Решение № 260037 от 17.2.2021 г. на Окръжен съд - Плевен по дело № 926/2020 г.

Производство по чл.258 и следващите от ГПК. С Решение № 769/02.07.2020 г., Плевенски районен съд по гр. дело № 909/2020г. по описа на същия съд е отменил дисциплинарното наказание Предупреждение за уволнение наложено на Т. Й. Т., ЕГН ••••••••••, съдебен адрес: •••. св. ••• № 7, ет.1, със З аповед № РД – 21 – 21 / 17. 12. 2019 г, издадена от Началника на Регионално управление на образованието - Плевен, като незаконосъобразно. Осъд ил, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, РЕГИОНАЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО – ПЛЕВЕН, адрес гр. Плевен, ул. ••• № 23, да заплати на Т. Й. Т., ЕГН ••••••••••, съдебен адрес: •••. св. ••• № 7, ет.1, направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. Осъд ил, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, РЕГИОНАЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО – ПЛЕВЕН, адрес гр. Плевен, ул. ••• № 23, да заплати по сметка на Пл евениския районен съд сумата от 30 лева /тридесет лева/ – представляваща държавна такса върху предявения неоценяем иск. Постъпила е въззивна жалба от РЕГИОНАЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО – ПЛЕВЕН срещу постановеното решение от Плевенски районен съд. В нея се правят оплаквания, че 1. Решението е недопустимо, тъй като не е постановено срещу надлежна страна - РЕГИОНАЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО – ПЛЕВЕН не е работодател и следователно не може да отговаря по предявения иск, позовавайки се на Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГК, докладчик съдията Б.С.; 2. Необоснованост на изводите на съда относно липсата на представителна власт, които не кореспондират със събраните по делото доказателства, като счита, че същите установяват компетентността на издалия заповедта в рамките на правомощията, с които е изрично овластен; 3. Неправилност на изводите на съда, че описаните в заповедта нарушения не са извършени, като детайлно се посочва и обосновава всяка от точките; 4.спазване на процедурата по чл.194 и чл.195 от КТ. Поради това моли решението да бъде отменено изцяло, да бъде обезсилено като недопустимо, като се произнесе съдът по същество на спора и отхвърли иска и потвърди законосъобразността на издадената заповед. Претендира се и присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В законовия срок не е постъпил писмен отговор от страна на въззиваемия Т.Т.. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на жалбата и законосъобразност на първоинстанционния акт, като моли да бъде потвърден. Прентендира и разноски в производството. Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и доказателствата по делото, намира за установено следното от фактическа страна: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. Изцяло основателно е оплакването на въззивника, че не е надлежна страна в производството и че постановеното от РС-Плевен решение е недопустимо. Действително въззивника основава това си твърдение на Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГК, докладчик съдията Б.С., което не касае точно този спор, а изрично е предвидило исковете по чл.344 от КТ. Несъмнено настоящият иск е с правно основание чл.357 и сл. от КТ и представлява трудов спор. Съгласно законовата дефиниция „ Трудови са спорове те между работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, както и споровете по изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж. “ В случая за разлика от чл.344 от КТ законодателят изрично е предвидил, че спорът е между служителя и работодателя. Т.е. страни по делото следва да бъдат служителя в случая директора на училището и самото училище ОУ „•••“ гр.Плевен, независимо, че самата заповед за налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ е издадена от Началника на РЕГИОНАЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО – ПЛЕВЕН. Определението Работодател следва от легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 ДР на КТ - такъв е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание /предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни, където се полага наемен труд - § 1, т. 3 ДР на КТ /, което самостоятелно наема работници или служители за полагане на наемен труд по трудово правоотношение. В случаите, при които работодател не е физическо лице, а друго от неизчерпателно изброените в посочената разпоредба образувания, трудов договор с него се сключва чрез определено по предвидения в закон или устав ред лице, оправомощено с работодателска власт. Тъй като училището се представлява от директора, то няма как по отношение на себе си директора да бъде и представляващ работодателя. Затова в практиката се ползва даденото с Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГК, докладчик съдията Б.