Решение № 1817 от 18.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 5435/2025 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 21416 от 26.11.2024 г. поправено с Решение № 15383/11.08.2025 г. постановени по гр.д. № 8690/2024 г. по описа на СРС, 159 с-в, е отхвърлен иска на „ЮРО СТРОЙ“ ООД, ЕИК: 203284636, за признаване за установено по отношение на Р. Л. Й., ЕГН: ••••••••••, че последната дължи на ищеца сумата от 7500,00 лв., представляваща получена без основание сума, съгласно разписка от 22.05.2022 г., ведно със законната лихва от 04.08.2023 г. до окончателното плащане на дължимото, за което вземане е издадена Заповед №23949/12.08.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 44105/2023 г. по описа на СРС, 159 състав.

С постановеното решение е осъдена Р. Л. Й., ЕГН: ••••••••••, да заплати на „ЮРО СТРОЙ“ ООД, ЕИК: 203284636, сумата от 2610,42 лв., представляваща дължима на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД сума, съгласно разписка от 22.05.2022 г., като е отхвърлен, като неоснователен, иска за разликата над сумата 2610,42 лева до пълния предявен размер от 7500,00 лв., поради погасяване на вземането, чрез прихващане, със задължение на ищеца към ответника, за заплащане на сумата от 2500,00 евро, представляваща неустойка по чл. 28, ал. 2, вр. чл. 14, т. 1 по Предварителен договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за изграждане на сграда и обекти в нея от 03.04.2022 г., сключен между страните.

В срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу така постановеното решение, в частта на уважаване на иска срещу нея, е подадена въззивна жалба от ответника Р. Л. Й., като са изложени доводи за неправилност на постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон.

Поддържа, че от събраните пред първата инстанция доказателства е установено неизпълнение на задълженията на строителя – ищец, вследствие на което за учредителите е възникнало право да развалят договора. Поради това и в полза на учредителите е възникнало право да поискат заплащане на неустойка по чл.24, ал.2 от предварителния договор /1/4 от 30000 евро за ответника/. Клаузата за така уговорената между страните неустойка не е оспорена като нищожна и/или прекомерна. Същата има за цел за обезпечи изпълнението на задълженията на строителя и да осигури сключването на окончателен договор; да санкционира виновното неизпълнение и да стимулира добросъвестно поведение на страните по договора.

Моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените срещу нея искове, като неоснователни; при евентуалност да отхвърли същите като уважи възражението й за прихващане с дължима неустойка. Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ищец в производството „ЮРО СТРОЙ“ ООД е подала писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК, в който изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е правилно, като обосновано и мотивирано, като в производството и при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения. Моли за потвърждаване на решението, в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.2 ГПК ищецът „ЮРО СТРОЙ“ ООД подава насрещна въззивна жалба срещу постановеното решение, в частта на отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Неправилно съдът приел, че предявения установителен иск обхваща само първата хипотеза на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. При условията на евентуалност моли постановеното решение да бъде потвърдено в частта на уважаване на осъдителния иск по чл.55, ал.1, пр.2 или 3 ЗЗД, доколкото в производството е установено, че сумата е била заплатена с определено основание – предварителния договор, който впоследствие е бил развален. Неправилно съдът е приел, че ищецът дължи неустойка по чл.24, ал.2 от предварителния договор, доколкото в производството е установено, че строителя не е бил в забава в изпълнение на задълженията си. Освен това изпълнение на задълженията на ищеца е било в зависимост от поведението и активното съдействие на ответника. Поддържа, че ищецът не е изпаднал в забава, не е станал причина за отлагане или осуетяване сключването на окончателен договор. Освен това ответникът не оспорва, че се е разпоредил с имота, което ясно показва, че последният се е стремил да се освободи от договора с ищеца. С оглед така посоченото поддържа, че на ответника не се дължи неустойка за забава, доколкото договора е бил развален и същата не се отнася за последната посочена хипотеза. Отправя искане за отмяна на решението на СРС в частта на отхвърляне на установителния иск. Алтернативно, моли за потвърждаване на решението в частта на произнасяне по осъдителния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД при отхвърляне на възражението за прихващане на насрещната страна /ответник в производството/.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, съдът намира същата за основателна в една част.

Насрещната въззивна жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.263, ал.2 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите по въззивната и насрещна въззивна жалба, съдът намира следното:

Производството е образувано по предявени искове от „ЮРО СТРОЙ“ ООД, ЕИК: 203284636, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ••••••••, против Р. Л. Й., ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. „••••••••, както следва:

1. По чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за признаване за установено, че

ответникът дължи на ищеца, сумата от 7500 лева /3834.69 евро/, като получена

без основание, съгласно разписка от 22.05.2022 г., ведно със законната лихва от 04.08.2023 г. до окончателното плащане на дължимото, за което вземане е

издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 44105/2023 г. по описа на СРС, 159 състав.

2. При условията на евентуалност иск по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца процесната сума 7500 лева /3834.69 евро/, като

получена на отпаднало основание.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, съдът е приел, че искът по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е неоснователен, тъй като е налице основание за заплащане на сумата 7500 лева /3834.69 евро/ от страна на ищеца в полза на ответника, като това основание е посочено в нарочно съставената за това разписка от 25.05.2022 г. В същата е отразено, че плащането на сумата е извършено по предварителен договор от 03.04.2022 г., което плащане да послужи за обзавеждане на бъдещ жилищен недвижим имот, който ще бъде придобит от получилия сумата, съгласно постигнатите в договора условия. При така установеното, съдът е намерил, че не е налице основание за връщане на сумата като заплатена без основание.

По отношение на заявената при условията на евентуалност претенция по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, съдът е приел за доказано в производството, че основанието, по което е била заплатена сумата - предварителен договор от 03.04.2022 г. е бил развален с обратна сила с изпратена Нотариална покана от ответника до ищеца на 29.12.2022 г. Поради това е приел, че сумата 7500 лева /3834.69 евро/ е дължима на ищеца на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като заплатена на отпаднало основание. При съобразяване, като основателно в една част възражението за прихващане на ответника за сумата 7500 лева /3834.69 евро/ /уточнение в с.з. на 11.11.2024 г./ дължима като неустойка по чл. 28, ал. 2 от Предварителен договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за изграждане на сграда и обекти в нея от 03.04.2022 г., съдът е приел, че за сумата 4889,58 лв. /2500.00 евро/ вземането на ищеца към ответника е погасено, чрез прихващане. Поради това е уважил вземането на ищеца на основание чл.55,ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата 2610,42 лв. /1334.47 евро/.

Решението е валидно, допустимо и правилно в една част.

Разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК регламентира едно от основните начала на гражданския процес – диспозитивното, съобразно което предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. От посочения принцип следва, че съдът е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран и да се произнесе само по въведените от страните факти и възражения, като не може да взема предвид такива, които не са изрично заявени и да приема за настъпили правни последици, каквито не се претендират от страните.

При съобразяване изложените до съда факти и отправено до съда искане съдът се е произнесъл по въведения спор при спазване принципа на чл.6 ГПК. В исковата молба са били изложени факти, за това че между страните е било налице облигационно правоотношение по предварителен договор, по което е било заплатена спорната сума, както и че това правоотношение е било развалено след отправена нотариална покана от ответника до ищеца. Противно на изложените от ответника доводи в мотивите и диспозитива на съдебния акт съдът е изложил съображения по предявения при условията на евентуалност осъдителен иск чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, като е разгледал правилно предпоставките за неговото уважаване при съобразяване изложените от ищеца факти досежно съществуващото между страните облигационно правоотношение по сключения предварителен договор, развалено впоследствие с отправена нотариална покана, по което правоотношение е налице плащане на спорната сума 7500 лева /3834.69 евро/.

В съдебната практика и правната доктрина няма спор, че в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уредени три от специалните фактически състави на неоснователното обогатяване. В задължителното по силата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ за съдилищата ППВС № 1/79 са разяснени всяка от трите хипотези на иска за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, които се разграничават в зависимост от това дали основанието е налице в момента на получаването на престацията или отпада в последствие, т.е. хипотезите при които може да се претендира връщането на една неоснователно осъществена престация. Видно от мотивите на т. 1 към ППВС № 1/79 постановяването му е обосновано с необходимостта от преодоляване на съществували неправилни тълкувания в отделни съдебни актове по повод неразграничаване на отделните фактически състави при приложението на чл. 55 и чл. 59 ЗЗД, считайки, че се касае за един единствен иск за неоснователно обогатяване и за едно единствено основание. За преодоляване именно на разбирането, че се касае за един иск за неоснователно обогатяване, в ППВС № 1/79 подробно са разгледани различните три хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД с оглед правилното им подвеждане под нормата на закона, с оглед процесуалните изисквания за разпределяне на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици. Към общия за всички фактически състави правопораждащ положителен факт - плащане на сумата, чието връщане се претендира, за да се реализира защитата по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в изложението на обстоятелствата, на които се основава искът по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, т.нар. фактическо основание на иска, в тежест на ищеца е посочване на коя от трите хипотези на текста се позовава. Следователно, всяка от хипотезите е основание за самостоятелен иск, поради което исковата защита в хипотезите на чл. 55 ЗЗД се реализира чрез предявяване на отделни искове.

По правилността на постановеното решение, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

Така, чрез събраните пред първата инстанция доказателства е установено, че на 03.04.2022 г. страните са сключили предварителен договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за изграждане на сграда и обекти в нея. Представен е и Анекс от 03.04.2022 г.

Съгласно разписка за получена сума от 25.05.2022 г., ответника е получил от ищеца сумата от 7500.00 лв. /3834.69 евро/ на основание плащане по предварителен договор от 03.04.2022 г., което плащане да послужи за обзавеждане на бъдещ жилищен недвижим имот, който ще бъде придобит от получилия сумата, съгласно постигнатите в договора условия.

Установява се, че на 29.12.22г., по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК на ищеца е била връчена нотариална покана, с която му е даден 1-месечен срок, за изпълнение на задълженията по чл. 14, т. 1 от Договора, като изработи и предаде одобрен работен технически проект на жилищна сграда.

С Нотариална покана №03719/09.12.2022г., връчена на 16.12.22г., ответника е уведомил ищеца, че не е представил одобрен работен технически проект.

С Нотариална покана №03772/14.12.2022г., връчена на 16.12.22г., ответника е уведомил ищеца, че Технически проект, част „Архитектура“, с неопределена дата и месец 12.2022г. на сграда, не отговаря на изискванията на сключения между страните договор.

С Нотариална покана №00013/03.01.2023г., връчена на 04.01.2023г., ответника е уведомил ищеца, че предадените на 30.12.22г. документи, озаглавени „Инвестиционен проект“ са идентични с „Технически проект“, част „Архитектура“, който вече е бил представен.

Представени са Нотариална покана №00113/10.01.2023г. и Нотариална покана №00200/17.01.2023г., в които са изложени становища от ответника, относно проекта на ищеца, както и Инвестиционен проект, част „Архитектура“, на арх. С.Ш. от 12.2022г.

С Нотариална покана от 13.01.2023г., връчена на ответника на същата дата, ищеца е поканил възложителите да съгласуват/подпишат представения проект в 5 - дневен срок.

С Нотариална покана от 01.02.2023г., връчена на ответника на 02.02.2023г., ищеца е поканил ответника да се яви на 13.02.23г. нотариална кантора на нотариус В. А., където да получи документи- площообразуване. Представен е КП от 13.02.23г. на нотариус В. А..

С Нотариална покана от 21.03.2023г., връчена на ответника на 22.03.2023г., ищеца е развалил сключения между страните договор на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД

От заключението на приетата пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза, чийто констатации се възприемат от настоящия състав, се установява, че представения по делото „Инвестиционен проект“, част „Архитектура“, във фаза Технически проект, не отговаря в цялост на предварителния договор. Вещото лице посочва, че са проектирани тристайни апартаменти на ет.1 и ет. 3, като няма площообразуване, а апартамент на ет. 1 е със ЗП от 60,97 кв.м., с най-малка площ от останалите апартаменти и не е възможно да се достигне до квадратура 80 кв.м. Експертът сочи, че е налице и липса на уточняващи елементи относно складовото помещение, предвидено в сутерена на сградата. Дадено е заключение, че само в този вид, проектната документация е негодна за съгласуване, липсват част Конструктивна, ВиК, ОВК, Електро и др.

При така посоченото, съдът намира следното от правна страна:

Предявеният иск с правно основание чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД има за предмет установяване дължимостта на посочените суми в издадената по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение на парични задължения. От данните по делото се установява, че ищецът е провел заповедно производство по отношение на процесните вземания и искът е предявен в срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради което и същият се явява процесуално допустим.

Както правилно е посочил в постановеното решение СРС, за да се приеме за основателен искът по чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ищецът следва да установи извършеното плащане на процесната сума 7500.00 лв. /3834.69 евро/, за която се твърди, че е платена на ответника без основание, като в тежест на ответника е да установи наличие на основание за това имуществено разместване.

В случая се установява и страните не спорят, че сумата от 7500 лв. /3834.69 евро/, е била заплатена от ищеца на ответника, за което е била издадена процесната разписа от 25.05.2022г.

Противно на изложените от ищеца доводи, в производството е установено наличие на основание за заплащане на сумата и това е съществуващото към този момент облигационно правоотношение между страните по сключения предварителен договор от 03.04.2022 г. Това основание е посочено и в съставената нарочна разписка, в която е удостоверено, че сумата се заплаща по предварителния договор и ще послужи за обзавеждане на бъдещия жилищен имот. С този предварителен договор страните: „Юрострой” ООД, в качеството му на строител, и М.С.М., С.С. М., Р. Л. Й. и Л. Й. Й., в качеството им на съсобственици на недвижимия имот и учредители на ограниченото вещно право на строеж, са постигнали съгласие за учредяване на право на строеж върху недвижим имот за построяване на жилищна сграда срещу задължение за изграждане на сграда и обекти в нея от „Юрострой” ООД.

При така посоченото, настоящият състав намира, че правилно предявения установителен иск по чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е бил отхвърлен като неоснователен, тъй като е налице към момента на заплащане на сумата основание за това имуществено разместване. В посочената част постановеното решение, като правилно следва да бъде потвърдено.

С оглед неоснователността на предявения установителен иск, е налице условие за разглеждане на евентуално предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД лицето, което е получило нещо на отпаднало основание, е длъжно да го върне. Един от юридическите факти, обуславящи задължението за връщане на даденото в посочената хипотеза, е развалянето на сключен двустранен договор вследствие на неизпълнение на задълженията на насрещната страна по причина, за която тя отговаря. Субективното потестативно право на разваляне е преобразуващо по своя характер, тъй като се изразява във възможността за едностранно изменение на съществуващото между страните правоотношение. Съгласно разпоредбата на чл. 87, ал. 3 ЗЗД правото на разваляне по правило се упражнява от кредитора извънсъдебно, освен по отношение на договори, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти. Предварителният договор като вид правна сделка има за цел поемане на задължение между страните за сключване на окончателен договор. Съглашението е с организационен и подготвителен характер, като следва да се посочи, че договорът притежава единствено облигационно действие, няма вещнотранслативен ефект. Оттук следва, че всяка от страните може извънсъдебно да упражни потестативното си право на разваляне по реда, предвиден в чл. 87 ЗЗД (Решение № 40 от 23.04.2020 г. по т. д. № 2110 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. Отделение, което становище се възприема от настоящия състав).

Предпоставките за надлежно разваляне на договора са следните: 1. наличие на виновно неизпълнение на длъжника, за което може да бъде ангажирана неговата отговорност и което е съществено по отношение на кредиторовия интерес; 2. едностранно волеизявление, с което кредиторът дава подходящ срок за изпълнение.

В случая доводите на ищеца, че е изпълнявал точно задълженията си по сключения договор се явяват неоснователни. Чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява обратното. По силата на валидно сключения между страните предварителен договор продавачите-съсобственици на недвижимия имот са поели задължението да учредят в полза на строителното дружество-купувач право на строеж за построяването на жилищна сграда във формата на нотариален акт. Като насрещна престация в чл. 8 от посочения договор е уредено задължението на купувача да извърши проектирането и да изгради изцяло за своя сметка надлежното изпълнение на задълженията на ищеца по предварителния договор От представените доказателства се установява, че Работен технически проект е бил изготвен и представен от строителя едва през декември 2022 г. - девет месеца след пораждане на задължението.

