Решение № 5113 от 23.4.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 2993/2025 г.

Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от ЗЧРБ и е образувано по жалба на И. Н. А. от [населено място], обл. Варна , руска гражданска , срещу заповед № 365з-9701/25.11.2025г. на директора на ОД на МВР-Варна, с която на основание чл.40 ал.4 от ЗЧРБ й е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ "Отнемане правото на пребиваване в Република България". Релевират се оплаквания за съществено нарушение на административнопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и несъответствие с целта на закона. Твърди се, че през 2023 г. и 2024 г. жалбоподателката е преживяла последователно два тежки инфаркта във Федерална република Германия, което е наложило хоспитализацията й. Посочва, че е последвал дълъг период на лечение, терапия и възстановяване, което е възпрепятствало нейно пътуване до България. Позовава се на §1, т.4б от ДР на ЗЧРБ и чл.3, §9 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г., според които лица с увреждания и сериозни заболявания попадат в категорията „уязвими лица“. Излага съображения, че принципът на „забрана за връщане“, както и вземането под внимание на висшите интереси на детето, семейния живот и здравословното състояние, са изрично регламентирани в чл.5 от Директива 2008/115/ЕО. Сочи, че компетентните органи не следва да прилагат административни мерки, които биха изложили лицето на реален риск за живота или здравето му, а да извършат индивидуална, пропорционална и справедлива оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Сочи, че е нарушен чл.35 от АПК, като не е съобразено обстоятелството, че е член на семейство на български гражданин. Релевира се също неспазен принцип на съразмерност. А. се позовава на чл.8 от ЕКПЧ. Посочва, че в страната й на произход няма при кого да отиде, родителите й са починали, не поддържа връзка с брат си, не притежава недвижимо имущество, не може да започне работа заради влошено здраве. Твърди, че „при разглеждане на мерки като лишаване или експулсиране, уязвимостта, сериозната социална интеграция в приемащата държава са от ключово значение при преценката за пропорционалността“, както и че „отнемането на право на постоянно пребиваване по своята същност е крайна мярка, която изисква пропорционална намеса спрямо целта“. Във връзка с изложените съображения А. моли съда за отмяна на обжалваната заповед. В съдебно заседание И. А. не се явява, но се представлява от адв. Д. К. , която поддържа жалбата. Претендира се присъждане на съдебно-деловодни разноски съобразно представения техен списък. Ответната страна – директорът на ОД на МВР Варна, не се явява, но се представлява от гл. юрисконсулт Г. Г., който оспорва жалбата. Твърди, че лицето не е пребивавало на територията на Република България повече от 6 години . Компетентният орган е установил връзките на лицето, както в Република България, така и в страната на произход. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Участващият в производството представител на Окръжна прокуратура – Варна , допуснат на основание чл. 16, ал.1 т.3 АПК, изразява становище за основателност на жалбата. Сочи, че административният орган действа в условията на обвързана компетентност, но това не го освобождава от задължението на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Твърди, че преценката е извършена формално, като същата не е пълна и съдържателна. Със заповедта се засяга упражняването на основно право по чл.8, ал.2 по ЕКПЧ – на личен и семеен живот. Съдът като обсъди събраните по делото доказателства и като взе предвид доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното: Безспорен факт е, че И. А. е руска гражданска , получила статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република , както и че същата е омъжена на български гражданин – К. А. А. и от брака си с това лице имат две дъщери , които живеят в Германия. Няма спор също, че за периода от 2017 г до 2025г. същата е пребивавала в Германия . И. А. е подала заявление рег. №8162/15.10.2025 г. до сектор „Миграция“ Варна за издаване на разрешение за пребиваване поради неподновяване в срок на изтекло предходно такова. Към адм. преписка е приложено събрано сведение на заявителката, в което посочва, че е родена през 1868г. в Р., че не поддържа връзка с баща си Н. С. и не знае дали е жив. Нейните родители са се развели, когато е била на 7 години. Майка й е починала през 2018 г. Брат й В. В. К. живее в [населено място] и не са се чували от 2018 г. Нейната сестра М. А. Х. е починала през 2013 г. Заявителката е сключила граждански брак в СССР с К. А. на 29.05.1987г. Двете им дъщери са български гражданки ,родени съответно през 1968 г. и 1990 г. През 2017 г. жалбоподателка се заживяла в Германия, където е работел мъжа й и освен това е заминала, за да помага на по-малката си дъщеря , която е имала трудна бременност. През 2018 г. А. е искала да се върне в България , за да поднови разрешението си за пребиваване , но е била върната на границата между Унгария и Румъния . През 2021г. А. е придобила статут на продължително пребиваващ чужденец в Германия. Събрано по повод адм. производство становище УРИ 12556р-2113/16.10.2025 г. на началника на сектор „Миграция“ при ОД на МВР-Варна , даващо сведение, че съпругът и дъщерите на А. са български граждани, както и че от 2003 г. А. пребивава в Република България. Тя е придобила статут на постоянно пребиваване през 2005 г., на основание относимата редакция на чл.25, ал.1, т.2 от ЗЧРБ, понеже е пребивавала две години в Република България след сключването на граждански брак с български гражданин . Според издателя на становището отнемане на правото на пребиваване е явно несъизмеримо с преследваната цел, ще се засегне правото й на личен и семеен живот, което е основно човешко право съгласно чл.8, ал.2 КЗПЧОС. Изразено е становище, че не следва да бъде налагана ПАМ по чл.40, ал.4 от ЗЧРБ. Посочено е, че следва да се изследват обстоятелствата визирани в чл.44, ал.4 от ЗЧРБ. Същият помощен орган на 25.11.2025г. е изготвил предложение за налагане на ПАМ на И. А. на основание чл. 40, ал.4 от ЗЧРБ., защото същата е отсъствала от България от 2017 г. до 2025 г Със заповед № 365з-9701/25.11.2025 г. директорът на ОД на МВР Варна е постановил отнемане правото на пребиваване в Република България на А. И., гражданин на Руската федерация, отчитайки продължителността на пребиваване на същата в България – с прекъсване повече от 35 години, два инфаркта през 2023г. , определящо я като лице с увреждане, семейното й положение- съпруга, майка и баба на български граждани , но също така и при съобразяване с чл.40, ал. 4 от ЗЧРБ , преценявайки че е длъжен да действа в условията на обвързана компетентност. Видно от представени по делото медицински документи на И. А. е била извършена сърдечна катетеризация на 27.02.2023г. в клиника „Линкс дер Весер“ заради коронарна болест на сърцето. Тя е била настанена в болница в [населено място], Германия за периода 28-31.08.2024г. заради прекаран трансмурален инфаркт на миокарда /л. 11-30 от делото/ . Изложената фактическа установеност налага следните правни изводи: Жалбата е допустима предвид постановено съдебно определение /л. 56 от делото/, а разгледана по същество същата е и основателна. Оспорената по съдебен ред заповед изхожда от компетентен адм. орган предвид чл.44, ал.1 от ЗЧРБ. Същата е обективирана в изискуемата писмена форма и съдържа посочените реквизити по чл. 59 от АПК, но при нейното постановяване е допуснато нарушение на материалния закон. Първо , правната норма , на която се позовава адм. орган - чл. 40, ал.4 от ЗЧРБ, гласи, че във всички случаи след 6-годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставеното право на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл. 25г. Следователно , законодателят е предвидил и изключение от правилото – случаите по чл.25г от закона , касаещи „ член на семейството на български гражданин, на когото е разрешено продължително пребиваване по реда на чл. 24м“. И. А. отговаря на тези законови изисквания като чужденка, която е съпруга на български гражданин , на която е било разрешено продължително пребиваване в РБ през 2005 г. Тези данни , насочващи към изключението по чл.40, ал.4 от ЗЧРБ обуславят незаконосъобразност на решението по отнемане на правото й на пребиваване . В този смисъл са решение № 8455/05.06.2019 г. и решение №11642/02.10.2018 г. на ВАС. Второ, оспорената ПАМ е наложена в нарушение на основен принцип на европейското право за примат на същото над националното законодателство на държавите-членки на ЕС. България е