Решение № 199 от 2.6.2026 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 141/2026 г.

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК. Делото е образувано въз основа на въззивна жалба вх. № 4104/02.02.2026 год., подадена от ответника в първоинстанционното производство „Юробанк България“ АД, против решение № 1/05.01.2026 год., постановено по т.д. № 249/2025 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С оспорения първоинстанционен съдебен акт ОС – Пловдив е постановил следното: „ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да върне на М. И. М. ЕГН •••••••••• от ••••, недължимо получената сума, при начална липса на основание, от 13 498,11 евро /тринадесет хиляди четиристотин деветдесет и осем евро и единадесет евроцента/ с равностойност от 26 400 лв., представляваща част от главница за погасяване на задължения по Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит НL •• от ••• г., ведно със законна лихва от 22.10.2025 г. до окончателно плащане на сумата и направените по делото разноски в размер на 1255,73 евро /хиляда двеста петдесет и пет евро и седемдесет и три евроцента/ с левова равностойност от 2 456 лв.“ Жалбоподателят счита решението за недопустимо и неправилно. В нарушение на диспозитивното начало съдът се произнесъл по иск, с който не е сезиран, като е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала /оттеглила ги е/ и така е разгледал иск на непредявено основание. В п. I от жалбата подробно аргументира становището си за недопустимост на решението. Акцентира върху обстоятелството, че ищцата по делото М. М. не е страна по договора за кредит от 02.09.2008 год., който според съда е нищожен поради включени в съдържанието му неравноправни клаузи. Страна по този договор бил единствено М.М., по отношение на който производството по делото е прекратено. Поради това жалбоподателят счита, че съдът, ограничен от диспозитивното начало, не е оправомощен да изследва действителността на договора, по който ищцата М. не е страна. С оттеглянето на иска на М.М. първоинстанционният съд бил десезиран и не следвало да обсъжда наведените от М. твърдения за нищожност на договора за кредит. Според жалбоподателя решението е неправилно. Подробно са обосновани доводите на банката за действителността на договора за кредит и на договора за рефинансиране. Поддържа се възражението за погасяването на претенциите по давност – приложима към вземанията била кратката тригодишна давност, предвид периодичния характер на вноските и тя започвала да тече от получаването на престацията. Предвид изложеното, към въззивния съд е отправено искане да обезсили оспореното първоинстанционно решение, а ако бъде прието, че то е допустимо, същото да бъде отменено като неправилно и постановено друго по съществото на спора, с което исковете бъдат отхвърлени. Претендират се сторените по делото разноски. Въззиваемата страна М. М. в подадения отговор на въззивната жалба оспорва същата. Оспорват се както доводите за недопустимост на решението, така и възраженията срещу неговата правилност. Поради изложеното се настоява жалбата да бъде оставена без уважение. Претендират се сторените във въззивното производство разноски. АПЕЛАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ след запознаване с данните по делото констатира следното: Първоинстанционното производство е образувано въз основа на искова молба, подадена на 15.04.2025 год., от двама ищци – М. М. и М.М.. Поискано е да бъде признато за установено по отношение на „Юробанк България“ АД, че М. М. и М.М. не дължат при условията на солидарна отговорност сумата 25 100 лева, представляваща част от главница по договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит, сключен на ••• год., както и банката да бъде осъдена да заплати на М. М. сумата 1 300 лв., представляваща разлика между действително дължимите и реално заплатените анюитетни вноски по договора за рефинансиране. Впоследствие, предвид оттеглянето на иска на М.М., с влязло в сила на 30.10.2025 год. определение производството по делото е частично прекратено спрямо него, а на основание чл. 214 ГПК установителният иск е изменен в осъдителен. Така, към момента на приключването на съдебното дирене, първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която М. И. М. иска осъждане на ответника „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД да върне недължимо платена, при начална липса на основание, сума в размер на 26 400 лв. /сбор на главниците 25 100 лв. и 1 300 лв./, представляваща част от главница за погасяване на задължения по Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит НL ••• от ••• г., ведно със законна лихва от 22.10.2025 г. до окончателно плащане на сумата. Исковата молба е основана на следните фактически твърдения: На 02.09.2008 г. М.М. и ответното дружество сключили Договор за потребителски кредит НL •••, по който ответникът предоставил на кредитополучателя М. сумата от 100 000 евро в равностойността й в швейцарски франкове по курс „купува“ на банката в деня на усвояване на кредита срещу възнаграждение в размер на годишна лихва, представляваща базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в СНF, който към момента на сключване на договора е бил 5%, заедно с надбавка от 2.2 пункта или 7.2% годишен лихвен процент. Кредитът бил усвоен на 11.09.2008 г. в размер на 65 241 СНF при курс 1.6229087 по приложение № 1, равняващи се на 40 200.04 евро, и на 25.09.2008г. в размер на 97 477.83 СНF при курс 1.6300641 по приложение № 2, равняващи се на 59 799.99 евро. Усвояването било извършено чрез заверяване на сметка на кредитополучателя със сумите в СНF, след което били превалутирани служебно от банката и кредитополучателят получил сумите в евро по друга негова сметка. По този начин било извършвано погасяване на дълга до ••• г. чрез служебно превалутиране на суми от евро в СНF по курс „продава“. На ••• г. М.М. и М. М. от една страна, от друга - ответната банка, сключили нов Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит НL •••, чиято цел била погасяване на всички задължения по предходния договор от 02.09.2008 г. в размер на 166 333.84 СНF, равняваща се на 258 212 лв., като погасяването било в лева. На 23.05.2013 г. със средства в този размер била заверена сметката на М. М., средствата били превалутирани в СНF и били погасени задължения по първия договор. След това всички плащания към ответника по втория договор били извършвани от сметката на М. М.. Твърди се, че чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13, чл. 22-24 от първоначалния договор са нищожни, защото били неравноправни клаузи в потребителски договор, които не били договорени индивидуално. Те не били ясни и разбираеми за потребителя. Не била предоставена цялата информация при сключване на договора, позволяваща да се преценят икономическите последици и валутния риск при значително обезценяване на валутата, в която се получават доходите. Упражняване на право на превалутиране било при плащане на комисионна, обвързано било с курс „купува“ на банката за датата на превалутиране, определен едностранно. Върху потребителя се прехвърлял изцяло валутният риск и с това се създавало значително неравновесие на права и задължения. Негов израз била клаузата на чл. 6, ал. 2 за служебно събиране на необходимите суми от други налични банкови сметки и превалутирането им в СНF за погасяване на падежирала вноска, а също така водело до повишаване на дължимите вноски, изразени в лева или евро. В чл. 3, ал. 5 било предвидено право на банката на едностранна промяна на базовия лихвен процент по кредита, а това според ищцовата страна водело до неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от ЗЗП. С чл. 6, ал. 3 била указана автоматична промяна на размера на погасителни вноски при едностранно променен от банката базов лихвен процент за жилищни кредити, а последното било недопустимо и липсвала индивидуална договорка. Чл. 13 бил неравноправен, защото позволявал едностранна промяна на дължимите лихви, такси и комисионни. Въведено е твърдение, че целият договор от 02.09.2008 г. е нищожен поради противоречие със закона, като се позовава на съдебна практика, според която при договор за банков кредит, по който заемната сума е в чуждестранна валута, клаузите за валутния риск определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г.; не се позволява адаптиране на клаузите за валутния риск чрез промяна на валутата, в която е договорен кредитът или чрез промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент; чл. 6, ал. 2 и чл. 22-24 от първия договор имали икономически смисъл само заедно с чл. 1 и чл. 2 и съвместно определяли основния предмет на договора - предоставен кредит в СНF в размер равностойността на СНF към резервна валута /евро/ по курс „купува“ за СНF към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Поради съгласието на кредитополучателя, че промяната в курса на купува/продава на СНF към лева/еврото може да има за последица повишаване размера на погасителните вноски, било налице пълно приемане да носи за своя сметка валутния риск. Липсата на прозрачност на групата от клаузи, определяни като „основен предмет на договора“ и техния неравноправен характер налагало извода за недействителност на целия договор, защото той не можел да се изпълни без неравноправните клаузи. Аргументиран е довод, че нищожността на договора за кредит от 2008 год. води до нищожност и на втория договор за