С. разрешение на въпроса с представителството на работодателя. В него изрично се приема, че „ Съгласно чл. 61, ал. 2 КТ за длъжности, определени в закон или в акт на Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по-горестоящия спрямо работодателя орган. Такива са например предвидените в чл. 37 от Закона за народната просвета /ЗНП/ случаи на сключване на трудови договори: с директорите на държавни детски градини, училища и обслужващи звена - от министъра на образованието, младежта и науката; с директорите на държавните спортни училища - от министъра на физическото възпитание и спорта; с директорите на детските градини по чл. 10, ал. 3 ЗНП - от министъра на отбраната; с директорите на общинските училища и обслужващи звена - от началника на регионалния инспекторат по образованието; с директорите на общинските детски градини - от кмета на общината. От министъра на здравеопазването се сключват трудови договори например с директора на регионална здравна инспекция / чл. 9 от Закона за здравето /ЗЗ/, с директорите на националните центрове по проблемите на общественото здраве / чл. 22 ЗЗ /, с директора на Центъра за спешна медицинска помощ / чл. 3 ПУДЦСМП /, с директора на Националния медицински координационен център / чл. 7 ПУДНМКЦ /, с директора на Националния онкологичен център / чл. 8 ПУДНОЦ /, с директорите на домовете за медико-социални грижи за децата / чл. 24 ПУДДМСГД / и други. От министъра на труда и социалната политика се сключва например трудов договор с директора на Националния институт за помирение и арбитраж / ПУДНИПА /. Систематическото и логическото тълкуване на посочените норми налага изводи, че, първо, длъжностите, трудовият договор за които се сключва при условията на чл. 61, ал. 2 КТ, са предвидени за заемане при работодатели, характерът на дейността на които ги определя като държавни или общински институции за задоволяване на обществени потребности в различни сфери - на образованието, на здравеопазването, на социалната политика и други, и, второ, че в тези случаи законът овластява /възлага на/ висшестоящият спрямо работодателя /юридическо лице/ едноличен орган на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19 Закона за администрацията /ЗА/ а не администрацията, която той ръководи/, на който са предоставени правомощия за упражняване на управление, ръководство, координиране и/или контролиране на такива институции при осъществяване на държавната или общинската политика в съответната сфера, да сключва трудовите договори за длъжности, в чиито трудови функции се включва и представляването на работодателя по трудовите правоотношения с него, т. е. упражняването на работодателска власт. Сключването на трудов договор по този ред, обаче, не води до изключение от правилото по чл. 61, ал. 1 КТ. По изричната разпоредба на закона - чл. 61, ал. 2, изречение второ КТ - и в този случай трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност, на което се предоставя работната сила, където се полага наемният труд, т. е. с работодателя. Уреденото по този начин настъпване на правните последици от изрично предвиденото юридическо действие направо в правната сфера на работодателя, а не в тази на висшестоящия му орган, определя последния като негов законен представител по смисъла на чл. 36 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ като негов представителен орган/ при създаването на трудово правоотношение за заемането на определени с нормативен акт ръководни длъжности. Такъв е правният статут на този орган и при прекратяване на трудовото правоотношение за тези длъжности, каквато компетентност му е изрично предоставена в посочените по-горе /неизчерпателно/ случаи и каквато следва по аргумент от чл. 192, ал. 2 КТ. Този извод следва и от обстоятелството, че субективното право за прекратяване на трудовия договор, предвидено в Глава шестнадесета на КТ, в т. ч. и чрез налагането на дисциплинарно наказание уволнение, принадлежи на работодателя във всички случаи на възникване на правоотношението въз основа на такъв договор, независимо дали той е сключен по реда на чл. 61, ал. 2 КТ /с оглед липсата на предвидено изключение в този смисъл/. За осъществяване на това право е необходимо волеизявление на оправомощено с работодателска власт лице, но тъй като заемащият длъжност с такава трудова функция не може да го упражни по отношение на себе си, то /волеизявлението/ и в тези случаи е възложено на висшестоящия спрямо работодателя орган. “ В случая РУО-Плевен се явява по-горе стоящ орган на работодателя, който го замества в дисциплинарното производство, но само спрямо представляващия го директор. Независимо от това работодател остава училището и то следва да е страна по спора. Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Ако при проверката за това бъде констатирано, че искът по чл. 357 и сл. КТ са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено. В настоящия случай РС-Плевен е постановил решение срещу ненадлежна страна по спора, поради което същото се явява процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено. Делото следва да се върне на първата инстанция за последващи процесуални действия. Въззивният съд не може да се произнесе по повдигнатите с жалбата въпроси по същество на спора, в това число за давността и разноските, тъй като на практика по делото е налице нередовна искова молба, която не може да основе валиден съдебен процес, който да приключи с произнасяне по същество по спорните въпроси. Следва след връщане на делото РС-Плевен да съблюдава дадените с настоящето решение указания относно процесуалната легитимация на страните, като при приключване по същество на спора се съобразят и направените досега разноски. С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд