Решение № 437 от 19.8.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 1259/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на етажните собственици на вх. сектор „ABF“ от сграда на Гранд хотел Б., с административен адрес: •••••••••, подадена чрез адв. Б. Б., срещу Решение № 272 от 08.08.2025 г. по гр. д. № 1295/2021 г. по описа на Районен съд Разлог. С обжалвания съдебен акт са отхвърлени исковете, предявени от жалбоподателите срещу С.Н., гражданин на •••••••••, роден на •••••••••, с адрес: г•••••••••, с адрес в •••••••••: •••••••••, Гранд хотел Б., ет. 1, ап. В14, последният да бъде осъден да им заплати сумата от 18 802,56 евро, от които: такса за управление и поддръжка за 2019 г., дължима към 31.12.2018 г. в размер на 4647,20 евро и неустойка за забава за това задължение за периода 01.01.2019 г. до 31.03.2021 г. в размер на 2323,60 евро; такса за управление и поддръжка за 2020 г., дължима към 31.12.2019 г. в размер на 4647,20 евро и неустойка за забава за това задължение за периода 01.01.2020 г. до 31.03.2021 г. в размер на 2119,12 евро, и такса за управление и поддръжка за 2021 г. дължима към 31.12.2020 г. в размер на 4647,20 евро, и неустойка за забава за това задължение за периода 01.01.2021 г. до 13.03.2021 г. в размер на 418,24 евро, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на постъпване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата. Районният съд се е произнесъл и по разноските по делото, като е осъдил етажните собственици да заплатят на С.Н. сумата от 715 лв. – разноски направени пред първата съдебна инстанция. Във въззивната жалба се излагат доводи, че обжалваното решение е неправилно и постановено в противоречие със събрания доказателствен материал. Жалбоподателите намират исковете за доказани. Считат, че според районния съд решенията на ОСС са влезли в сила и подлежат на изпълнение. Поддържат, че те пораждат задължение за ответника да заплаща определената с решенията на ОСС такса. Намират за неправилен извода на съда, че възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС е доказано. Поддържат, че от доказателствата не се установяват периодите, през които ответникът е пребивавал в •••••••••. Считат, че от доказателствата се установява, че имотът е бил обитаван повече от 30 дни през всяка от процесните години. Намират, че ответникът е признал, че е отдавал имота за ползване на трето лице. Сочи, че е налице индивидуална партида за консумирана ел. енергия, както и че през процесния период е била консумирана такава. Навеждат, че е възможно имотът да е бил обитаван от лице, което е различно от ответника, поради което считат, че погрешно съдът е уважил възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, след като е приел, че самият ответник не е пребивавал в страната. Считат, че ответникът носи доказателствената тежест да докаже това възражение, като се позовават на определение № 264 от 06.04.2021 г. по гр. д. № 3899/2020 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС. Сочат, че ответникът не е уведомил управителя на ЕС, че ще отсъства повече от месец. Посочват, че според ответника той е придобил имота в режим на СИО. Оспорват приетото в мотивите на съдебното решение, че ищецът следва да обори обстоятелствата, установени от ответника относно това възражение. Поддържат, че през процесния период имотът на ответника постоянно е бил използван, вкл. от трети лица. Считат, че от доказателствата по делото не се установява, че процесният имот не е бил използван. Навеждат, че претенцията на ищците не касае само консумативни разходи. Намират, че съдът неправилно е приел за доказано възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, като жалбоподателите считат същото за недоказано и неоснователно, с оглед на което поддържат, че ответникът дължи процесните задължения и неустойките към тях. Молят да се отмени първоинстанционното съдебно решение и да се уважат предявените искове. Постъпил е отговор на въззивна жалба на С.Н., подаден чрез адв. А.Т., в който се излагат доводи за правилност на първоинстанционното решение. Въззиваемият счита, че правилно районният съд е приел за основателно възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС. Поддържа, че е доказал, че процесният имот не е бил ползван повече от 30 дни през една календарна година през процесния период. Счита, че поради това той не дължи заплащане на претендираните разходи и че затова исковете следва да се отхвърлят като неоснователни. Навежда, че според удостоверение от Главна дирекция „Гранична полиция“ той е посещавал страната само 4 пъти, като найпродължителното му пребиваване е било в период от 4 дни. Намира възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС за доказано, а жалбата за неоснователна. Моли да се потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и е допустима, понеже е подадена в срок от легитимирани страни с правен интерес срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване. Редовен е и представения отговор. Съгласно чл. 26, ал. 1 ГПК страни по граждански дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Производството пред районния съд е образувано по искова молба на етажните собственици на вх. сектор „ABF“ от сграда на Гранд хотел Б., с административен адрес: •••••••••. Самата етажна собственост, когато не е образувала сдружение на собствениците по Глава втора, Раздел III от ЗУЕС, не е субект на гражданското право. Затова тя няма и процесуална правоспособност да участва като страна и ищец в исков процес. Надлежни страни са самите етажни собственици. Съгласно чл. 8, ал. 2 ЗУЕС, когато сградата е с повече от един вход, управлението на етажната собственост може да се осъществява във всеки отделен вход, като това управление обхваща и общите части на сградата, прилежащи към самостоятелните обекти на съответния вход. Затова и в настоящия случай ищци по делото са етажните собственици на вх. сектор „ABF“ от сграда на Гранд хотел Б., с изключение на ответника. Исковата молба е подадена срещу С.Н., гражданин на •••••••••, роден на •••••••••, с паспорт ••••••••• от паспортна служба •••••••••, с адрес: г•••••••••-а, и с адрес в •••••••••, •••••••••, Гранд хотел Б., ет. 3, ап. В31. С нея срещу ответника са предявени осъдителни искове за присъждането на определени парични суми в общ размер на 18 802,56 евро, представляващи главници и неустойки за забава, ведно със законна лихва върху претендираната сума, считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното й изплащане. В исковата молба ищците са изложили следните обстоятелства, въз основа на които основават своите искове. Те твърдят, че на 08.11.2010 г. С.Н. е придобил собствеността върху Апартамент № В31, със сключването на договор, обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 148 от 08.11.2010 г., том III, рег. 3774, дело № 513/2010 г. по описа на нотариус С.В., рег. № 489 на НК. Сочи се, че имотът се намира в гр. Б., в Трисекционна жилищна сграда с РЗП 8239,44 кв.м., находяща се в УПИ V- 2879, 2880, 2915, 2914, в кв. 139 по плана на гр. Б., целият с площ от 2480 кв.м. С апартамента са били прехвърлени и 26,17 кв.м. идеални части от общите части на сградата от правото на строеж. Съгласно справка по кадастралната карта имотът представлявал самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02676.501.6378.1.11 с площ 89,72 кв.м., както и 26,46 кв.м. застроена площ общи части, с предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент; брой нива на обекта 1, самостоятелният обект се намирал на етаж 3 в сграда с идентификатор 02676.501.6378.1, с предназначение: Хотел, която е разположена в поземлен имот с идентификатор 02676.501.6378, с адрес на самостоятелния обект: гр. Б., •••••••••. Имотът се намирал в сградата на Гранд хотел Б. /с предходно име: Флоримонт казино и СПА/ с административен адрес: •••••••••. В исковата молба се твърди, че имотът попада към процесната етажна собственост. Ищците твърдят, че на 23.08.2017 г. тази етажна собственост е провела общо събрание, на което са били взети решения, с които етажната собственост е определила извършване на дейности по поддръжка и управление на общите части на етажната собственост, в това число организационно, техническо, административно обслужване на ЕС, в т.ч.: събиране на такси, събиране на сумите за ремонтни дейности, организация за/и заплащане на режийни и други разходи на трети лица, почистване общи части, снегопочистване, поддръжка асансьор и др. Навежда се, че етажната собственост стриктно изпълнява задълженията си и до момента, като поддържа ЕС в чист и атрактивен вид с оглед на комфорта на собствениците, обитателите и гостите. Посочва се и че поради незаплащане на определените такси за поддръжка и управление ЕС търпи загуби, тъй като се предоставят редица дейности по поддръжка и управление, за които ЕС следва да заплаща на трети лица. В исковата молба се твърди, че за извършването на дейности по поддръжка и управление на етажната собственост с решение 4, т. 1 на Общото събрание на собствениците („ОСС“) е бил определен размер на такса за всеки един имот (собственик), като за ответника, който е собственик на апартамент В31, таксата поддръжка и управление е била определена в размер на 40 евро на кв. метър от площта на самостоятелния обект на година, което според ищците в случая е общо 4647,20 евро годишно, видно от приложение към Решение № 4. Според ищците таксата се дължи до края на месец декември предходната година, т.е. за следващата календарна година. Считат, че по силата на решения на ОСС собственикът се задължава да заплаща ежегодно такса за поддръжка и управление на ЕС в размер на 4647,20 евро. Те обаче твърдят, че ответникът не е заплатил дължимата такса за управление и поддръжка за 2019 г. /дължима до 31.12.2018 г./, за 2020 г. /дължима до 31.12.2019 г./ и за 2021 г. /дължими до 31.12.2020 г./, общо в размер на 13 941,60 евро. В исковата молба се посочва и че на същото ОСС от 23.08.2017 г. по т. 7 от Решение № 4 е било взето решение, че при незаплащане на дължимата сума в посочения срок всеки собственик дължи неустойка, като обезщетение в размер на 0,1 % от дължимата сума за всеки ден забава, но не повече от 50 % от дължимата сума. С оглед на това ищците навеждат, че за таксата за 2019 г. неустойката е достигнала максималния размер от 50 % и е в размер от по 2323,60 евро, а относно 2020 г. е в размер на 2119,12 евро, като относно 2021 г. претендират неустойка в размер на 418,24 евро. Ищците твърдят, че ответникът не е заплащал таксата за поддръжка. Навеждат доводи, че представените от тях доказателства установяват претендираните вземания по основание и размер. Считат, че се установяват правнорелевантните обстоятелства, че ответникът е собственик на имот в етажната собственост, че е налице валидно и неоспорено решение на ОСС, с което са взети решения за определянето на дължимите суми за такса поддържане и управление и е посочен срок за плащане. С оглед на изложеното ищците са формулирали петитуми, с които са предявили срещу ответника осъдителни искове за присъждането на сума в общ размер на 18 802,56 евро, от които: 1. Такса за управление и поддръжка за 2019 г., дължима към 31.12.2018 г. в размер на 4647,20 евро, и неустойка за забава за това задължение за периода 01.01.2019 г. до 31.03.2021 г. в размер на 2323,60 евро; 2. Такса за управление и поддръжка за 2020 г., дължима към 31.12.2019 г. в размер на 4647,20 евро, и неустойка за забава за това задължение за периода 01.01.2020 г. до 31.03.2021 г. в размер на 2119,12 евро, и 3. Такса за управление и поддръжка за 2021 г., дължима към 31.12.2020 г. в размер на 4647,20 евро, и неустойка за забава за това задължение за периода 01.01.2021 г. до 31.03.2021 г. в размер на 418,24 евро, като е отправено и искане да се присъди и законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на постъпване на исковата молба в съда /14.10.2021 г./ до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски. Окръжният съд намира за нужно да отчете, че за всяка една от годините ищците всъщност претендират главница, неустойка за забава, както и законна лихва за забава. В тази връзка са относими решение № 270 от 01.04.2005 г. по т. д. № 535/2004 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 68 от 09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г., Т. К., І т. о. на ВКС, решение № 84 от 30.07.2015 г. по т. д. № 1428/2014 г., Т. К., І т. о. на ВКС и решение № 157 от 02.11.2023 г. по гр. д. № 4321/2022 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС. За един и същ период на забава не може да се претендира едновременно неустойка за забава и обезщетение за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. На общо основание кредиторът обаче може да иска обезщетение и за по-големи вреди от тези, които обезщетява неустойката (чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД), които могат да включват и обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът може да претендира неустойка за забава за определен период на забава и същевременно да претендира обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забава в последващ период. В случая претендираните мораторни неустойки имат характер на лихвообразно определяеми задължения за несвоевременното изпълнение на парични вземания. Съдебната практика изразява резерви спрямо възможността при неизпълнението на такава неустойка на нейния падеж, да се търси и обезщетение за забава на това нейно неизпълнение (виж решение № 1418 от 03.10.2002 г. по гр. д. № 2313/2001 г., V г. о. на ВКС). Относно тях се приема, че е недопустимо кумулиране на неустойка и обезщетение за вреди от забавено плащане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за едно и също неизпълнение (решение № 305 от 14.05.1996 г. по гр. д. № 1390/1995 г., V г. о. на ВС, решение № 307 от 14.04.2005 г. по гр. д. № 579/2004 г., ТК, II т. о. на ВКС). Не е допустимо присъждане на лихва върху неустойка за забавено парично задължение (решение № 225 от 22.12.2011 г. по т. д. № 1107/2010 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). В този смисъл е и определение № 1302 от 20.11.2013 г. по гр. д. № 5391/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. Ответникът С.Н. е подал отговор на искова молба, с който е оспорил предявените искове като недопустими и неоснователни. Оспорил е активната и пасивната процесуална легитимация по исковете. Твърди, че не са представени доказателства за това, че ЕС го е уведомил за извършените действия. Навежда, че със закупуването на своя имот, той не е подписвал други договори, които да го обвързват във връзка с поддръжката, управлението и ремонта на ЕС. Ответникът навежда, че е предоставил за ползване собственото си жилище в ЕС. Той счита, че не са представени доказателства, че етажната собственост е била регистрирана по надлежния ред, че Е.В.П. е била неин управител, след като е била освободена като такъв. Навел е, че по делото не са представени доказателства, че именно той е бил собственик на имоти в ЕС през процесния период. Счита, че в представения протокол от ОСС той не е бил посочен като собственик на апартамент B31, нито като присъстващ, отсъстващ, респ. като уведомен за провеждането му. Намира, че не са налице данни и доказателства за семейното положение на ответника, че да се заключи, че апартаментът е бил придобит в режим на СИО. Според ответника не са налице валидни решения на ОСС относно претендираните вземания. Позовал се е на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС /редакция от ДВ. бр.57 от 26 юли 2011 г./ разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите. Счита, че решенията на ОСС от 23.08.2017 г., с които таксата за поддръжка и управление се определя в размер на 40 евро на кв.м. от площта на самостоятелния обект противоречат на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС и не могат да породят действие. Счита и че според представения протокол от ОСС няма валидно решение на ОСС, което да посочва размерът на задължението на ответника и срокът за неговото изпълнение. Намира, че липсват валидни решения на ОСС и по съображения, че на процесното събрание не са посочени имената на отсъстващите собственици, техните ид.ч. от общите части, както и поради това, че липсва присъствен списък. Ответникът навежда и твърдение, че след като е придобил процесния апартамент на 08.11.2010 г. го е предоставил за ползване на Гранд хотел Б. /с предходно име: Флоримонт казино и СПА/, като получаваните средства са били изцяло и единствено за комплекса. Счита, че не е ясно как ищецът е изчислил дължимите такси, като не е посочил какви са получените приходи от отдаването под наем на апартамента, нито за какъв период. Ответникът е навел и възражение, че не дължи претендираните суми на осн. чл. 51, ал. 2 ЗУЕС. Поддържа, че тази правна норма е императивна. Твърди, че през процесните периоди апартамент B31 не е бил обитаван и не е бил ползван повече от 30 дни в рамките на съответната година. В хода на първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни доказателства. За да постанови своето решение районният съд е приел, че от представения Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 148 от 08.11.2010 г., том III, рег. 3774, дело № 513/2010 г. по описа на нотариус С.В., рег. № 489 на НК, е видно, че ответникът е собственик на процесния апартамент № B31, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02676.501.6294.1.11, която сграда се управлява в режим на етажна собственост. Счел е, че от представения протокол от ОСС е видно, че на него са били взети решенията, описани в исковата молба. Посочил е, че по т. 1, решение № 4 е взето решение да се заплаща такса поддръжка и управление в размер на 40 евро на кв.м. от площта на самостоятелния обект на година, която такса включва всички дейности по поддръжка и управление на ЕС, а именно: организационно, техническо, административно обслужване на ЕС, в т.ч. събиране на такси, събиране на сумите за ремонтни дейности, организация за/и заплащане на режийни и др. разходи на трети лица, почистване на общи части, снегопочистване, поддръжка асансьор и др. Констатирал е, че по т. 7 от Решение № 4 е взето решение при незаплащане на дължимата сума в посочения срок всеки собственик да дължи неустойка, като обезщетение в размер на 0,1% от дължимата сума за всеки ден забава, но не повече от 50% от дължимата сума. Районният съд е обсъдил писмените доказателства относно процесната етажна собственост и относно свикването и провеждането на общото събрание. Съдът е съобразил писмо с рег. № 328200- 5990, екз. №2 от дата 10.03.2025 г. по описа на МВР, ГД ,,Гранична полиция”, с което се удостоверяват записи на данни в автоматизирания информационен фонд АИС „Граничен контрол“ в периода 01.01.2019 г. до 31.12.2021 г. Съобразил е и Справка за консумирана електрическа енергия за периода 2019 г. до 2021 г. в самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02676.501.6378.1.11, както и Справка от „В и К“ ЕООД – Благоевград, според която за обект в сграда с идентификатор 02676.501.6378.1.11. няма данни за подаване на заявления за откриване/закриване на В и К партиди, както и документи за дължими и платени суми за предоставяне на В и К услуги. Районният съд е обсъдил свидетелските показания на Т.В., като е оценил същите по чл. 172 ГПК с оглед на служебните му отношения с етажната собственост и с дружеството, осъществяващо поддръжката. Първоинстанционният съд е приел, че е бил предявен иск по чл. 6, ал. 1, т. 8 и т. 10 от ЗУЕС във вр. чл. 38, ал. 1 от ЗУЕС във вр. чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС във вр. чл. 48, ал. 3 от ЗУЕС. Следва обаче да се отчете, че по делото всъщност е предявен повече от един иск, доколкото всяка една от претенциите за главница представлява отделен иск, както и всяка от претенциите за вземанията за неустойка. Това е важно да се отчете с оглед на преценката за цената на всеки един от отделните искове, какво и с оглед на преценката за допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК на въззивното решение в частите му, с които съдът се е произнесъл по всеки от тях. Първоинстанционният съдебен състав се е позовал на съдебната практика, обективирана в определение № 868 от 15.09.2015 г. по гр. д. № 2897/2015 г., Г. К., III г. о. на ВКС, определение № 62 от 26.01.2012 г. по ч. гр. д. № 713/2011 г., Г. К., III г. о. на ВКС, определение № 294 от 24.06.2011 г. по ч. гр. д. № 209/2011 г., Г. К., І г. о. на ВКС, определение № 314 от 22.07.2009 г. по гр. д. № 287/2009 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС. Счел е, че според нея предвид изричните разпоредби на чл. 23, ал. 3 и 4 от ЗУЕС, по искове, предявени от или срещу собствениците в етажната собственост във връзка с изпълнение на решение на общото събрание по управлението на общите части, управителят е законен представител на собствениците в етажната собственост. Съдът е приел, че с оглед на разпределението на доказателствената тежест, че ищците трябва да докажат претендираните вземания по основание и размер, като в условията на пълно и главно доказване установят, че ответникът е собственик на самостоятелен обект в сградата в режим на ЕС, както и размерът на вноската за разходите за управление и поддържането на общите части за процесния период, определен с решения на ОСС, което предпоставя да се установи наличието на валидни решения на ОСС, въз основа на които за етажните собственици е възникнало задължение за плащане на месечни вноски в определен размер. Счел е, че е в тежест на ответника да докаже възражението си, че не е не е пребивавал повече от 30 дни в рамките на една календарна година в самостоятелния обект. Съдът е намерил, че представения нотариален акт легитимира ответника като собственик на процесния самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02676.501.6294.1.11, поради което е приел, че той е етажен собственик в сградата. С оглед на това е счел, че за ответникът е възникнало задължението по чл. 38 от ЗУЕС да изпълнява взетите решения от ОСС. РС Разлог е приел, че от представения протокол от проведеното ОСС се установява вземането на процесните решения, както и че с тях са определени дължимите суми за поддръжка и управление на общите части в размер на 40 евро на квадратен метър. Намерил е, че съобразно площта на притежавания от ответника апартамент B31 това се равнява на сумата от 4647,20 евро годишно или на сумата от 13941,60 евро дължима такса за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. Съобразил е и т. 7 от Решение № 4 относно неустойката за забава. Районният съд е обсъдил писмо с рег. № 328200-5990, екз. №2 от дата 10.03.2025 г. по описа на МВР, ГД ,,Гранична полиция” и е приел, че по делото не са представени доказателства, че ответникът е пребивавал в ••••••••• извън посочения в това писмо период. Съдът е посочил, че между страните е според въпросът дали ответникът дължи заплащане на годишни разходи за поддръжка на процесния комплекс, с оглед твърдението му за непребиваване в обекта и предвид разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС. Съдебният състав е съобразил измененията във времето на разпоредбите на чл. 51 ЗУЕС. Счел е, че от посоченото писмо с рег. № 328200-5990, екз. №2 от дата 10.03.2025 г. е видно, че за процесния период от 2019-2021 г. ответникът има регистрирани само 4 влизания в •••••••••, като най-дългият му престой е бил през 2019 г. за период от 4 дни. РС е съобразил легалното определение за „Разходи за управление и поддържане” по § 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС, приложима към процесния период. Намерил е, че за претенциите на ищците по принцип е приложим чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, в редакцията, която е приложима за съответния период. Приел е, че според нея в хипотезите на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС е без правно значение дали е бил уведомен управителя на етажната собственост, тъй като това е условие за вземане на решение от ОСС само по отношение на преценката на обстоятелствата по чл. 51, ал. 3 от ЗУЕС. В тази връзка се е позовал на решение № 60181 от 20.10.2021 г. по гр. д. № 86/2021 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и на решение № 93 от 06.10.2022 г. по гр. д. № 395/2022 г., Г. К., І г. о. на ВКС. Въз основа на удостовереното от ГД „Гранична полиция“ съдът е намерил, че се установява, че ответникът не е използвал имота повече от 30 дни за една календарна година, каквото е изискването на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС. Счел е, че ищците не са ангажирали доказателства, които да оборят тези обстоятелства, установени от ответника. С оглед на това районният съд е намерил за доказано и основателно възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, в приложимата редакция и за процесния период. Затова съдът е приел, че следва да отхвърли като неоснователни предявените искове, без да разглежда останалите възражения в отговора на исковата молба. Съгласно чл. 269 ГПК правомощията на въззивния съд са да се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно. Процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск и за допустимостта на исковия процес и на първоинстанционното решение е надлежната процесуална легитимация. Тя следва да се разграничава от надлежната материална легитимация, която обуславя основателността на иска, а не неговата допустимост. Материалната легитимация се определя от правните норми на материалното гражданско право, които посочват кои субекти са носители на кои граждански права и задължения, респ. кои точно субекти са страни по конкретно гражданско правоотношение. Процесуалната легитимация обаче се определя само въз основа на исковата молба на ищеца, в която той описва своите твърдения относно правното положение в отношенията му с ответника, по начин които трябва да обуславя правен интерес за ищеца да предяви своя иск срещу ответника, понеже ищецът твърди, че двамата са страни по едно спорно материално правоотношение, елемент от което е спорното право, предмет на делото. В противен случай решението на съда ще обвърже със сила на пресъдено нещо субекти на гражданското право, които не са страни по материалното правоотношение и правният спор между тях няма да бъде разрешен с влязло в сила съдебно решение. Ответникът навежда доводи относно легитимацията на страните по делото, но той не провежда надлежно разграничение между процесуалната и материалната легитимация. Процесуалната предпоставка е само процесуалната легитимация. А в случая тази предпоставка е налице, тъй като с оглед на съдържанието на исковата молба ищците са описали, че те и ответникът са страни по материални правоотношения, въз основа на които за ответникът са възникнали задължения да заплати на ищците претендираните парични суми, а за ищците са възникнали облигационни вземания спрямо ответника, въз основа на които те могат да искат от него тяхното заплащане. Дали тези твърдения на ищците са верни или не, касае материалната легитимация и основателността на иска, а не неговата допустимост. По тези съображения следва да се приеме, че процесуалната предпоставка „процесуална легитимация“ е налице спрямо ищците и спрямо ответника, както и че те са надлежни страни по делото, тъй като имат правен интерес със сила на пресъдено нещо да се разреши правния спор между тях. Международната компетентност също е процесуална предпоставка за допустимостта на процеса. Ответникът е гражданин на •••••••••, поради което по настоящото дело е налице международен елемент. Според Решение на Съда (първи състав) от 8 май 2019 г. по Дело C-25/18 е налице спор, който попада в обхвата на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на чл. 7, т. 1, б. „а“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела („Регламент Брюксел Iа“), както и спор, свързан с договор за предоставяне на услуги по смисъла на чл. 4, пар. 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения („Регламент Рим I“). Не е налице изключителна компетентност по смисъла на Регламент Брюксел Iа, а ответникът се е явил по делото, поради което поради което българският съд е компетентен да разгледа делото на осн. чл. 26, пар. 1 от Регламент Брюксел Iа (виж определение № 217 от 07.04.2015 г. по ч. гр. д. № 522/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). Дори и да се приеме, че в случая ответникът няма местоживеене в •••••••••, то тогава на осн. чл. 6, пар. 1 от Регламент Брюксел Iа вр. чл. 24 КМЧП отново българският съд се явява компетентен. Тези разпоредби от КМЧП не са дерогирани от Договора между Народна ••••••••• и Федеративна народна република ••••••••• за взаимна правна помощ (ратифициран с Указ № 167 на Президиума на Народното събрание от 8.06.1956 г. - изв., бр. 16 от 1957 г. обн., изв., бр. 16 от 22.02.1957 г. в сила от 26.01.1957 г.), които и към настоящия момент продължава да се прилага между ••••••••• и •••••••••. На осн. чл. 4, пар. 1, б. „б“ от Регламент Рим I приложимо е правото на •••••••••, доколкото според чл. 19, пар. 1 от Регламент Рим I за целите на този регламент обичайното местопребиваване на неперсонифицирани образувания е мястото на централното им управление. В случая този извод съответства и на принципа за най-тясна връзка (чл. 4, пар. 3 от Регламент Рим I). Етажната собственост възниква ex lege в момента, в който отделните обекти в сградата са били придобити от лица, различни от първоначалния собственик и са станали собственост на тези лица, от който момент те са станали собственици и на общите части, визирани в чл. 38 ЗС (виж решение № 201 от 20.01.2020 г. по гр. д. № 2616/2018 г., Г. К., І г. о. на ВКС и посочената в него съдебна практика). Страните по делото не спорят, че сграда на Гранд хотел Б., с административен адрес: •••••••••, се притежава в режим на етажна собственост, нито че вх. сектор „ABF“ от тази сграда се управлява като отделна етажна собственост. Обратното не се и установява от доказателствата по делото. Тъй като етажната собственост възниква ex lege са правноирелевантни доводите на ответника относно надлежното й регистриране и относно уведомяването на държавните органи за нея. Съгласно чл. 23, ал. 4 ЗУЕС председателят на управителния съвет (управителят) представлява пред съда собствениците в етажната собственост по исковете, предявени срещу тях във връзка с общите части, и по исковете, предявени срещу собственик, ползвател или обитател, който не изпълнява решение на общото събрание или задълженията си по този закон. По искове срещу трети лица, във връзка с общите части, председателят на управителния съвет (управителят) представлява собствениците, ако бъде упълномощен от общото събрание. В случая исковата молба е подадена срещу собственик, поради което не е необходимо отделно решение на ОС, с което управителя да бъде упълномощен. Според съдържанието на исковата молба с вх. № 2772/14.10.2021 г., ищците са представлявани от управителя на ЕС Е.В.П., която е упълномощила адв. Б. Б. като техен процесуален представител по делото. В тази връзка е представено пълномощно (л. 11 от гр.д. № 1295/2021 г. на РС Разлог). В пълномощното не се посочва то да е било съставено на конкретна дата. От протоколът от ОСС, проведено на 23.08.2017 г. се установява, че първо е било взето решение Е.В.П. да се освободи като управител (част от решение № 1, л.13 от гр.д. № 1295/2021 г. на РС Разлог). След това обаче по предложение на осн. чл. 19, ал. 5 ЗУЕС с решение № 2, т. 2 Е.В.П. е била преизбрана като управител за срок от 2 години. Следователно нейният мандат следва да е изтекъл на 23.08.2019 г. В тази връзка е било изрично наведено възражение от страна на ответника (л.50-гръб от гр.д. № 1295/2021 г. на РС Разлог). Това възражение касае процесуалната предпоставка „представителна власт“ на ищците, поради което то е свързано с допустимостта на процеса и с редовността на исковата молба. Затова в тази връзка възражението следва служебно да се обсъди от въззивния съд с оглед на правомощията му по чл. 269 ГПК. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗУЕС управителен съвет (управител) се избира за срок до две години. Според чл. 21, ал. 2 ЗУЕС обаче управителният съвет (управителят) продължава да изпълнява функциите си до избора на нов управителен съвет (управител). На това основание съдебната практика приема за неоснователно възражение срещу представителната власт на управителя на етажната собственост, когато по делото няма данни впоследствие да е било провеждано ново ОСС и да са били избирани нови управителни органи (виж определение № 23 от 02.02.2021 г. по гр. д. № 120/2021 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС). В този смисъл са и решение № 8850 от 06.07.2017 г. по адм. д. № 6335/2016 г., ІІІ отд. на ВАС, решение № 2340 от 04.03.2026 г. по адм. д. № 882/2026 г., ІІ отд. на ВАС, решение № 822 от 05.02.2018 г. по в. гр. д. № 11050/2017 г. на Софийски градски съд, решение № 2638 от 11.04.2019 г. по в. гр. д. № 16275/2018 г. на Софийски градски съд, решение № 2437 от 21.04.2020 г. по в. гр. д. № 3577/2019 г. на Софийски градски съд, решение № 5153 от 26.08.2020 г. по в. гр. д. № 8402/2019 г. на Софийски градски съд, решение № 261504 от 02.12.2020 г. по в. гр. д. № 1677/2020 г. на софийски градски съд, решение № 2067 от 27.07.2022 г. по в. гр. д. № 15406/2021 г. на Софийски градски съд, определение № 14762 от 04.08.2025 г. по възз. ч. гр. д. № 7621/2025 г. на Софийски градски съд и др. По настоящото дело също не са представени доказателства, нито са наведени твърдения, че впоследствие е бил избиран нов управителен орган. Затова следва да се приеме, че процесуалната предпоставка „представителна власт“ е налице, че исковата молба е редовна с оглед на нейното наличие, както и че нейната липса не обуславя недопустимост на първоинстанционното решение. За пълнота на изложението следва да се посочи, че управителят е представител на етажните собственици, които са ищци по делото. Затова, когато той като представител осъществи едностранна сделка, с която упълномощи втори процесуален представител на ищците по делото, всъщност е налице преупълномощаване като правен институт (в този смисъл решение № 12 от 11.03.2021 г. по гр. д. № 1403/2020 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС). Затова след като веднъж управителят е упълномощил определен процесуален представител на етажните собственици, последният запазва своята представителна власт дори и впоследствие да бъде избран нов управител на ЕС. Смяната на управител не прекратява представителната власт на процесуалния представител (в този смисъл определение № 351 от 29.06.2015 г. по ч. т. д. № 1741/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). Относно допустимостта на иска следва да се обсъди това, че в хода на делото самият ответник е навел доводи относно това дали той е бил сключил брак към момента на придобиването на апартамент № B31, тъй като според него ако това е така, неговата съпруга следва да участва като негов задължителен необходим другар по делото. По делата относно вещни права, притежавани в режим на СИО, съпрузите не са задължителни необходими другари. Затова участието на всеки от тях по такова дело не е абсолютна процесуална предпоставка, обуславяща допустимостта на исковия процес и на първоинстанционното решение. По този вид дела съпрузите са само факултативни необходими другари. В тази връзка е относимо Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГК на ВКС, според което по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на СИО, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Следва обаче да се държи сметка за това, че предмет на настоящото дело всъщност не е правото на собственост върху процесния апартамент B31. Предмет на делото са спорните материални права, които се претендират от ищеца. В настоящия случай това са облигационни вземания за заплащането на парични суми – главници за такси, неустойки за забава и обезщетения за законна лихва. По арг. от чл. 21, ал. 1 СК СИО може да обхваща само вещи права. По делата, чийто предмет е облигационно вземане, съпрузите са само обикновени другари (виж решение № 242 от 06.12.2019 г. по гр. д. № 3570/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). По тези съображения неучастието на съпругата на ответника в настоящия случай не се отразило на допустимостта на исковия процес и на първоинстанционното решение. По делото не са представени категорични доказателства относно семейното положение на ответника. Дори и той да е женен обаче и с неговата съпруга да притежават процесния апартамент B31 в режим на СИО, това не би се отразило върху размера на претендираните суми, тъй като дори и да е налице солидарност по чл. 32, ал. 2 СК, то тогава всеки съпруг е солидарно задължен за целия дълг. По изложените съображения следва да се приеме, че първоинстанционното решение допустимо, поради което въззивният съд следва да пристъпи към проверката на неговата правилност. Страните по делото не спорят и от доказателствата по делото се потвърждава, че сграда на Гранд хотел Б., с административен адрес: •••••••••, се притежава в режим на етажна собственост, както и че нейният вх. сектор „ABF“ се управлява като отделна етажна собственост (чл. 8, ал. 2 ЗУЕС). Писмените доказателства потвърждават извода, че ответникът е собственик на процесния апартамент B31, находящ се в посочения вход на етажната собственост. Справка по КК на самостоятелен обект на сграда с идентификатор 02676.501.6378.1.11 потвърждава, че този апартамент се намира в сграда с идентификатор 02676.501.6378.1. Ответникът е закупил апартамента от предходния му собственик Д.П. със сключването на договор, обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 148 от 08.11.2010 г., том III, рег. 3774, дело № 513/2010 г. по описа на нотариус С.В., рег. № 489 на НК. Че Д.П. е бил предходният собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02676.501.6378.1.11 се установява и от Справка № 314785/19.03.2021 г. за вписвания, отбелязвания и заличавания в СВ – Разлог. В тази връзка са неоснователни доводите на ответника, че той не е бил посочен като собственик на апартамента в част от документите от проведеното ОСС, тъй като в приложението към решение № 4 за дължимата годишна такса за поддръжка при описанието на апартамент B31, вкл. на относимите към него кв.м., e посочен именно Д.П., което е продал имота на ответника. От това обаче не могат да се правят вещноправни изводи относно носителя на правото на собственост върху апартамент B31, а от доказателствата за придобивния способ, обективиран в договора за покупкопродажба, е видно, че към процесния период това е бил именно ответникът С.Н.. По делото са представени писмени доказателства – Протокол от ОСС в етажна собственост вх/сектор „ABF“ от сградата на Гранд хотел Б. от 23.08.2017 г., Списък на присъстващите на ОСЕС на етажната собственост на вх/сектор „ABF“ от сградата на Гранд хотел Б., проведено на 23.08.2017 г., Приложение към решение № от протокол от 23.08.2017 г. на ОСЕС на собственици/ползватели в етажната собственост на вх/сектор „ABF“ от сградата на Гранд хотел Б. за дължимата такса поддръжка, Протокол от 25.08.2017 г. за обявяване на изготвяне на протокол по реда на чл. 16, ал. 7 ЗУЕС от проведено ОСЕС на етажната собственост на вх/сектор „ABF“ от сградата на Гранд хотел Б., Протокол от 14.08.2017 г. за обявяване на покана по реда на чл. 13, ал. 1 ЗУЕС за провеждане на ОССЕС на вх/сектор „ABF“ от сградата на Гранд хотел Б., Покана на осн. чл. 13 вр. чл. 12, ал. 1 ЗУЕС за провеждане на ОСС на ЕС на вх/сектор „ABF“ от сградата на комплекс Гранд хотел Б., от които се установява истинността на фактическите твърдения на ищците досежно проведеното ОСС и решенията, които са били взети на него. Неоснователни са доводите на ответника, че след като той е закупил имота, той не е подписвал други