неговото рефинансиране от ••• г., защото представлява спогодба върху непозволен договор. Евентуално, вторият договор бил нищожен поради липса на предмет като следствие от нищожността на първия договор. При нищожни договори се дължала взаимна реституция на полученото по тях. Евентуално, ако се приеме, че първият договор може да се прилага без неравноправните клаузи, то по него към ••• г. задължението на кредитополучателя било само за главница в СНF по курс на деня на усвояване на кредита или 162718.83 СНF, ведно с възнаградителна лихва от 7.2%, като предвид усвояването на две части, върху сумата от 65 241 СНF лихва се дължала от 11.09.2008 г. до ••• г., а върху сумата от 97 477.83 СНF лихва се дължала от 25.09.2008 г. до ••• г. Ищцовата страна счита, че при преценката за погасения размер на задълженията по кредита трябва да се вземе предвид плащане на вноски във валута, различна от тази на кредита, с превалутиране на курса на СНF към датата на усвояване на кредита 25.09.2008 г., когато е 1.6300641 СНF за едно евро. Счита, че в главницата по втория договор не следва да се включват редовна лихва и просрочена лихва, защото прибавяне към размера на редовната главница на задължения за изтекли лихви представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Твърди се, че в хода на делото - на 18.09.2025г., ищцата М. погасила изцяло чрез плащане задълженията по жилищно-ипотечния кредит от ••• г. Ангажирани са доказателства, претендират се разноски. В своевременно подадения отговор на исковата молба ответникът не е признал исковете по основание и размер. Признавал е сключването на договора за кредит от 02.09.2008 г. с М.М. за сума в швейцарски франка, който бил целеви - рефинансирал ипотечен кредит и текущи задължения. Твърди се, че кредитът е усвоен в швейцарски франкове чрез заверка сметка на М.М.. Уговорката била за връщането му в швейцарски франкове. Признава се и сключването на ••• г. на договор с М. М. и М.М., по който главницата била договорена в лева, предназначен бил за рефинансиране на неизплатените задължения за главница, лихви и такси по договора от 02.09.2008 г., които са в швейцарски франкове. С него бил уговорен лихвен процент от 10.25% и той намалявал постепенно до 2.703%, считано от 25.03.2014 г. Възразява се срещу твърденията, че страните и по двата договора имали качеството потребители - то не се предполагало, а подлежало на доказване. Оспорват се доводите, че договорът от 02.09.2008 г. е нищожен. Уговорката и плащането било във франкове, валутата не била съотнесена към стойността на която и да е друга валута. Клаузите в договора били на общоупотребим български език, без сложни термини и двусмислици и неточни изрази. Предоставена била достатъчна информация за възможно повишаване стойността на франка, което може да промени стойността на ползвания кредит спрямо националната валута и това било достатъчно за преценка на икономическите последици върху финансовото положение на ползвателя на кредита. Клаузата за валутния риск била акцесорна, без пряко отношение към основните задължения по договора. Не се признава валутният риск да е прехвърлен на кредитополучателя, защото не банката създала този риск, а той бил факт, възникнал след сключване на договора и не зависел от банката. Банката не решавала едностранно какъв курс ще приложи - това било в резултат на обективно случващи се процеси на световния пазар или се определяли от национална банка на чужда държава. Не се признава нищожност поради неравноправност на чл. 3, ал. 5, защото промяната на лихвения процент се допускала от закона - чл. 58 от ЗКИ. Промяна на БЛП не зависела изцяло от банката - БЛП съставлявал трансферна цена на ресурса и се влияел от обективни пазарни и икономически механизми и параметри както в посока на увеличение, така и в посока на намаление. Възразява се, че е налице хипотезата на чл. 144, ал. 2 от ЗКИ за промяна на лихвата - основателни причини извън контрола на банката и на кредитополучателя, оказали се значителни върху цената на паричния ресурс. Ищците са имали възможност да прекратят договора във всеки един момент, както е предвидено в него, като погасят предсрочно задълженията си. Според ответника М.М. сам е избрал валутата на кредита, което било отразено в искането му за кредит. Банката предоставяла и разработвала кредитни продукти в различна валута като видът на валутата определял и дължимата лихва. Именно поради по-ниската лихва, М. избрал кредит в швейцарски франка. Кредитополучателят не бил длъжен да закупува франкове от банката, можел е да ги закупи от друго лице. Валутният курс на банката щял да се приложи само ако М. реши да закупи валута от банката, но това било негово право на избор, не на задължение. Възразява се, че преценката дали една клауза е неравноправна, се извършва към датата на сключване на договора. Възможността банката да измени тарифата си за платежни операции била нормативно установена от Закона за платежните услуги и платежните системи. Кредитополучателят имал право да поиска превалутиране, което било ефективна защита, като компенсирало, премахвало или намалявало носения валутен риск. Твърди се логическа връзка между чл. 22, ал. 1 и ал. 2 и чл. 2, ал. 2, чл. 6, ал. 2 и чл. 24, ал. 1 и ал. 2 на договора относно валутния риск. Превалутиране на кредит се извършвало при значително нарастване на валутния курс на валутата на кредита - в случая франкове; уговорката била в полза на кредитополучателя, давала му право, на което съответствало задължение на банката да превалутира. Преизчисляване на дълга в лева или евро ограничавало валутния риск от повишаване на курса на чуждестранна валута. Условията за превалутиране не били във вреда на кредитополучателя, не нарушавали съществено правата и задълженията. Комисионна се дължала поради ползване на административни и технически ресурси на банката. Нормално било превалутирането да е по курс към датата на извършването му, а рискът дали ще е по-висок или по-нисък спрямо датата на сключване на договора се носел балансирано и от двете страни. След правалутиране било нормално да се промени и лихвеният процент като структура и размер, но яснота за това не можело да има предварително. В нарушение на чл. 63, ал. 2 от ЗЗД М. нито един път в периода от 2008 г. до 2013 г. не се възползвал от възможността на чл. 22, ал. 1 от договора за превалутирането му. Сключването на договора от ••• г. било ярко доказателство за положителния ефект от клаузата на чл. 22, както и липсата на неравноправност на чл. 2, ал.,2, чл. 6, ал.,2 и чл. 24, ал. 1 и ал. 2. Чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от договора не създавал задължения за кредитополучателя и не водел до носене на валутен риск от него, нито пък му прехвърлял този риск; клаузата е декларативна. Според банката кредитополучателят би носил риск от повишения курс на франка и без нея, защото това е присъща последица на поемане на задължения в чуждестранна валута, спрямо която националната валута няма фиксиран курс. Кредиторът от своя страна носел риск от поевтиняване на валутата, в която е неговото вземане. За това не можело да се приеме, че кредитополучателят носи всички рискове от промяна на валутния курс - риск носел само при повишаване на курса, но разполагал със защитата на превалутирането. Разпределението на риска не произтичало от чл. 23, ал. 1 от договора, а от чл. 430 ал.1 от ТЗ. Чл. 24 бил израз на добросъвестността на кредитора с цел да изясни какъв е валутния риск от ползване на кредит във франкове. Валутен риск от повишаване на курса носели всички кредитополучатели, които получавали доходите си във валута, различна от тази, по която са сключили договор за кредит. Задължението по кредита оставало една и съща сума във франкове и се намалявало чрез плащане. Нито ответникът, нито друг субект на финансовия пазар имал информация за промяна на курса на франка чрез увеличаване. Чл. 24 давал достатъчна финансова информация за възможно повишаване на курса на валутата, което да промени стойността на договора, и тя била достатъчна, за да може да се преценят икономическите последици. Евентуално се възразява, че при изключване на клаузата от договора, вноските в лева следвало да се зачетат по обменен курс при началното договаряне на франка към еврото. Не се признава, че договорът от •••г. има характер на спогодба – той имал различни страни; М. М. не била страна по договора от 2008г. и тя не била обвързана от него; нямало преуреждане на отношения с М. М.; имало нова валута, нов лихвен процент, нов размер на вноските, нов краен срок, нов кредитоискател; такъв договор можел да се сключи и с друга банка. Оспорва се довода, че договорът от ••• г. е спогодба върху непозволен договор, защото има валидно действащ изцяло нов договор за кредит, с нови параметри, който не съдържа споразумение относно действието на договора от 2008 г., а има договаряне на нов кредит. Договорът от 2013 г. имал възможен предмет и това са предоставените парични средства по него. С тях се погасяват задължения по договор, сключен между различни страни и тази цел е реализирана. Дори размерът на остатъчните задължения по договора от 2008 г. да е различен от приетия, това не променяло валидността на договора от 2013 год. Възразява се целият договор да бъде приет за нищожен, тъй като приложима е нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Акцентира се, че нищожността като порок по чл. 26 от ЗЗД е съществен порок, водещ до изначално невъзникване на правоотношението, докато клаузите за валутен риск, дори да са неравноправни, не водят до пороци, обосноваващи пълна нищожност на договора. Ответникът признава твърдението за погасяване на кредита от ••• г. в хода на процеса от М. М. чрез плащане на остатъка от задължението. Ангажира доказателства, претендира разноски. АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ обсъди ангажираните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, при което прие за установено следното: В аванс следва да се посочи, че според устойчивата практика на ВКС въззивният съд не може формално да препрати към мотивите на първата инстанция, без да обсъди оплакванията във въззивната жалба и без да изложи собствени фактически и правни изводи. Поради това, въпреки че въззивният съд споделя огромна част от констатациите и изводите на ОС – Пловдив и има основание на основание чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, следва да изложи собствените си констатации въз основа на приетите по делото доказателства, да направи собствен анализ на приложимите към отношенията между страните правни норми и извлече правни изводи. В тази връзка, на базата на доказателствата по делото, съдът установи следното: Н а 02.09.2008 год. е сключен договор за потребителски кредит № HL••• между М.