЗА, не е настъпило фактическото основание по чл. 42, ал.5, изр. второ - ако не се получи в срок превод на заповедта, задържаното лице да се освободи от прокурора, последният е внесъл на 17.11.2022г. искане в СГС за определяне на мярка за неотклонение “задържане под стража“ по отношение на П. П., което е разгледано в същия ден и с протоколно определение по ч.н.д. №4902/2022г. по описа на СГС е определена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2 000лв. Последната е протестирана от СГП, по повод на което с определение от 22.11.2022г. по в.ч.н.д. №1269/2022г. на САС е отменена мярката и е наложена нова, а именно „домашен арест“. В обсъдения до тук период на процесуални действия по предприемане на процедурите по осигуряване на законосъобразно развитие на същинското производство по изпълнение на Европейска заповед за арест не са извършени процесуални нарушения от прокуратурата. Заедно с това, всичките й действия са били своевременни, т.е. в рамките на законово установените срокове. За пълнота на изложението следва да се посочи, че са своевременни и в предвидените в закона процесуални срокове и актовете на съдилищата. Възражението на ищеца, че е задържан за срок по – дълъг от допустимия в закона, тъй като 24 - часовото полицейско задържане следва да е в рамките на 72 - часовото задържане, което се реализира с прокурорско постановление, е неоснователно. При получаване на Европейска заповед за арест по Шенгенската информационна система от полицейски органи, както е в казуса, те следва да задържат лицето за 24 часа и да уведомят съответния окръжен прокурор, а той може да постанови задържане на основание чл. 42, ал.2 от ЗЕЕЗА до 72 часа. Заедно с това уведомява веднага издаващата държава. Всяко от двете задържания има самостоятелен характер, тъй като се реализира от различни органи и обезпечава реализирането на различни процедури, макар и в рамките на едно производство преди внасянето в съда на искането за изпълнение на Европейска заповед за арест. Поради това, 72 – часовото задържане с постановление на прокурор не „поглъща“ 24 – часовото задържане, което се основава на заповед на полицейски орган(в този смисъл Решение №636/30.10.2024г. по гр.д. №346/2024г. на ВКС). Настоящият състав счита, че своевременно е внесена за разглеждане в СГС Европейската заповед за арест от 28.09.2018г. на прокурор в гр. Мец, поради което до образуването на н.ч.х.д. №5336/2022г. на СГС не е било налице незаконно изтърпяване на домашен арест от П. П.. През този период прокуратурата е извършвала действия, които имат за цел да осигурят на задържания провеждането на производство по изпълнение на Европейска заповед за арест, в което е събрана необходима информация за законосъобразното му приключаване. Това задържане попада в хипотезата на изключения по чл.5, §1, б.“f“ от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, тъй като е реализирано спрямо лице, против което са предприети действия за екстрадиция. Изводът на съда за законосъобразност на задържането до започването на същинското производство по изпълнение на Европейска заповед за арест по отношение на ищеца се извежда и от разпоредбата на чл. 1, т.2 от Рамково решение №2002/584/ПВР от 13 юни 2002г. на Съвета на ЕС, според която основен принцип в действията на държавите – членки, който следва да спазват при изпълнение на всяка Европейска заповед за арест, е този на взаимното признаване, който е основата на съдебното сътрудничество между тях. Той се проявява в задължението на националния съд на една държава – членка, да изпълни правораздавателен акт, постановен в друга държава-членка, като акт на собствената му юрисдикция. Всяко държава от ЕС трябва да приема чуждите съдебни актове като свои, все едно, че са постановени при прилагането на нейното собствено право от нейни юрисдикции, за да се постигне основната крайна цел – изпълнението на този чужд съдебен акт. Ищецът възразява, че в рамките на съдебното производство по разглеждане на искането за изпълнение на издадената за него Европейска заповед за арест от 28.09.2018г. по ч.н.д. №5336/2022г. на СГС, наложената му мярката за неотклонение „домашния арест“ представлява незаконно лишаване от право на свобода. Въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, че за времето от 19.12.2022г. до 13.02.2023г. , когато са проведени първите две открити с.з. по делото, висящността на производството е поддържана от неявяването в тях на П. П., въпреки че адвокатът му е бил уведомен за тях лично и че е удостоверено, че е бил посещаван от служител на 07 РПУ – СДВР, който е намерил П. на адреса. При тези обстоятелства и заявеното от адвоката, че кантората му е на адреса, на който се изтърпява мярката за неотклонение, той е имал възможност да уведоми подзащитния си за насрочените съдебни заседания и да го придружи при явяването му в тях, което явяване не се счита за нарушаване на мярката за неотклонение. Поради изложеното следва да се подложи на преценка, дали налагането на мярка “Домашен арест“ за периода от 13.02.2023г. до 10.05.2023г., когато е била отменена с акт на САС, е законно. Според решаващия състав, е било законно да продължи прилагането на същата мярка, тъй като не е надвишен максимално допустимия период