Решение № 126 от 1.2.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1127/2025 г.

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 260634 от 16.12.2024 год., постановено по гр.д.№ 12442/2020 год. по описа на СГС, I-3 състав е уважен изцяло предявен от Ю. Л. К., С. А. И. и Л. А. И. против Р. М. В., В. М. В. и В. С. В. иск с правно основание чл.108 от ЗС досежно недвижим имот, представляващ имот с идентификатор 68134.1386.699 по КККР на гр.•••, район •••, на бул. „•••“ № *, с площ по скица 355 кв.м, трайно предназначение на територията урбанизирана, с начин на трайно ползване:за др.вид застрояване, при съседи по скица имоти с идентификатори 68134.1386.698, 68134.1386.2095, 68134.1383.2035 и 68134.1386.700, ведно с построените в него сграда с идентификатор 68134.1386.699.1 със застроена площ по скица 73 кв.м., брой етажи 1, предназначение: сграда за търговия, и сграда с идентификатор 68134.1386.699.2 със застроена площ по скица 258 кв.м., брой етажи 1, предназначение: сграда за търговия и др. Със същото решение е отхвърлено искането по чл. 537 от ГПК за отмяна на констативен нотариален акт № 60, т. ІІ, рег. № 463, дело № 200/2004г. на Нотариус рег.№ ••• при НК по отношение на реална част от имот с идентификатор 68134.1979.1609 с площ от около 70 кв.м. Отхвърлен е и предявеният от Р. М. В. срещу Ю. Л. К., С. А. И. и Л. А. И. иск по чл.72 от ЗС за солидарно заплащане на сумата от 25 100 лева /предявени като част от 391 948.33 лева/, представляващи стойността на извършените СМР в имота, съставляващи стойността на построените сгради, както и заявеното искане по чл. 72, ал. 3 от ЗС за признаване право на задържане върху построените сгради в имота, съответно с с идентификатор 68134.1386.699.1 и с идентификатор 68134.1386.699.2. Решението е обжалвано от ответниците Р. М. В., В. М. В. и В. С. В., с доводи за недопустимост. Твърди се, че съдът се е произнесъл по претенция за право на собственост, която не е въвеждана с исковата молба, като е признал право на собственост на ищците на незаявено основание /реституция/, както и че се е произнесъл по нередовна искова молба дотолкова, доколкото не се е установило процесните сгради да са самостоятелни обекти на собственост, като в същото време не се е произнесъл по това могат ли да бъдат придобити по давност и по насрещните възражения и насрещния иск. На следващо място се твърди неправилност на решението поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Поддържа се, че съдът неправилно приел, че е настъпила реституция върху процесния терен, тъй като същият е бил застроен по реда на чл. 120, ал. 4 ЗТСУ /отм./ с постройки, представляващи недвижими вещи /трайно прикрепени към земята, чието отделяне е невъзможно без нарушаване целостта на конструкцията/ към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ /25.02.1992 г./, а от останалата незастроена част не е могло да се обособи самостоятелен имот. Изложени са подробни съображения за липсата на предпоставки за реституция, включително възражения за липса на идентичност на имотите, за недоказаност на съществуване право на собственост на наследодателите на ищците и за ненадлежно отчуждаване, както и във връзка с придобиването на собствеността върху построеното от ответниците. Моли за обезсилване на решението, респективно за неговата отмяна и отхвърляне на исковете, както и за уважаване насрещния иск на Р. М. В.. Въззиваемите Ю. К., С. И. и Л. И. депозират отговор, с който оспорват жалбата. Считат решението за допустимо и правилно, като излагат подробни съображения по възраженията, наведени в жалбата. Молят решението да бъде потвърдено. Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира решението в обжалваните части за валидно и допустимо. Съдът намира наведените в жалбата доводи за недопустимост на съдебното решение за неоснователни. Предмет на производството пред първоинстанционния съд е иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване за установено правото на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.1386.699, находящ се в гр. •••, бул. „•••“ № *, ведно с намиращите се в него постройки с идентификатори, съответно 68134.1386.699.1 и 68134.1386.699.2 и за осъждане ответниците за предадат владението върху тях. В мотивационната част на съдебният акт изрично е посочено, че процесният имот е бил собствен на П. М. /наследодател на ищците/ въз основа на реституция по Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, поради което след смъртта й правото на собственост е преминало в патримониума на нейните наследници – ищците по делото, с оглед на което не се установяват наведените в жалбата твърдения за произнасяне на съда по непредявен иск. Неоснователни са доводи и във връзка с произнасяне по нередовна искова молба, предвид това, че в процесът не се било установило дали процесните сгради представляват самостоятелни обекти на право на собственост дотолкова, доколкото двете сгради, предмет на спора, са достатъчно индивидуализирани в исковата молба, а с решението си първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви във връзка със статута на сградите. В тази връзка, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение не е недопустимо. По очертания от оплакванията в жалбата предмет на въззивен контрол намира следното: Предмет на производството пред първоинстанционния съд е иск с правно основание чл. 108 от ЗС. Ищците Ю. Л. К., С. А. И. и Л. А. И. излагат в исковата си молба и уточнителното становище от 01.06.2022 г., че са собственици на поземлен имот с идентификатор 68134.1386.699 по КККР на гр.•••, район •••, на бул. „•••“ № *, с площ по скица 355 кв.м, трайно предназначение на територията урбанизирана, с начин на трайно ползване:за др.