Чрез констатациите на приетата пред първата инстанция СТЕ, чийто констатации се възприемат от настоящия състав по реда на чл.202 ГПК е установено, че представеният от ищцовото дружество инвестиционен проект не съдържа всички необходими части, липсват определени детайли и са налице несъответствия спрямо уговореното в сключения предварителен договор. В тази връзка, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, съдът намира, че непредставянето в срок на Работен технически проект, съответстващ на нормативните изисквания за обхват и съдържание, съставлява виновно неизпълнение на задълженията на купувача по чл. 14 от сключения между страните на 03.04.2022 г. предварителен договор.

С нотариална покана, връчена на строителното дружество на 23.12.2022 г. чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, продавачът по предварителния договор за учредяване на право на строеж е предоставил едномесечен срок за изпълнение на задължението по чл. 14, т. 1 на купувача да изготви Работен технически проект за жилищната сграда. В поканата е посочено, че при липса на изпълнение в посочения срок договорът ще се счита за развален.

С оглед липсата на доказано последващо изпълнение на задълженията на строителното дружество за представяне на нов Работен технически проект, съответстващ на нормативните изисквания за обхват и съдържание, съдът счита, че ответникът-продавач надлежно е упражнил правото си да развали предварителния договор. В тази връзка твърденията на купувача по отношение на сключената впоследствие прехвърлителна сделка, по силата на която учредителите на правото на строеж са продали недвижимия имот на трето лице, са правно ирелевантни по отношение на спора, тъй като към този момент процесният договор вече е бил развален.

При съобразяване, че предварителния договор е бил развален, правилни са изводите на първата инстанция, че е отпаднало основанието за задържане от ответника на сумата 7500 лв. получена от него с оглед бъдещо обзавеждане на бъдещото жилище, което е следвало да бъде построено от строителя- ищец. Съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД развалянето има обратно действие, освен ако се касае за договори с продължително и периодично изпълнение, какъвто несъмнено настоящия не е.

При така посоченото предявения при условията на евентуалност осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за заплащане на сумата 7500.00 лв. /3834.69 евро/ следва да бъде уважен.

По възражението за прихващане на ответника:

Съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката служи като обезпечение за надлежното изпълнение на договорните задължения на страните и като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно техният размер да бъде доказан. Според трайната съдебна практика, независимо от организационния и подготвителен характер на предварителния договор няма пречка в него да бъдат включени и допълнителни акцесорни уговорки - за неустойка, задатък, отметнина (Решение № 148 от 30.06.2014 г. по гр. д. № 5698 / 2013 г. на Върховен касационен съд).

Възникването на неустоечното вземане е обусловено от следните предпоставки: 1) да е сключен действителен договор; 2) да е налице валидна клауза, предвиждаща заплащането на неустойка; 3) да са настъпили съответните юридически факти - неизпълнение или разваляне. В настоящия случай ответникът претендира възникването на вземане за неустойка за забава, както и неустойка във връзка с развалянето на процесния договор.

В чл. 28, ал. 2 от сключения между страните предварителен договор за учредяване на право на строеж е предвидено, че в случай, че строителят изпадне в забава по отношение на сроковете, предвидени в чл. 14 от договора, дължи неустойка в размер на 100 евро за всеки ден забава, но не повече от 10 000 евро. Посочено е, че всеки един от четиримата учредители по процесния договор може да претендира, в това число и по съдебен ред, своята част от тази обща неустойка, която за ответника е ¼ или възлиза на сумата 2500.00 евро.

По силата на чл. 24, ал. 2 от предварителния договор, в случай, че учредителите се откажат от договора или го развалят поради отлагане или осуетяване сключването на окончателен договор по причина, дължаща се на виновното поведение на купувача /строител/, в тяхна полза възниква вземане за неустойка в размер на 30 000 евро общо за учредителите или ¼ от него за сумата 7500 евро в полза на учредителя – ответник.

