Решение № 900 от 11.7.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1057/2025 г.

Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК. Делото е образувано по жалба на Б. Я. Я., ЕГН: ••••••••••, от гр.П., чрез адв.Т. С.Ф. против Решение № 606/ 13.02.2025г. по гр.д.№ 7223/24г. – I гр.с., с което е признато за установено на основание член 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 232, ал.3 КТ, че жалбоподателят дължи на „ Айгер Инженеринг” ООД, с ЕИК••• парично вземане в размер на 2 333, 33 лв., представляваща обезщетение по чл. 232, ал. 3 от КТ, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 27.11.2023 г. до окончателното й плащане, за което вземане Районен съд Пловдив е издал по ч. гр. д. № 17276/2023г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и в тежест на жалбоподателя са присъдени направените за заповедното и исковото производство разноски по делото. С ВЖ се сочи незаконосъобразност и неправилна преценка на доказателствата, тълкуване и прилагане на закона, в случая прилагането на третата хипотеза на чл.20 от трудов договор между страните, а именно кое от основанията се намира, че се квалифицира като напускане на работа; районният съд е приел недоказаност на твърдението на жалбоподателя за това, че е бил принуден да напусне работа по взаимно съгласие, макар, че му е била предоставена от длъжностни лица при работодателя предварително бланка за това, което оформление било по идентичен начин на други документи на дружеството - уведомление за прието предложение от 28.09.2023г. и заповед за прекратяване от 29.09.2023г.; мотивира се становището, че напускането се свързва само и единствено с едностранни действия на работника, които водят до прекратяване на ТПО / основанията по чл.326 и чл.327 КТ/, което изключва претенцията на ищцовото дружество за заплащане на обезщетение по чл.20 от ТД. Изразява се несъгласие също така с приетото относно ТД по чл.230 КТ от районния съд като „облигационна връзка“, за който се прилагат общите правила на гражданския закон, а процесната клауза на договора – като неустойка по смисъла на чл.92, ал.1 ЗЗД. Жалбоподателят определя процесният договор като такъв за обучение по време на работа, с правно основание чл.230 КТ с правните си белези на трудов договор, а уговореното следователно по чл.20 от него не може да има белезите по чл92 ЗЗД. На основание посоченото от жалбоподателя ТР №1/ 24.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г на ОСГТК на ВКС, се иска прогласяване за нищожна процесната клауза на чл.20 от ТД №770/24.10.2022г. между страните по делото. Постъпил е писмен отговор от въззиваемото дружество „Айгер Инженеринг” ООД, с ЕИК•••, представлявано от управителя Д. Я. Я., чрез адв.М. С.П., с който отговор се оспорва подадената жалба като неоснователна, по изложени съображения в нея, на първо място с доводи за това, че тези доводи не са въведени с ОИМ, а на второ място, независимо от въвеждането му, то той е неоснователен по мотивирани съображения в жалбата, свързани с характеристиката на обучителните договори. Доказателствени искания не са налице по делото. Жалбата изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК, като процесуално допустима Съдът е сезиран с установителен иск за признаване дължимост на вземане по реда на чл.422 ГПК от „Айгер Инженеринг“ ООД, представлявано от управителя Я. Д.Я. против Б. Я. Я. с материално правно основание по чл.232, ал.2 КТ, претендирано обезщетение в размер на 2 333, 33 лв, ведно със законната лихва за времето от 27.11.2023г до окончателното изплащане, за което вземане е издадена ЗИ по чл.410 ГПК по ч. гр. д №17 276/ 23г. по описа на ПРС- IХ гр.с. Обстоятелствата, на които се основава претенцията са – сключен ТД от 24.10.2022г. с уговорка по чл.230, ал.1 КТ, по силата на която работодателят се е задължил да обучи ответника за професия М••• код ••, специалност М••• код ••• а ответникът се задължил да усвои професията. Срокът за който ответникът са задължил да работи при работодателя след успешното завършване на обучението бил три години, като в същия срок работодателят се задължил да осигури на работника работа съобразно придобитата професия. Обучението е било завършено на 18.01.2023г., а на 01.01.2023г. работникът бил назначен на длъжността съобразно придобитата професия. С ИМ е посочено, че по предложение на Я., ТПО било прекратено считано от 29.09.2023г., като инициативата за прекратяването, изхождала от Я., довела до неспазване на срок от три години, в който същият се задължил да работи при работодателя, без да са налице уважителни причини. Уговореното в тази връзка обезщетение по чл.232, ал.3 КТ било •••лева, а съразмерно на неизпълнението претенцията е в искови размер от ••• лв, който не надвишава трикратния размер и е с падеж датата 29.09.2023г. Представени са по делото сключения ТД от ••••, удостоверение за професионално обучение, представено по делото с оценка мн.добър по обучаваната специалност, както и Предложение от ответника за прекратяване на ТПО считано от 29.09.2023г. по чл.325, ал.1 т.1 КТ, ангажирана е ССчЕ за установяване на претендирания пропорционален размер на процесното обезщетение. С ОИМ ответникът е оспорил претендираното вземане с възражението, че ТД е бил прекратен на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ по взаимно съгласие, като по този начин работодателят сам е поставил в невъзможност ответника да изпълни поетото от него задължение да работи с ищцовото дружество за срока от 3 години след успешното завършване на обучението. Ако работодателят не беше приел предложението, то ТД не би бил прекратен от ответника и същият щял да изпълнява трудовите си задължения при ищеца. На второ място се намира, че инициативата за прекратяване на ТПО изхождала от самия ищец, тъй като на датата 28.09.2023г. ответникът бил работа, когато в присъствието на свидетели бил извикан от прекия си ръководител, който заявил, че не били доволни от извършваната работа от него, и ТД ще бъде прекратен, за което му била предоставена възможност или да подпише предложение от същата дата да прекратяване на ТПО, а при отказ да направи това, щял да