вид застрояване, при съседи по скица имоти с идентификатори 68134.1386.698, 68134.1386.2095, 68134.1383.2035 и 68134.1386.700, по наследство от наследодателката им П. Ц. М., съгласно нотариален акт № 60, том II, рег. № 4634, нот. Д. № 200/2004 г. на нотариус М. Г., вписан в СВ под № 5, том LLLXXXI, вх. рег. № 56428, дело № 43938/15.12.2004 г., като същият е бил част от недвижим имот – нива, закупена 01.08.1900 г. от И. В. /дядо на П. М./ с Крепостен Акт № 438/1900 г. След смъртта на И. В. неговите наследници били извършили делба на наследство, като по силата на съдебна спогодба с делбен протокол от 28.09.1937 г. по ч.гр.д. № 1020/1936 г. /вписан в партидна книга том 206, стр. 39 на III Нотариус при Софийски областен съд/ бащата на П. М. – Ц. И. В. е получил в дял в изключителна собственост процесния имот. Той бил отчужден с Акт № 92/07/07/1949 г. на основание ЗОЕГПНС, след което реституиран на П. М. със Заповед № РД-57-611/20.08.1992 г. от Кмета на Столична община, както и че са собственици на построените в него сграда с идентификатор 68134.1386.699.1 със застроена площ по скица 73 кв.м., брой етажи 1, предназначение: сграда за търговия, и сграда с идентификатор 68134.1386.699.2 със застроена площ по скица 258 кв.м., брой етажи 1, предназначение: сграда за търговия и др., по силата на приращение по смисъла на чл. 92 от ЗС, тъй като същите били изградени без съгласието на наследодателката им, без учредено право на строеж и без налични строителни книжа. Твърдят, че след реституиране на поземления имот, той е бил отдаден от П. М. под наем на 01.09.1992 г. на СД „Центрум - В.“, ЕИК 010751554, за което били сключени два договора за наем, съответно от 01.09.1992 г., изменен и допълнен със 7 броя допълнителни споразумения, и от 17.12.2013 г., като и в двата договора е съществувала забрана за извършване на каквото и да е строителство в имота. Твърди се, че след подписване на Договор за наем от 17.12.2013 г., наследодателката им П. М. установила, че в поземления имот са изградени две постройки, без нейно съгласие и без учредено право на строеж, като същите били нанесени в кадастралната карта с идентификатори 68134.1386.699.1 и 68134.1386.699.2 с посочен собственик СД „Центрум - В.“, но без вписан документ за собственост. Твърди се, че след смъртта на П. М. /м. май 2017 г./, ищците са се опитали да се свържат с представител на ответното дружество М. В. /управител/, като впоследствие установили че той е починал през 2019 г. Сочат, че към момента на подаване на исковата молба в процесните две сгради се помещавали 4 дружества, за които установили, че са сключили договор за наем с ответниците и считали ответниците за собственици на имота. Твърдят, че ответниците ползват имота без правно основание. Посочват, че по силата на приращението ищците са станали собственици на двете сгради в имота. Молят съда да ги признае за собственици на дворното място и двете сгради и да осъди ответниците да им предават владението на същите. Ответницата Р. М. В. депозира отговор на искова молба, с който оспорва предявения иск. Твърди че праводателят на ищците П. М., респективно ищците не са собственици на процесния имот по съображения, подробно изложени в отговора. твърди, че имота, описан в нотариалния акт за собственост, представен от ищците - нотариален акт № 60 т.ІІ, рег.№ 4634, нот.дело № 200/2004г. на Нотариус М. Г., не е идентичен с посочените в него крепостен акт от 1.08.1900 г. и протокол за делба от 28.09.1937г. Твърди, че нейният наследодател е бил собственик на сградите с идентификатори 68134.1386.699.1 и 68134.1386.699.2 и за изграждането им той е разполагал с разрешение за строеж. Отделно, дворното място се явява прилежащ терен на сградите, което ги обслужва, поради което то не е собственост на ищците. На следващо основание, посочва, че нейният наследодател е станал собственик на сградите по давност чрез необезпокоявано и явно владение от началото на 90-те години на миналия век, което владение Р. В. продължила. Ответниците В. М. В. и В. С. В., чрез особен представител адв. К., оспорват иска. Оспорват правото на собственост на ищците по отношение на процесния имот, както и твърдението че те са станали собственици на сградите, построени в него. Оспорват Заповед № 611- 20.08.1992 г. на Кмета на Столична община и молят съда да упражни косвен съдебен контрол върху нейната действителност и законосъобразност. Правят възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност по отношение на постройките. Оспорват нотариален акт № 60, т. ІІ, рег. № 463, дело № 200/2004г. на Нотариус М. Г., вписан в СВ под № 5, том LLLXXXI, вх. рег. № 56428/15.12.2004 г. и молят същия да бъде отменен. С молба-становище от 30.09.2022 г. ответниците Р. М. В., В. М. В. и В. С. В. чрез упълномощения от тях адв. А. оспорват идентичността между имотите по крепостния акт, делбен протокол, актове за държавна собственост, заповед за деактуване и процесния недвижим имот. Оспорват делбата като нищожна, поради противоречие със закона, като твърдят че не са взели участие всички съделители, както и поради липса на предмет и невъзможен предмет. Оспорват правото на собственост на праводателите на ищците, както и оспорват че процесният имот е отчужден по реда на ЗОЕГПНС, че е бил възстановен на П. М., и че са били налице условията и предпоставките на ЗВСОНИ за възстановяване на имота, тъй като същият е бил застроен към момента на реституцията. В тази връзка, твърдят че постройките са били изградени още към 1991 г., т.е. преди влизане в сила на ЗВСОНИ на 25.02.1992 г., като същите били трайно прикрепени към земята с бетонова плоча и заемащи почти изцяло площта на имота. Твърдят, също така че към едната постройка, представляваща временен павилион за промишлени стоки /трайно прикрепен към земята/, през 1991 г. е реализирано допълнително строителство чрез присъединяване към вече съществуващото, а след това е издадено и Разрешение за разшиР.