В производството е установено, че строителят-ищец е изпаднал в забава по отношение на изпълнението на задължението да представи Работен технически проект в 3-месечен срок от сключването на предварителният договор на 03.04.2022 г. Поради това, настоящият състав намира че в полза на ответника би възникнало правото да претендира заплащането на мораторна неустойка в размер на 1/4 от 10 000 евро - максималния предвиден в договора размер, в случай че страните са обвързани все още от договора и се желае неговото изпълнение. В случая обаче, както бе посочено, предварителния договор е бил развален, поради което ответникът няма право да претендира неустойка за забава за закъснялото изпълнение от строителя на задълженията му по договора. С оглед дадените разяснения с ТР № 7 от 13.11.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2013 г., ОСГТК, не се дължи неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. Дължима в такава хипотеза е единствено неустойка за обезщетяване на вреди от неизпълнението поради разваляне - неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена.

Поради това и изводите на първата инстанция, че в полза на ответника се дължи мораторна неустойка по чл.28, ал.2 от предварителния договор се явяват неправилни. Съответно, доводите на ищеца, че ответникът не притежава вземане за мораторна неустойка по чл.28, ал.2 от предварителния договор, тъй като последния е развален с обратно действие по см. на чл.88, ал.1 ЗЗД, настоящият състав намира за основателни.

Различен извод обаче се налага за предвидената в чл.24, ал.2 от договора неустойка за разваляне на договора от учредителите по вина на строителя – ищец. По делото бе безспорно установено, че е налице неизпълнение на задълженията на строителя, вследствие на което продавачът по процесния предварителен договор надлежно е упражнил потестативното си право на разваляне съобразно предвиденото в чл. 87 ЗЗД. Посочените правнорелевантни факти имат за последица възникването на задължение на ищеца за заплащане на неустойка /за разваляне на договора/ на ответника в размер на 1/4 от 30 000 евро или 7500 евро на основание чл.24, ал.2 от договора.

Ищецът не оспорва действителността на неустоечните клаузи, както и не навежда твърдения за прекомерност. И при липса на направено възражение за нищожност на уговорената между страните неустойка, съдът е длъжен ех officio да извърши проверка дали не е налице накърняване на добрите нрави. Нищожна би била неустойка, чийто размер излиза извън нейните присъщи функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна (Решение № 50104 от 11.08.2023 г. по гр. д. № 2639 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. Отделение, което се възприема от настоящия състав). Преценката следва да бъде извършвана към момента на възникване на правоотношението и съобразно конкретните уговорки дали неустойката не излиза извън нейните присъщи функции и отговоря на изискванията на закона и на добрите нрави.

В случая, съдът намира че договорената в чл.24, ал.2 от предварителния договор неустойка има обезпечителен и обезщетителен характер и отговаря на изискванията на закона и добрите нрави. Същата цели да обезщети, както бе посочено вреди от разваляне на предварителния договор, каквито в случая са налице.

Съгласно чл. 103 ЗЗД фактическият състав на правото да се извърши прихващане включва следните елементи: 1. наличието на две насрещни вземания; 2. вземанията да са с предмет пари или еднородни и заместими вещи; 3. изискуемост и ликвидност на активното вземане. Действието на прихващането се изразява в това, че двете насрещни вземания, се погасяват до размера на по- малкото, считано от момента, в който прихващането е могло да бъде осъществено - тоест когато активното вземане на страната, отправила волеизявлението за прихващане, е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо. Обратното действие на прихващането води до това, че задължението на прихващащия се счита погасено към посочения момент. Това води до отпадане на отговорността на лицето за неизпълнение на задължението и за последиците от това неизпълнение (Решение № 103 от 01.08.2017 г. по т. д. № 61323 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. Отделение, което се възприема от настоящия състав).

При така посоченото, съдът намира, че са налице предпоставките на чл. 104 ЗЗД за прихващане на двете еднородни вземания, които са възникнали и изискуеми и чиято ликвидност се установява с настоящото решение. Прихващането следва да бъде извършено до размера на претендираната сума 7500 лв. или за сумата 3834.69 евро. Предвид това, искът по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД следва да бъде отхвърлен изцяло, поради погасяването му чрез прихващане с вземане на ответника за сумата от 7500 лв. или за сумата 3834.69 евро /уточнение направено в с.з. на 11.11.2024 г./

Крайните изводи на двете инстанции не съвпадат в една част, поради което атакуваното решение в частта на уважаване на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД следва да бъде отменено като неправилно на основание чл.271, ал.1, пр.3 ГПК. В останалата част, с която съдът се е произнесъл по предявения по реда на чл.422 ГПК иск, постановеното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

Така мотивиран, съдът