М., в качеството на кредитополучател и „Юробанк и Еф Джи България“ АД, чието фирмено наименование е променено впоследствие, през 2013 год. По силата на договора банката се е задължила да предостави на М. потребителски кредит в размер - равностойността в швейцарски франкове на 100 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита. От тях равностойността в швейцарски франка на 40 200 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на същата банка в деня на усвояване на кредита е за рефинансиране на ипотечен кредит към „УниКредит Булбанк“ АД, произтичащ от договор, сключен от кредитополучателя с тази банка, а равностойността в швейцарски франкове на остатъка от 59 800 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита е за текущи нужди. Предвидено е, че разрешеният кредит се усвоява по блокирана банкова сметка на М.М. в банката - кредитор. Усвоеният кредит в швейцарски франка по тази сметка се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката в деня на усвояване и се превежда в еврова сметка на кредитополучателя. Постигнато е съгласие кредитополучателят да дължи годишна лихва в размер на сбора на БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 2.2 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в швейцарски франка е бил 5%, като по този начин годишната лихва е уговорена в размер на 7,2%. В чл. 3, ал. 5 на договора е посочено, че БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер и датата, от която е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковия салон. Договорената договорна надбавка не се променя. При забавено изпълнение на изискуеми погасителни вноски е предвидено кредитополучателят да дължи наказателна лихва, представляваща сбор на договорената възнаградителна лихва с надбавка 10 пункта. Кредитът е предоставен за срок от 180 месеца /15 години/, като се погасява на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на вноската по погасителен план, който е приложение към договора и е неразделна част от него. Кредитът е обезпечен с ипотека върху жилищен имот, представляващ апартамент – мезонет в сграда в гр.П., кв.Х.Б.-юг, ул.Н.И. Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора, кредитът се погасява във валутата, в която е разрешен и усвоен - швейцарски франкове. В случай, че на падеж на погасителна вноска кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита, и в лева или евро след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписване на договора е дал своето неотменимо и безусловно съгласие и е оправомощил банката. С чл. 6, ал. 3 от договора е предвидено, че ако по време на действието му банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписване на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие. Банката си е запазила правото по време на действие на договора да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл.22 от договора /чл. 13/. Изменението на тарифата или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. С чл. 22 е дадено право на кредитополучателя да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове, съответно в евро/лева, като за услугата се съгласява да заплати съответната комисионна по тарифата на банката за това. В случай на такова превалутиране банката ще превалутира кредита в евро/лева по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове за датата на превалутирането, както и ще прилага по отношение на превалутирания кредит лихвен процент, обявен от банката по реда на чл. 13, ал. 2 от договора за съответната валута и вид на кредита. С чл. 23 е дадена дефиниция на термина „превалутиране“: промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия. В чл. 24 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев/евро, както и превалутирането по чл. 22 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит; че изцяло е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22-24 от договора, както и че е съгласен с настъпването им. На 11.09.2008 г. е подписано Приложение № 1 към договора за усвоен първи транш от кредита в размер на 65 241 СНF при курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката от 1,6229087. На 25.09.2008г. е подписано Приложение № 2 към договора за усвоен втори транш от кредита в размер на 97 477.83 СНF при курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката от 1,6300641. Така общият усвоен размер е 162718,83 СНF или 100 000 евро. От приложенията на представеното от ответника кредитно досие се установява, че отправеното от М.М. искане до банката е за предоставяне на потребителски кредит с ипотека в размер на 100 000 евро с равностойност на еврото в швейцарски франка в деня на усвояване на кредита, от които 40 000 евро - за рефинансиране, а 60 000 евро - за други цели. Представеният погасителен план, подписан и от двете страни по договора, е за дълг в общ размер на 162 718 СНF главница и 103 031,54 СНF лихва и предвижда погасяване чрез 180 месечни вноски с падеж единадесето число на месеца, настъпващ в периода от 11.08.2008 год. до 11.09.2023 год., в размер на по 1 480.82 СНF всяка, включваща лихва и главница. Към приложение № 1 и № 2 към договора са оформени отделни искания за усвояване на суми по кредита и за превалутиране на суми във връзка с жилищен кредит. След сключване на договора и усвояване на кредита, М.М. е подал три молби за преструктуриране на дълга за намаляване на размера на месечната вноска поради настъпили просрочия на задължения, което е довело до подписване на три допълнителни споразумения по кредита. Това са: молба от 09.07.2010 г., по повод на която е подписано допълнително споразумение от 21.07.2010 год.; молба от 03.12.2010 г., по повод която е подписано Допълнително споразумение от 16.12.2010 г., според което има просрочена главница, лихви, такси и плащания по застраховката; молба от 31.01.2012 г., по която е подписано Допълнително споразумение от 13.02.2012 г, също поради наличие на просрочени задължения за главница, лихви, такси и плащания по застраховката, към което е изготвен нов погасителен план. През май 2013 год. М.М. е подал писмено искане за предсрочно погасяване на кредита с размер 166 333.84 СНF, както и искане, подписано от М.М. и от М. М., за отпускане на жилищно-ипотечен кредит в размер на 265 000 лв., предназначен за рефинансиране. На ••• г. е сключен Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит НL ••• между М. М. и М.М. като кредитополучатели - солидарни длъжници, и ответника, по силата на който банката предоставя на кредитополучателите кредит в размер на 276 800 лева за рефинансиране на кредит НL •••. Съгласно чл. 2 от договора, част от разрешения кредит в размер, равняващ се на задължението по НL ••• от 258 212 лв., се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя М. М. в банката, като средствата се превалутират безкасово от лева в швейцарски франка по „официално обявения курс на Централната банка“ за швейцарския франк към лева в деня на превалутиране по разчетна сметка на М.М. в банката, с цел цялостно издължаване на кредит НL •••, задълженията по който към датата на усвояване на текущия кредит са в размер на 166 333.84 швейцарски франка, включващи 505.31 редовна лихва, 1 575.45 просрочена главница, 4 182.43 просрочена лихва, 329.49 просрочени такси, 159 741.16 редовна главница. По него се дължи годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата /който към датата на сключване на договора е 10.25%/, намален с 3.95 пункта, или 6,3%. Кредитът е обезпечен с договорна ипотека върху жилищен имот - апартамент в гр. •••. Кредитът е предоставен за срок от 240 месеца или 20 години и подлежи на изплащане чрез анюитетни вноски. Според Приложение № 1 към договора, на 23.05.2013 г. заемът е усвоен чрез превод на 258 212 лева при официален курс на Централната банка на швейцарския франк към лева от 1.55237. Получената сума е превалутирана в швейцарски франкове. Подписаният погасителен план предвижда 240 месечни вноски с падеж 25-то число на месеца, платими в периода от 25.06.2013 год. до 25.05.2033 год., в размер на по 1894.88 лв. всяка вноска, включващи главница, лихви и променяща се месечна такса.