е на преустройство на временния павилион, което е прикрепено към земята още до 25.02.1992 г. В този смисъл, считат че имотът, съществувал преди застрояването, не е съществувал реално до размерите, в които е бил отчужден, което е пречка за настъпване на реституцията. Ответницата Р. В. е предявила насрещен иск срещу ищците Ю. Л. К., С. А. И. и Л. А., при условията на евентуалност - в случай че съдът уважи предявения от ищците иск по чл.108 от ЗС. Излага твърдения, че двете сгради в имота са построени от нейния наследодател, за което той е сторил разноски, равни на стойност на СМР в размер на 391 948,33 лева, от които претендира частично 25 010 лева. Моли съда да й бъде признато право на задържане владението на имота до заплащането на увеличената стойност на имота вследствие на извършените СМР. Ответниците по насрещния иск Ю. Л. К., С. А. И. и Л. А. го оспорват, като твърдят че двете процесни сгради представляват незаконен строеж, тъй като за тях няма издадени строителни книжа и в тази връзка не подлежат на обезщетяване. Твърдят че са построени без съгласието на наследодателката им и без учредено право на строеж. В тази връзка, молят искът да бъде отхвърлен. Фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционният съд и е следната: От Крепостен акт № 438/01.08.1900 г., се установява, че И. В. В. М. е придобил по силата на договор за покупко-продажба нива, находяща се в района на с. Връбница, на Ломско шосе с площ от - 5 дка, при съседи: ул. „Иван Добрев“, П. К. и Ломско шосе. С Протокол за доброволна делба от 28.09.1927 г., Ц. И. В. /син на И. В. В. - удостовеР.е за наследници от 09.12.2021 г. на И. В. В. М./ е придобил парцел Х от кв. 76 по плана на с. Надежда, при съседи: Ломско шосе, ул. „Иван Добрев“ и ихтиманеца от 362 кв.м., съставляващ част от имота по Крепостен акт № 438/01.08.1900 г., като за този имот е издадена скица. Посредством Акт за държавна собственост № 92/07.07.1942 г., на основание ЗОЕГПНС е актуван имот с площ 365,2 кв.м, представляващ дворно място, парцел Х от кв. 76 при съседи: ул. Ивайло, Х. Д., ул. Кубрат и А. К.. Видно е от удостовеР.е № ОИ-9400-30/1/26.03.2013 г., издадено от СО-Район „Надежда“, че имот с идентификатор 68134.1386,699, по предходен план имот пл. № 699, кв. 76, м. бул. „Ломско шосе“, с административен адрес бул. „Ломско шосе“ № 77, не е общинска собственост към датата на издаване на съответното удостовеР.е, тъй като имотът е бил деактуван от АДС № 92/07.07.1949 г. със Заповед за деактуване № РД-57-611 от 20.08.1992 г. на Кмета на СГО, собственост на П. Ц. М.. С нотариален акт № 60, том II, per. 4634, дело № 200 от 15.12.2004 г., П. Ц. М. е призната за собственик на основание на делба, наследство и отмяна на отчуждение върху недвижим имот, представляващ дворно място, съставляващо ПИ пл. № 699, кв. 76, по плана на гр. София, м. бул. „Ломско шосе“, с площ - 362 кв.м, при граници: бул. „Ломско шосе“, ул. „Сашо Михов“, ПИ пл. № 698 и ПИ пл. № 700. От представените по делото писмени доказателства, както и от изслушаната съдебнотехническа експертиза и допълнителната такава, изготвени от вещото лице М., се установява с категоричност, че ПИ 68134.1386.699 по кадастралната карта на гр. София, район Надежда, част от имота описан в Крепостен акт № 438/01.08.1990 г., находящ се землището на с. Връбница, на Ломско шосе и имота, описан в протокола за доброволна делба от 28.09.1937 г., имота, описан в н.а. № 60, том. II, per. 4634, нот. дело № 200/2004 г. на нотариус М.Г., както и имота описан в АДС № 92/07.07.1949 г. и АЧОС № 1149/28.05.2003 г., а именно дворно място, съставляващо ПИ пл.№ 699, кв. 76 по плана гр. София, м. „Ломско шосе“, с площ - 362 кв.м, съгласно протокол за доброволна делба от 28.09.1937 г., при граници: бул. Ломско шосе, ул. Сашо Михов, ПИ пл. № 698 и ПИ пл. Ном. №700, са идентични. Не се спори между страните, а това се установява и от приетите писмени доказателства, вкл. експертизи, както и от изслушаните свидетелски показания, че имотът е застроен, като спорен се явява моментът на неговото застрояване и видът на извършеното строителство. Видно е от представена преписка вх. № 001016/23.03.92 г., по която е издадена Заповед № РД-57-611–20.08.1992 г. на СО, че въз основа на искане на П. Ц. М., е направено предложение да се отпише от актовата книга за държавните и общинските имоти и да се предаде на П. М. недвижим имот, представляващ празно място от 365,2 кв.м, кв. 76, пл. 699, по рег. от 1985 г. на ТОА „Надежда“, се установява че в същия е налице временна постройка /кафене/ по чл. 120 ППЗТСУ /отм./. От същата преписка и справка към нея, се установява че са били освободени от отчуждаване други два имота на Ц. В. /неотносими към процесния имот/, а именно 1/3 ид.част от къща, състояща се от два етажа с 221.30 кв.м. застроена площ, 1/3 ид.ч. от работилница от две стаи, находяща се в двора със 129 кв.м, застроена площ и всичките тези постройки върху 739 кв.м незастроена площ, намиращи се в гр. •••, на ул. „•••“ № *, както и дворно място в с. Надежда – София от 398 кв.м /видно от УдостовеР.е на Столичен Народен съвет от 02.08.1949 г. и Протокол от 17.09.1948 г./. В Протокол от 17.09.1948 г. /находящ се на л. 348 от делото/ се установява декларация от Ц. В. /лично/, че същият притежава гореописаните имоти, като същият изрично е посочил, че притежава „едно дворно място от 365 кв.м и друго от 398 кв.м в кв. Надежда“. Представени са множество писмени доказателства, относими към извършването на строителството, подробно обсъдени в приетите по делото съдебно-технически експертизи. От показанията на изслушаните по делото свидетели /без показанията на св. А., който твърди че за първи път е посетил имота през 1994 г./ еднопосочно се установява, че през 1991 г. е била налице постройка в процесния имот. От показанията на св. Ч. /зет на ищцата Ю. К./ се установява, че през 1991 г. разбрали за наличието на временна постройка в имота, представляваща барака, павилион, дървена, с метален покрив отгоре, около 60-70 кв.