документи, с които да е поемал ангажименти за поддръжката и управлението на етажната собственост. На осн. чл. 6, ал. 1, т. 8 и т. 10 ЗУЕС етажните собственици са длъжни да изпълняват решенията на органите на управление на етажната собственост, както и да заплащат разходите за управлението и разходите за поддържането на общите части на сградата. Процесният период касае дължимостта на такси за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. В този период е действала редакцията на чл. 51 ЗУЕС от ДВ. бр.26 от 1 Април 2016 г. Според чл. 51, ал. 1 ЗУЕС разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят. Разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС е предвиждала тези разходи да се разпределят според броя на лицата /собственици, ползватели, обитатели, членове на техни семейства/, а не според площта/квадратурата на отделния самостоятелен обект, в сградата, притежавана в режим на ЕС. Измежду тези два възможни начина за разпределяне на разходите за управление и поддържане на общите части на ЕС законодателят в чл. 51, ал. 1 ЗУЕС изрично е избрал първия – според броя на лицата, а не според площта на обекта. С представеното от ищците решение на ОСС № 4, т. 1 е постановено да се заплаща такса поддръжка и управление в размер на 40 евро на кв.м. от площта на самостоятелния обект на година. Този начин на разпределение на таксата е в нарушение на чл. 51 ЗУЕС. Според решение № 313 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 1332/2019 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС разпределението на т. нар. консумативни разходи за ползването на общите части не се извършва между етажните собственици, съразмерно на притежавания от тях дял в общите части на сградата, а поравно според броя на лицата (собственици, ползватели и обитатели) в етажната собственост. Нормата на чл. 51 ЗУЕС не предпоставя възможност за тълкуване, тя е ясна и императивна. Извод в тази насока може да се направи и от тълкуването на чл. 11 т. 5 ЗУЕС, в която разпоредба е посочено, че правомощие на Общото събрание е определяне размера, но не и начина на разпределение на разходите за управление и поддържане на общите части. Последният е разписан изрично в закона- поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят. Разпоредбата на чл. 51, ал. 1 е императивна и не може да бъде дерогирана по решение на ОС на ЕС. Такса, която е определена на квадратен метър, е изчислена по начин, който противоречи на закона, защото в нормата на чл. 51 ЗУЕС не е предвидена възможност, консумативните разноски се определят върху квадратен метър площ от притежаваните обекти (виж решение № 313 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 1332/2019 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Посоченото решение на ОСС обаче не е било оспорено в срок по реда чл. 40 ЗУЕС, поради което към настоящия момент то поражда сила и обвърза страните по делото. По тези съображения следва да се приеме, че ответникът е обвързан от процесните решения ОСС, с оглед на което и по принцип той следва да дължи заплащането на определените с тях такси. С решенията на ОСС са определени и неустойки за забава. В тази връзка следва да се отчете, че ищците по делото са самите етажни собственици, а не професионален домоуправител, поради което не може да се приеме, че по настоящото дело ответникът има качеството на потребител. Няма как етажните собственици да са потребители един на друг. Затова в конкретния случай не би могла да се обсъжда неравноправност на решенията на ОСС в частта им относно неустойките. Този въпрос засяга правилността на първоинстанционното решение. Страните по делото обаче не са направили подобни оплаквания във въззивното производство, поради което окръжният съд на осн. чл. 269 ГПК няма правомощието да проверява правилността на тази част от решението на районния съд. Същевременно следва да се отчете, че решението на ОСС не е било обжалвано по чл. 40 ЗУЕС. В хипотезите на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС е без правно значение дали е бил уведомен управителя на етажната собственост (решение № 60181 от 20.10.2021 г. по гр. д. № 86/2021 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). В този смисъл са и решение № 93 от 06.10.2022 г. по гр. д. № 395/2022 г., Г. К., І г. о. на ВКС и решение № 28 от 20.01.2026 г. по възз. т. д. № 368/2025 г. на Апелативен съд – София. Затова са неоснователни доводите на ищците, че ответникът не е уведомявал етажната собственост за своето отсъствие. Съдебната практика приема, че в случаите като настоящия ищецът трябва да докаже елементите от правопораждащия фактически състав по чл. 51, ал. 1 ЗУЕС (ДВ, бр. 26 от 2016 г.), а ответникът трябва да докаже възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС (ДВ, бр. 57 от 2011 г.), според която не се заплащат разходите по ал. 1 за деца, ненавършили 6-годишна възраст, както и от собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година (виж решение № 93 от 06.10.2022 г. по гр. д. № 395/2022 г., Г. К., І г. о. на ВКС). В този смисъл са и определение № 264 от 06.04.2021 г. по гр. д. № 3899/2020 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 1271 от 08.12.2022 г. по в. гр. д. № 1250/2022 г. на Окръжен съд - Бургас В писмо с рег. № 328200-5990, екз. №2 от дата 10.03.2025 г.от ГД „Гранична полиция“ се удостоверяват записи на данни в автоматизирания информационен фонд АИС „Граничен контрол“ в периода 01.01.2019 г. до 31.12.2021 г. Според него в периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2021 г. за ответника С.Н. се посочва следното: Влизане в ••••••••• през ГКПП Калотина Шосе на 19.06.2019 г. в 20:49 ч.; Излизане през ГКПП Илинден на 20.06.2019 г. в 08:52 ч.; Влизане през ГКПП Илинден на 04.09.2019 г. в 19:46 ч.; Излизане през ГПКК Калотина Шосе на 08.07.2019 г. в 20:49 ч.; Влизане през ГКПП Калотина Шосе на 24.06.2021 г. в 10:19 часа; Излизане през ГКПП Кулата Шосе на 24.06.2021 г.в 13:02 ч.; Влизане през ГКПП Илинден на 07.07.2021 г. в 17:51 ч.; Излизане през ГККП Калотина Шосе на 07.07.2021 г. в 23:07 ч. Правилно РС Разлог е отчел, че по делото липсват доказателства ответникът да е пребивавал в ••••••••• през други периоди. Ответникът е гражданин на страна, която не е членка на ЕС. Затова регистрираните му влизания и излизания в ••••••••• са относими към доказването на обективно възможното му присъствие и пребиваване процесния имот (виж решение № 1074 от 09.11.2022 г. по в. гр. д. № 1325/2022 г. на Окръжен съд – Бургас). С оглед на това се установява, че ответникът лично не е присъствал в страната за повече от 30 дни в рамките на една календарна година. Доказателствата, че лично ответникът не е пребивавал в имота не изключват дължимостта на разходите по чл. 51 ЗУЕС, доколкото те се дължат и при обитаване от други лица (определение № 5405 от 25.11.2025 г. по к. гр. д. № 947/2025 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС). Според определение № 264 от 06.04.2021 г. по гр. д. № 3899/2020 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, когато в тази хипотеза страната се позовава на правната възможност да не заплаща разходи за управление и поддръжка на ЕС, в нейна тежест е да установи и докаже обстоятелствата, които твърди, в т.