Решение № 308 от 22.6.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 1053/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на депозирана пред съда въззивна жалба с вх. № 61415/31.07.2025г., подадена от И. К. Х., ЕГН ••••••••••, с адрес •••••••••, чрез адв. М. Ч., срещу Решение № 9390/09.07.2025г., постановено по гр.д. № 968/2019г. по описа на РС - Гоце Делчев. В въззивната жалба са изложени подробни съображения, че първоинстанционното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, поради което се иска неговата отмяна от въззивния съд.

Сочи се в жалбата, че ищецът е оттеглил иска си за сумата в размер на 2 520 лв., представляваща част от просрочената договорна и наказателна лихва на основание т. 7 и т. 8 от Договора за кредит и е поддържал иска само за главницата в размер на 3 000 лв. Въпреки това, със съдебното решение жалбоподателя е бил осъден да заплати тази сума. Упреква се първоинстанционният съд, че не е обсъдил и не е взел предвид доводите на жалбоподателя, посечени в писмено становище.

Сочи се в жалбата, че кредиторът е прехвърлил процесното вземане с договор за цесия от 02.04.2018г. на ищцовото дружество, като за извършената цесия било изпратено уведомление до ответника, връчено от служител при ЧСИ Б.В., рег. № 890, район на действие - Окръжен съд Благоевград при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК (чрез залепване на уведомление). Поради това се възразява, че за извършената цесия ответникът реално не е разбрал. Изтъква се, че по правило с договора за прехвърляне на вземания, кредиторът прехвърля вземанията си на трето лице, като за това не е необходимо съгласие на длъжника, но за да произведе действието си спрямо него договора за цесия следва да му бъде съобщен от предишния кредитор, съгласно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за цесия с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния договор.

Сочи се, че в случая ответникът не е уведомен от предишния кредитор за цесията, поради което не счита това действие за валидно и правопораждащо действие. Сочи се също, че при връчване на книжата съдебният изпълнител следва да приложи нормата на чл. 47 от ГПК във всичките й хипотези, като издири и връчи съответните книжа на постоянния или настоящ адрес на адресата или по месторабота на същия. В настоящия случай, това не се е случило и неизпълнението на разписаната процедура води до липса на редовно връчване по предвидения ред и не е изпълнен фактическият състав на разпоредбата на чл. 47 ГПК в неговата цялост, за да се фингира връчване на книжата на ответника. Няма данни за това, че след установяване отсъствието на ответната страна на посочения адрес е извършена служебна справка за постоянен/настоящ такъв, респ. установяване наличието на трудово правоотношение с оглед връчване по месторабота, съотв. невъзможност за това. Предвид на гореизложеното се изразява становище, че не се е осъществила фикцията на закона, залегнала в посочената разпоредба на ГПК, като с изтичане на 14-дневен срок от залепване на уведомлението, ответника не следва да се счита за уведомен за прехвърляне на процесното вземане на ищцовото дружество.

Застъпва се и алтернативно становище, че дори съдът да приеме, че процедурата на чл. 47 ГПК е спазена от частният съдебен изпълнител, то кредитът не следва да се счита за предсрочно изискуем, считано от изтичане на 14-дневния срок от залепване на уведомлението (11.04.2019г.). Сочи се, че предсрочната изискуемост в случая отново е обявена на ответника с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея на особения представител по делото, но в производството по реда на чл. 422 ГПК това действие трябва да предхожда депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно т. 18 на ТР № 4/2013г., ОСГТК на ВКС, защото установителният иск е обусловен от предмета на издадена заповед за изпълнение за вземане и е обвързан от основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, включително в хода на исковото производство има за последица настъпване на изискуемостта към този момент, но променя основанието, на което е издадена заповедта. Недопустимостта на изменение на основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение съгласно т. 11.б на ТР № 4/14 г. на ССГТК на ВКС, обуславя извода, че искът за съществуване на вземането следва да се отхвърли на предявеното основание. В тази връзка въззивникът се позовава на съдебна практика на ВКС и изразява становище, че така изложеното във въззивната жалба, е достатъчно и самостоятелно основание за отхвърляне на исковата претенция в нейната цялост, без да се налага да се обсъждат други доводи.

Посочва се във въззивната жалба, че по своята правна същност, давността представлява период от време, свързан с бездействие на кредитора. След изтичането на период от пет години (приложима давност за главницата в процесния случай), пасивността на кредитора рефлектира върху вземането и същото от притезание се трансформира в естествено право - губи се възможността да бъде събрано по принудителен ред. Сочи се, че съобразно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, поради което, за да се прецени дали процесиите вземания са погасени по давност, следва да се дефинира моментът, в който за тях е настъпила изискуемостта. Сочи се също, че съобразно гл. I, т. 1, б. „з“, изр. „второ“ от действащите към момента на сключване на процесния договор общи условия, „за дата на падежа се счита всяко 5-то число от месеца, а ако то е неработен ден, дата на падежа е първият следващ работен ден“. Същевременно в гл. V., т. 14 от общите условия е разписано, че за усвоения овърдрафт титулярът ползва гратисен период от 45 дни и ако в този срок погаси пълния размер на дебитното салдо по сметката си, формирано до края на последния отчетен период, банката не начислява лихва (тоест, лихва се начислява след изтичането на период от 45 дни). Сочи се още, че тълкувайки съдържанието на двете посочени клаузи от общите условия, падежът за всеки ползван овърдрафт настъпва на пето число всеки месец, като след тази дата, главницата става изискуема (кредиторът може да иска изпълнение). Лихва върху ползвания финансов ресурс обаче, страните са се договорили да се дължи след изтичане на срок от 45 дни, след съответната транзакция. Изтъква се, че кредитът- овърдрафт разкрива специфика, съпоставено със стандартния тип кредитно финансиране- при последното, сумата се усвоява веднага или на предварително ясни периоди и траншове, а при кредита-овърдрафт е налице определен кредитен лимит по разплащателната сметка на длъжника (в случая 3000 лева). Овърдрафт кредита се усвоява по избран начин и период от длъжника, като последният може да дава нареждания и над разполагаемите суми по разплащателната си сметка. Предвид това, релевантно за началния момент, от който ще се отброява давността е датата на последното осъщественото усвояване на парични средства от ответника. Сочи се, че в процесния случай, съобразно заключението на вещото лице, ответникът е усвоил обща сума в размер от 3 000 лева, като кредитния лимит е бил изчерпан на 20.06.2013г. До 17.07.2019г., когато е започнало заповедното производство не са осъществявани действия, които биха прекъснали или спрели изтичането на давността.

Сочи се в жалбата, че доколкото падежът на процесната главница е настъпил 2013г., то безпредметно е кредиторът да обявява предсрочна изискуемост на вземането в един последващ момент. Същото действие е без правно значение, след като падежът на вземането е настъпил в един по-ранен период. След като в процесния случай падежът на цялото вземане за главница е настъпил през 2013г., то кредиторът не би могъл да търси обявяване на предсрочна изискуемост. Приемането на противното, на практика би означавало да се предостави възможност на кредитора едностранно да удължава периода на погасителна давност на вземането, като „обявява“ предсрочна изискуемост дълго след изтичането й. В тази връзка въззивникът се позовава на заключението по назначената по делото СИЕ, съгласно която „Кредитния лимит от 3 000 лв. е бил изчерпан на 20.06.2013 година. След тази дата дори лицето да разполага с платежен инструмент, не може да го използва.“. Сочи се, че крайният срок на погасяване на овърдрафта е изтекъл на 04.08.2013г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение на процесиите вземания е било подадено в съда на 17.07.2019г., т.е. след като са изминали повече от 5 години между двете дати, поради което правото на иск на ищеца за дължимата по договора за кредит главница е погасено по давност. Застъпва си становище, че поради тази причина, искът за установяване на това вземане следва да бъде отхвърлен като погасен по давност.

По отношение на твърдението на ищеца, че срокът за ползване на овърдрафта е бил продължен автоматично при условията на т. 36.1 от ОУ се застъпва становище, че това обстоятелство е останало недоказано- по делото не е било установено, че след изтичане на уговорения в договора срок, кредитодателят да е издал нова карта на титуляра, каквото е изискването по т. 36.4 от ОУ

На следващо място, наведени са доводи с въззивната жалба, че съгласно Договор за издаване на кредитна карта, в чл. 9 е посочено, че Общите условия са неразделна част от договора. Изтъква се, че Общите условия по договор за кредит трябва да се подпишат от потребителя, за да покаже съгласие с тези условия и да се обвърже със тях.

