Решение № 961 от 20.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3687/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 13326 от 22.11.2022 г. по гр.д. № 62767/2021 г. Софийски районен съд, 65 състав осъдил „Л.Т. БГ“ ЕООД, ЕИК •••••••, да заплати на Б. М. П., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 121а, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 КТ сумата 1 825.30 евро, с левова равностойност 3 569.98 лв., представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода 01.07.2021 г. – 07.09.2021 г., ведно със законната лихва от 03.11.2021 г. до окончателното й заплащане, както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 50.17 лв. - обезщетение за забава в плащането на трудовото възнаграждение за м. юли 2021 г. за периода 31.08.2021 г. - 02.11.2021 г.; сумата 6.14 лв. - обезщетение за забава в плащането на трудовото възнаграждение за м. август 2021 г. за периода 30.09.2021 г. - 02.11.2021 г., и сумата 0.08 лв. - обезщетение за забава в плащането на трудовото възнаграждение за м. септември 2021 г. за периода 31.10.2021 г. - 02.11.2021 г.. като отхвърлил иска с правно основание чл. 121а, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 КТ за разликата над уважения размер от 1 825.30 евро, с левова равностойност 3 569.98 лв., до пълния предявен размер от 5 280 евро, представляващ незаплатено трудово възнаграждение за периода 01.07.2021 г. – 07.09.2021 г., ведно със законната лихва от 03.11.2021 г. до окончателното й заплащане, както и предявените искове с правно основание чл. 86 ЗЗД за разликата над уважения размер от 50.17 лв. до пълния предявен размер от 84.76 лв. - обезщетение за забава в плащането на трудовото възнаграждение за м. юли 2021 г. за периода 31.08.2021 г. - 02.11.2021 г.; за разликата над уважения размер от 6.14 лв. до пълния предявен размер от 45.64 лв. - обезщетение за забава в плащането трудовото възнаграждение за м. август 2021 г. за периода 30.09.2021 г. - 02.11.2021 г., и за разликата над 0.08 лв. до пълния предявен размер от 1.04 лв. - обезщетение за забава в плащането на трудовото възнаграждение за м. септември 2021 г. за периода 31.10.2021 г. - 02.11.2021 г. Частично са уважени и предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 224 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ и акцесорните им претенции по чл. 86 ЗЗД. С оглед изхода на спора са разпределени разноските по делото, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 338.70 лв., а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 1 101.30 лв.; На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС сумата 294.80 лв. - държавна такса, и сумата 300 лв. – разноски за възнаграждение на вещо лице. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Л.Т. БГ“ ЕООД, който го обжалва в частта, с която искът с правно основание чл. 121а, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 КТ е уважен, ведно с дължимата лихва за забава, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Събраните по делото доказателства по категоричен начин оборвали тезата на ищеца за наличие на хипотезата на командироване по чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. „б“ КТ. Видно от приетия трудов договор от 09.03.2021 г. било, че страните били в трудово правоотношение на база нормативните правила в Република България, а съгласно чл. 10 КТ трудовото правоотношение между работодател и служител с място на работа в Република България се уреждало от българското законодателство. За процесния период ищецът бил с място на работа в България и при нужда на предприятието бил командирован извън мястото на постоянната му работа в рамките на определен период, по-дълъг от 30 дни, да престира труд в ЕС. Командироването на ищеца било извършено по надлежния ред, със заповед за командироване. Заеманата от служителя длъжност „шофьор товарен автомобил международни превози“ била специфична, най-вече поради обстоятелството, че транспортирането на стоки и товари се осъществявало в рамките на целия ЕС и не попадало в границите само на една държава-членка. По тази причина единствената командировъчна заповед била издадена още при сключването на трудовия договор. Наред с нея служителят имал и удостоверение А1 относно законодателството в областта на социалната сигурност, издадено от НАП. Нямало съмнение, че към заявлението за издаване на удостоверението била приложена и командировъчна заповед. Не бил налице фактическият състав на претендираното командироване по чл. 121а КТ. Ищецът бил командирован да извършва превози от името и за сметка на своя работодател, в полза на същия, които превози били международни и се извършвали в чужбина. За шофьорите, които не са командировани да извършват услуга в полза на друга транспортна фирма, не се прилагал режимът на чл. 121а КТ, доколкото на практика нямало приемаща страна в държавата–членка, за която те да предоставят съответната услуга. Работата се извършвала и услугата се предоставяла в полза на българския работодател, който командировал служителя и разходите за командироване се определяли по реда на НСКСЧ съгласно Приложение № 3. Обстоятелството, че ищецът е полагал труд не само в Нидерландия, но и в други държави от ЕС се потвърждавал и от свидетелските показания. След като не била налице хипотезата на командироване по чл. 121а, ал. 1 КТ, на ищеца не се дължало възнаграждение в размер на 1 701 евро, а уговореното с трудовия договор в размер