м, като за първи път през 2011 г. е забелязал промени – разкопаване във връзка с метрото, строителни материали и заготовки за строителство. От показанията на свидетеля на ответниците Н. се установява, че М. В. е ползвал процесния имот от 1988 г., като първоначално е представлявал кафене, през 1990 г. е започнал да го преустройва и разширява, а през 1994 г. свидетелят посочва че е участвал при изграждането на бетонния покрив. Сочи също така, че към 1994 г. всичко е било застроено. От показанията на свидетеля на ответниците В. се установява, че от 1989 г. М. В. е взел имота и е започнал да го отремонтира, за да си направи кафе-сладкарница към 1990 г., като свидетелят посочва че знае че имотът М. бил взел от общината, а после е започнал да го разширява, като изградил фурна от стоманобетон, бетон, желязо , с основи. Посочва също така, че имотът е представлявал масивна сграда, като М. само я отремонтирал отвътре и отвън, за да придобие приличен вид – подмазване, изпръскване, сложил плочки и т.н. Сочи, че през 1995 г. имотът бил застроен изцяло, като след това непрекъснато са правени преустройства. От показанията на свидетеля на ответниците Л. се установява, че през 1989 г. М. бил взел имота от общината, като направил кафене, а следващата и по-следващата година я е разширил, като до 1991 г. я е бил заградил. Посочва че към 1989 г. сградата е била масивна, със стоманобетон, с колони. От показанията на свидетеля на ответниците А. се установява, че същият познава ответниците от 1989 г. покрай баща им М. В. от строежа на процесния имот, тъй като им е карал материали. Посочва, че първоначално /през 1989-1990 г./ там е имало малко кафене, около 60 кв.м., което впоследствие М. В. е започнал да разширява, като материалите били първоначално за кофражи, да отлива бетона. От заключението по съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещото лице Г. се установява, че процесният имот с идентификатор 68134.1386.699 е почти напълно застроен с едноетажни масивни постройки, изпълняващи функциите на търговски обекти. Постройката с идентификатор 68134.1386.699.2, разположена на ъгъла на бул. „Ломско шосе“ и ул. „Кирил Дрангов“ е с частично изградено второ ниво към основен обект – офис на финансово дружество, разположен в приземния етаж на постройката, като в нея са изпълнени търговски обекти. За сградата има издадено строително разрешение като временен строеж № 119/04.09.1992 г. за РазшиР.е и преустройство на временен павилион, като отделно е издадено и Писмо на ТОА „Надежда“, изх. № СД-92007/28.04.1992 г., съгласно което в имота съществува търговски обект на ъгъла на ул. „Ст. Димитров“ и ул. „Сашо Михов“, който е архитектурно разрешен, съгласно чл. 120 ППЗТСУ /отм./. Постройката с идентификатор 68134.1386.699.1 е с масивна стоманобетонова скелетна конструкция с масивен фундамент и масивни носещи и преградни зидове, с площ от около 73 кв.м по графични данни, използваща се за промишлени стоки, като за нея не са представени строителни книжа. От СТЕ се установява, че павилионът е изграден до 28.05.1991 г. /УдостовеР.е за узаконяване и проверка на разрешена ел. мощност от 28.02.1991 г. и Договор № 3585/22.10.1001 г. за продажба на ел. енергия/, както и че изрично е посочено характера на строителството по чл. 120 ППЗТСУ /отм./. Независимо от временния си статут, вещото лице заключава че се касае за масивни постройки, като посочва че фактът за характера на постройките като временен такъв е, че в нито един от преходните и сега действащи подробни устройствени планове, те не са отразени като такива с траен /постоянен/ устройствен статут. От дадените разяснения в проведеното открито съдебно заседание на 20.06.2023 г. вещото лице Г. установява, че временния статут на имота не му пречи да е трайно прикрепен към земята. Посочва се, че „временен“ означава, че така ще бъде изграден и ползван до предлагане на ПУП, като този режим е съществувал при действието на ЗТСУ /отм./ и понастоящем в ЗУТ. От изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещите лица Б., М. и Г. се установява, че имот с идентификатор 68134.1386.699 е почти изцяло застроен с едноетажни масивни постройки, които се ползват за действащи към момента търговски обекти. В частта на постройката с идентификатор 68134.1386.699.2, разположена на ъгъла на двете улици има частично обособено второ ниво към обект, който се ползва за продажба на ядки. За сградата има издадено Разрешение за строеж №119 от 04.09.1992г за РазшиР.е и преустройство на временен павилион в кв. 71 (нов), м. „бул.С.Д.” на ул. „Ст. Димитров” и ул. „Сашо Михов”, издадено на основание чл.120 от ППЗТСУ от ТОА Надежда., който павилион е архитектурно разрешен, съгласно чл.120 от ППЗТСУ /отм./ /така писмо на ТОА „Надежда” изх. №СД-92007/28.04.1992г./. Сградата с идентификатор 68134.1386.699.1 е с площ по кадастрална карта - 73 кв.м., и към момента се използва за магазин за промишлени стоки. Постройката е обозначена в скица от 2004г. и за нея липсват строителни книжа. Вещите лица обсъждат преписката по деактуване на имота, като посочват че в нея е отразено наличието на временна постройка /кафене/ по чл. 120 ППЗТСУ /отм./, като посочват че за характеристиките на обекта и степента на завършеност няма данни. Приложените по делото проекти, по виза от 23.01.1991 г. са съгласувани от ТОА „Надежда” на 28.04.1992г. Проектът е за временен павилион с площ ок.83 кв.м., с размери в план 10,94м/6,50м и по-малко петно с размери ок.3,3 м/3,6м. В справка (л.147-л.148) за отписване от актовата книга за държавни и общински имоти на процесния имот, са описани сгради по скица, приложена на л. 149, които са премахнати и наличие на временна постройка (кафене), по чл. 120. Допуснатото с визата и по съгласуваният проект към 1992г. строителство заема част от сграда с идентификатор 68134.1386.699.2. Предвид разгледаните строителни документи с посочени дати на тях, се установява че законно строителството е било възможно след 28.04.1992г. Не могат да дадат категоричен отговор дали строителството на разрешена по чл. 120 ППЗТСУ /отм./ сграда е било започнато и завършено към 25.02.1992 г., тъй като проектната документация е съгласувана след тази дата. Сочат, че постройките са изградени преди 14.10.1993 г., съгласно нанасяне в кадастрален лист 198 в кадастралния план на кв. „Надежда-Връбница“ /1970 г./. Установяват, че всички съществуващи постройки (обекти) в процесния имот са трайно прикрепени към земната основа със стоманобетоново (монолитно) фундиране. Масивно изпълнена стоманобетонова конструкция на сграда с монолитно изпълнено фундиране , било то с единични или ивични фундаменти, фундаментна плоча и др. е трайно прикрепено към земната основа строителство, което не може да се отдели от нея или да се премести на друго място без това да наруши изцяло целостта на конструкцията на сградата и нейното функциониране. Съгласно особеното мнение, изразено от вещото лице Г. единствената виза, която е съгласувана от главния архитект на 28.04.1992 г. е от 10.03.1992 г. и не е за първоначално строителство, а за проучване и проектиране за разшиР.