Решение № 360 от 23.3.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 3001/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от Х. Т., гражданин на Република Турция, подадена чрез процесуалния представител адв. К. А. срещу Решение № 260322/12.08.2025г. на Софийски градски съд, ГО, 11с-в по гр.д. № 13633/2016год., с което е отхвърлен иска с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл. 365 ЗЗД за осъждане на ответника А. Х. А. да заплати сумата 28 806,15 щатски долара като част от общ дълг в размер на 45 000 щатски долара, произтичащ от подписано на 21.11.2011г. „Споразумение за погасяване и преструктуиране на задължение“. Жалбоподателят счита решението за неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение и при неправилно приложение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и несъобразено и некореспондиращо със събраните по делото писмени гласни доказателства. Счита че решението на първоинстанционния съд е неправилно поради : 1/. Неправилно приложение на материалния закон, конкретно на чл.365 ЗЗД и чл.20а, ал.1 ЗЗД и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. и писменото признание на каузалното задължение от страна на ответника ; 2/. Поради противоречие със задължителната практика на ВКС относно правната същност и задължителната сила на договора за спогодба и 3/. съдът се е произнесъл извън изложеното в отговора на исковата молба. Подробни съображения за неправилността и незаконосъобразността на обжалвания съдебен акт са изложени в обстоятелствената част на въззивната жалба. Искането е да се отмени обжалваното решение на СГС и вместо него да се постанови ново решение, с което да се уважи предявения иск и да се осъди А. Х. А. да заплати на Х. Т. сумата от 28 806,15щ.д., част от главница в размер на 45 000 щ.д., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски за производството и пред двете съдебни инстанции. Ответникът по въззивната жалба А. Х. А., действащ чрез процесуалните му представители адв. А. Б. и адв. Н. П., е възразил срещу въззивната жалба на ищеца по съображенията изложени в депозирания по делото отговор. Счита решението за правилно и обосновано и се иска неговото потвърждаване. Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна : Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Х. Т., гражданин на Р Турция с твърдения, че между него и ответника А. С./ с български имена А. Х. А./ са съществували трайни облигационни отношения, основаващи се на това, че ответникът управлявал фирмите на ищеца в България. Твърди се, че ответникът е с двойно гражданство и с две различни имена в Република Турция и Република България. Ищецът сочи, че в края на 2011г. установил, че ответникът го е ощетил като откраднал 3246 гр. чисто злато. Страните подписали споразумение за начина и сроковете за връщане на отнетото. Ответникът прехвърлил на ищеца два негови имота в гр.Истанбул. Останал да му дължи 45 500 щатски долара по сключената спогодба. В уточнителна молба от 27.03.2017г. се сочи, че по спогодбата били заплатени четири вноски от по 1000 щ.д. за период от 21.11.2011г. до 21.02.2012г., били заплатени 500щ.д. от вноската до 21.04.2012г., като останали незаплатени 45 вноски от по 1000 щ.д., дължими в периода от 21.05.2012г. до 21.01.2016г. Искането към съда е било да се осъди ответникът да му заплати сумата в размер на 28 806,15 щатски долара, като част от задължение в размер на 45 000 щатски долара, представляваща задължение по споразумение за погасяване и преструктуриране на задължение, подписано на 21.11.2011г. между Х. Т. и А. С., ведно със законната лихва, считано от 04.11.2016г., датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В срока за отговор на исковата молба ответникът е възразил против допустимостта на производството, основаващо се на това, че българският национален съд не е компетентен да разгледа и реши спора по правилата на КМЧП, а за такъв е посочен от него турският съд с приложение на турското материално право. Наред с това е оспорил и основателността на предявения иск, като възраженията му са основани изцяло на каузалните отношения между страните предхождащи подписването на договора за спогодба. Изложил е твърдения, че в предприятията на ищеца, занимаващи се с обработка и с търговия на благородни метали и скъпоценни камъни, е било обичайна практика работниците да подписват празни записи на заповед и при установяване на липси, последните били удържани по равно между служителите, които се съгласявали доброволно да ги заплащат под страх от предявяване на записите на заповед. Заявява, че когато напуснал фирмата, ищецът Т. отказал да му върне обратно подписания празен запис на заповед. За да му бъдел върнат, ответникът бил принуден да подпише процесното споразумение. Оспорил е предявения иск, като е посочил, че липсва спогодба по см. на чл.365 ЗЗД, от което да произтича вземането; счита спогодбата за нищожна евентуално за унищожаема, като подписана поради грешка, измама, заплашване и крайна нужда. Направил е и своевременно възражение за погасяване на вземането по давност и възражение за прихващане с вземания, за които се водят дела в Република Турция. От фактическа страна настоящият съдебен състав намира за установено следното : Видно е от представеното по делото и прието като доказателство Споразумение за погасяване и преструктуриране на задължение от 21.11.2011г., че Х. Т. и А. С. са приели за установено в отношенията между тях, че вторият има съществуващо задължение към първия в общия размер на сумата от 149 765 щатски долара. Страните са приели, че общият размер на задължението на А. С. към Х. Т. е формиран по следния начин : 723 грама (лично задължение) – 1523 грама (търговско задължение) = 3246 грама чисто злато. Прави се отстъпка в размер на 523 грама чисто злато. 3246-523=2723 грама чисто злато. Общо дължима сума: 2,723 х 55щ.д. =149765 щ.д. По нататък страните са се договарили 100 000 щ.д. да бъдат погасени чрез прехвърляне на Х. Т. на 2 съществуващи къщи, като в хода на делото е изяснено, че страните са имали предвид два апартамента намиращи се в гр.Истанбул. Страните са се споразумели остатъкът от задължението в размер на 50 000щ.д. да бъде заплатено от А. С. на Х. Т. на 50 равни месечни вноски, всяка от които да е в размер на 1000 щ.д. Ответникът А. Х. А. не оспорва, че именно той е подписал документа. Също така между страните няма спор, а и се установява от представените по делото справки от НБД Население, че А. Х. А. и А. С. са имената на едно и също лице с ЕГН ••••••••••. Във връзка с първия спорен процесуален въпрос по делото, обуславящ и допустимостта на настоящото исково производство - дали българският национален съд е компетентен да разгледа и разреши настоящия правен спор, с международен елемент, по делото от първоинстанционния съд са събрани писмени и гласни доказателства. Видно е от представения по делото заверен превод на личната карта на ответника А. С., с българско име А. Х. А., е че същият е с гражданска регистрация съобразно законодателството на Р Турция в Истанбул, околия Бейкоз, кв. Индижркьой. Същевременно в личната карта, която е с дата на издаване 01.12.2006г. е отбелязано, че е издадена в Посолството на Р Турция в гр.София. Видно е също така от представеното по делото Удостоверение за адресна регистрация по местоживеене и друг адрес, издадено на 30.07.2016г. от каймакамството на околия Бейкоз, Истанбул, че А. С./ с българско име А. Х. А./ има адресна регистрация по местоживеене в гр. Истанбул, околия Бейкоз. Отбелязано е обаче, че едновременно с това С. е заявил и адрес по местоживеене в чужбина, който в случая е на територията на Р Българиягр.•••, ул.“•••“№*, ет.*, ап.*, жк.“•••“. От показанията на свидетеля В. Г. се установява, че се познава с ответника А. А. от 1996-1997г., като повода за познанството им бил деловите отношения по повод търговията със злато и бижута с фирмите на ищеца Т.. Запознаството им станало в един от магазините на ищеца в Истанбул като още тогава му бил представен от самия ищец като лице с което да контактува по повод на съвместния им бизнес. А. А., тъй като бил и български гражданин и владеел и български език, обслужвал през този период всички българи, които развивали търговски и бизнес отношения с ищеца, участвал в изложения и имал много български клиенти. Свидетелят уточнява, че често ходил по работа през този период в Истанбул- поне веднъж месечно и всякога контактувал само с А.. Това интензивно общуване с ответника продължило до към 2005-2006г., след което отношенията им се разредили поради това, че свидетелят постепенно изоставил бизнеса си със златарски изделия, като след 2010г. отношенията им вече били напълно преустановени. Впоследствие през 2015-2016г. инцидентно се били виждали няколко пъти при посещенията на свидетеля в Истанбул, но взаимоотношенията им вече не били професионални и така близки както преди. Свидетелката И. И. заявява, че познава много добре А. А. още от 2003г., когато и двамата работили съвместно във фирма „Итал голд“ Истанбул, като тази фирма била собственост на ищеца, а ответникът бил представител на дружеството за