Според погасителния план общият размер на вноските по главница е 258 212 лв., а по лихва – 196 684,11 лв. И към този договор са сключвани допълнителни споразумения по повод молби на кредитополучателите за преструктуриране на дълга поради просрочване на задължения, подписани съответно на 28.07.2014 г., 04.05.2017 г., 28.05.2018 г., 12.12.2019 г., 28.07.2020 г., 30.12.2021 г. От представеното в хода на делото банково удостоверение изх. № 522 - 0092 от 18.09.2025 г., издадено от „Юробанк България“ АД, към посочената дата ищцата М. М. вече няма задължения по жилищно-ипотечния кредит НL •••, отпуснат на 23.05.2013 г., което е в резултат на пълното му предсрочно погасяване. По делото е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение – първоначално и допълнително, се кредитира от съда като компетентно, обективно и безпристрастно. От констативната част на заключението се потвърждава извода, следващ от документите в кредитното досие, че сумите по първия договор за кредит от 02.09.2008 г. са усвоени на два транша: на 11.09.2008 г. в размер на 65 241 СНF и на 25.09.2008 г. в размер на 97 477.83 СНF, като сумите са преведени по блокирана банкова сметка в швейцарски франка на М., след което са превалутирани в евро в негова еврова сметка и получените суми са 40 200 евро на 11.09.2008 г. и 59 800 евро на 25.09.2008 г. или общо 100 000 евро. От сключване на договора до 28.02.2013 г. включително кредитополучателят М. е изплатил сума в общ размер на 43 252.56 евро по този кредит. На 23.05.2013 г. по кредита е постъпила сума в размер на 132 021,53 евро с левова равностойност 258 211,67 лв., с която кредитът е погасен изцяло. Несъмнено за експерта е, че произходът на сумата е от кредита за рефинансиране HL •••, сключен на ••• г. от М.М. и М. М.. По втория договор HL ••• от ••• г. общо извършените плащания от 03.06.2013 г. до 19.09.2025 г. от банкови сметки на М. М. са в размер на 191 756.94 евро с левова равностойност 375 043.98 лв. От заключението се установява, че по договора от 02.09.2008 г. е променян неколкократно лихвения процент и месечната вноска. Лихвата първоначално е била 7.20%, като тя е приложима само за вноската с падеж 11.10.2008 г. Още от падежа на втората вноска, в периода от 11.11.2008 г. до 11.12.2010 г. е прилагана лихва, завишена с един пункт - 8.2%. От 11.01.2011 г. до 11.01.2012 г. лихвата е 6.26%. Към февруари и март 2012 г. тя е 8.6%, от 11.04.2012 г. до 11.03.2013 г. е 6.8%, след което става 8.76% до 23.05.2013 г. По този договор М.М. е допуснал просрочия над 480 дни. От 10.10.2008 г. до 23.05.2013 г. стойността на един швейцарски франк спрямо лева, респ. и еврото се променяла постоянно и движението на валутния курс е видно от таблицата, съдържаща данни за извършените плащания по първия договор. Обменният курс е бил динамична величина, при която стойността на швейцарския франк се е покачвала съществено спрямо лева и еврото. Така, към момента на падежа на първата вноска – 10.10.2008 год. швейцарският франк е обменен за целите на погасяването при курс от 1,307900 лв. за един франк, а към м. 08.2011 год. обменният курс вече е 1,759500 лв. за франк. Това сочи на математически извод за покачване на курса на франка, респ. обезценяване на лева спрямо франка с 74,33%. Едновременно с увеличаването на курса на франка се констатира, че е имало изменение и на договорната лихва от 7,2% в началото до 8,76% към момента на погасяването му. При тези фактически констатации съдът достига до следните правни изводи: По първото възражение, въведено с въззивната жалба, а именно недопустимост на съдебното решение. От съдържанието на чл. 270, ал. 3 от ГПК следва, че недопустимост на съдебното решение е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случаи, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество. В случая ищецът твърди да има неудовлетворени парични притезания спрямо ответната банка и предявява осъдителен иск/ове за връщане на даденото при начална липса на основание. Интересът от предявяването на осъдителен иск от лице, твърдящо, че има неудовлетворено парично вземане спрямо ответника, е безспорен и подобен иск по дефиниция е допустим. Въззивният съд отчита, че при образуването на делото ищците са били двама – М. М. и М.М.. И двамата ищци са изложили общи твърдения и доводи в обстоятелствената част на исковата молба, че считат договора за кредит, сключен между единия ищец – М.М. и „Юробанк България“ АД през 2008 год. за изцяло нищожен, а при условията на евентуалност – че отделни клаузи в договора са недействителни. Впоследствие, въз основа на изявление за оттегляне, производството по иска, предявен от М.М. е прекратено и делото е продължило само по исковете на М. М.; едновременно с частичното прекратяване, на основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение на търсената по първия иск защита от установителна в осъдителна. Следва да се посочи, че с оттеглянето на иска от М. не са оттеглени фактическите твърдения, изложени и от М., че договорите за кредит, в това число този, по който не е страна, са недействителни. При това развитие на производството по делото липсва каквото и да е основание да се възприеме тезата на жалбоподателя, че първоинстанционният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало и се е произнесъл по предмет/иск, с който не е бил сезиран, като е „определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, в случая – оттеглила е и съдът е разгледал иск на непредявено основание“. М. М. разполага с признато от закона право да се позове на нищожността на договора от 2008 год., въпреки че не е била страна по него. Нищожният договор не поражда никакви правни последици – нито между страните по него, нито по отношение на трети лица. На нищожността на един договор могат да се позовават не само страните, но и всяко трето лице, което има правен интерес от това. М. се е позовала на недействителността на двата договора още с исковата молба. Тя има несъмнено правен интерес да се позовава на нищожността на договора за кредит от 2008 год., въпреки че не е страна по него, тъй като основава твърденията си за нищожност на последващия договор за кредит от 2013 год., по който е страна, именно на нищожността на предходния договор от 2008 год., с който е свързан и който е предназначен да рефинансира с отпуснатата й в заем сума през 2013 год., като обосновава съжденията си с приложимост на нормата на чл. 366 ЗЗД. Първоинстанционният съд не сезиран със самостоятелен установителен иск за прогласяване на нищожността на договор за кредит и не се е произнесъл по такъв иск с диспозитива на обжалваното решение. Въпросът за недействителността на двата договора за кредит е следвало да бъде обсъден единствено преюдициално, в мотивите на решението, за да се достигне до извод дали действително е налице твърдяната от ищцовата страна начална липса на основание за разместване на блага, доколкото наличието или отсъствието на валидно правно основание за извършените плащания е стриктно в предмета на иск по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД. Именно това е сторил и първоинстанционният съд. Ето защо въззивният съд приема възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението за неоснователно. Първоинстанционният съд, при наличие на надлежно въведени доводи за нищожност, е изследвал действителността на двата процесни договора, в т.ч. и на договора от 2008 год., по който М. не е страна. При произнасянето си той по необходимост е взел отношение в мотивите на решението си по въпроса за действителността на първия договор за кредит. Не е излязъл извън диспозитивното начало, напротив, стриктно се е съобразил с него. ОС -Пловдив се е произнесъл по предявен иск, с който е надлежно сезиран от лице, което разполага с право на иск. Поради това решението е допустимо и не подлежи на обезсилване. Какви са изводите на въззивния съд по съществото на спора: За съда е несъмнен изводът, че сключеният договор от 02.09.2008 г. от М.М. е потребителски. Паричните средства са предоставени на физическо лице, предназначени са за рефинансиране на предходен негов ипотечен кредит за покупка на жилищен имот, както и за текущи нужди. По делото няма въведени твърдения и не са събрани доказателства, че получените суми по този договор са били с предназначение и/или реално са използвани за осъществяване на търговска или професионална дейност от М. или че жилищният имот, обезпечаващ кредита, е използван за развиване на търговска дейност, а не за задоволяване на жилищните нужди на лицето и текущите му нужди. Кредитът е сключен с физическо лице, а не с търговец в това му качество. Поради това доводите на ответника, че не е установено качеството на кредитополучателя на потребител, са неоснователни, тъй като това качеството се извежда по тълкувателен път от предназначението на договора и от качеството на лицата. Предоставените средства по втория договор за кредит от ••• г. са били предназначени за две физически лица и реално са използвани за погасяване на задълженията на физическото лице М. по първия договор за кредит от 02.09.2008 г., тъй като преведените по сметката на М. М. суми в лева са превалутирани в швейцарски франка, след което са осчетоводени като плащане на остатъка от задълженията на М. по договора от 02.09.2008 г. Поради горното съдът приема, че и двата договора за кредит, сключени с „Юробанк България“ АД, са сключени от кредитополучателите в качеството н а потребители по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. А банката несъмнено има качеството на търговец по см. на пар. 