е по чл. 120 от ПЗТСУ /за разшиР.е и преустройство на вече съществуваща разрешена постройка по чл 120 ППЗТСУ/. Във визата от 10.03.1992 г., одобрена на 28.04.1992 г. са отразени вече съществуващите масивни строежи, също разрешени по чл. 120 от ППЗТСУ /отм./ и за които е издадено и във връзка с разширяването и преустройството им удостовеР.е СД - 92007/28.04.1992 г. от ТОА Надежда, че вече съществува търговски обект, архитектурно разрешен по чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ /отм./. Вещото лице Г. приема освен това, че строителството върху имота е разрешено по чл. 120 от ППЗТСУ /отм./, тъй като макар за части от сградите да не са запазени разрешения за строеж, то са налице документи, които установяват това обстоятелство, включително всяко разшиР.е и одобрено пристрояване към първоначалното установява това. В справки, извършени от общинска администрация във връзка с деактуването и съдържащи се в преписката по деактуване, в която се отразяват съществуващите към 25.02.1992 г. строежи изрично е отбелязано, че е налице строителство върху имота по чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ. Сочи, че постройката с идентификатор 68134.1386.699.2 по КККР, разположена на ъгъла на бул. ,Ломско шосе“ и ул. „Кирил Дрангов“ и Постройката с идентификатор 68134.1386.699.1 по КККР са с масивна стоманобетонова скелетна конструкция с масивен фундамент и масивни носещи и преградни зидове и представляват временно строителство по смисъла на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ. И двете сгради са нанесени в кадастралния план, предхождащ действащата кадастрална карта през 1993 г. В особеното си мнение вещото лице Г. установява, че първоначално изградената масивна постройка в имота, разрешена по чл. 120 от ППЗТСУ /отм./ и понастоящем част от посочената по - горе постройка с идентификатор 68134.1386.699.2 по КККР „временен павилион за промишлени стоки“ с площ от 83 кв. м е изградена, като масивна и трайно прикрепена към земята до 28.05.1991 г. За постройката е издадена виза за проектиране на временен павилион - 23.01.1991 г„ инвестиционен проект от 03.1991 г. По отношение на постройката споделя становището, дадено във вече приета първоначална единична СТЕ по тези въпроси, че тази сграда е изградена до 28.05.1991 г., като разрешено строителство по чл.120 от ЗТСУ /отм./, сградата представлявала масивно строителство, с бетонни основи и трайно прикрепена към земята. Тъй като павилионът е изграден преди 09.04.1993 г. и съгласно § 6 от ПЗР на Наредба № 2 от 31.07.2003 г. не подлежи на въвеждане в експлоатация, изпълнен е съгласно одобР.я проект и е в съответствие с действащите нормативи към момента на изграждане.За тази сграда има издадено удостовеР.е за узаконяване и проверка на разрешена ел. мощност от 28.02.1991 г., а впоследствие и сключен договор № 3585/22.10.1991 г. за продажба на ел. енергия. Характерът на строежа и неговия вид е удостоверен в писмо №ДС - 29007/28-94 04/1992 г. на ТОА „Надежда“, издадено във връзка с искане за издаване за виза за проучване и проектиране на разшиР.ето на този строеж, в което изрично е посочено, че такъв съществува. Извод за това, че този строеж е бил първоначално изграден към 28.05.1991 г., разрешен по реда на чл. 120 от ППЗТСУ /отм./ са и последващите строителни книжа за неговото разшиР.е и пристрояване /разшиР.е и преустройство/. Във визата за проучване и проектиране, издадена на 10.03.1992 г. е отразен вече изграденият към 28.05.1991 г. строеж /за който е издадена виза за временен павилион от 23.01.1991 г./, а визата е за проучване и проектиране на разшиР.ето му от 10.03.1991 г. е одобрена на 28.04.1992 г. Впоследствие този строеж е преустроен и пристроен до вида, в който е отразен в КККР, а преустройството и разширяването му са разрешени и въз основа на одобР. строителни книжа. За разшиР.ето /пристрояването/ на временния павилион за промишлени стоки е налице одобрен проект от август 1992 г. /одобряването на проекта е от 01.09.1992г., отразено върху първа страница, на която е положен на компетентно лице I Въз основа на одобР.я проект е издадено и разрешение за строеж за разшиР.е и преустройство на павилион № 119/04.09.1992 г. Във връзка с проектиране на пристройката на павилиона е съставен и контролен лист от извършена на 03. 06.1992 г. проверка по спазване на Наредба № 9 20.10.1990 т. за използване на водоснабдителните и канализационните системи на КГСУ, в който са отразени не само резултатите от проверката, но включително, че ползваната в обекта /строежа/ вода от месец януари 1992 г. и до края на месец май 1992 г. отчетена по водомер не е заплатена, което също обосновава извода, че павилиона за промишлени стоки е бил не само изграден, но и е функционирал и е бил ползван към 25.02.1992 г . Не е допустимо да се разрешава разшиР.е и преустройство на сграда/строеж по чл. 120 от ППЗТСУ /отм./, ако първоначалният строеж, който ще се преустройва и/или разширява също не е бил разрешен и вече изграден като временен строеж по чл. 120 от ППЗТСУ /отм./. Постройката с идентификатор 68134.1386.699.1 по КККР също представлява временно строителство по чл.120, ал.4 от ППЗТСУ /отм./. Това е постройката, за която има издадена виза през 1990 г. - за временна дърводелска работилница /скица от 15.11.1990г. на Гл. архитект на ОАС „Надежда“/ в югозападния край на имота. Строежът е отразен през 1993 г. в кадастралния план, предхождащ приетата КККР за имота. По делото са налице множество документи за експлоатацията му/разрешения и други/. Постройката е била част от търговски комплекс Перла съгласно УдостовеР.е на комисия по ТС Строителство при ОбНС „Надежда“ от месец януари 1992 г. предвид посочената в удостовеР.ето квадратура. От особеното мнение на вещото лице Г. се установява също така, че и двете сгради са били към момента на нанасянето им временно строителство по чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ /отм./. При изграждането им, при нанасянето им в различни кадастрални планове и към настоящия момент същите са били и са масивни, трайно прикрепени към земята и тъй като на отразяване в кадастралната карта подлежат тези временни обекти по чл.120, ал.4 от ППЗТСУ /отм./. Постройките са изградени като временни постройки, трайно прикрепени към земята. Въззивният съд не кредитира съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещите лица Д., Т. и Г., в частта в която посочват, че тъй като от техническа гледна точка чл.120, ал. 1 ППТЗСУ /отм./ не е съотносим към съществуващото в момента строителство и тъй като няма строителни книжа, представени по делото, които да удостоверяват кога е осъществено съществуващото към настоящия момент строителство в процесния поземлен имот, не може да се каже дали представлява временно такова по смисъла на чл. 120, ал.4 ППЗТСУ /отм./ и кога е осъществено. Това е така, тъй като по делото се събраха достатъчно доказателства /писмени доказателства, показания на свидетели и заключения по експертизи/, които категорично установяват обстоятелството, че към 25.02.1992 г. е било налице временно строителство по смисъла на чл.120, ал.4 от ППЗТСУ /отм./, независимо от това дали се касае за вещ, трайно прикрепена към земята или не. В този смисъл, в тази част заключението не следва да се кредитира като същото се явява изолирано от останалите доказателства по делото, ценени в тяхната съвкупност. Не се спори по делото, а и се установява от представените удостовеР.я за наследници, че ищците Ю. Л. К., С. А. И. и Л. А. И. са наследници на починалата им наследодателка П. М.. Не е спорно, също така, че наследодателят на ответниците М. В. /съгласно представените удостовеР.я за наследници/ е изградил процесните постройки в имот с идентификатор 68134.1386.699. По делото не е спорно, че имотът се намира във фактическата власт на ответниците и към настоящия момент, като спорен се явява въпросът дали е налице намеР.е за своене от тяхна страна, което да обуслови владение, с оглед заявеното от ответницата Р. В. право на задържане. Представени по делото са договори за наем, съответно от 01.09.1992 г., изменен и допълнен със 7 броя допълнителни споразумения, и от 17.12.2013 г., по силата на които наследодателката на ищците П. М. е отдала на СД „Центрум - В.“, процесният имот за периода от 01.09.1992 г. до 31.12.2016 година. От приетата пред първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице Б. във връзка със стойността на извършеното в имота застрояване, както и стойността, с която се е увеличила стойността му в резултат от извършеното строителство, се установява, че съобразявайки временния статут на сградите и това, че имотът заедно с построените в него сгради, в по-голямата си част попада в улична регулация, изпълненото строителство не увеличава стойността на имота. В дадените в съдебно заседание разяснения вещото лице заявява, че временното строителство означава строителството да е допуснато при определени условия по смисъла на чл. 120 ППЗТСУ /отм./, в конкретния случай – до влизане в сила на регулационния план. За регулационния план още от датата на изграждане на сградите било предвидено през имота да се реализира разшиР.е на бул. „Ломско шосе“ /предходно наименование бул. „Станке Димитров“/, като към днешна дата планът бил същият, той е потвърден и в по-голямата си част имотът е за отреждане за улична регулация, т.е. сградите биха могли да стоят там като временни и до реализиране на мероприятията по уличната регулация. Разяснява, че не се касае за преместваеми обекти, а за временни сгради до реализиране на плана, а именно че когато трябва да се премахнат, се премахват за сметка на собствениците. При така установена фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: За да бъде уважен иск с правно основание чл. 108 ЗС ищецът следва да е собственик на имота, а ответникът да го владее без правно основание, т.е. искът по чл. 108 ЗС е ревандикационен иск, предявен от невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. В тази връзка основателността на предявения иск по чл. 108 ЗС е обусловена от кумулативното наличие на три предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, вещта да се владее или държи от ответника и осъществяваната от ответника фактическа власт да е без правно основание. В настоящия случай по делото се установи, че ищците Ю. Л. К., С. А. И. и Л. А. И. са собственици на имота и постройките върху него, чиято ревандикация претендират. Това е така, тъй като спорният имот с идентификатор 68134.1386.699 е придобит по наследство от наследодателката им П. М., която от своя страна го е придобила посредством настъпила реституция ex lege по силата на ЗВСОНИ към момента на влизането му в сила, а именно 25.02.1992 г., като Заповедта за деактуване № РД-57-611/20.08.1992 г. единствено констатира настъпилата реституция по силата на закона, а постройките са придобити по силата на приращението. Възстановяването на правото на собственост по ЗВСОНИ се извършва при наличието на следните предпоставки: имотът да е бил собственост на лицето, което се позовава на реституционния ефект, респ. на неговия наследодател; да е отчужден по някои от посочените в закона