България. Имали магазин в ЦУМ, в който работили непрекъснато и двамата до към 2011г., когато магазинът бил затворен, а договорът на ответника с тази фирма бил прекратен. Независимо от прекратяването на договора с ответника последният продължил да работи за ищеца, като дейността му била изцяло на територията на България, където той живеел постоянно. Тук се бил оженил, децата му били родени в страната, а двамата били семейни приятели и често си ходели взаимно на гости. Ответникът си бил купил апартамент в кв. Манастирски ливади, като свидителката много добре описва къде се намира жилището, семейното положение на ответника- името на съпругата му и възрастта на двете му деца, което дава повод съдът да кредитира изцяло показанията на този свидетел. След 2015г. отношенията им постепенно били преустановени, но от общи познати свидетелката била чувала, че ответникът продължавал да живее в София, а когато посещавал по работа или лични причини Турция винаги отсядал в хотел. При така установената фактическа обстановка и с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав достигна до следните правни изводи: Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Релевираното от ответника С. още с отговора на исковата молба възражение за недопустимост на процеса поради неподведомственост на спора на българския съд обосновава извод за нищожност, а не за недопустимост на първоинстанционното решение, ако съдът не е притежавал международна компетентност да разгледа и реши конкретния правен спор/ така и Решение № 208 от 25.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 635/2008 г., II т. о., ТК/. Това е така, защото изтъкнатата от ответника с отговора на исковата молба процесуална пречка сезираният български съд да разгледа и реши спора е свързана с пълната липса на правораздавателна власт на съда по делото, тъй като според ответника предметът на спора е извън пределите на личната и териториалната компетентност на българския съд. В случая касае се до правопорядък, регламентиран с публично-правни норми, тези по КМЧП, за спазването на който съдът следи и служебно, поради което въззивният съд повторно дължи произнасяне по релевираното от ответника възражение за неподведомственост на спора, независимо от това, че то не е посочено изрично като порок на обжалваното решение във въззивната жалба, очертаваща принципно предметните предели на производството по повод на въззивното обжалване. В разглеждания случай изложените в исковата молба фактически твърдения сочат, че между страните по делото са възникнали частноправни отношения с международен елемент и доколкото уредбата им не се регламентира от специални вътрешни или международни закони, следва да се приеме, че въпросът за компетентността на българския съд да се произнесе по възникналия правен спор следва да се разреши според разпоредбите на КМЧП. На международната компетентност на българските съдилища е посветена Глава втора от същия нормативен акт, като според основната норма на чл. 4, ал. 1 тя е налице, когато 1/ответникът има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Република България или 2/ ищецът или молителят е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България. Конкретно по отношение на договорните отношения е налице и една допълнителна предпоставка, позволяваща международна компетентност на българския съд: и когато мястото на изпълнение на задължението е в Република България/ чл.15 от КМЧП/. Съгласно цитираната практика тълкуването на тези разпоредби позволява да се заключи, че международната компетентност на българския съд не е обвързана от кумулативното наличие на визираните в посочените разпоредби предпоставки, доколкото всяка една от тях съставлява самостоятелно основание за упражняване на националната ни юрисдикция. В разглеждания случай спор няма между страните, че ищецът е турски гражданин, с адресна регистрация и постояннно местоживеене на територията на Р Турция, което позволява да се заключи, че не е налице визираната в т.2 на чл. 4, ал. 1 на КМЧП възможност да се разгледа спора от българска национална юрисдикция. Отсъства и възможността по чл.15 от КМЧП спорът да бъде решен от български съд предвид това, че уговореното по силата на споразумението задължение за заплащане на сумата от 50 хил. щатски долара е парично, а съгл. чл. 68, б.“а“ ЗЗД паричното задължение по правило е носимо, а те търсимо, т.е то ще бъде изпълнено в местожителството на ищеца в Република Турция. Остава единствено възможността по чл. 4, ал. 1 КМЧП за международна юрисдикция на българския национален съд, а тя ще е налице в конкретния случай когато ответникът има обичайно местопребиваване на територията на Р България. Както е прието, при това непротиворечиво, в констатантата съдебна практика и което виждане се споделя напълно и от настоящия състав на съда, факта на адресната регистрация на ответника съобразно законодателството на чуждата държава/ в конкретния случай Турция/ по начало е ирелевантно за установяване на обичайното местопребиваване. Този извод е изводим от разпоредбата на чл.48 КМЧП, съгласно която по смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Както е прието и в мотивите на отменителното определение на САС от 19.07.2018г. по ч.гр.дело № 885/2018г., с което е отменено определението на първоинстанционния съд за прекратяване на призводството по делото поради неподведомственост на спора пред български национален съд, решаването на тези въпроси е по движението на делото като установяването на твърдението за липса на международна юрисдикция е в тежест на страната, която черпи благоприятни за нея последици от изгодните за нея факти, каквито са очертаните с чл.48, ал.7 КМЧП изисквания към съществуването на обичайното местопребиване в страна, разична от поддържаната от ищеца. В настоящия случай в производството пред първоинстанционния съд по инициатива на страните са събрани по делото множество писмени и гласни доказателства. Видно е от представеното по делото удостоверение за адресна регистрация от 31.07.2016г., че към момента на предявяване на исковата молба ответникът А. С. освен, че е бил адресно регистриран по постоянен адрес в Турция, съобразно изискванията на турското законодателство, той е посочил и да притежава и адрес по местоживеене в чужда държава, който в конкретния случай се намира на територията на Р България, в собственото му жилище в гр.София, жк“Манастирски ливади“. След като самият ответник е сметнал за необходимо да декларира пред турските държавни органи адрес по местоживеене в чужбина логично е да се счита, че той е считал посоченият от него административен адрес в България за такъв по постоянно местобребиваване, който по смисъла на горното тълкуване следва да се счита за обстоятелство от личен характер, определящо наличието на трайни връзки на лицето с това населено място. В противен случай, ако ответникът е пребивавал постоянно в Турция и е посещавал притежавания от него недвижим имот в София, само инцидентно поради един или друг повод от лично или професионално естество, той не би сметнал за необходимо да го посочи и като адрес по местоживеене по смисъла на турското законодателство, тъй като, както се посочи, това предполага наличието на една постояннна и относително трайна връзка с конкретното населено място, която ако наистина не съществуваше не би била декларирана от него пред компетентните турски органи. Наличието на такива трайни връзки от личен и професионален характер с местопребиваване на територията на Република България се потвърждава и от събраните по делото гласни доказателства. Конкретно от показанията на свидетелката И. И. се установява, че през периода от 2007-2008г. до към 2015г. тя и ответникът са поддържали особено близки отношения от професионален и личен характер, като познанството им датирало още от началото на съвместната им работа за различни фирми на ищеца, развиващи дейност на територията на България. За периода до 2011г. ответникът е бил управител на магазина на ищеца в ЦУМ, а след неговото закриване той е продължил под различни форми да управлява бизнеса на ответника в България, което е продължило до разрива в техните отношения, настъпил през 2015г. През този период ответникът винаги е живял на територията на страната, тук е установил трайно семейството си и са учили децата му. Свидетелката казва, че е посещавала многократно жилището на ответника в кв. „Манастирски ливади“ в София- същото което е декларирано от него пред компетентните турски държавни органи като адрес по местоживеене към 2016г. , като според свидетелката на това място той се е бил трайно установил заедно със семейството си. Съдът кредитира изцяло показанията на тази свидетелка като последователни и точни, и непротиворечащи на останалия събран по делото доказателствен материал, в т.