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Възраженията на ответника срещу качеството на М.и на потребители не могат да бъдат споделени, защото събраните по делото доказателства са в подкрепа на направения извод и той не се опровергава от материалите по делото. Въззивният съд приема за основателни въведените в исковата молба доводи за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13 и чл. 22-24 от първия договор от 02.09.2008 г. поради тяхната неравноправност. Действително, както е посочил и първоинстанционният съд, с тези клаузи са уредени две групи правоотношения, засягащи съществени елементи на главните престации от сключения договор за банков кредит по смисъла на чл. 430 от ТЗ, представляващ специален вид договор за заем по чл. 240 от ЗЗД. Първата група е свързана с уговорената договорна лихва, която представлява цената на договора и определя неговия възмезден характер. Посочените разпоредби от договора дават право на банката едностранно да променя базовия лихвен процент за съответния вид кредит/валута, който БЛП е компонента, определяща размера на договорената възнаградителна лихва /цена на кредита/, както и едностранно да изменя тарифата си за условията, лихвите, таксите и комисионните, както и приложимите лихви по договора за кредит в швейцарски франка или друг вид валута при евентуално превалутиране. И при двете промени уговорката е, че промяната се извършва едностранно от банката и става задължителна за другата страна по договора чрез обявяването й на интернет страницата на банката и в нейните салони. В резултат на тези уговорки банката има право едностранно да променя компоненти от уговореното договорно възнаграждение и оттук едностранно, в хода на изпълнение на договора, да изменя цената на предоставената услуга, без насрещната страна - потребител да е с предоставени механизми за влияние или реакция. Уговорките попадат в хипотезите на чл. 143 ал. 2 т. 10, т. 11, т. 12, т. 13, т. 19 от ЗЗП. В договора не е посочено при какви условия банката може или би променила БЛП или тарифата си и как това ще се отрази на цената на договора; къде е уредила предпоставките за вземане на такова решение, кой е компетентният орган за това, какви са фактите и обстоятелствата, при настъпване на които промяната ще бъде в посока увеличение. Уреждане на правомощия на органи на банката в нейни вътрешни структурни актове принуждава насрещната страна по договора да ги приеме, без да е запозната с тях - чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП. Запазеното право за промяна на БЛП и на тарифата, което е задължително за кредитополучателя, без да е описано в договора кога и при какви условия може да настъпи, по каква методика се изчислява и какво влияе при вземане на такива решения, представлява хипотеза на т. 11 и т. 12 на чл. 143, ал.2 от ЗЗП. Липсва уговорка до каква стойност банката може да промени лихвата и/или БЛП и какви права има в този случай потребителят - чл. 143, ал. 2, т.13 от ЗЗП. При такива условия на потребителя не може отнапред да е ясно каква ще е реалната цена в края на договора, която ще плати за ползваните средства - т. 19 на чл. 143, ал. 2 от ЗЗП. Не може да се приеме, че по силата на чл. 144 от ЗЗП ответникът е защитен срещу възражението за нищожност на неравноправни клаузи по чл. 143 от ЗЗП, защото нито е уговорил изрично, че ще уведоми потребителя за промяната с право последният да се откаже от договора, нито е посочил в договора, че промяната е в резултат на настъпване на колебания на финансовите пазари, които са извън контрола на банката. По делото не се твърди, а и липсват доказателства клаузите на договора да са уговорени индивидуално по см. на чл. 146 ЗЗП. Напротив, при анализ на изобилната съдебна практика, формирана във връзка с този тип договори, сключени през 2008 год. с тази банка, договорени в швейцарски франкове, следва изводът, че клаузите на договорите са стандартизирани, еднотипни, изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието. Следователно клаузите не са индивидуално уговорени. Втората група от клаузи - на чл. 6, ал. 2 и на чл. 22-24 от договора, касаят поемане на финансов риск изцяло от потребителя в резултат на промяна в курса на швейцарския франк към лева, който настъпва както на международните валутни пазари, така и във възприетия от банката курс „купува“ и „продава“ на швейцарския франк. С чл. 6, ал. 2 на банката е дадено право да превалутира налични суми по сметките на потребителя в лева и/или евро в швейцарски франка по курс „купува“ на банката към деня на падежа по кредита с цел служебно погасяване на падежиралата вноска. С чл. 22-24 обективно кредитополучателят предварително се отказва от правото да договаря начина и условията на превалутиране на кредита и неговия лихвен процент ако се промени валутата на кредита, както и заявява съгласие да поеме за своя сметка курсовата разлика на курса на швейцарския франк, когато се повиши. Тези уговорки възлагат в тежест на кредитополучателя оскъпяване на цената на кредита в резултат на промяна в курса на швейцарския франк в посока на увеличаването му. Както обосновано е посочил първоинстанционният съд, сключените договори за кредит от банка с потребители за парични средства, предоставени в швейцарски франка, са обект на многогодишни изследвания в съдебната практика /от 2008 год. насам/, която първоначално е формирала противоречиви изводи. Илюстрация за първоначално противоречивата практика са и тези решения, на които се позовава жалбоподателят във въззивната си жалба. Но с количественото натрупване на спорове в течение на повече от петнадесет години, към момента практиката е единна, обединена в резултат на множеството произнасяне на СЕС, дали насока на националното правоприлагане и съобразените с тези произнасяния актуални решения на ВКС. Практиката е в следния смисъл: Клаузите, отнасящи се до валутния риск в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута и подлежащ на погасяване в същата валута, както и в договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, попадат в обхвата на разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 - определят основния предмет на договора. Преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени на ясен и разбираем език. Изискването за яснота и разбираемост и съответно за прозрачност на съставяните от продавача или доставчика договорни клаузи не може да бъде сведено само до разбираемостта на клаузите от формална и граматическа гледна точка, а следва да се тълкува разширително поради това, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента на информираност. Това означава, че когато става въпрос за клауза, която е част от договора за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, предвиждаща кредитът да бъде погасяван чрез вноски в същата валута, средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, трябва да може да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху собственото си финансово състояние. Националният съд следва да провери дали в случая потребителят е бил уведомен за всички обстоятелства, които могат да имат отражение върху обхвата на неговия ангажимент, като поспециално му позволят да изчисли общата цена на своя кредит и да отчете рисковете при драстично обезценяване на законното платежно средство в държавата по своето местожителство, т.е. реалните измерения на риска, на който се излага през целия срок на договора. Макар средният потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници, по принцип да е в състояние да схване, че обменният курс търпи колебания, които могат да са във възходяща посока, но могат да са и в низходяща такава, той трябва да бъде осведомен от доставчика за икономическия контекст, в който се сключва договора, и който има потенциала да даде отражение върху колебанията на обменните курсове в дългосрочен план, доколкото потребителят не притежава експертната компетентност. Според СЕС не следва да се считат за прозрачни договорни клаузи, които са сключени при наличие на информация, основаната на хипотезата, че курсът на чуждестранната валута спрямо валутата на изплащане /валутата, в която кредитополучателят получава своите доходи/, ще се запази относително стабилна през целия срок на договора /решение по съединени дела С-776 - С-782/19, т. 74/. Потребителят не носи тежестта да докаже ясния и разбираем характер на договорна клауза по смисъла на чл. 4, § 2 от Директивата /решение по обединени дела С-776/19 - С-782/19, т. 89/. Относно неравноправния характер на клаузите, които се отнасят до валутния риск в решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/17 е уточнено, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд. Ако се установи, че клаузите за валутния риск не са съставени на ясен и разбираем език, сезираният със спора национален съд следва да прецени дали тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13 и дали въпреки изискването за добросъвестност те не създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по договора. В т. 2 от диспозитива на определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17 е постановено, че разпоредбите от чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13 транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП/ следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие /значителна неравнопоставеност/ между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. В определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, Съдът на ЕС е тълкувал разпоредбата на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 в смисъл, че биха могли да са неравноправни по смисъла на тази разпоредба клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора - т. 1 от диспозитива на посоченото определение. В различни решения Съдът на Европейския съюз е доразвил практиката си относно последиците при констатирана неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, отнасящи се до валутния риск. Съгласно съдебната практика на СЕС /решение от 26.03.2019 г. по съединени дела С 70/17 и С 179/1,; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С-82/21/, когато дадена клауза бъде обявена за неравноправна и следователно за нищожна, националният съд съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да не прилага неравноправната клауза, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, освен ако последният се противопостави на това. Съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите-членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи. В разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП е предвидено, че наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В практиката на СЕС е прието, че с разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 се цели не обявяване недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. СЕС е посочил, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход. Разпоредбата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 е тълкувана от СЕС и в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на решаващия съд при констатирана нищожност на неравноправна клауза в договор, сключен между продавач или доставчик и потребите, да допълни договора, като измени съдържанието на приетата за неравноправна кауза /решение от 26.03.2019 г. по съединени дела С 70/17 и С 179/17; решение от 29.04.2021 г. по дело С-19/20; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С- 82/21 и др. /. Приема се, че когато клауза, възлагаща валутния риск в тежест на потребителя, поради неравноправния си характер води до недействителност на договора за кредит , деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, в неговата цялост, разпоредбите на чл. 6, параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от Директивата не допускат договорът да бъде обявен за действителен и съдържанието на произтичащите от неравноправната клауза задължения на потребителя да бъдат адаптирани посредством промяна валутата на договора или посредством определяне на максимален размер на обменния курс на тази валута /решение от 27.04.2023 г. по дело С-705/21/. Във връзка с този извод в решенията на СЕС са изложени съображения, че ако се допусне националният съд да изменя съдържанието на неравноправните клаузи и да допълва договора, това правомощие може да засегне постигането на предвидената в чл. 7 от Директива 93/13 дългосрочна цел - да се възпрат продавачите или доставчиците да прилагат неравноправни клаузи занапред. Те биха били изкушени да продължат използването на посочените клаузи, ако знаят, че дори и те да бъдат обявени за нищожни, договорът може да бъде изменен/допълнен в нужната степен от националния съд и така да се съхранят интересите им, което е правно нетърпимо. В своето решение по дело С-520/21, т. 83 СЕС изяснява, че продавачите или доставчиците не могат да заобиколят преследваните с Директивата цели, включително по съображения за запазване стабилността на финансовите пазари, а банковите институции като доставчици на услуги трябва да организират така дейността си, че тя да е в съответствие с Директивата. Преценката дали договорът може да се изпълнява без съответните неравноправни клаузи се извършва съобразно нормите на вътрешното право на съответната държава-членка. Тази преценка представлява обективен анализ, който съдът дължи, независимо от обстоятелството, че потребителят изразява воля договорът да се запази след като се видоизмени. Преценката на съда дали договорът е изцяло недействителен не зависи от искането на потребителя, а е резултат от обективното прилагане на критериите по националното право. Ако установи, че дадена клауза е неравноправна, съдът е длъжен да уведоми страните и да ги покани да обсъдят въпроса при условията на състезателност. Предоставената на потребителите с Директива 93/13 защита не е абсолютна. Когато съдът установи неравноправност на дадена клауза, той не е длъжен да откаже приложението й, ако потребителят, след като е бил надлежно информиран за недействителността й или недействителността на целия договор, изрази доброволно и информирано съгласие с въпросната клауза или договор и заяви, че иска да се счита обвързан от нея или от договора без да търси тяхното изменение /решение по дело С-472/11, т. 23, 27 и 35; решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80-С-82/21, т. 73/. В случаите, в които потребителят изрази нежелание да се счита обвързан от неравноправните клаузи и съдът установи, че обявяването на тези клаузи за недействителни ще изложи потребителя на особено неблагоприятни последици /конкретно при договорите за кредит, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута, явяващият се като последица от недействителността реституционен ефект ще доведе до предсрочна изискуемост на отпуснатата в заем главница/, съдът може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба на националното право или със законова разпоредба, приложима по съгласие на страните. Сочената разпоредба обаче не следва да е такава с общ характер, съгласно която предвидените последици от недействителността на правната сделка да се допълват с последиците, произтичащи от принципа на справедливостта и обичаите. Обратно, ако не съществува възможност неравноправната клауза да бъде заместена с диспозитивна разпоредба или с такава, приложима по съгласие на страните, националният съд е длъжен да прогласи клаузите, респективно договора за изцяло недействителен. В т. 2 от диспозитива на определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, СЕС е приел, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че когато констатира неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, националният съд може да приеме, че кредитът всъщност е деноминиран в националната или в резервната валута на съответната държава членка, само когато обявяването на договора за кредит за недействителен в неговата цялост вследствие на премахването на тези клаузи излага потребителя на особено неблагоприятни последици и такова изменение на договора е възможно въз основа на диспозитивна разпоредба от националното право или законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по договора. Ако няма такива разпоредби в националното право, предписаната от Директива 93/13 висока степен на защита на потребителите изисква националният съд, като има предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от подобни последици, така че да му гарантира да се върне в крайна сметка в положението, в което би се намирал, ако обявените за неравноправни клаузи никога не бяха съществували. При договор за кредит за покупка на жилище, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, и констатирана нищожност поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 10 ЗЗП на клаузи от този договор, отнасящи се до валутния риск, съдът следва да прогласи целия договор за недействителен , в случай че не може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба или с приложима в случай на съгласие на страните по договора за кредит законова разпоредба и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици. Съдът не може с цел да запази действителността на договора да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13, като ги адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. Съдът може да неутрализира част от клаузите единствено, ако тази именно част може да бъде окачествена като отделна самостоятелна договорка. В този смисъл е решение № 50011, постановеното на 26.11.2024 г. по т. дело № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. В случая кредитът по първия договор от 02.09.2008 г. е отпуснат в швейцарски франкове - сума в швейцарски франка е преведена от банката по блокираната банкова сметка на М.