Сочи се, че в хода на производството пред районния съда ответникът е изискал да бъдат представени в оригинал Общите условия. Същите не били предоставени, поради което е направил искане на основание чл. 183 от ГПК, да бъдат изключени от доказателствената съвкупност и не следва да се приеме, че представените ксерокопия съществуват в правния мир. От друга страна, ако същите са били представени в оригинал, ответникът е щял да открие процедура по оспорване на истинността, тъй като твърди, че не ги подписал. Сочи се, че за да бъдат валидни и относими за страната, Общите условия следва да бъдат подписани от кредитополучателя, така както е подписан и договора. Отделно от това, сочи се в жалбата, че по делото са представени два различни екземпляра на Общи условия и за ищеца не става ясно кои общи условия от двата представени варианта, се твърди от ищеца, че са действали по отношение на него и са действително подписани от ответника, както и че са му съобщени, следователно се е съгласил с тях. При това положение представеният от кредитора част от договор, на който основава вземанията си, не отговаря на изискванията на чл. 6 и чл.7, т. 4-11 от ЗПК (отм.), в редакцията му към посочената дата, поради което, на основание чл. 14, ал. 1 от ЗПК (отм.) е недействителен. Изтъква се също, че по делото липсва и Протокол за получаване на международна кредитна карта с чип, с който ответникът да е удостоверил, че е получил действително кредитна карта.

Въззивникът посочва в жалбата, че за сключения между страните договор за кредитиране се прилагат и разпоредбите на чл. 143-148 от Закона за защита на потребителите. Твърди се, че е нарушена разпоредбата на чл. 143, т. 9 и т. 10 от ЗЗП, съгласно които на въззивника е наложено с договора приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, както и че банката е променила едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Твърди се също, че обоснован извод в тази насока може да се направи от събраните по делото доказателства, конкретно договора, в който почти всяка разпоредба препраща към Общите условия. По време на подписване на договора не са били представяни на ответника самите Общи условия и така жалбоподателя е бил лишен от възможността да се запознае и да даде декларирано съгласие с Общите условия. В договора липсва изрична разпоредба, така както изисква нормата на чл. 22, т. 7 от Закона за потребителския кредит, конкретно разпоредбата за потребителския кредит, при който кредитът се предоставя под формата на овърдрафт, следва да съдържа ясни данни за общия размер на кредита и условията за усвояването му. Сочи се, че в случая единствено ясно между страните е общия размер на кредита, съгл. чл. 2 от договора. Докато по отношение на условията за неговото усвояване в чл. 3 и 4 е посочено, че се прилагат Общите условия на банката за издаване и ползване на револвиращи международни карти. Изтъква се, че сочените в договора Общи условия, всъщност представляват едностранно създадени предварително от банката условия, които не се самостоятелно договорени и потребителят не е имал възможност да повлияе на съдържанието им. Позовава се на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Сочи се, че наличието на Общите условия на определена позиция на страниците на сайта на банката, който е достъпен в свободното интернет пространство не освобождава страната, която договаря и се позовава на тях от задължението да ги предостави на всеки свой клиент изрично и той изрично, предварително, преди договаряне и подписване па договора да ги приеме или не, удостоверявайки това изрично в писмена форма. Сочи се също, че в настоящия случай банката при договарянето си с жалбоподателя се позовава именно на такива общи условия, които са утвърдени от банката предварително, преди сключването на договора между страните, като тези Общи условия видно от съдържанието на договора не са приложени към него - нито на гърба на договора, нито самостоятелно към него, нито пък са описани в съдържанието на самия договор, т.е те не са част от него. Твърди се, че в първоинстанционното производство ищецът не доказва с приложените по делото доказателства, че тези Общи условия са приети от ответника, освен с подписването на самия договор. По делото са представени две различни по съдържание ксерокопия на Общи условия, като е възможно да е имало и други промени на тези общи условия, но тава не може да се установи от съдържанието на публикуваните, доколкото в тях не се сочи дата на приемането им и дати на извършваните в тях последващи промени. Изтъква се, че от представените по делото доказателства, обаче безспорно се установява, че липсва уведомяване от страна на банката - кредитор на длъжника - титуляр, съгласно договора за настъпилата промяна на Общите условия. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 и ал. 3 от ЗЗД, когато предложението включва общи условия, приемането е действително само, ако съдържа писмено потвърждение на общите условия. Същото е с измененията на общите условия, което е в противоречие с разпоредбата на чл. 16. ал. 3 от ЗЗД и не са били писмено потвърдени от ответника. Съгласно чл. 16, ал. 3 от ЗЗД, при договори с продължително изпълнение изменяването или заменяването на общите условия има сила за насрещната страна по заварен договор само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля. За да се приеме, че е налице приемане на тези общи условия е необходимо те да са били съобщени надлежно писмено на страната и ако тя не е заявила в дадения и от кредитора срок, че го отхвърля, следва да се приеме, че тя е запозната и съгласна с тях.

Поддържа се с въззивната жалба, че в случая, препращайки към общите условия на банката за кредитирането, към което се отнася и договора с жалбоподателя, се уреждат въпроси, ненамерили място в самия договор. Това са въпроси свързани с падежа, за който се говори в чл. 6 и чл. 7 от договора, но в него не са посочени конкретни дати, така както сочи чл. 1.1 б. „о“ от Общите условия, поради тази причина тези Общи условия нямат обвързващо страните действие, поради това, че те са с валидност след датата на сключване на договора между страните и същите не са предявени на ответника за запознаване. Сочи се още, че в първоинстанционното производство доказателства за спазване на изискванията на разпоредбите на чл. 16 от ЗЗД от страна на банката не са представени по делото, както към момента на сключване на договора, така и към момента на изменение на актуалните общи условия, поради което се твърди, че така представения договор е нищожен, доколкото разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП изрично сочи това, поради наличие на неравноправни клаузи. Сочи се, че в настоящия казус ищецът не е доказал с никакви средства, че условията, посочени в Общите условия на банката, валидни към датата на сключване на договора са били индивидуално уговорени.

Сочи се, че липсващите в договора клаузи, относно условията на погасяване на кредита, падежа и изискуемостта, както и възможността банката сама да променя тези условия, са клаузи, които имат решаващо значение за сключването на договора, тъй като без тях той не би могъл да се прилага между страните и като липсват тези клаузи, посочени в договора, то той е пречка за установяване на подлежащите по вид и размер вземания на банката. Изтъква се, че в смисъла на констатираното противоречие с изискванията на чл. 16 от ЗЗД е и нормата на чл. 298, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ТЗ, която също сочи, че ако търговецът установи отнапред общи условия за сключваните от него сделки, те стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема. В случая, в конкретните отношения между ищеца и ответника е неприложима разпоредбата на т. 2 на чл. 298, ал.1, тъй като жалбоподателя е физическо лице, а не търговец. Разпоредбата на чл. 298, ал. 2 от ТЗ, предвижда, че когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма, установените от търговеца общи условия обвързват другата страна само ако са й били предадени при сключването. Съгласно закона за кредитните институции, чл. 58, ал. 1 от него, при отпускане па кредит банката предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите. Конкретно по отношение на потребителските кредити е меродавна разпоредбата на чл. 10, ал. 1 и ал. 3 от Закона за потребителския кредит, съгласно която договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Този ред се прилага за всички изменения и допълнения към сключения договор, които се подписват от двете страни по договора, с изключение на случаите, когато договорът изрично предвижда възможност за промяна на лихвения процент едностранно от страна на кредитора. Сочи се, че в настоящия договор липсва такава клауза за едностранно изменение на договорените между страните условия. Изтъква се, че съобразно изричното изискване на закона за писмена форма на договора и на неговите промени, е немислимо мълчаливото включване на общи условия и техните промени.

С въззивната жалба се застъпва становище, че въззиваемата страна се позовава при установяване на своето вземане на един нищожен договор, поради което е невъзможно определянето на размера на неизпълнените задължения на кредитополучателя. Твърди се, че за съществуването на всяко от претендираните вземания в хода на първоинстанционното производство ищецът не ангажирал преки доказателства, поради което предявеният иск е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен като такъв. Твърди се също, че въззиваемата страна в рамките на заповедното производство се позовава на документ, посочен в чл. 417, т. 2 от ГПК и в чл. 60, ал. 2 ЗКИ, а именно извлечение от счетоводната книга на банката, съдържащ данни за кредитополучателя, за размера на оставащото задължение по кредита, за договорните и наказателни лихви, но това не освобождава ищеца от доказване на основателността на всяко от тези вземания по вид и по размер. Сочи се, че претендираните вземания се основават на един нищожен от гледна точка на ЗЗП договор, чиято нищожност, се основава на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и не може да се ползва в отношенията между страните за установяване на претендираните от ищеца вземания по основание и по размер.

По отношение на назначената и приета в първоинстанционното производство експертиза се сочи, че същата е изготвена въз основа на предоставени документи от ищеца и от „ПИБ“ АД по електронната поща. В нея липсват каквито и да било данни, какви точно са представените документи, въз основа на които са изведени констатациите. Сочи се, че в хода на делото е било представено Удостоверение с изх. № 207-26/01.04.25 година, издадено от ПИБ, съгласно което се удостоверява, че ответника е титуляр на една еврова сметка (различна от процесната) и „За периода от 01.01.2020 година до 31.03.2025 година, клиента няма открити други сметки.“, а съгласно експертизата - „Картата не е била деактивирана“. Застъпва се становище, че картата е действаща и към момента на изготвяне на експертизата, а именно 12.02.2025г., което е в пълно противоречие с Удостоверението, официално издадено от банката, поради което експертизата се оспорва като неверна и некомпетентно изготвена и си иска от въззивния съд да не взима предвид изложените в нея констатации. Сочи се във въззивната жалба, че към датата на сключване на договора за кредит, е действал ЗПК, обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006 г„ изм. и дои., бр. 105 от 22.12.2006 г„ в сила от 1.01.2007 г.. бр. 110 от 30.12.2008 г„ изм., бр. 82 от 16.10.2009 г„ в сила от 6.10.2009 г.,отм., бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. Изтъква се, че в случая са налице императивни материално-правни норми на закона - ЗПК (отм.), които служебно следва да се приложат от съда, респ. да се приложат техните последици, дори и при липса на точното им възпроизвеждане от страната, /т. 10 от TP № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС/. Съгласно чл. 7, т. 6 ЗПК (отм.), договорът за потребителски кредит трябва да съдържа посочване на годишен процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а когато неговото изчисляване не е възможно-годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 7, т. 7 ЗПК (отм.) договорът за потребителски кредит трябва да съдържа условията, при които посочените в т. 6 разходи по кредита могат да бъдат променяни. Сочи се, че в случая, видно от договора, годишният процент на разходите не е посочен. Посочен е единствено приложимия лихвен процент при непогасяване на датата на падежа, като не са посочени конкретните разходи, приложими при сключване на договора за кредит, а видно от приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза са начислявани такси за картови операции и годишни такси за поддръжка на картата, баланс, формирани по неустановен по делото начин. Сочи се също, че е налице нарушение и на чл. 7, т. 11 ЗПК (отм.), тъй като не са посочени свързаните с договора разходи, които трябва да се понесат от потребителя, ако има такива, а в случая се установява, че такива разходи са начислени и са в значителен размер.

Въззивникът се позовава на практиката на Съда на Европейския съюз, съгласно която националният съд е длъжен служебно да разгледа неравноправния характер на договорна клауза - Решение на Съда (четвърти състав) от 04.09.2009г. по дело С - 243/08 и Решение на Съда (първи състав) от 03.06.2010г. по дело С - 484/08.

Поддържа се с жалбата, че съгласно чл. 146, ал. 1 33П неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Клаузи, които не са уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2 ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е изчерпателно. Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма, като напр. при налагане на потребителя приемането на клаузи, е които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, както и липса на уведомяване за всички условия по договора за кредит и др. В случая не са представени Общите условия в оригинал, от които да се установят и другите елементи на сключения договор за кредит извън тези, отразени в него. Освен това липсва и информация по чл. 7, т. 9 във вр. с чл. 21, ал. 2, т. 3 ЗПК (отм.), а именно: липса на информация в договора по отношение на разходите за извършване на превода на средства и поддържането на банкови сметки, предназначени да обслужват погасяването на потребителския кредит, на лихвите и другите разходи по него, както и за събиране на дължимите вноски или за извършване на други плащания, независимо от това, дали сумите се събират в брой или по друг начин.

Изтъква се в жалбата, че между страните по делото са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по чл. 4 и сл. ЗПК (отм.). Съгласно чл. 4 3ПК (отм.) договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 6 ЗПК (отм.) договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма и на потребителя се предоставя екземпляр от договора, като съгласно, ал. 1 кредиторът уведомява потребителя за всички условия на потребителския кредит преди сключването на договора. В чл. 7 ЗПК (отм.) са уредeни изискуемите реквизити на договора за заем, като липсата на някои от тях, лимитативно изброени в чл. 14 ЗПК (отм.) обуславя недействителност на договора за кредит. Сочи се, че в настоящия случай не е доказано потребителят да е уведомен за всички условия по потребителския кредит преди сключване на договора. От доказателствата по делото не се установява същият да е бил запознат с размера на годишния процент на разходите преди сключване на договора за револвиращ заем, нито същият да е установен и ясно посочен в сключения договор за кредит. Предвид така изложеното се застъпва становище, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 6 от ЗПК (отм.) и не са изпълнени и разпоредбите на чл. 7, т. 6, т. 9 и т. 11 ЗПК (отм.), което обуславя недействителност на договора и на основание чл. 14 ЗПК (отм.).

Иска се от въззивния съд да постанови решение, с което да отмени Решение № 9390/09.07.2025г., постановено по гр.д. 968/2019г. по описа на PC Гоце Делчев, като неправилно, необосновано и незаконосъобразно и вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемата страна по делото - „Мелон България“ ЕАД, от която, чрез пълномощника адв. С. Д., в срок е постъпил писмен отговор. В писмения отговор от въззиваемата страна се сочи, че действително ищецът е оттеглил иска за сумата 2 520 лева, представляваща част от просрочена договорна и наказателна лихва изчислена на основание т. 7 и т. 8 от Договора за кредит (28% на годишна база) за тригодишния период от 17.07.2016г. до 17.07.2019г. (датата на подаване на заявлението). Във връзка с приложените по делото доказателства се застъпва становище, че, същото е изяснено от фактическа и правна страна по отношение на претендираната главница. Поддържа се, че е налице валидно възникнала облигационна връзка със сключването на договора за кредит, извършено е валидно уведомяване на жалбоподателя за извършената цесия и предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит. Сочи се, че неизпълнението на задължението за връщане на кредита от страна на жалбоподателя в случая е достатъчно за уважаването на претенцията на заявеното в исковата молба фактическо основание за пораждане на конкретното вземане с посочените компоненти и размер, а именно настъпилата изискуемост на вземането на 25.04.2019г.

В писмения отговор се сочи, че от значение за правилното решаване на спора на заявеното фактическо и правно основание е настъпилата изискуемост на кредита, защото от тази отправна точка се формират компонентите на главницата, а оттам и забавата във връзка с претендираната мораторна лихва. Сочи се също, че И. К. Х. е уведомен за случилото се прехвърляне на вземане чрез ЧСИ Б.В., рег.№ 890 към КЧСИ, с район на действие Благоевград, след залепване на уведомление на настоящия му адрес на 11.04.2019г., като в рамките на двуседмичния срок по чл. 47 ал. 2 от ГПК същият не се е явил да получи документите, поради което на основание чл. 47 ал 5 от ГПК във връзка с чл. 47 ал. 1 от ГПК уведомлението за цесия се счита връчено.

Сочи се, че видно от приложения договор за цесия в кориците на делото, и по точно чл. 1, ал. 2, т. 1, е уточнено, че „Мелон България“ ЕАД придобива вземания на цедента „Първа Инвестиционна Банка“ АД. Сочи се, че в договора за цесия изрично е посочено, че придобивайки Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит овърдрафт по разплащателна сметка „Мелон България“ ЕАД придобива и правото за обявяване на предсрочна изискуемост, което е изрично уговорено с подписването на договора и по-точно в т. 10 от него. Като легитимен кредитор, на който му е прехвърлено и правото за уведомяване за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и му е предадено и физически досието за отпуснатия кредит не би било логично, а и не е и в интерес на цедента, да запази правото си за обявяване на предсрочна изискуемост - цедента е получил цената за прехвърляното вземане и не би следвало да проявява каквито и да било претенции спрямо процесния договор.

Посочва се в отговора, че цесията има действие спрямо длъжника от момента, в който е уведомен за нея от цедента - чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От тогава спрямо длъжника титуляр на вземането е цесионерът, поради което старият кредитор след съобщаването на цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД не може да иска от длъжника изпълнение. Срокът за изпълнение по правило е установен в полза на длъжника, като при настъпване на определени в закона или договора (от който възниква прехвърлянето вземане) факти, приобретателят на вземането, в качеството си на кредитор, има правото да иска предсрочно изпълнение, включително да обяви на длъжника предсрочната изискуемост. Цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности по чл. 99 ал. 2 ЗЗД, т е. с всички произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да обяви неговата предсрочна изискуемост. Сочи се, че в процесния случай договорът цесия е действителен - сключен е в писмена форма, подписан е безспорно от представителите на дружествата цедент и цесионер, уговорена е цена, съобразно представеното приложение. Цесията е потвърдена по надлежния ред от цедента, цесионерът е изпълнил задължението си по договора да заплати продажната цена на вземането, а цедентьт е изпълнил задължението си да прехвърли вземането и да предаде на цесионера документите, на основание на които се легитимира като кредитор. Преминалото към цесионера право да обяви кредита за предсрочно изискуем е упражнено надлежно от него- същият е обявил на длъжника предсрочната изискуемост при наличие за това на предпоставките в договора за кредит.

По отношение на процесния договор за кредит се сочи в отговора на въззивната жалба, че съгласно Общите условия договорът се подновява автоматично, освен ако

кредитополучателят е уведомил банката за прекратяване на договора в писмена форма не по-късно от един месец преди датата на изтичане на срока и е погасил изцяло дебитното салдо до изтичане срока на договора. Твърди се, че такова уведомление от длъжника към банката не е представено по сключения договор за цесия.

Поддържа се с отговора на въззивната жалба, че съгласно чл. 430 ал. 1 от ТЗ с изтичане на срока по кредита, кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок. Овърдрафта е пределният размер на кредита, който клиент на банката може да изтегли в рамките на определен времеви период. При този вид контракт кредитополучателят може многократно да изтегля средства и да ги изплаща в рамките на периода, в който договорът между него и финансовата институция е валиден. Кредит овърдрафтът е договор, по силата на който банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. С услугата овърдрафт клиентът получава назаем пари до определено уговорено равнище по всяко време, но не съществува изградена програма за плащане. Тази услуга е създадена, за да се ползва, когато е необходимо да се покрива краткосрочен недостиг на пари в брой. Обикновено на месечна база на датата на падежа за периода на плащане се дължи лихвата, а главницата се погасява с всяко постъпление по сметката, надвишаващо размера на лихвата по усвоената главница. При изцяло усвоена главница, минималните месечни вноски следва да са в размер на уговорения процент за лихва върху усвоената главница. Подчертава се, че за изцяло усвоена главница задължително се дължи месечна лихва, но усвоената главница следва да се погаси на падежа или в срока даден от кредитора, при обявена предсрочна изискуемост.

Сочи се в писмения отговор от въззиваемата страна, че сключеният между страните договор е в писмена форма и носи подписа на кредитополучателя. Кредитополучателят е декларирал, че са му предоставени общите условия, запознат е с тях и приема прилагането им при уреждане на отношенията му с банката във връзка с договора. Изтъква се, че подписаният от кредитополучателя договор означава, че са му били известни параметрите на предоставения кредит във вид на овърдрафт по разплащателна сметка, включително тези от тях, уредени в Общите условия. Направеното от кредитополучателя деклариране е достатъчно доказателство за наличието, представянето, запознаването и приемането на общите условия на банката. Изтъква се, че във всички случаи на прекратяване, респективно неподновяване срока на договора, титулярят е длъжен незабавно да върне всички издадени към сметката му карти, както и да погаси изцяло дебитното салдо по сметката си и да изпълни всички останали задължения към банката преди изтичане срока на предизвестието за прекратяване, респективно за неподновяване на договора, което в конкретния случай не е направено.

Сочи се също в отговора на въззивната жалба, че с Общите условия, приложими към този тип договори е установен механизмът за приемане и прилагане на изменения в общите условия. Предвидено е уведомление за изменението чрез обявяване в банковите салони или на интернет страницата на банката. Титулярят на картата има право да едностранно да прекрати сключения с банката договор като заплати натрупаните задължения по същия, ако има такива. В случай, че договорът не е бил прекратен, то титулярят на картата се е съгласил с направените изменения, приема ги и те не уреждат отношенията му с банката във връзка предоставения кредит във вид на овърдрафт по картова сметка.

Изтъква се, че в Общите условия, действащи към датата на сключване на договора за кредит, съгласно чл. 35 срокът на овърдрафта се удължава за срока на картата, който е две години. Картата може да бъде получена от държателя в срок от 14 дни преди изтичането й. В случай, че оправомощения държател не желае получаване на картата, следва да уведоми за това банката един месец преди това и да погаси дължимите суми по кредита. Такова искане за прекратяване на договора не е направено от ответника, нито е погасил задълженията си по кредита. Сочи се с писмения отговор, че съгласно ОУ, банката има право да промени Общите условия, като за това уведомява кредитополучателите, обявява това на сайта на банката и в страницата си в Интернет. Ако титулярът не е съгласен с тези промени, същият има право да прекрати договора преди датата на промяната им, като погаси задълженията си преди това. Ако договорът не бъде прекратен от титуляра, се счита, че същият приема промените и се съгласява с тях. По делото не са представени каквито и да било доказателства за прекратяване на договора от ответната страна.

Въззиваемата страна посочва в писмения отговор, че съгласно ОУ, титулярът се е съгласил банката да прехвърли вземанията си по договора в полза на трети лица. При подписване на договора за кредит, кредитополучателят е знаел за уговорената между страните лихва, както и за дължимата наказателна лихва за неизпълнение, които са изрично уговорени. Въззиваемата страна се позовава на изготвената в първоинстанционното производство експертиза, от която е видно, че жалбоподателят последно е усвоявал средства по лимита на 09.05.2013г. чрез теглене на банкомат и на 18.05.2013г. чрез плащане на ПОС терминал. На 17.02.2014г. е погасил частично задължението си по договора за кредит със сума в размер на 200.00 лева. Позовава се и на представените пред първата инстанция доказателства, от които е видна, че жалбоподателят неколкократно е получавал пластика на кредитната карта, съгласно Искане за издаване на кредитна карта от 01.06.2007г., Протокол за получаване на кредитна каа от 05.04.2012г. и Протокол за получаване на кредитна карта от 17.04.2013г. Сочи се, че от последното получаване на пластиката 17.04.2013г., действието на договора е продължено и от двете страни за срок от две години, като падежа му настъпва на 17.04.2015г. и от тази дата до датата на подаване на заявлението- 17.07.2019г. не е изтекъл предвидения в ЗЗД петгодишен давностен срок.

Сочи се в писмения отговор, че съгласно чл. 147а, ал. 1 от ЗЗП при сключване на договор при общи условия с потребител, общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени, той се е съгласил с тях, а съгласно чл. 3, съгласието на потребителя с общите условия се удостоверява с неговия подпис под договора. В договора за кредит, кредитополучателя е декларирал, че са му предоставени и е запознат с общите условия на банката. Сочи се още, че разпоредбата на чл. 26 от ЗПК предвижда възможност на кредитора да прехвърли вземането си на трето лице, само ако договора предвижда такава възможност. Изрично това е уговорено и посочено в приложените по делото Общи условия. Последицата от нарушаване на разпоредбата на чл. 26, а. 1 ЗПК не е нищожност на договора, нито на договора за цесия, а последицата е предвидена в ал. 2 и 3 на същата разпоредба- първо, задължение на кредитора да уведоми длъжника си за цесията или да упълномощи новия кредитор да стори това и второ, запазване на всички възражения, произтичащи от договора за кредит, за потребителя и спрямо новия кредитор, които в настоящия случай са спазени и ответника е направил всички свои възражение към новия кредитор.

Посочва се в отговора на въззивната жалба, че вноските по договорите за банков кредит се погасяват с петгодишна давност, като те не представляват „периодично плащане“ по смисъла на чл. 111 ал. 3 от ЗЗД. „Периодичността“ на едно задължение може да произтича от неговото естество или да е договорена между страните. Само плащания периодични по естеството си попадат в хипотезата на чл. 111, ал. 3 от ЗЗД и се погасяват с тригодишна давност. При договорите за банков кредит изплащани на вноски е налице разсрочване на задължението на кредитополучателя по волята на страните, което разсрочване не може да промени погасителната давност. В хипотезата на сключен договор за банков кредит, при който кредиторът се съгласява да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, са налице частични плащания по едно общо задължение, поради което е приложим общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. За разлика от периодичните плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, при договора за банков кредит с уговорени вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части. Сочи се също, че по отношение на началния момент на давността следва да се съобрази чл. 430, ал. 1 от ТЗ, съгласно който с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок. От този момент започва да тече давността по чл. 114 ЗЗД, като приложим е обшият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД.