ч. - както личното си отсъствие от обекта, така и това на други ползватели и/или обитатели за правно релевантното време, като ангажира доказателства, изключващи възможността обектът да е бил обитаван. Ответникът сам навежда твърдения, че е бил предоставил имота за ползване на Гранд хотел Б.. Това представлява неизгоден за него факт, поради което признаването му се ползва с висока доказателствена стойност. От писмените доказателства се установява, че "ГРАНД ХОТЕЛ Б." ЕАД, ЕИК 204592932, всъщност е юридическо лице, което също е етажен собственик в процесната сграда, притежаващо 85,98 % ид. ч. от общите части. Няма правна пречка един етажен собственик да влезе в облигационни отношения с друг етажен собственик, въз основа на които апартаментът на първия да започне възмедно /например при наем или пренаемане/ или безвъзмездно /заем за послужване/ да се ползва от втория или от трети лица. С оглед на конкретно решение на ОСС № 4, което е било взето, таксата се дължи от собственика на имота или неговия ползвател. Ползвател по смисъла на ЗУЕС е само лице, което е титуляр на вещно право на ползване (виж § 1, т. 6 от ДР на ЗУЕС). Вещен ползвател на процесния апартамент № B31 не е налице, поради което именно ответникът като негов собственик дължи таксите по чл. 51 ЗУЕС дори и някое друго лице да го е ползвало. Ползването на имота кореспондира с посоченото в Справка за консумирана електрическа енергия за периода 2019 г. до 2021 г. в самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02676.501.6378.1.11. Според справка от „В и К“ ЕООД – Благоевград обаче за обект в сграда с идентификатор 02676.501.6378.1.11. няма данни за подаване на заявления за откриване/закриване на В и К партиди, както и документи за дължими и платени суми за предоставяне на В и К услуги. Това обаче не доказва, че в апартамент B31 не е била използвана вода, тъй като е възможно вода да е била ползвана в сградата и в този апартамент, но в него да не е била отворена индивидуална партида и да не е бил поставен индивидуален водомер. С оглед на изложеното признатият неизгоден факт, справката за консумирана електрическа енергия и справката за ползвани В и К услуги обуславят извод, че възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС не е доказано в условията на пълно и главно доказване, тъй като доказателствата позволяват да се направи вероятностен извод, че имотът е бил ползван и именно затова е била отчетена консумираната електроенергия. Непълното доказване не е достатъчно за да постигне целта си страната, която носи тежестта на доказване. С оглед на това въз основа на правилата за разпределението на неблагоприятните последици от доказателствената тежест следва да се приеме, че възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС не е доказано, поради което същото е неоснователно. Районният съд не е съобразил съдебната практика, обективирана в определение № 5405 от 25.11.2025 г. по к. гр. д. № 947/2025 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС и определение № 264 от 06.04.2021 г. по гр. д. № 3899/2020 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, според която за да бъде основателно възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС трябва несъмнено да се докаже и че имотът не е бил ползван и от лица, различни от етажния собственик, който е ответник по делото. Затова съдът неправилно е приел за основателно възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, като е изходил само от доказателствата за времето, през което ответникът лично е присъствал в страната. С оглед на това е достигнал до неправилния извод, че предявените искове са неоснователни и е постановил неправилно решение, което ги е отхвърлил. По тези съображения първоинстанционното решение е неправилно и следва да се отмени, като вместо това следва да се уважат предявените искове, като се съобрази съдебната практика относно едновременното претендиране на лихвообразна неустойка за забава и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По разноските: Въззивната жалба е основателна, поради което на осн. чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателите имат правото да претендират да им се присъдят разноски по делото. Внимателният преглед на съдържанието на въззивната жалба и процесуалните действия на жалбоподателите в хода на въззивното производство обуславя извод, че всъщност те не са отправяли искане за присъждането на разноски, сторени от тях в хода на делото пред окръжния съд. Във въззивната жалба е направено искане да им се присъдят сумите, претендирани с исковата молба, сред които са и претендираните с нея разноски за първата инстанция. Със становище с вх. № 2980/19.02.2026 г. отново е поискано присъждането на същите суми, претендирани с исковата молба. С оглед на изхода на делото и на направеното искане във въззивната жалба всъщност жалбоподателите имат правото на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК да им се присъдят разноските, сторени в хода на първоинстанционното производство. В неговия ход те са претендирали само заплащането на държавна такса в размер на 1471 лв. Искането е отправено в хода на устните състезания (л.121 от гр.д. № 1295/2021 г. на РС Разлог) чрез препращането към списък на разноски по чл. 80 ГПК (л.119 от гр.д. № 1295/2021 г. на РС Разлог), в който фигурират само разноските за заплатена държавна такса в размер на 1471 лв. По делото е представено доказателство за нейното заплащане (л.2 от гр.д. № 1295/2021 г. на РС Разлог). С оглед на изложеното окръжният съд следва да се произнесе по разноските, като присъди в полза на ищците само разноските за държавна такса в първоинстанционното производство, изразили се в заплащането на сумата от 1471 лв. При постановяването на настоящото решение следва да се съобразят правилата за превалутиране и закръгляне (чл. 4 и чл. 5 на Регламент (EО) № 1103/97 на Съвета от 17 юни 1997 година относно определени разпоредби, отнасящи се до въвеждането на еврото, както и чл. 12 и чл. 13 от ЗВЕРБ). Така мотивиран Окръжен съд Благоевград