закони; за него да не е получено обезщетение; да съществува реално до размерите, в които е отчужден; към момента на влизане в сила на закона имотът да е собственост на държавата, общините, обществени организации или техни фирми или еднолични търговски дружества по чл.61 ТЗ. Съгласно чл.1, ал.1 от ЗВСОНИ „възстановява се собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по ЗОЕГПНС…, които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от ТЗ и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени”. В настоящия случай по делото бе установено, че е налице надлежно отчуждаване по ЗОЕГПНС на процесния имот /видно от приложения по делото Акт № 92/07/07/1949 г. на основание ЗОЕГПНС, както и останалите документи по преписката на СО/, като в този смисъл са неоснователни наведените във въззивната жалба доводи за липса на надлежно отчуждаване, поради непроведена до край процедура. Неоснователни и са твърденията на въззивниците, че са налице доказателства, че процесният имот никога не е отчуждаван, а е било освободен от отчуждаване по ЗОЕГПНС. Напротив – по делото се установи, че именно процесният имот с площ от 365,2 кв. м е бил отчужден, а са били освободени от отчуждаване други два имота на Ц. В. /неотносими към процесния/, а именно 1/3 ид.част от къща, състояща се от два етажа с 221.30 кв.м. застроена площ, 1/3 ид.ч. от работилница от две стаи, находяща се в двора със 129 кв.м, застроена площ и всичките тези постройки върху 739 кв.м незастроена площ, намиращи се в гр. •••, на ул. „•••“ № *, както и дворно място в с. Надежда – София от 398 кв.м /видно от УдостовеР.е на Столичен Народен съвет от 02.08.1949 г. Така и в Протокол от 17.09.1948 г. /находящ се на л. 348 от делото/, е налице декларация от Ц. В., че същият притежава „едно дворно място от 365 кв.м и друго от 398 кв.м в кв. Надежда“, в който смисъл възраженията на въззивниците в тази насока се явяват неоснователни, тъй като се касае за два различни имота. Съдът приема за неоснователни и възраженията за липса на идентичност на процесните имоти, тъй като от представените по делото писмени доказателства, както и от изслушаната съдебно-техническа експертиза и допълнителната такава, изготвени от вещото лице М., се установява, че ПИ 68134.1386.699 по кадастралната карта на гр. София, район Надежда, част от имота описан в Крепостен акт № 438/01.08.1990 г., находящ се землището на с. Връбница, на Ломско шосе и имота, описан в протокола за доброволна делба от 28.09.1937 г., имота, описан в н.а. № 60, том. II, per. 4634, нот. дело № 200/2004 г. на нотариус М.Г., както и имота описан в АДС № 92/07.07.1949 г. и АЧОС № 1149/28.05.2003 г., а именно дворно място, съставляващо ПИ пл.№ 699, кв. 76 по плана гр. София, м. „Ломско шосе“, с площ - 362 кв.м, съгласно протокол за доброволна делба от 28.09.1937 г., при граници: бул. Ломско шосе, ул. Сашо Михов, ПИ пл. № 698 и ПИ пл. Ном. №700, са идентични. Установи се също така от представените удостовеР.я за наследници, че И. В. В. М. – купувач по Крепостен акт № 438/01.08.1900 г., е праводател на Ц. И. В. /УдостовеР.е за наследници № 3195 от 09.12.2021 г./, който от своя страна е праводател на П. Ц. М. /УдостовеР.е за наследници № 3196 от 09.12.2021 т./, в който смисъл се явява неоснователно възражението в жалбата за липса на доказаност на тези обстоятелства, предвид и наличието на сигурна идентичност по отношение на описаните по-горе актове, по които са страни посочените лица /крепостен акт, протокол за доброволна делба и нотариален акт/. На следващо място, неоснователни са и наведените във въззивната жалба доводи за липса на предпоставките за настъпване на реституция по смисъла на ЗВСОНИ във връзка с това, че имотът не е съществувал реално до размерите, в които е отчужден, тъй като е бил застроен и не е можело да се обособи съответна част, отговаряща на размерите, в които е отчужден. В тази връзка се установи по делото от приетите в тяхната съвкупност писмени доказателства, изслушани свидетелски показания и експертизи, че в действителност са били изградени постройки, трайно прикрепени към земята, към 25.02.1992 г. Установи се също така обаче, че тези постройки са с характера на временни такива по смисъла на чл.120, ал.4 от ППЗТСУ /отм./, в който смисъл те подлежат на премахване след влизане в сила на регулационен план. Съгласно § 17, ал. 2 ПР ЗУТ /който възпроизвежда предишната уредба по § 50а ПЗР ЗИД на ЗТСУ - Д. в. бр. 124/98 г., с изключение на възможността за изкупуване на терена/ временните постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ могат да се запазят, ако им се придаде траен устройствен статут, което не е сторено в настоящия случай. Като временни обекти по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ могат да се изграждат, респ. поставят, както недвижими, така и движими вещи. Преценката за характера на временния обект се извършва по правилото на чл. 110 ЗС - ако разрешението за строеж и строителната документация са за вещ, трайно прикрепена към земята, която не може да бъде отделена без разрушаването й, то се касае до недвижим имот, а ако вещта може да бъде разглобена без съществено увреждане - до движима вещ. Касае се до обекти, за които е дадена възможност временно да съществуват върху чужд терен и да бъдат ползвани по определено предназначение за конкретен срок или до предприемане действия по реализиране на предвиденото в плана териториално устройствено мероприятие. След влизане в сила на ЗУТ такъв обект може да придобие траен градоустройствен статут само при условията на § 17, ал. 2 ЗУТ, без значение дали обектът е с характеристиката на движима или недвижима вещ, доколкото правната норма не предвижда подобно условие във фактическия си състав /така Решение № 152 от 7.