Сочи се още, че изискуемостта на всички вземания по договора за кредит е настъпила на 25.04.2019г. и от този момент започва да тече общата пет годишна давност, която към настоящия момент не е изтекла.

Иска се от въззивния съд да отхвърли подадената въззивна жалба срещу постановено решение по гр.д. № 968/2019г. по описа на Районен съд Гоце Делчев и да потвърди същото като законосъобразно, обосновано и правилно, в частта касаеща главницата. Съдът при проверката си в закрито заседание по реда на чл. 267 вр. с чл. 262 ГПК, намира подадената въззивна жалба за допустима като подадена в срока за обжалване, от легитимирана страна с правен интерес от обжалване. Същата отговаря на изискванията по чл. 260 и чл. 261 от ГПК и е редовна. Осъществена е процедурата по чл. 263 от ГПК. Депозираният писмен отговор от въззиваемата страна, чрез процесуалния пълномощник, изхожда от надлежната насрещна страна по жалбата, същият е подаден в установения законов срок и следва да бъде съобразен от състава на въззивния съд, с оглед наведените правни доводи от въззиваемата страна.

С въззивната жалба и отговора на въззиваемата страна не са направени доказателствени искания.

По съществото на делото, с писмени защити, страните поддържат доводите си, изложени във въззивната жалба и отговора към нея.

За да се произнесе в рамките на правомощията си, въззивният съд в настоящия си състав, съобрази следното:

Производството пред РС Гоце Делчев е образувано по искова молба, подадена от „МЕЛОН БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 130550702, със седалище и адрес на управление: •••••••••, представлявано от П.В. и Н.К.П. – изпълнителни директори, чрез юриск. С. Д., срещу И. К. Х., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: •••••••••.

Ищецът "МЕЛОН БЪЛГАРИЯ" ЕАД София твърди в исковата си молба, че на 02.04.2018г. между "ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД и "МЕЛОН БЪЛГАРИЯ" ЕАД, е сключен

Договор за прехвърляне на вземания (цесия), по силата на който банката е прехвърлила своето вземане заедно с лихвите, привилегиите, обезпеченията, личните гаранции и другите им принадлежности по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г.,в полза на „Мелон България“ ЕАД. Прехвърленото вземане фигурирало като номер 30РКО-А- 0157, съгласно приложената извадка-копие от Приложение № 1, неразделна част от Договора за цесия, като размера е посочен към 05.04.2018г.- датата на прехвърлятелния ефект на договора за цесия.

Сочи се с исковата молба пред първоинстанционния съд, че между „Първа инвестиционна банка“ АД, действаща в качеството й на кредитодател и картоиздател, и ответника И. К. Х., като кредитополучател и картодържател, е бил сключен Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя и съответно последният е усвоил в пълен размер сумата от 3000лв. Съгласно т. 4 от Договора, длъжникът се задължил да погасява предоставения овърдрафт в сроковете и по начина, договорени в Общи условия на "ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип MasterCard и VISA, приети с Решение на УС на "ПИБ" АД от 06.07.2004г., изменени и допълнени с решение от 29.08.2067г. и 27.09.2007г.

На основание т. 11 от Договора за кредит, длъжникът декларирал, че са му предоставени и се е запознал с Общите условия за издаване и ползване на револвиращи международни карти с чип, и е приел прилагането им при уреждане на отношенията между него и банката, във връзка със сключване и изпълнение на Договора за кредит.

Поддържа се с ИМ от ищеца, че на същото основание в т. 7 от Договора за кредит, при непогасяване на датата на падежа на пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период, титулярат длъжник изплаща на Банката, след изтичане на първите три отчетни периода годишен лихвен процент в размери, както следва: а/ за извършване на безналични плащания на ПОС терминал- 16%; б/ за всички останали транзакции- 18%.

Сочи се в исковата молба пред РС Благоеврад, че съгласно т. 18 от Общите условия, титулярът (длъжникът) се задължил всеки месец до датата на падежа или на следващия работен ден, ако падежа е в неработен ден, да внася по сметката минималната погасителна вноска, посочена в извлечението.

Съгласно т. 7 от Договора за кредит, при непогасяване до датата на падежа на пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период, титулярят (длъжникът) заплаща на банката, след изтичане на първите три отчетни периода, годишен лихвен процент в размери, както следва: а) за извършване на безналични плащания на ПОС терминал - 16%; б) за всички останали транзакции - 18%.

Сочи се в ИМ от дружеството ищец, че на основание т. 8 от Договора за кредит, при неплащане на месечната погасителна вноска или надвишение на разрешение кредитен лимит Банката начислява наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 12%.

Исковата претенция на ищеца по настоящото дело е основана на твърденията, извадени в ИМ, че въпреки поетите задължения, ответника С.С.Я. не обслужвала кредита, не изпълнявала своите задължения и не извършвала плащания за погасяване на дълга след 31.07.2014г., когато било направено последното плащане.

Заявеното правно основание за установяване на дължимото вземане с ИМ пред РС Гоце Делчев е обявяването на банковия кредит тип овърдрафт за изцяло и предсрочно изискуем от страна на цесионера "МЕЛОН БЪЛГАРИЯ" ЕАД, на основание т. 28, б., „а" от Общите условия, поради неизпълнение на задълженията за периодичното погасяване на кредита по договора за овърдрафт от страна на длъжника, като сочи се в ИМ че последното плащане е от 17.02.2024г., след което изплащането на кредитните задължения по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., са изцяло преустановени от длъжника. Поддържа се с исковата молба от ищеца, че ответника И. К. Х., е бил уведомен за обявяването за предсрочна изискуемост на ползвания банков кредит тип овърдрафт чрез ЧСИ Б.В., рег. № 890, както и за извършения договор за цесия, след залепване на уведомление на настоящия адрес на длъжника в гр. Гоце Делчев, на 11.04.2019г. В рамките на двуседмичния срок по чл. 47 ал. 2 от ГПК от залепването на уведомлението, никой не се явил за да получи документите. С оглед на изложеното и на основание чл. 47 ал. 5 от ГПК, във връзка с чл. 47 ал. 1 от ГПК, уведомлението за цесия се считало връчено, както и уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита.

Въз основа на изложените фактически твърдения и наведените правни доводи, иска се от РС Благоевград, да постанови решение с което да установи със сила на пресъдено нещо, че И. К. Х., дължи към 17.07.2019г./датата на подаването на заявление по чл. 410 от ГПК пред съда/ на „МЕЛОН БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 130550702, сумата на претендираното вземане, както следва:

• по иска по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК – вземане за сумата от 3000,00 лева– просрочена главница по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А- 0157/20.06.2007г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и И. К. Х., ЕГН ••••••••••, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/17.07.2019г./до окончателното погасяване;

• по иска по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 86 ал. 1 изр. 1 ЗЗД– вземане за сумата 2 520лв.- част от просрочената договорна и наказателна лихва, начислена на основание т. 7 и т. 8 от Договора за кредит/28% на годишна база/, за тригодишен периодот 17.07.2016г. до 17.07.2019г.,;

• по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415 ал. 4 ГПК във вр. с чл. 9 ЗЗД - относно вземането за сумата от 110.40лв., представляваща такси и разноски по обслужване на кредита и сумата 150лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Претендират се разноски пред първата съдебна инстанция, по реда на чл. 78 ал. 8 от ГПК, в размер на 150лв.

С писмен отговор на исковата молба, по реда на чл. 131 от ГПК, ответника И. К. Х., чрез адв. С. оспорва предявените искове и възразява че не дължи плащане на претендираната сума от „Мелон България“ ЕАД, тъй като няма сключен валиден договор с ищеца и не му е бил надлежно съобщен договора за прехвърляне на вземането. Възразява се с писмения отговор на бездействието на „ПИБ“ АД, като се оспорва правото на „Мелон България“ ЕАД да обявява предсрочна изискуемост и да търси по съдебен ред събирането на вземането на „ПИБ“ АД. Наведено е своевременно с отговора на ИМ, възражение за изтекла придобивна давност по отношение на претендираната главница, на осн. чл. 110 от ЗЗД. Навадени са възражения за наличие на неравноправни клаузи в ОУ, действащи към момента на сключването на процесния договор за кредит, което обуславя извода за нищожност на сключения договор, поради наличие на клаузи противоречащи на ЗЗП.