ч адресната регистрация на ответника като посоченият в нея административен адрес в София съответства на жилището, в което свидетелката твърди, че той е живял заедно със семейството си. Съдът намира, че показанията на свидетеля Г. не са годни да установят релевантните за конкретния процесуален въпрос обстоятелства- относно постоянното фактическо пребиваване, тъй като те се отнасят до период значително предхождащ процесния- от 1996- 1997г. до към 2005-2006г., за който няма спор къде е пребивавал ответника, но е ирелевантен към периода за предявяване на иска, което е станало чак през 2016г. и за който свидетелят вече не е имал преки достоверни впечатления, доколкото по негови признания срещу между двамата вече са били само инцидентни. Предвид горното и съобразно установената за ответника доказателствена тежест последният не е успял и то под формата на пълно и главно доказване, да установи наличието и на обстоятелството по чл. 4, ал. 1, т.1 КМЧП, изключващо международна юрисдикция на българския национален съд. Напротив от събраните по делото доказателства – писмени и гласни, се доказва противното, че обичайното му местопребиваване към момента на предявяване на иска е на територията на Република България, което позволява да се направи извод, че сезираният български съд е международно компетентен да разгледа и реши правния спор с международноправен елемент. По отношение на приложимото материално право въззивният съд намира, че следва да е приложимо българското, а не турското материално право. Съгласно чл.94, ал.1 КМЧП когато страните не са избрали приложимото право, прилага се правото на държавата, с която договорът е в най-тясна връзка. Ако една част от договора може да бъде обособена от останалите му клаузи и ако тази част има по-тясна връзка с друга държава, по изключение към нея може да се приложи правото на тази друга държава. Съгласно ал.2 предполага се, че договорът е в най-тясна връзка с държавата, в която страната, която трябва да изпълни характерната престация, е имала своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на сключване на договора. В процесния случай характерната престация по споразумението е за погасяване на парично вземане, поради което по горните правила определящо е мястото на обичайно местопребиваване на страната, която е приела да я изпълни към момента на сключване на договора. Договорът за спогодба е сключен през 2011г., а както се установи по-горе от показанията на свидетелката И. към този период ответникът е живял и е бил професионално ангажиран преимуществено на територията на Р България. Местобребиваването на ответника, като лице което трябва да изпълни характерната престация по споразумението по см. на ал.2 на чл.94 КМЧП е било на територията на нашата страна, което сочи на извод, че приложимо право съгласно ал.1, вр. с ал.2 следва да е бъгарското материално право- чл.365 и следв. от ЗЗД. Предявеният от ищеца иск, имащ правно основание в тази разпоредба, е основателен, поради следните съображения : Съгласно чл.365 ал.1 ЗЗД - с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ между тях спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Договорите имат сила на закон, за тези, които са ги сключили /чл.20а ал.1 ЗЗД/. Съдът е длъжен да се съобрази с договорката между страните, постигната чрез спогодба и да приеме, че отношенията между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор, чрез взаимни отстъпки. При наличие на спогодба, съдът не може да преценява интереса на страните, респ. да навлиза и да изследва естеството и съдържанието на каузалните отношения между страните, предхождащи и обусловили сключването на договора за спогодба.Противното би било в противоречие със същността на договора за спогодба като способ за разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси. Законът предоставя на страните възможност - въз основа на направените взаимни отстъпки, те да могат да създават, изменят или погасяват всякакви правоотношения, включително и такива, които не са предмет на конкретния спор /чл.365 ал.2 ЗЗД/. В разглеждания случай, както се установява от доказателствата по делото, страните по настоящето производство, са сключили на 21.11.2011г. договор, озаглавен: Спогодба, по силата на която след като са декларилали, че общият размер на задължението на ответника възлиза 2 723 гр. чисто злато, формулирано от тях сбор от лично и търговско задължение на последния, и прието от тях по формула с калкулирани отстъпки, да възлиза на паричната равностойност на 149 765щ.д., са се договорили това нововъзникнало парично задължение да бъде погасено по следния начин : чрез прехвърляне на Х. Т. на два недвижими имоти в Истанбул, а остакът от 50 000 щатски долара да бъде погасен от А. С. на 50 месечни вноски, всяка от които да е в размер на 1 000 щатски долара. При така установените факти изводът на първоинстанционният съд, че следва да се изследва съдържанието на каузалните отношения между страните, предхождащи сключването на договора за спогодба, който е изводим от изразеното в мотивите, че в спогодбата не е посочено в какво се изразява това произтичащо от каузалните отношения задължения и какво го е породило, е неправилен. След като страните по спора, с изричен договор за спогодба, сключен помежду им на 21.11.20211г., извънсъдебно са признали факта, че ответникът дължи на ищеца сумата от 50 000 щатски долара, като парична равностойност на изгубено поверено му по повод на работата на ответника имущество, без да се твърди или да да се доказва порок във волята при сключване на споразумението, съдът е длъжен да я затече. Действително с отговора на исковата молба ответникът е възразил, че при сключването на договора за спогодба е бил упраженен натиск от страна на ищеца, изразяващ с в това, че той е обещал да му върне подписани от него записи на заповед само ако се съгласи да подпише споразумението, т.е изложил е твърдения за порок във волята, отнасящ се до употребени спрямо него измама и заплашване, но същевременно не е ангажирал по делото абсолютно никакви доказателства в подкрепа на тези си правозащитни възражения, поради което съдът не вижда причини да не я зачете. В контекста на горното неправилен е и изводът на първоинстанционният съд, че ищецът дължи доказване на това какво представлява задължението и какво го е породило. Освен спогодба подписаното споразумение има характера също и на обективна новация с правопогасяващ ефект, при която по съгласие на страните старото задължение е заменено с друго, поради което и установяването на горните обстоятелства по повод на настоящия спор, доколкото не се установява да е налице порок във волята при подписване на споразумението, е ирелевантно. С оглед съществените характеристики на договора за спогодба, при представянето й, съдът следва да се позове само на нея, без да установява действителните отношения между страните. Неоснователно е и направеното от ответника с отговора на исковата молба възражение, че искът е погасен по давност. В договора за спогодба страните са уговорили остатъкът от задължението в размер на 50 000 щатски долара да бъде заплатено на 50 месечни равни вноски, всяка в размер на 1000 щатски долара. Така уговорено обаче вземането на кредитора съобразно погасителния план не е такова за периодично плащане, както неоснователно се поддържа от ответника, за да е приложимо по отношение на него кратката три годишна давност по чл. 111,б. „в“ ЗЗД. С оглед характера на престацията на ответника по договора за спогодба е налице неделимо плащане и договореното палащане на сумата от 50 хил. щатски долара да става на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора и поради това е приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД, който тече за всяка месечна вноска от падежа й/ така и Решение № 261 от 12.07.2011г. по гр.дело № 795/2010г. на ВКС, 4 ГО, Решение № 28 от 05.04.2012г. по гр.дело № 523/2011г. на ВКС, 3 ГО и др./ Поради това и в настоящия случай искът, който се счита предявен на 04.11.2026г. от датата на подаване на исковата молба в регистратурата на съда, която в случая представлява единствено релевантния момент за прекъсване на давността, няма как да е погасен по давност по отношение на исковата сума, доколкото задължението е възникнало на 21.11.2011г., а искът е предявен непосредствено преди изтичането на общия пет годишен давностен срок. Изложеното налага отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго за уважаване на предявения частичен иск. Още с исковата молба ищецът е заявил, че ответникът му е заплатил частично само 4 500 щатски долара, поради което му се дължи остатъкът от 45 500 щатски долара, на каквато сума възлиза действителния размер на задължението. Предвид горното на ищеца следва да бъде присъдена сумата в размер на 28 806,15 щатски долара, като част от задължение в размер на 45 000 щатски долара, представялваща задължение по споразумение за погасяване и преструктуриране на задължение, подписано на 21.11.2011г. между А. С. и Х. Т.. На ищеца следва да бъде присъдена и законната лихва от предявяването на исковата молба- 04.11.2016г. до окончателното изплащане на сумата. На основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на направеното искане А. С./ с българско име А. Х. А./ следва да бъде осъден да заплати на Х. Т. направените от него разноски в производството и пред дсвете съдебни инстанции в размер на сумата от 4 849,36 евро. Воден от горното, Софийски апелативен съд