бъде дисциплинарно уволнен. За така посоченото обстоятелство ответникът поискал допускане на гласно доказателство / свидетел/, недопуснато от съда поради противоречие с разпоредбата на чл.165, ал.2 ГПК за това, че по делото не се съдържат писмени доказателства, изхождащи от работодателя за вероятната основателност на твърденията на ответника, че изразеното в предложението съгласие е привидно. С постановеното решение на РС са отчетени безспорните по делото факти и обстоятелства, както и представените с ИМ писмени доказателства, задълженията на страните по чл.230, ал.1 КТ по договора за обучение по време на работа, както и приложимостта на общите правила по отношение на изпълнението на този договор, съобразно което клаузата в договора за обезпечаване изпълнението на договора / чл.20 от ТД/ с характер на клауза за неустойка по смисъла на чл.92, ал.1 ЗЗД, установена предварително по размер / 3000 лева/. Поради безспорността на обстоятелството, че ответникът не е изпълнил задължението си да работи при ищеца 3 години, с оглед на което и при отчитане на установения размер по ССче за пропорционалната част от размера на уговореното обезщетение, е уважен искът в претендирания размер. Възражението на ответника, че инициативата за прекратяване на ТПО изхожда от работодателя като виновно поведение, е прието за недоказано. Пред въззивната инстанция, разглеждайки поддържания правен спор в рамките на заявените доводи от жалбоподателя на основание чл.269 ГПК, намира жалбата за неоснователна. Действително възникналото право на обезщетение от страна на работодателя е обусловено от установяване на фактическия състав по чл.232, ал.3 КТ наличие на неуважителни причини от страна на работника, поел задължението за работа при работодателя три години след завършването на обучението, предсрочно да напусне работа, което поражда задължението за заплащане на обезщетение пропорционално на неизпълнението, но не повече от шесткратни размер на БТВ, което е с компенсаторен характер, аналогично на неустойката по смисъла на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, определяща предварително размера на обезвредата. В тази насока правната доктрина приема също, че се касае за факултативна форма на престация за изпълнение с нещо друго от първоначално установеното задължение. Останалият спорен въпрос пред въззивната инстанция във връзка с доказаността на претендираното от работодателя обезщетение се поддържа с възражението за наличие на условие за тълкуване на трудовия договор съобразно чл.20 от трудовия договор относно понятието - „напускане на работа“, което понятие е и в текста на законовата разпоредба, в контекста на това дали инициативата за напускане изхожда от работника или работодателя, въвеждайки индиция за наличие на порок във волята у ответника по изложени в първоинстанционното производство фактически обстоятелства. В тази насока следва да се отбележи от една страна, че при трудовоправните отношения писмена форма на волеизявленията на страните по трудовото правоотношение е изискване за действителност на направеното волеизявление при неговото учредяване, изменение или прекратяване. В случая обективираното в представеното предложение от 28.09.2023г от страна на работника, достигнало до работодателя, видно от двустранното му оформяне чрез подпис на двете страни по него, изпълнява това императивно изискване на Закона. В този смисъл мотивираното от районния съд в настоящия трудовоправен казус, с оглед въведените от страната фактически обстоятелства, че се касае за въведена индиция за привидност на съгласието, изразено в предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие по чл.325, ал.1, т.1 КТ, се явява недоказано поради неизпълнение на предвидените условия в процесуалната разпоредба по чл.165, ал.2 ГПК поради това, че следва да има и други писмени доказателства, правещи вероятно твърдението, че съгласието на жалбоподателя е привидно. Действително касае се и за частен документ, изходящ и подписан от страната и този смисъла налице е и процесулната пречка по смисъла на чл.164, ал.1, т.6 ГПК относно опровергаването на частния документ със свидетелски показания. От друга страна твърдението, свързано с начина на волеобразуването от страна на работника относно наличието или липса на намерение за прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя по взаимно съгласие, остава недоказано и пред въззивната инстанция, поради което не може да се приеме, че обективираното волеизявление в предложението от 28.09.2023г. за прекратяване на трудовия договор не се явява валидно, изразяващо действителното намерение на работника и представляващо по смисъла на закона инициатива за напускане на работата при този работодател. Що се касае до възражението в жалбата относно характера на трудовия договор като основание за възникване на трудовото правоотношение, следва да се отбележи, че същият се явява специален вид двустранен консенсуален възмезден договор - договорен източник на права и задължения на страните по него и вид облигационен договор, намерил своята специфична уредба в специалния закон за това – Кодекса на труда. Позоваването от страна на жалбоподателя на ТР №1/ 24.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г на ОСГТК на ВКС е неприложимо в случая, тъй като процесният трудов договор е правна сделка, по която от една страна не е заявена изначално нищожност чрез ясно формулирано възражение в тази насока от ответната страна, такава не произтича пряко от трудовия договор, вкл. доколкото възпроизвежда предпоставките за търсене на отговорност от неизпълнението или непълното изпълнение на страната по него, вкл. работника, която е уредена и в Закона, като надлежни допустими доказателства не са ангажирани от тази страна пред съда. По гореизложеното жалбата се явява неоснователна, а обжалваното решение ще се потвърди като правилно. На основание чл.78, ал.1 ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят направените за настоящата инстанция разноски в размер на 800 лева – за адв. възнаграждение, по списък по чл.80 ГПК. Водим от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.I ГПК, съдът