на разглеждане на искането за екстрадиция и изпълнение на Европейска заповед за арест по чл.17, ал.3 – ал.5 от Рамково решение №2002/584/ПВР на Съвета на ЕС. Съгласно чл. 17, ал.3, извън случаите на дадено съгласие от издирваното лице за изпълнение на европейска заповед за арест, окончателното решение относно изпълнението й се взема в срок до 60 дни, а в особени случаи, съгласно ал.4, този срок може да бъде удължен с 30 дни. Необходимостта от удължаване на 60 - дневния срок с още 30 дни(общо 90 дни) следва да бъде разгледана в контекста на чл. 17, ал.5 от Рамковото решение, според който докато вземе окончателно решение, изпълняващият съдебен орган следва да обезпечи наличието на материалните условия, необходими за действителното предаване на лицето. В случая, както СГС, така и САС са изискали неколкократно справки, за да се изясни дали се касае за изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години по влязъл в сила съдебен акт или за провеждане на някакъв етап от наказателното производство, тъй като в заповедта е било отразено задочно осъждане на 03.03.2016 г. и същевременно е било посочено, че решението не е окончателно и П. П. може да подаде възражение срещу него в срок от месец от връчването му. Последният отговор по изискана допълнителна информация от френските власти, относно влизане в сила на присъдата и давността, е постъпил на 09.05.2023 г., а на 10.05.2023г. САС е постановил Решение №165/10.05.2023г. по в.ч.н.д.№392/2023г., с което потвърдил първоинстанционното решение и е отменил мярката „домашен арест“. Изложеното показва, че в рамките на 87 дни (т.е. в допустимия срок от 90 дни) изпълняващите съдебни органи в България са извършвали процесуални действия, насочени към събиране на достатъчно информация от изпращащата държава и от „Евроджъст“, въз основа на която да вземат решение за предаване на П. П. в съответствие с процедурите и основанията по ЗЕЕЗА и Рамково решение №2002/584/ПВР на Съвета на ЕС. Успоредно с това съдилищата са изискали и гаранции по чл. 41, ал. 3 ЗЕЕЗА – че след предаване на лицето на територията на Франция и изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от свобода“ П. П. ще бъде върнат на територията на България. Изложеното отново представлява процесуална активност, насочена към постановяване на краен съдебен акт, който да гарантира правото на свобода на ищеца. Ето защо въззивният състав счита, че производството по изпълнение на Европейската заповед за арест от 28.09.2018г. е проведено в сроковете и при спазване на процедурите, уредени от регулиращите го вътрешно законодателство и право на ЕС. Законосъобразно са проведени действията от СГП след получаване на европейската заповед за арест, като е изискан превод на български език, съгласно чл. 42, ал.5 от ЗЕЕЗА, извършена е проверка за съответствието на формата и съдържанието й по чл. 36 и чл. 37 от ЗЕЕЗА и веднага след приключване на подготвителните действия е внесена за разглеждане пред компетентния съд – Софийски градски съд. Въз основа на изложените мотиви, настоящият състав изведе краен извод, че производството по изпълнение на процесната Европейска заповед за арест, издадена в друга държава-членка на Европейския съюз, в случая Франция, както в частта му, проведена от Прокуратурата на Р България за подготовка на внасяне на искането за изпълнение, така и в съдебната му фаза, в която се преценяват предпоставките за изпълнение, не е причинило вреди на ищеца, тъй като прокуратурата и съдилищата са изпълнили процедурите по ЗЕЕЗА и Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета на ЕС. Както закона, така и рамковото решение, регламентират производството в синхрон със стандартите на КЗПЧОС и предвиждат ограничаване на правото на свобода с цел да се осигури участието на задържаното лице в производството, поради което коректното им прилагане, както е в случая, не нарушава правото му по чл.5, §1 от Конвенцията. В делото не е доказано да са нарушени и правата на П. П., изведени от чл.5, §2-4 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, а именно правото на незабавно уведомяване за причините за ареста и обвинението; право на бързо изправяне пред съдия и процес в разумен срок или освобождаване до процеса; право на съдебен контрол върху задържането и незабавно освобождаване при незаконност. Ето защо, като е приел, че разглежданите искове са неоснователни първоинстанционният съд е постановил правилно решение. Относно оплакването във въззивната жалба, че СГС не е съобразил, че Рамково решение №2002/584/ПВР на Съвета на ЕС е изменено с Рамково решение №2009/299/ПВР на Съвета на ЕС, настощият състав приема, че е неоснователно. С последното е приет нов чл. 4а към първото рамково решение, което е за решения, постановени в следствие на съдебен процес, на който лицето не се е явило лично, и касае предпоставките да се откаже изпълнение на Европейска заповед за арест, какъвто отказ българските съдилища са постановили. По отношение на исковете за законна лихва върху претендираните обезщетения, които намират правното си основание в чл. 86 от ЗЗД, следва да се приеме, че също са неоснователни. Те са акцесорни и поради това, те са основателни само, ако е основателен главният иск. Така мотивиран, САС