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 831/2009 г., II г. о., ГК/. За настъпване на реституцията от значение е имотът да е свободен и да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, поради което ще подлежи на възстановяване. Поначало всяко застрояване в отчуждения имот обуславя несъществуването му във вида, в който е бил отчужден, с изключение на второстепенните и временни постройки по смисъла на чл. 119 и 120 ППЗТСУ /отм./, както и преместваемите съоръжения за търговия, като маси, павилиони, кабини и други подобни по чл. 120а ППЗТСУ /отм./. Тези постройки не представляват сгради по смисъла на чл.110, ал.1 от ЗС. Установи се, че именно характерът на обектите като временни такива както към настоящия момент, така и към 25.02.1992 г., обуславя и наличието на предпоставките за реституция по смисъла на ЗВСОНИ. В тази връзка, са неоснователни възраженията на въззивниците, че имотът е бил застроен с оглед временния характер на строителството, независимо от това дали са касае за движима или недвижима вещ, както и възраженията, че от незастроената част не е могло да се обособи отделен имот, съществуващ до размерите към момента на отчуждаване. Въз основа на това съдът приема, чу правото на собственост върху процесния имот с идентификатор 68134.1386.699 и находящите се в него постройки по смисъла на чл.120 ППЗТСУ /отм./, съответно с идентификатор 68134.1386.699.1 и 68134.1386.699.2, принадлежи на ищците. Съгласно § 17, ал. 2 ПР ЗУТ /който възпроизвежда предишната уредба по § 50а ПЗР ЗИД на ЗТСУ - Д. в. бр. 124/98 г., с изключение на възможността за изкупуване на терена/ временните постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ могат да се запазят, ако им се придаде траен устройствен статут, което пък е основание на собствениците на строежите да се учреди право на строеж и по този начин те придобиват правото да държат собствена сграда върху чужд /общински или държавен/ терен и се преодолява действието на презумпцията по чл. 92 ЗС. Крайният срок за допускане на процедура за изменение на подробния устройствен план с цел временните строежи да получат траен устройствен статут е 6 месеца от влизане в сила на ЗУТ, а именно 30.9.2001 г. /така Решение № 127/25.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3190/2014 г., II г.о., Решение № 917 от 3.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5147/2008 г., IV г. о., ГК и др./. В случая нито се твърди, нито се установява по делото сградите да са придобили постоянен градоустройствен статут по реда на § 50а, ал. 3 от на ПЗР на ЗУТ или за тях да е било издадено разрешение по § 17, ал. 2 от ПЗР на ЗУТ. Поради това, не може да се приеме, че е налице право на строеж или друго възникнало годно правно основание за упражняване на фактическата власт върху имота от ответниците, в чиято фактическа власт се намира имотът. С оглед всичко гореизложено, първоначалната искова претенция се явява основателна и следва да бъде уважена. На следващо място, не може да се приеме, че е налице осъществено владение върху процесния имот от ответниците, респективно от наследодателя им, което да е довело до придобиване собствеността върху имота по давност, по следните съображения: В чл. 68 от ЗС се съдържа определение на владението. То е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично и чрез другиго, като своя. Обективният признак на владението - упражняването на фактическа власт върху веща изисква тази власт да се изразява в установено трайно и пълно владение върху вещта. Субективният признак на владението - изисква да се държи вещта, като своя постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно. Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо упражняване съдържанието на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Придобивната давност е юридическо събитие, като юридически факт и представлява сравнително лесно средство за доказване на правото на собственост. Изтеклата придобивна давност е способ за придобиване правото на собственост върху недвижим имот. Сложният продължителен фактически състав на придобивната давност би се осъществил и тази последица настъпва, и то по право без да е нужно владелецът да предприема други действия, като например да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка, /чл. 587 ГПК/, като в разглеждания случай няма данни това да е сторено от ищеца. В настоящия случай съдът намира, че липсва субективният елемент на владението, а именно намеР.ето за своене. Събраха се доказателства по делото /договори за наем и допълнителни споразумения към тях/, от които е видно, че за периода от 01.09.1992 г. до 31.12.2016 г. П. М. е отдала на СД „Центрум - В.“ /управител М. В./ под наем процесния имот, което изключва възможността М. В. да е бил владелец. Същия е бил държател за посочения период, упражнявал фактическата власт за своя наемодател, което пък от своя страна не може да доведе до придобиване на имота по давност. Най - ранния момент, от които може да се приеме, че ответниците са манифестирали пред ищците владелчески намеР.я е от 2017 г., когато са преустановили плащанията по сключения от техния наследодател договор за наем на поземления имот, но към 12.11.2020 г. /датата на подаване на ИМ/ предвиденият в закона 10-годишен давностен срок не е изтекъл. С оглед горното, се явява и неоснователен предявеният от Р. В. насрещен иск за заплащане 25 010 лева /частично от 291 948,33 лева/, представляващи стойността на СМР в размер на 391 948,33 лева, както и искане за право на задържане на процесния имот по смисъла на чл.72, ал.3 ЗС, тъй като това право е предоставено единствено на добросъвестния владелец, но не и на държател на вещта. Изложеното мотивира съда да приеме неоснователност на предявеният от Р. В. иск, ведно с искането за признаване право на задържане върху процесните сгради. Поради съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционният съд решението на Софийски градски съд следва да бъде потвърдено. Съобразно изхода на спора пред въззивния съд, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците на основание чл.78, ал.1 от ГПК адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. По изложените съображения, Софийски апелативен съд