член на този съюз от 2007 г , а съгласно чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот“. Тази харта е първичен източник на правото на ЕС и задължава държавите-членки да се съобразят с правната регламентация в споменатия общностен акт. Трето ,идентично съдържание има и разпоредбата на чл.8 от ЕКПЧ , която е ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. , а съгласно чл. 5, ал.4 от Конституцията на РБ международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Прилагането на чл.40, ал.4 от ЗЧРБ ограничава упражняването на правото на личен и семеен живот, което е неотменимо човешко право . Според решение № 8455/05.06.2019 г. на ВАС правото на личен живот е гарантирано от Конвенцията право, което органът е длъжен да съблюдава. Безспорно е, че то не е абсолютно право и може да бъде предмет на ограничения, наложени от държавата, но само, когато ограничението е предвидено в закон и е необходимо в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В мотивите на обжалваната по настоящото дело заповед не се твърди съществуването на такива юридически факти , които да обосноват правомерност на държавната намеса спрямо посоченото субективно право на А.. Четвърто, обжалваният индивидуален адм. акт е издаден в нарушение на чл. 44, ал.2 от ЗЧРБ , тъй като цитираното нормативно правило вменява задължение за адм. орган при налагане на принудителните административни мерки да отчита продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В настоящия случай ответникът е наложил процесната ПАМ , без да отчете спецификата на конкретния казус- заявителката е омъжена за български гражданин от 1987г., има две дъщери, които са български гражданки , А. живее в България от 1990г. , тя не поддържа роднински отношения в държавата си по произход. В допълнение самият адм. орган е възприел тезата на А. , че тя е лице с увреждане . Всички тези фактически данни сочат за извод за несъразмерно засягане на право на семеен живот на заявителката с отнемане правото й на пребиваване в България . Според ВАС установеното в закона задължение на административния орган да наложи принудителна административна мярка в хипотезата на чл.40 ал.4 ЗЧРБ не го освобождава от задължението да извърши преценка за необходимостта от намеса в личния и семейния живот и да съпостави относителната тежест на защитаваните ценности, като прецени приоритетната такава с оглед допустимостта на мярката от гледна точка правата на човека, както и с оглед издаването на заповедта в съответствие с целта на закона- решение № 8455/05.06.2019 г.; решение № 14089/16.12.2025г. решение №11642/02.10.2018 г. Пето , подходът на адм. орган по налагане на процесната мярка на държавна принуда не кореспондира и с целта на закона. В свое решение № 4139/04.04.2024г. ВАС посочва, че "смисълът на разпоредбата на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ е да се отнемат предоставени права на пребиваване на лица, които са се дезинтегрирали с България, поради продължително отсъствие от нея. В случая това не е така, поради продължаващото пребиваване в България и съществуващите нормални социални връзки. Няма данни за съществуването на семейни, културни и социални връзки на жалбоподателя с държавата по произход на лицето, доказването на което е в тежест на административния орган. Културните и социални връзки на лицето с държавата му по произход, не са толкова силни, поради дългият му престой в България. Десетилетията на престой и трудова дейност са изместили центъра на социума и житейския фокус към България. Налице е социално, културно и икономическо интегриране". Изложените факти по цитираното дело на ВАС са идентични на фактическата установеност в настоящия съдебен процес и поради тази причина съдът счита , че заповедта на ответника е издадена при неспазване целта на закона . В обобщение оспорената заповед е унищожаем адм. акт, поради което съдът следва да се произнесе в насока неговата отмяна. С оглед изхода на правния спор и на основание чл. 143 АПК съдът следва уважи допустимото искане на ж-ля за присъждане на съдебно-деловодни разноски, които според представения техен списък са платена държ. такса от 5.11 евро и заплатен адв. хонорар от 511.29 евро съобразно представен договор за правна защита / л. 72/. Мотивиран от изложените съображения, Административен съд – Варна