Решение № 608 от 5.6.2012 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 752/2012 г.

Производството е образувано по искова молба от Д.Ж.Ж. против „М... ” АД гр. Стара Загора. Ищецът твърди, че работил в „М...” АД гр. Стара Загора на длъжност „инженер механик технолог”. Твърди, че със заповед № 154/31.11.2011г., считано от 01.12.2011г. трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл.328 ал.1 т.3 от КТ – поради намаляване обема на работа. Твърди, че работодателят му не му е изплатил трудовото възнаграждение за м.ноември 2011 г. в размер на брутна сума – 1496.70 лв. Не му било изплатено и обезщетение за неползван отпуск за 17 работни дни в размер на 1156.54 лв., дължимо при прекратяване на трудовия договор. Твърди, че за периода от 01.12.2011 г. до 31.12.2011 г. не е работил по трудово правоотношение и не е получавал трудово възнаграждение. Това обстоятелство бил декларирал пред работодателя с декларация и копие от трудовата му книжка, изпратени с писмо с обратна разписка на 04.01.2012г. до адреса на управление на дружеството, което му било върнато като непотърсено на 25.01.2012 г. Твърди, че ответникът не му е изплатил обезщетение по чл.222 ал.1 от КТ в размер на брутното му трудово възнаграждение за един месец. Твърди, че за времето от 10.12.2011 г. до завеждане на иска ответникът му дължи обезщетение за вреди в размер на законната лихва на основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД върху сумата за неизплатеното трудово възнаграждение за м. ноември 2011 г. и обезщетението за неползван отпуск – 2653.24 лв. в размер на 36.15 лв. Твърди, че за времето от 10.01.2012 г. до завеждане на иска ответникът му дължи лихва за забава върху неизплатеното обезщетение по чл. 222, ал.1 от КТ в размер на 7.22 лв. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да му заплати трудово възнаграждение за м.ноември 2011 г. в размер на 1496.70 лв.; обезщетение за неползван отпуск по чл.224, ал.1 от КТ за 17 работни дни в размер на 1156.54 лв., обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ за времето от 01.12.2011 г. до 31.12.2011г. в размер на 1496.70 лв., всички брутни суми за получаване, заедно със законната лихва от завеждане на иска и мораторна лихва за времето от 10.01.2012г. до завеждане на иска в размер на 7.22 лв., върху неизплатеното обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ и върху неизплатеното трудово възнаграждение и обезщетение по чл. 224, ал.1 от КТ за времето от 10.12.2011 г. до завеждане на иска в размер на 36.15 лв. Претендира за направените по делото разноски. В с.з. на 29.05.2012 г. е съдът е допуснал изменение на предявените искове както следва: искът за заплащане на трудово възнаграждение за месец ноември 2011г. да се счита предявен за сумата 1102, 71 лв.; искът за заплащане на обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ да се счита предявен за сумата 1269, 20 лв.; искът за заплащане на обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ да се счита предявен за сумата 1143, 22 лв.; искът за заплащане мораторна лихва върху обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ да се счита предявен за сумата 5, 19 лв.; и искът за заплащане на мораторна лихва върху неизплатеното трудово възнаграждение и обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ да се счита предявен за сумата 31, 65 лв. В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество е представило писмен отговор, с който оспорва предявените искове са допустими, но неоснователни. По отношение на иска за заплащане на трудово възнаграждение заявява, че съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 от КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. За процесния период, ищецът не се явил на работното си място и не бил извършил в полза на Дружеството абсолютно никаква работа. Задължението на работодателя за заплащане на трудово възнаграждение не е било абстрактно и безусловно, а било обвързано с насрещна престация от страна на работника, каквато в случая липсвала изцяло. Освен това, ищецът не бил представил с исковата молба трудовия си договор от който било възникнало трудовото правоотношение, заедно с неговите съществени елементи, един от които бил и срока на взаимоотношенията между страните. Поради това не е било ясно дали за процесния период