Оспорва се с писмения отговор на ИМ редовността на съобщаването на длъжника за обявената предсрочна изискуемост на кредита, както и за съобщаването на сключния договор за цесия между „ПИБ“ АД и „Мелон България“ ЕАД на длъжника по прехвърленото вземане. Поддържа се, че съобразно разпоредбата на чл. 3 от Договора за кредит, срокът за ползване на овърдрафта е бил до 20.06.2009г., като се поддържа чрез след тази дата е настъпила автоматичната предсрочна изискуемост на вземането, като дружеството ищец не е било активно легитимирано да обявява повторно кредита за предсрочно изискуем и да съобщава за това на длъжника. Поддържа се с отговора на ИМ, че към момента на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК пред съда по заповедното производство, вземането е било погасено по давност.

Поддържа се с писмения отговор и възражение за нищожност на договора за кредит, поради наличието на неравноправни клаузи. Излагат се съображения, че с договора е прието че по въпросите за общия размер на кредита и условията за освоявянето и изплащането му, приложими са ОУ на банката кредитор, като тези ОУ са били едностранно изготвени и одобрени от кредитора и длъжникът по никакъв начин не е могъл да влияе по отношение на тяхното изготвяне и приемане. От друга страна същите се прилагат по отношение на сключения договор, който препраща към ОУ. В този смисъл ответника се позовава на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е в унисон с разпоредбата на § 13а т. 9 от ЗЗП, като иска се от състава на РС Благоевград, да приеме че са налице неравноправни клаузи, тъй като въпреки изискването за добросъвестност, разпоредбите са в ущърб на потребителя и водят до значителна неравнопоставеност между кредитор и длъжник, поради което на осн. чл. 146 от ЗЗП, тези клаузи са нищожни.

С Определение № 9321/30.10.2024г. от закрито съдебно заседание по гр.д. № 968/2019г. по описа на РС - Гоце Делчев, съдът е прекратил частично производството по делото по отношение на исковата претенция за сумата 2 520лв.- част от просрочената договорна и наказателна лихва, начислена на основание т. 7 и т. 8 от Договора за кредит/28% на годишна база/, за тригодишен период- от 17.07.2016г. до 17.07.2019г., поради частично оттегляне на така предявения иск от ищеца по реда на чл. 232 от ГПК.

Пред РС Благоевград са събрани писмени доказателства, допусната е и приета от съда съдебно икономическа експертиза, която не е оспорена от страните по делото. Пред настоящата въззивна инстанция не са навеждани от страните и не са събирани доказателства.

С обжалваното Решение № 9390/09.07.2025г., постановено по гр.д. № 968/2019г. по описа на РС - Гоце Делчев, съставът на първоинстанционният съд е уважил предявения иск по чл. 422 от ГПК, като е признал за установено по отношение на И. К. Х., ЕГН ••••••••••, че същият дължи на „Мелон България“ ЕАД, ЕИК 130550702, сумата 3000лв.- просрочена главница по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., сключен между „Първа Инвестиционна Банка“ АД и И. К. Х., ЕГН ••••••••••, като съдът е уважил иска и за сумата 2 520лв.- част от просрочената договорна и наказателна лихва, начислена на основание т. 7 и т. 8 от Договора за кредит/28% на годишна база/, за тригодишен период- от 17.07.2016г. до 17.07.2019г., въпреки че в тази част предявения иск е бил прекратен. Срещу решението е постъпила редовна жалба от И. К. Х., ЕГН ••••••••••, чрез пълномощника му- адв. Ч., въз основа на която е образувано настоящото дело. За да се произнесе по депозираната въззивна жалба в рамките на компетенциите си, настоящият състав на ОС Благоевград, въз основа на доказателствата събрани пред първата инстанция, счита за установено от фактическа страна следното:

От притетите писмени доказателства пред първоинстанционния съд, установява се че между „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, в качеството и на кредитодател и картоиздател и И. К. Х., ЕГН ••••••••••, в качеството му на кредитополучател и картодържател, е сключен Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., по силата на който банката е предоставила на ответника ползването на кредит, тип овърдрафт в размер на 3000.00лв., като за целта на кредитополучателя е осигурена международна кредитна карта с чип Visa Clasic. В договора е посочено, че срокът за ползване на овърдрафта е до 20.06.2009г., като същият се подновява автоматично при условията и по реда, предвидени в ОУ на Банката. Кредитополучателят в т. 4 от договора, се е задължил да погасява усвоените суми в сроковете и при начините, предвидени в ОУ на банката, за издаване и ползване на револвиращи кредитни карти с чип Visa Clasic. Предвидено е в договора/т. 7/, че ако длъжникът не погаси на падежа пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период, същият дължи на Банката, след изтичане на първите три отчетни периода, годишен лихвен процент в размери, както следва: при безналични плащания на ПОС терминал- 16% и за всички останали- транзакции-18%. В т. 8 от сключения договор за револвиращ кредит, изрично е предвидено че в случай, че при неплащане на месечна погасителна вноска или надвишаване на разрешения кредитен лимит, Банката начислявала наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент, с надбавка от 12%. В чл. 9 от сключения договор, страните с подписването му са се съгласили ОУ на „ПИБ“ АД- за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип Visa Clasic, да са приложими към отношенията между страните по договора, като същите да станат неразделна част от сключения договор. В чл. 11 от договора кредитополучателят е декларирал, че ОУ на банката кредитор, относими към сключения догово са му предоставени и той е запознат с тях.

Съгласно т. 18 от Общите условия на „ПИБ“ АД, приложими към револвиращите кредити, сключени с ФЛ за предоставяне на кредит и карта с чип Visa Clasic, ответника И. К. Х. се е задължила всеки месец до падежа или на следващия работен ден, ако падежът е неработен ден, да внася по сметката на кредитора минималната погасителна вноска, посочена в извлечението по картовата сметка.

С писмена декларация, подписана от длъжника И. К. Х., същият е декларирал, че са му представени и е запознат с ОУ на „ПИБ“ АД за издаване и ползване на международни кредитни карти с чип Visa Clasic, както и с тарифити е таксите и комисионните и с подписването на декларацията ответника е приел, същите да са приложими към сключения договор за кредит. С писмената декларация, картодържателят е потвърдил и получаването на карта с № 4218745491090411, която е получил от кредитодателя на 22.06.2007г. Представен е в оригинал пред първоинстанционния съд и Протокол за получаване на международна револвираща кредитна карта с чип Visa Clasic от картополучателя- И. К. Х., ЕГН ••••••••••, подписана от ответника на 05.04.2012г., както и Протокол за ползване на международна револвираща кредитна карта с чип Visa Clasic, подписан от картополучателя И. К. Х., ЕГН ••••••••••, на 17.04.2017г. Изрично е отбелязано че е получил кредитна карта с № •••••8979, която е получил в запечатан плик, с ПИН- код. Получената карта е годна до м. 04.2016г.

С т. 13.1.1 от ОУ действащи към момента на подписването на процесния договор, са предвадени условията, при които „ПИБ“ АД може да се ползва от правото си да обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем. Уговорено е това да стане с писмено предизвестие до длъжника, в случай при който кредитополучателят не извърши което и да е плащане по договора за кредит, за повече от 5 работни дни, след датата на която плащането е станало изискуемо.

Установява се от писмените доказателства по делото, че на 02.04.2018г., между "Първа инвестиционна банка" АД, ЕИК 831094393 и дружеството ищец- „Мелон България“ ЕАД, е сключен Договор за прехвърляне на вземания /цесия/, по силата на който банката е прехвърлила вземанията си срещу ответника по процесния договор, възлизащи на сума в общ размер на 5 694,14лв. Посочено е в договора за цесия,/чл. 2 ал.1 т. 2/, че вземанията срещу длъжниците, посочени в Приложение № 1 и № 2 към договора, преминават върху цесионера с привилегиите, обезпеченията и др. им принадлежности, включително с изтеклите лихви, с изключение на издадените като обезпечение Записи на заповед. С изрично пълномощно цедентът „ПИБ“ АД е упълномощило цесионера „Мелон България“ ЕАД, в изпълнение на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, да уведоми всички ЮЛ и ФЛ длъжници, включетелно и по договорите за издаване на кредитни карти и ползване на овърдрафт по разплащатателна сметка, за извършеното прехвърляне на вземанията от „ПИБ“ АД към „Мелон България“ ЕАД, произтичащи от сключените договори за кредит.