М. и погасяването на кредита е чрез месечни вноски в същата валута. Кредитната сума е била необходима на кредитополучателя в евро, тъй като основното предназначение на договора е било да погаси старите му задължения по ипотечен кредит към друга банка, които са били в евро. Кредитополучателят не е имал възможност реално да усвои кредита в швейцарски франкове, тъй като сметката, по която кредитът е отпуснат, е била блокирана. Непосредствено след заверяването на франковата сметка на кредитополучателя със заемната сума е извършено служебно превалутиране в евро /“арбитражна валутна сделка“ сп. заключението по експертизата/ и с превалутираната сума в евро е заверена сметката на кредитополучателя. При сключване на договора на М. е била предоставена информация, че е възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в лева, но не е предоставена информация относно това какви ще са конкретните икономически последици за задълженията по договора при значителна обезценка на лева спрямо швейцарския франк, какви са очакваните прогнози относно промяната на курса швейцарски франка/лев, с каквато информация банката, с оглед професионалната й и експертна дейност, е следвало да разполага, както и какви действия могат да предприемат кредитополучателите за минимизиране на риска /напр. чрез застраховане/; предоставената от банката информация е била недостатъчна кредитополучателят да прецени дали да носи валутния риск при нисък лихвен процент по кредита или да получи кредит при по-висок лихвен процент, но без да носи валутния риск, като кредитополучателят не е защитен и от клаузата на чл. 22 от договора; кредитополучателят като среден потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, не би могъл въз основа само на предоставената му информация да прецени потенциално значимите последици от поетия от него валутен риск, което го е принудило да се съгласи с предварително установените от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им, вкл. и по отношение на декларираните в договора обстоятелства; при липсата на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици не може да се приеме, че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, са уговорени по прозрачен начин, а при установеното по делото фиктивно предоставяне на паричните средства в швейцарски франкове и при липса на предоставяне на достатъчна информация, банката е действала в нарушение на принципа на добросъвестност. Следва да се определят като нищожни, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 22 - чл. 24 от договора за кредит от 02.09.2008 г., с които изцяло в негова тежест се възлага валутния риск от промяна на курса на швейцарския франк, както и риска при превалутиране на кредита, защото те са във вреда на потребителя и не отговарят на изискването за добросъвестност, като водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и кредитополучателите, поради което са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Като нищожни - неравноправни, съгласно чл.143 ал.1 от ЗЗП, следа да се определят и клаузите от другата група, с които банката си е запазила правото едностранно в хода на изпълнение на договора да променя възнаградителната лихва чрез промяна на БЛП, както и да променя тарифата за таксите, за комисионните, за лихвите по видове и валута кредити, без предварително да е определила при какви условия може да направи това, от кои фактори зависи тази промяна, какви са формулите и компонентите, по които ще изчислява, има ли граница на оскъпяване на кредита, до която може да се достигне в края на изпълнение на договора, какви насрещни права и защитни механизми има кредитополучателя. Изследваната група от клаузи в договора от 02.09.2008 г. на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13 и чл. 22-24, засягат двете съществени насрещни престации и опорочават преследваните с него цели за задоволяване на двата насрещни основни интереса и тяхната еквивалентност. Кредиторът си е запазил едностранното и безусловното право да променя компоненти, определящи цената на договора, и оттук да видоизменя правоотношението в хода на неговото изпълнение, без тези права да са дефинирани кога, при какви условия и как ще се упражнят, както и предпоставките, които влияят на промяната, без да има разписани ясни и разбираеми правила за това, въз основа на които да може да се направи предварителна оценка за очакваната крайна стойност за ползвания от кредитополучателя ресурс. Договорът за заем, макар и дългосрочен, не е вид рисков договор. По него престациите на страните по дефиницията не съдържат поемане на риск - дадените в заем пари се връщат срещу възнаграждение. Липсата на пари не освобождава длъжника от дълга. Вземането на банката е обезпечено, а защитата срещу инфлацията следва да се заложи в изчисленията при уговореното възнаграждение за ползвания ресурс. Промени в правоотношението в полза на едната страна - банката, в хода на неговото изпълнение, без предварително да е ясно при какви условия могат да настъпят и как - било поради промяна на БЛП, било поради променен валутен курс, нарушават еквивалентността и равенството между правата и задълженията на страните като възлагат само върху кредитополучателя тежестта от негативните тенденции на кредитния пазар. Изводите за нищожност на клаузите в договора се основават на нормите на Закона за защита на потребителите. Поради това и доводите на жалбоподателя за неприложимост на потребителската защита, залегнала в ЗПК са неоснователни, а позоваването на решение на САС в тази насока е неотносимо. Според практиката на СЕС клаузите, отнасящи се до валутния риск в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута и подлежащ на погасяване в същата валута, попадат в обхвата на разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, т.е. определят основния предмет на договора. В случая е приложима практиката на СЕС по чл. 3, параграф 1 от Директива 92/13, транспониран в чл. 143 ЗЗП, че са нищожни поради неравноправие клаузи в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора. Практиката, на която се позовава въззивният жалбоподател в жалбата си, е или неактуална и несъобразена с новата практика на СЕС и ВКС или е на окръжни и апелативни съдилища и няма обвързващ характер, нито функция на уеднаквява съдебната практика по см. на гл. 22 ГПК. На база изложеното съдът приема, че сключеният от М.М. договор за кредит от 02.09.2008 г. е нищожен изцяло, а не в негови отделни клаузи, тъй като констатираните две групи нищожни клаузи засягат основния предмет на договор за банков кредит по смисъла на обсъдената по-горе съдебна практика и защото не могат да бъдат заменени от диспозитивни норми на българското законодателство. Поради пълно погасяване на задълженията по договора от 02.09.2008 г. с отпуснатия кредитен ресурс по втория договор за кредит от ••• г., а и с предсрочното изплащане на договора от ••• г. в хода на процеса, по делото не стои въпрос за изследване дали последиците от прогласяване на целия договор от 02.09.2008 г. за нищожен и настъпване в резултат на това на реституция между страните, ще е в ущърб на потребителя, тъй като няма да доведе до неочаквана за последния незабавна изискуемост на пълния размер на дадените в заем суми - те са върнати изцяло към момента както чрез първото рефинансиране от ••• г., така и чрез предсрочно погасяване на дълга по втория договор от ••• г. в хода на делото. Именно върху това обстоятелството акцентира и въззиваемата страна в хода на пледоарията си пред въззивня съд. Въззивният съд не възприема безкритично аргументите на първоинстанционния съд, че договорът за кредит от ••• г. представлява обективна и субективна новация на първия договор за кредит от 02.09.2008 г. Действително вторият договор за кредит от ••• г. не е самостоятелен, доколкото не би бил сключен без сключване на първия договор от 02.09.2008 г., за което може да се съди по целта му - за предсрочно погасяване на дълга по договора от 02.09.2008 г. От експертизата се установи, че средствата по втория договор за кредит на 23.05.2013 г. са получени по сметка на М. М., превалутирани са в швейцарски франка и са ползвани от банката за закриване на задължението по първия кредит. Безспорно, за да е налице новация, както обосновано е посочил първоинстанционният съд, е необходимо кумулативното присъствие на следните няколко предпоставки: 1. наличие на действително предшестващо задължение; 2. да бъде създадено действително ново правоотношение на мястото на старото; 3. наличие на разлика между старото и новото правоотношение; 4. договорът следва да изразява волята на страните за прекратяването на стария дълг и заместването му от новото задължение. В случая старото правоотношение се прекратява не с факта на сключването на новия договор за кредит, а поради това, че въз основа на него на кредитополучателя се отпуска сума, чрез която да се осъществи реално плащане и погасяване на стария дълг. Така правоотношението от 2008 год. не се прекратява автоматично поради постигане на съгласие в тази насока с новия договор от 2013 год., а поради настъпването на предвиденото в самия договор от 2008 год. условие за прекратяване – пълно погасяване на дълга. Въззивният съд възприема за обоснован довода, изложен от ищцовата страна в исковата молба, че поради връзката между двата процесни договора, видна от целта на договора от 2013 год. да рефинансира задълженията, произтичащи от договора от 2008 год., е налице своеобразна спогодба върху предходен договор. И доколкото договорът от 2008 год. по изложените по-горе съображения се възприема за нищожен, то сключването на договора от 2013 год. представлява по същността си спогодба върху непозволен договор. А според нормата на чл. 366 ЗЗД спогодбата върху непозволен договор е нищожна. Ето защо нищожността на първия договор за кредит обуславя нищожността и на втория, защото последният е сключен единствено и само за да се погаси първия дълг, който, ако го нямаше, не би се стигнало до възникване на втория. Според трайната практика на ВКС, в т.ч. тази, цитирана от ищеца, както и тази, формирана след постановяването на първоинстанционното съдебно решение /решение № 91/26.03.2026 год. на ВКС по т.