въобще страните са били в трудово правоотношение. По отношение на иска с правно основание чл. 222, ал.1 от КТ счита, че и този иск е неоснователен, тъй като от представените с исковата молба писмени доказателства не се установявало по безспорен начин обстоятелството, че ищецът е останал без работа след прекратяване на трудовото правоотношение. Това произтичало /но не само/ от факта, че към исковата молба нямало приложен трудов договор, от който да е виден срока на трудовото правоотношение между страните. Категорично твърди, че не е получавал от ищеца абсолютно никакви документи в тази насока, вкл. и твърдените от него декларация и трудова книжка. Освен това въпросните документи изхождали от ищеца и установявали отрицателни факти, нямали достоверна дата, поради което не следвало да се ползват с материална доказателствена сила. По отношение на иска с правно основание чл.224, ал.1 от КТ счита, че ищецът нямал неизползван отпуск за текущата календарна година, за която се отнасяла претенцията му, и в тази насока искът му не бил подкрепен с никакви доказателствени средства. С оглед разпределение на тежестта на доказване в процеса, това следвало да се възложи на него. Заявява, че искът по реда на чл.86 от ЗЗД бил акцесорен и поради неоснователността на главните искове като неоснователни и недоказани, той също следвало да се отхвърли. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, ведно със становищата и доводите на страните, намери за установено следното: Видно от представените по делото Заповед № •••. на изпълнителния директор на ответното дружество и трудова книжка, ищецът е работил по трудов договор на длъжността „инженер механик технолог”, като трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ – поради намаляване обема на работа, считано от 01.12.2011 г. Съгласно разпоредбата на чл.245 от КТ при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната, като разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се изплаща допълнително. От показанията на разпитаните по делото свидетели К.М.Д. и Д.И.Д. се установява, че през месец ноември 2011 г. ищецът добросъвестно е изпълнявал трудовите си задължения, като е работил на пълно работно време. С оглед на това съдът намира, че работодателят дължи изплащане на пълния размер на трудовото възнаграждение, уговорено между страните по трудовия договор. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че следващото се на ищеца трудово възнаграждение за месец ноември 2011 г. е в размер на 1102, 71 лв. – чиста сума за получаване. Предвид гореизложеното и като се има предвид направеното изменение на иска, съдът счита, че искът за заплащане на трудово възнаграждение е основателен и следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на предявяване на иска – 27.01.2012 г. до окончателното й изплащане. Съгласно разпоредбата на чл.245, ал.2 от КТ разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се изплаща допълнително заедно със законната лихва. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че дължимата лихва за забава върху дължимата нетна работна заплата за м. ноември, 2011 г. и нетния размер на обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ за периода от 10.12.2012 г. до 27.01.2012 г. е общо 31, 65 лв. Изчислена служебно от съда с оглед разпоредбата на чл. 162 ГПК, мораторната лихва по чл. 245 ал. 2 КТ върху неизплатеното трудово възнаграждение в размер на 1102, 71 лв. за м. ноември, 2011 г. е в размер на 15, 34 лв. С оглед на това ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 15, 34 лв – дължима лихва по чл.245, ал.2 от КТ върху трудовото възнаграждение за м. ноември, 2011 г. Съгласно разпоредбата на чл.224, ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, като ал. 2 на чл. 224 от КТ предвижда, че обезщетението се изчислява по реда на чл.177 от КТ към деня на прекратяване на трудовото правоотношение. В случая в заповедта за уволнение на ищцата е вписано обезщетение по чл. 224 КТ за 17 дни неизползван платен годишен отпуск. От неоспореното от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза по делото се установява, че за посочените дни неизползван платен годишен отпуск се следва обезщетение в размер на 1269, 20 лв. – чиста сума за получаване. С оглед на това и като се има предвид направеното от ищеца увеличение на този иск до размера от 1269, 20 лв, съдът счита, че искът за заплащане на обезщетение по чл.224 от КТ е основателен и доказан и следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на предявяване на иска – 27.01.2012 г. до окончателното й изплащане. Съгласно разпоредбата на чл.222, ал.1 от КТ при уволнение на основание чл. 328 ал. 1 т. 3 КТ - поради намаляване обема на работа /какъвто е настоящият случай/ работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. Видно от извършената в с.