Въз основа на извършеното изрично упълномощаване, по искане на новия кредитор- „Мелон България“ ЕАД, ответника длъжник- И. К. Х. е била уведомен за сключения договор за цесия от ЧСИ Б.В., рег. № 890, в изпълнение на правомощията му по чл. 18 ал. 5 от ЗЧСИ. Тъй като длъжника не е открита на постояния и настоящ адрес в •••••••••, след като е бил търсен от връчител на съобщения на ЧСИ, три пъти в рамките на един месец, единият от които в почивен ден, като не е намерено на адреса и друго лице, което да се съгласи да получи съобщението, то от ЧСИ Б.В. е било залепено уведомление по реда на чл. 47 ал. 1 от ГПК/Разписка от 11.04.2019г. по делото/. По данни на съседите съобщавано е на връчителя на съобщението, че търсения адресат- И. К. Х. се намира в •••••••••. В срока по чл. 47 ал.2 от ГПК, не се явило лице което да получи документите за връчване, поради което връчването е било извършено при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК.

От приетото от първоинстанционния съд заключение на експерта по допуснатата съдебносчетоводна експертиза, както и от разпита на изготвилата я вещо лице, се установява, че сумите отпуснати по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г. в рамките на кредитния лимит/до 3000лв./, са били изцяло усвоени от длъжника И. К. Х., като в писменото заключение са сочи, че сумите от отпуснатия от „ПИБ“ АД кредитен лимит са били усвоявани чрез многократно теглене с издадената в полза на И. К. Х. кредитна карта- с чип Visa Classic, от ПОС. Сочи се в писменото заключение на експерта, че сумата от 3000лв. отпусната като кредит е била изцяло усвоена към 20.06.2013г. От 23.07.2013г. е започнало начисляване на наказателна лихва за надвишаване на кредитния лимит.

Сочи се в експертното заключение пред РС Гоце Делчев, че от страна на длъжника по кредитния договор са били изплащани частично суми за погасяване на кредита до 17.02.2014г., след което плащането е било изцяло преустановено. Според заключението на вещото лице по приетата СТЕ, към 26.08.2015г., общото задължение по сключения Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., е в общ размер от 5 161.01лв., в това число дължима главница в размер на 3000лв. Такъв е размера на неплатената главница и към момента на изготвянето на експертното заключение. Не е спорно между страните по делото, че длъжникът И. К. Х. е заплащал дължимите погасителни вноски до 17.02.2014г./според заключението на експерта по приетата ССчЕ/, след което същият е престановил внасянето на погасителни вноски, съобразно поетите задължения с договора за кредит и ОУ към него.

Цесионерът ищец „Мелон България“ ЕАД, се възползвал от правото предвидено в т. 13.1.1 от ОУ, действащи към момента на сключването на Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., сключен между „ПИБ“ АД и И. К. Х., като е обявил неизплатената част от кредита за изцяло и предсрочно изискуема. Уведомлението до И. К. Х., ЕГН ••••••••••, за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, както и съдържащо съобщение за извършено прехвърляне на вземането с договор за цесия от 02.04.2018г., е било съобщено на длъжника при условията на фингирано съобщение, като е връчено на въззивника от ЧСИ Б.В., на адреса обявен в договора и по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК- чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 ал.1 от ГПК, на 11.04.2019г./преди подаването на заявление по чл. 410 от ГПК/

Поради неизпълненията на задълженията на длъжника И. К. Х. по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., прехвърлени с договор за цесия от цедента „ПИБ“ АД на цесионера „МЕЛОН БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, новият кредитор на осн. чл. 11.1.1 от ОУ към договора за кредит, след като се е възползвал от правото си да обяви неизплатената част от кредита за изцяло и предсрочно изискуем, е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 4859/17.07.2019г., по което е било образуваното ч.гр.дело № 735/2019г. по описа на РС Гоце Делчев, към което били приложени Договор за прехвърляне на вземанията от 02.04.2018г., Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., както и ОУ на „ПИБ“ АД, приложими към сключените договори; уведомление до длъжника връчено от ЧСИ Б.В., по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК.

Съдът е уважил искането и е издал Заповед за изпълнение на парично задължение № 2237 от 17.07.2019г., с която е разпоредил длъжникът И. К. Х., ЕГН •••••••••• да заплати на кредитора "МЕЛОН БЪЛГАРИЯ" ЕАД София следните суми: 3 000лв. просрочена главница по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г.; сумата 2 520лв.- част от просрочената договорна и наказателна лихва, начислена на основание т. 7 и т. 8 от Договора за кредит/28% на годишна база/, за тригодишен период- от 17.07.2016г. до 17.07.2019г.; 110.40лв. за държавна такси и 150лв. за юрисконсултско възнаграждение, ведно със законната лихва върху главницата от 17.07.2019г./датата на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК/ до окончателното плащане на дължимото.

Срещу така издадената Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, в срока по чл. 414 ал.2 от ГПК е постъпило редовно писмено възражение от длъжника И. К. Х., с което същият без излагане на мотиви е възразила- че „не дължи изпълнение“ на издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК.

С разпореждане № 2422 от 01.08.2019г. по ч.гр.дело № 735/2019г. по описа на РС Гоце Делчев, на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на заявителя е указано, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от връчване на разпореждането.

В срока по чл. 415 ал.1 от ГПК, предявен е от „Мелон България“ ЕАД срещу И. К. Х., ЕГН ••••••••••, иск с правно основание чл. 422 от ГПК пред РС Гоце Делчев, въз основа на който е образувано настоящото дело.

Въззивният съд, след като съобрази оплакванията, изложени с жалбата и доводите на страните и след преценка на събраните пред първоинстанционния съд доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, излага следните правни съображения:

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящата въззивна инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната си компетентност, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил, а с оглед на обхвата на въззивното обжалване е и частично допустимо.

В частта на обжалваното Решение № 9390/09.07.2025г., постановено по гр.д. № 968/2019г. по описа на РС - Гоце Делчев, в която съдът е уважил предявения иск по чл. 422 от ГПК и е признал за установено по отношение на И. К. Х., ЕГН ••••••••••, че кредитора „Мелон България“ ЕАД, ЕИК 130550702, има вземане от длъжника И. К. Х., за сумата 2 520лв.- част от просрочената договорна и наказателна лихва, начислена на основание т. 7 и т. 8 от Договора за кредит/28% на годишна база/, за тригодишен период- от 17.07.2016г. до 17.07.2019г., обжалваното решение е недопустимо. Съдът с решението си по същество се е произнесъл по искове по които производството по делото е било прекратено с Определение № 9321/30.10.2024г. от закрито съдебно заседание по гр.д. № 968/2019г. по описа на РС - Гоце Делчев, поради частично оттегляне на така предявения иск от ищеца по реда на чл. 232 от ГПК. В тази част обжалваното Решение № 9390/09.07.2025г., постановено по гр.д. № 968/2019г. по описа на РС - Гоце Делчев следва да бъде обезсилено, тъй като същото е частично недопустимо- съдът се е произнесъл по иск който е бил прекратен по делото от същия съдебен състав.

При извършена самостоятелна проверка въззивният състав на ОС Благоевград намра че са налице специалните предвидени в закона условия за процесуалната допустимост на предявения иск по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 79 от ЗЗД, както и във вр. с чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, доколкото налице е идентичност на претендираното вземане от кредитора- „Мелон България“ ЕАД, срещу длъжника И. К. Х., както досежно размера, така и по отношение на заявеното правно основание- предсрочна изискуемост на неизплатената част от сумите за погасяване на сключения договор за кредит. Длъжникът И. К. Х., ЕГН ••••••••••, е депозирал редовно възражение срещу издадената Заповед за изпълнение на парично задължение № 2237 от 17.07.2019г. по ч.гр.дело № 735/2019г. по описа на РС Гоце Делчев, като същото е подадено в срока и по реда на чл. 414 ал. 2 от ГПК, поради което установителния иск с правно основание чл. 422 от ГПК правилно е насочен срещу надлежния ответник- И. К. Х. и не е налице нередовност във връзка с пасивната легитимация по предявения пред съда установителен иск.

Ищецът твърди че е кредитор на ответницата, на основание договор за цесия и въз основа на прехвърлени му права от цедента „ПИБ“ АД, като поддържа че е придобил качеството на кредитор още преди подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК пред съда, както и че договора за цесия надлежно е съобщен на длъжника И. К. Х., ЕГН ••••••••••, още към момента на предявяването на настоящия иск, поради което поддържа се ча за ищеца е налице процесаулна легитимация за предявяването на иска по чл. 422 от ГПК пред гражданския съд, макар материалноправната му легитимация да е оспорена от ответника по делото още пред РС Гоце Делчев.