на 650 лв. Не отговаряло на истината твърдението на ищеца, че е полагал труд за чуждо предприятие, което било свързано с работодателя му. Служителят полагал труд за българското дружество, като управлявал товарен автомобил – собственост на чуждо дружество, като между българското и нидерландското дружество имало договор за наем на товарни автомобили. Ответникът не оспорвал, че на ищеца се дължи възнаграждение за м. юли 2021 г. заедно с командировъчни пари общо в размер на 2 122.07 лв. Посочената сума била осчетоводена от въззивника и наличието на задължения в този размер се констатирал от заключението на ССЕ, но на 19.01.2022 г. било извършено плащане от ответника по сметка на ищеца на сумата 2 122.07 лв., с основание на превода „заплата и командировки“, поради което претенцията на ищеца за м. 07.2021 г. била неоснователна. Евентуално, ако съдът приеме, че е налице хипотезата на чл. 121а, ал. 1 КТ, от дължимата сума следвало да се приспадне платената в хода на производството в размер на 2 122.07 лв. Районният съд необосновано въз основа на заключението на ССЕ приел, че следва да приспадне само сумата 504.39 лв. Съдът допуснал техническа грешка при изчислението, като вместо от дължимата сума от 3 326.87 лв. да извади 2 122.07 лв. погрешно извадил само 504.39 лв. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Въззиваемата страна Б. М. П. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като недопустима, евентуално – като неоснователна. Моли съда да прекрати въззивното производство, евентуално – да потвърди решението в обжалваните части по подробно изложени в отговора съображения. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Доводите на въззиваемия жалбата да била просрочена и като такава – недопустима, са несъстоятелни. Видно от делото, атакуваното решение от 22.11.2022 г. е връчено на ответника чрез пълномощника му на 07.12.2022 г., а въззивната жалба е подадена по електронен път на 21.12.2022 г., в двуседмичния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК. Жалбата е допустима и въззивният съд следва да се произнесе по основателността й. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения: Не е било спорно и по делото се установява, че по силата на трудов договор от 09.03.2021 г. страните са били в безсрочно трудово правоотношение, по което ищецът е заемал длъжността „шофьор товарен автомобил международни превози“, с уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 650 лв. и допълнително възнаграждение за ТСПО от 0.6 %. Трудовото правоотношение е прекратено едностранно от служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 07.09.2021 г., когато изявлението за прекратяване е получено от работодателя, което обстоятелство е установено и със сила на пресъдено нещо с влизане в сила на решението в частта му по иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ. Спорно пред настоящата инстанция е налице ли е била хипотезата на чл. 121а, ал. 1, т. 1 КТ - командироване на ищеца в рамките на предоставяне на услуги в периода 01.07.2021 г. – 31.07.2021 г., съответно трудово възнаграждение в какъв размер му се дължи за м. юли 2021 г. – в размера по чл. 121а, ал. 4 КТ или в уговорения в договора размер, а в случай че в посочения период е било налице командироване на ищеца в рамките на предоставяне на услуги – какъв е дължимият от ответника остатък за трудово възнаграждение предвид извършеното в хода на първоинстанционното производство плащане на сумата 2 122.07 лв. Съгласно чл. 121а, ал. 1, т. 1 КТ, командироване на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги е налице, когато български работодател командирова работник или служител на територията на друга държава - членка на Европейския съюз, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария: а) за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите; б) в предприятие от същата група предприятия (по смисъла на легалната дефиниция в § 1, т. 5 от ДР на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, към която § 1, т. 2а ДР КТ препраща). В случаите на командироване в рамките на предоставяне на услуги нормите на чл. 121а, ал. 4 КТ и чл. 6, ал. 1 от издадената въз основа на законовата делегация в чл. 121а, ал. 8 КТ Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги (НУРКИРСРПУ) императивно предвиждат, че за срока на командироването или на изпращането на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава, установени със законови, подзаконови или административни разпоредби, колективни трудови договори, арбитражни решения, обявени за общоприложими по съответния ред. Съгласно императивната норма на чл. 6, ал. 2 НУРКИРСРПУ, работодателят и работникът или служителят не могат да договорят размер на трудовото възнаграждение, по-нисък от установения размер на основната работна заплата и допълнителните трудови възнаграждения за същата или сходна работа в приемащата държава със законови, подзаконови или административни разпоредби, колективни трудови договори, арбитражни решения, обявени за общоприложими по съответния ред, като елементите на трудовото възнаграждение в този случай, съгласно чл. 6, ал. 3 НУРКИРСРПУ, се определят от законодателството на приемащата държава. В случая въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства – товарителници (л. 20 – 44 от първоинстанционното дело), заповед за командироване от 22.03.2021 г., договор от 01.01.2019 г. и показанията на свидетеля С.