з. констатация от трудовата книжка на ищеца, същия не е започнал работа в горепосочения срок. От заключението на в.л. се установява, че ответникът дължи обезщетение по чл. 222, ал.1 от КТ в размер на 1143, 22 лв. – чиста сума за получаване. Предвид гореизложеното и като се има предвид направеното от ищеца изменение на този иск, съдът намира, че иска за обезщетение по чл.222, ал.1 КТ е основателен и доказан и следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на предявяване на иска – 27.01.2012 г. до окончателното изплащане на сумата. Съгласно разпоредбата на чл.86 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Забавата като форма на неизпълнение настъпва при наличието на следните предпоставки: изискуемост на вземането, покана за изпълнение /при задълженията без определен срок за изпълнение/ и вина за неизпълнението. В процесния случай изискуемостта на вземането за обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ настъпва с прекратяване на трудовото правоотношение. В действащото законодателство обаче не е определен срок за изпълнение на това задължение /за разлика от задълженията за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 245 от КТ/, поради което простата изискуемост на вземането не е основание за изпадане на длъжника в забава. Необходимо е отправянето на покана до длъжника с искане за получаване на дължимата престация в определен подходящ срок /в същия смисъл са съображенията, изложени в Тълкувателно решение № 3/96 г. на ОСГК на ВС, определение № 901/10.08.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 376/2010 г. и др./. По делото не са представени доказателства, от които да се установява, че кредиторът е отправил такава покана към длъжника, което налага извода, че ответникът не е изпаднал в забава до предявяване на иска. Предвид гореизложеното съдът намира, че искът за заплащане на обезщетение по чл.86 от ЗЗД за забавено плащане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на 16, 31 лв. /разликата между посочената от вещото лице сума от 31, 65 лв. и сумата от 15, 34 лв. за лихва за забава върху трудовото възнаграждение за м. ноември, 2011 г/ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Що се отнася до обезщетението по чл.222, ал.1 КТ, неговата изискуемост настъпва едва след изтичане на месечния срок за оставане без работа, и то след уведомяване на работодателя за това обстоятелство. В случая ищеца е представил декларация от 04.01.2012 г., която обаче не е достигнала до работодателя, тъй като на 25.01.2012 г. е извършено удостоверяване от „Български пощи” ЕАД, че пратката не е потърсена от получателя. Освен това дори да се приеме, че на посочената дата изявлението на ищеца е достигнало до ответника, в представената покана липсва определен от ищеца подходящ срок за изпълнение, който според съда следва да бъде в рамките на 7 дни /по аналогия с чл.84, ал.1 ЗЗД/. С оглед на това съдът приема, че към датата на подаване на исковата молба - 27.01.2012 г. ответното дружество не е било изпаднало в забава по отношение на обезщетението по чл.222, ал.1 КТ. Ето защо искът за заплащане на сумата 5, 19 лв., представляваща обезщетение по чл.86 от ЗЗД за забавено плащане на обезщетението по чл. 222, ал. 1 от КТ, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца направените по делото разноски съобразно уважената част от предявените искове в размер на 397, 64 лв., представляващи адвокатско възнаграждение. С оглед уважаването на четири обективно съединени иска, на основание чл.78, ал.6 вр. чл. 72 ал. 1 от ГПК вр. чл. 1, предл. последно ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Старозагорския районен съд сумата 200, 77 лв., представляваща държавна такса и сумата 60, 00 лв., представляваща разноски за възнаграждение на вещо лице. Водим от горните мотиви, съдът