д. № 2141/2024 год./ нищожен е последващ договор за кредит, с който се рефинансира дълга по нищожен договор за кредит, в който банката въз основа на неравноправни клаузи е определила едностранно размера на дълга. Този извод е мотивиран със съображения, че договор за спогодба, допълнително споразумение или какъвто и да е последващ договор, в който са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, какъвто е недопустим. Посочено е, че с подписването на споразумението се цели задължението, формирано по неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приеме от кредитополучателя и същото да се счита за индивидуално уговорено. След като размерът на задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от кредитополучателя, респективно едностранно определеният от търговеца размер на дълга в резултат от прилагането на неравноправна клауза и сключването впоследствие на споразумение, зачитащо този размер, то двустранно подписаното споразумение представлява спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД независимо от обстоятелството, че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. Според разрешенията, възприети в посоченото съдебно решение, ако задълженията по договора за кредит в швейцарски франкове са формирани въз основа на неравноправни клаузи и потребителят не желае да се ползва от тях, то сключеният договор за рефинансиране на кредита с цел погасяване на съществуващите задължения по него е действителен. Но за тази цел е необходимо преди сключване на договора за рефинансиране банката – кредитодател да предостави на потребителя – кредитополучател релевантна информация, позволяваща му да разбере какви са произтичащите за него правни и икономически последици, както и че съответните клаузи в договора за кредит са неравноправни и следователно необвързващи. В хипотезата, когато потребителят е уведомен за неравноправния характер на клаузите относно валутния риск и при свободно и информирано съгласие, при спазване на предвидените в чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО изисквания се е отказал от защитата на неравноправните клаузи, договорът за рефинансиране на кредита може да породи правни последици. При преценка, че договорът за рефинансиране е извършено преструктуриране на кредита в рамките на общия размер на дълга, формиран от приложението на неравноправните клаузи за валутния риск, и потребителят не се е отказал свободно и информирано от защитата, която му предоставят тези клаузи, то приложение следва да намери разпоредбата на чл. 366 ЗЗД. В случая, видно от съдържанието на договора от 2013 год., в т.ч. текста на чл. 2, описващ дълга по договор HL ••• по пера, общият размер на дълга, който се рефинансира, е изцяло формиран от приложението на неравноправните клаузи за валутния риск, и потребителят не се е отказал свободно и информирано от защитата, която му предоставят тези клаузи. Поради това не са налице посочените условия, за да се приеме, че рефинансиращият договор е действителен. Напротив, на основание чл. 366 ЗЗД същият е недействителен. От съдържанието на исковата молба и процесуалното поведение на страните в хода на делото съдът прави извод, че както първоначалните ищци заедно, така и останалият ищец, който е погасил остатъка от дълга, не желаят да се приложат в отношенията им констатираните като нищожни клаузи за едностранно определяне цената на договора и за прехвърляне на валутния риск върху кредитополучателя, респективно не желаят договорната обвързаност да се запази. С факта на предсрочно погасяване на втория кредит в хода на делото се демонстрира знание и приемане на правните последици от обявяване на целия договор за кредит за нищожен - както първоначалния, така и последващия. От факта на пълно погасяване на дълга в хода на делото и преминаване към осъдителна претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от погасилия дълга солидарен длъжник, съдът извежда допустимостта на иска на извършилия доплащането длъжник М. М.. При нищожен първоначален и последващ рефинансиращ договор за кредит М. дължи връщане на получените 100 000 евро, а банката му дължи горницата за получени без основание суми за възнаградителни лихви, такси, разноски, комисионни при превалутиране на суми. От счетоводната експертиза се установи, че към 23.05.2013 г. М. е изплатил 43 252.56 евро от 100 000 евро получени средства от банката, поради което след тази дата остатъкът е 57 747.44 евро. От 23.05.2013 г. плащане към банката се извършват само от М. М., за която се доказа, че в хода на делото погасява дълга като е платила на ответника общо 191 756.94 евро с левова равностойност 375 043.98 лв. Т.е. заплатената от М. М. сума от 191 756.94 евро е повече от дължимия остатък от 57 747.44 евро или лицето е дало на ответника със 134 009.50 евро повече от дължимите 57 747. 44 евро. Претенцията на М. М. е за надплатени 1 300 лв. и 25 100 лв., общо 26 400 лв., които иска да й бъдат върнати от банката като платени при начална липса на основание. След като М. е надплатила 134 009.50 евро в периода от 23.05.2013 г. до 19.09.2025 г., то искът й по чл. 55, ал.1 от ЗЗД за връщане на полученото от банката без основание в размер на 26 400 лв. е доказан както по основание, така и по размер. По възражението на ответника за погасяване на вземането по давност. Ответникът е направил възражение за погасяване на вземанията по давност. На първо място, неоснователно е позоваването на ответника в отговора на исковата молба на чл. 111 ЗЗД. Кратката тригодишна погасителна давност по посочената разпоредба е приложима към периодични плащания в изпълнение на договорни задължения, каквито са плащанията за наем, лихви. Кратката давност е неотносима към претенции за неоснователно обогатяване. Дори недължимо платените суми да са били дължими като периодични вноски, вземанията за връщането им като платени по нищожен договор /при начална липса на основание/ нямат периодичен характер и по отношение на тях винаги е приложима общата давност по чл. 110 ЗЗД, а именно петгодишна. Искът касае част от надплатени в периода от 23.05.2013 г. до датата на исковата молба от М. суми. Надплатени според изложените по-горе констатации са 134 009.50 евро, които са над дължимите и върнати общо 100 000 евро. Въз основа на данните от заключението на вещото лице за размера на направените вноски по договора през целия период от сключването му до предсрочното му погасяване, които проследяват всяко плащане по дата и размер, може да се изчисли, че вноските, направени през последните пет години преди датата на подаването на исковата молба, т.е. в периода от 15.04.2020 год. до 15.04.2025 год., са в размер, който далеч надхвърля претендираните в хода на настоящото производство 26 400 лв. Наред с това, следва да се посочи, че според практиката на ВКС, в т.ч. решение № 236 от 04.08.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 1954/2024 г. и решение № 124 от 24.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 342/2023 г., I т. о., ТК, решение № 91/26.03.2026 год. на ВКС по т.д. № 2141/2024 год. на второ т.о., Тълкувателно решение от 29.04.2015 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС не намира приложение в разглеждания случай на кондикционна претенция за връщане на платени без основание суми, основана на нищожност на договор за кредит поради противоречието му с нормите на потребителска защита; началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79 г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на така посоченото условие - моментът на осъществяването му. Преценката за това е конкретна въз основа на установените по делото обстоятелства. В хипотеза, в която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е обявена за нищожна като неравноправната клауза, към датата на влизане в сила на решението потребителят със сигурност е узнал за правата си, като това не лишава от възможност продавачът/ доставчикът да докаже, че потребител е знаел или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент. В случая, между страните по спора не е постановявано съдебно решение, с което договорните им правоотношения да са обявени за нищожни. Ответникът не твърди и по делото липсват обективни данни ищцата да е знаела или разумно да е могла да узнае за нищожността на сключения от нея договор за рефинансиране поради нищожност при наличие на неравноправни клаузи на първоначално правоотношение. Липсват обективни данни ищцата да е била наясно, че плаща нещо, което не се дължи, след надхвърляне на сумата 57 747.44 евро. Не са налице данни, че ищцата е могла преди завеждането на делото това да направи разумна преценка за икономическите и правни последици от неравноправните клаузи или че е знаела за произтичащите от тях права в нейна защита. Ответната банка, която носи доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК и горепосочената практика на СЕС, не е доказала, че кредитополучателите са знаели или че разумно са могли да узнаят за неравноправния характер на клаузите, относими към валутния риск към момента на плащането или в предходен момент. С оглед изложеното, искът е доказан по основание и размер и същият следва да се уважи. До същите фактически и правни изводи е достигнал и първоинстанционния съд. Решението му е правилно и обосновано и като такова следва да се потвърди, а подадената срещу първоинстанционния съдебен акт жалба следва да се остави без уважение. Въззиваемата страна претендира разноски но не представя доказателства за това да е направила такива, нито списък с разноски. Поради това, въпреки отхвърлянето на жалбата, разноски в полза на М. М. не се присъждат. Жалбоподателят е сторил разноски, които претендира, но предвид неоснователността на жалбата му, разноски не се присъждат.