П. се установява по безспорен начин, че в периода м. март 2021 г. – м. юли 2021 г., вкл. в процесния период 01.07.2021 г. – 31.07.2021 г., ищецът е бил командирован в рамките на предоставяне на услуги по смисъла на чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ – за сметка и под ръководството на работодателя въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите. Не е било спорно и се установява, че работодателят е командировал ищеца за периода от 22.03.2021 г. до 21.03.2023 г. с цел извършване на международен транспорт в страните от Европейския съюз; Не е било спорно и че по време на командировките си ищецът е извършвал транспорт на чужди за ответника товари, както и че всички товари, които превозвал, са били предоставяни на ответното дружество от чужди спедитори (в този смисъл са и показанията на свидетеля С.П.), какъвто е и LogicTrans Wegvervoer B.V., Dordrecht, Кралство Нидерландия, видно и от приетите товарителници. Ответникът не е оспорвал и че е в договорни отношения със спедитора LogicTrans Wegvervoer B.V., Dordrecht, Кралство Нидерландия, който е посредничил между товародателите и ответното дружество, като е осигурявал на ответното дружество товарите за превоза, извършван от ищеца. Това обуславя извод за промяна на мястото на изпълнение на работата на ищеца, за сметка на работодателя и под негово ръководство и въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите. Поради това за периода 01.07. – 31.07.2021 г. на ищеца се следва трудово възнаграждение поне в минималния размер, предвиден за същата или сходна работа в приемащата държава. Обстоятелството, че ищецът е извършвал превози и до Германия не може да промени този извод, тъй като видно от товарителниците, всички превози през м. юли 2021 г. са били извършвани за нидерландския спедитор LogicTrans Wegvervoer B.V. Съдът намира за неоснователен и довода в жалбата, че по делото се установило ищецът да е полагал труд за българското дружество, но като управлявал товарен автомобил – собственост на чуждо дружество, като между българското и нидерландското дружество имало договор за наем на товарни автомобили. Представеният договор от 01.01.2019 г. няма характеристиката на наемен, тъй като не е уговорена една от характеризиращите договора за наем престации – наемна цена. Договорът е сключен като безвъзмезден, поради което няма как да е такъв за наем. Уговорките в договора го определят като такъв за заем за послужване между двете дружества – търговци, за безвъзмездно ползване на 20 бр. товарни автомобили. По изложените съображения съдът намира, че за м. юли 2021 г. на ищеца се следва трудово възнаграждение в минималния размер за неговата длъжност за Кралство Нидерландия – 1 701 евро, в левова равностойност 3 326.87 лв. Съгласно неоспореното заключение на ССЕ, с плащането на 19.01.2022 г. на сумата 2 122.07 лв. ответникът е погасил част от дължимото възнаграждение за м. юли 2021 г. в размер на 504.39 лв., след приспадането на която дължимото за м. юли възнаграждение е в размер на 2 822.48 лв. За времето от 01.08.2021 г. до прекратяване на трудовото правоотношение на 07.09.2021 г. ищецът не е бил командирован при условията на чл. 121а, ал. 1, т. 1 КТ, поради което за тези месеци му се дължи трудово възнаграждение съгласно трудовия договор - в размер на 650 лв. – за м. август, и в размер на 97.50 лв. - за периода 01.09.2021 г. – 07.09.2021 г., или общо дължимото трудово възнаграждение за периода 01.07.2021 г. – 07.09.2021 г. възлиза на 3 569.98 лв. (1 825.30 евро), както е приел и районният съд. За неоснователни съдът намира доводите в жалбата районният съд да допуснал грешка при изчислението на дължимия неплатен остатък от възнаграждението. Плащането в хода на делото на сумата 2 122.07 лв. е с основание на превода „заплата и командировки“, а съгласно заключението на ССЕ, с тази сума е погасено част от възнаграждението за м. юли в размер на 504.39 лв. Останалата част от преведената сума е била с основание „командировъчни“, които не са елемент от трудовото възнаграждение. Дали ищецът е платил командировъчни без основание и налице ли е основание за задържане на сумата, както се поддържа в отговора на въззивната жалба, е неотносимо за правния спор по иска с правно основание чл. 128, т. 2 вр. чл. 121а, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 КТ. Няма основание обаче за приспадане на сумата 1 617.68 лв. от вземането на ищеца за трудово възнаграждение за процесния период, тъй като плащането на тази сума е извършено на друго основание. Предвид съвпадението на изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която главният иск е уважен. Въззивната жалба в частта й по акцесорния иск с правно основание чл. 86 ЗЗД е бланкетна, поради което и съгласно чл. 262 ГПК въззивният съд няма правомощие да проверява правилността на решението в тази част. Съдът констатира обаче, че въззивникът е останал задължен за разноски за държавна такса по жалбата – внесена е държавна такса в размер на 2 % само върху главницата от 3 569.98 лв., а дължимата такава в размер на 25 лв. по акцесорния иск не е внесена. Поради това на основание чл. 77 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати тази сума по сметка на СГС. С оглед изхода на спора и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемата страна. Доказано направените са в размер на 720 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно представената разписка. Така мотивиран, съдът