Специалният установителен иск е предявен в срока по чл. 415 ал.1 от ГПК и пред надлежния за неговото разглеждане родово и местно компетентен граждански съд.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл. 269 изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от навадените оплаквания от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл е практиката на ВКС,

постановена по реда на чл. 290 от ГПК и с ТР № 1/2010г. по т.д. № 1/2009г на ОСГТК на ВКС- т.2, обективирана в Решение № 670/27.12.2010г. по гр.д. № 1728/2009г. на ІІІ г.о. на ВКС и Решение № 196/11.04.2012г. по т.д. № 994/2010г на ІІ т.о. на ВКС. В този смисъл са и дадените указания по приложението на закона от ВКС с ТР № 1/2013г на ОСГТК - т. 1 и т. 4. Процесуалната легитимация на страните и надлежното упражняване на правото на иск е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи и служебно. Материално правната легитимация на дружеството ищец- „Мелон България“ ЕАД, е била оспорена от ответника И. К. Х. още с отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд, като възражението е основано на твърдението, че ответника не дължи изпълнение на „Мелон България“ ЕАД, тъй като не е обвързан с ищеца от валидно облигационно правоотношение, доколкото не му е съобщено за извършеното прехвърляне на вземането срещу него по процосния договор за кредит нито от стария, нито от новия кредитор по договора за цесия. Оплакване за липса на надлежна процесуална легитимация за предявяване на иск по чл. 422 от ГПК срещу длъжника И. К. Х. е наведено и с въззивната жалба пред настоящата съдебна инстанция. В този смисъл правилно с писменото си становище пълномощникът на въззивника поддържа че основателността на предявения иск по чл. 422 от ГПК се обуслява от доказването на надлежната материално правна легитимация на „Мелон България“ ЕАД по делото, т.е. на отговора на въпроса извършено ли е надлежно съобщаване на договора за цесия на длъжника за да бъде ответника обвързан от задължението за изпълнение на новия кредитор съобразно нормата на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 99 ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Видно е в настоящия случай от изричната разпоредба на чл. 41 от Глава „Допълнителни условия“ от ОУ, приложими и към настоящия договор, че при подписването на същите, страните са приели банката да има правото по своя преценка, да прехвърли вземането си срещу кредитополучателя длъжник на трето лице, като в този случай изрично е уговорено в полза на длъжника да има правото да направи срещу третото лице цесионер всички възражения, които би могъл да направи срещу първоначалния кредитор. В този смисъл възраженията на ответника с въззивната жалба че с прехвърлянето на вземането срещу И. К. Х., от цесионера „ПИБ“ АД на цедента „МЕЛОН БЪЛГАРИЯ“ ЕАД са нарушени законните или човешките му права са неоснователни. Неснователни са и доводите, че банката кредитор не е имала правото да цедира вземането си на трето лице, по своя преценка и когато намери това за необходимо.

Според теорията и съдебната практика, цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане – цедент го прехвърля на трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на цесия могат да бъдат действителни вземания, които имат имуществен характер. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към момента на сключване на договора. Заедно с вземането върху цесионера преминават и всички акцесорни права, освен ако е уговорено противното. Законът не поставя изискване вземането, предмет на цесия да бъде изискуемо. Изискванията са цедираните права или вземания да могат да бъдат прехвърляни, да са реално съществуващи и престацията да бъде определена или определяема.

Длъжникът по вземането не е страна по цесията, като, съгласно чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо него от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор. Съобщаването е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на кредитора му е прехвърлено на нов кредитор. Съобщението е неформално и за да породи действие трябва да бъде направено от стария кредитор- чл. 99 ал. 3 от ЗЗД. Съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а е само за противопоставимост, с цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задълженията му, поради което той може да възразява успешно за недължимост поради липса на уведомяване само, ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор преди да му е било съобщено за прехвърлянето. Ето защо сама по себе си липсата на уведомяване не води до отсъствието на дълг към новия кредитор.

Съгласно чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Трайно установената съдебната практика, обективирана и в Решение № 123 от 24.06.2009г. на ВКС по т. д. № 12/2009г., II т. о., Решение № 78 от 9.07.2014г. на ВКС по т. д. № 2352/2013г., II т. о., приема, че установеното в чл. 99 ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Изначало задължението за съобщаването на договора за цесия на длъжника е възложено на стария кредитор. От друга страна с решение № 137 от 2.06.2015г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014г., III г.о., е прието, че по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Тъй като съобщаването не е лично непрехвърлимо право, няма законова пречка извършването на това действие да бъде възложено на представител, в това число и на цесионера, като при наличието на такова упълномощаване цесионерът действа спрямо длъжника не от свое име, а от името на представлявания от него цедент и именно това му качество е релевантно. При това, упълномощаването следва да е оповестено, т.е. длъжникът, до когото е адресирано волеизявлението на представителя, трябва да бъде известен, че правното действие се извършва от името и за сметка на цедента, като законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването, нито е определен срок за това.

В настоящия случай въз основа на събраните по делото писмени доказателства се установи, че цесионера- „Мелон България“ ЕАД, по силата на изрично пълномощно дадено от цедента- „ПИБ“ АД, е изпратил от името на стария кредитор уведомления до длъжника за прехвърляне на процесните вземания, но те не са били получени лично от длъжника. Според настоящия въззивен състав на ОС Благоевград, доколкото е налице изрично упълномощаване на цесисонера от цедента за това, не е допуснато нарушение на извършеното съобщаване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземенето срещу него, от новия кредитор, вместо от стария кредитор по задължението.

Съгласно иричната норма на чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ "Частният съдебен изпълнител може да връчва всякакви покани, съобщения и отговори във връзка с гражданскоправни отношения, а по разпореждане на съда- съобщения и призовки по граждански дела." Ето защо въззивният съд намира, че уведомяването на длъжника за извършената цесия е можело да се извърши и чрез съдебния изпълнител. Уведомителното писмо е връчено на ответника длъжник по възлагане от частен съдебен изпълнител- ЧСИ Б.В., рег. № 890 и по реда на чл. 18 ал. 5 от ЗЧСИ, при прилагане на правилата по чл. 37 – 58 от ГПК. При опит уведомлението за извършената цесия да бъде връчено на длъжника И. К. Х., на постоянния му адрес в •••••••••, адресата на съобщението не е бил открит и същото не и е било връчено лично, като не е било открито на адреса и лице, което да се съгласи да получи документите вместо него.

Въззивният съд в настоящия си състав намира за основателно оплакването с въззивната жалба за нередовно връчване на уведомлението за извършеното прехвърляне на вземането на длъжника от ЧСИ Б.В., рег. № 890, тъй като от писмените доказателства по делото не се установи факта на надлежното уведомяване на И. К. Х. за извършената цесия- чрез връчване на Уведомление за цесията от страна на цесионера „Мелон България“ ЕАД, чрез ЧСИ. Съставът на ОС Благоевград намира, че уведомлението за извършената цесия съобразно нормата на чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ, овластява този орган да връчва книжа във връзка с гражданскоправни отношения. Това придава на частния съдебен изпълнител качеството длъжностно лице по см. на чл. 179 ГПК. Нормата на чл. 43 ЗЧСИ го овластява и да делегира правомощия по връчване, а следователно и да учредява удостоверителна компетентност. Процесуалният закон предписва реда за удостоверяване на обстоятелствата, съпътстващи това удостоверително действие. В случая е без значение и обстоятелството, че уведомяването изхожда от цесионера, тъй като с изрично пълномощно представено по делото, налице е изрично заявена воля от името на цедента, цесионера да съобщи за извършената цесия от негово име, което е достатъчно, за да осигури необходимата защита на интереса на длъжника – да узнае за промяната в титулярството на вземането. Писменото уведомление изпратено до длъжника И. К. Х., съдържащо както изявление за обявяване на ползвания кредит по договора за овърдрафт за изцяло и предсрочно изискуем, но също така и съобщение до длъжника че вземането на „ПИБ“ АД е прехвърлено на новия кредитор- „Мелон България“ ЕАД, като длъжникът дължи изпълнение считано от 05.04.2018г. към цесионера- „Мелон България“ ЕАД- за остатъка от неизплатеното задължение по сключения Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А- 0157/20.06.2007г. с първоначалния кредитор- „Първа Инвестиционна Банка“ АД. Видно е от представената и приета като писмено доказателство по делото- Разписка за връчване от 11.04.2019г. че връчването е извършено при приложението на фикцията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съставът на ОС Благоевград намира че не са спазени докрай изискванията на разпоредбата на чл. 47 от ГПК, обуславящи извода за надлежно фингирано връчване на уведомлението до длъжника, както за извършената цесия, така и за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.

От една страна законът изисква посещение на адреса в продължение на един месец– чл. 47 ал. 1, изр. 1 от ГПК – "Когато ответникът в продължение на един месец не може да бъде намерен на посочения по делото адрес... " От друга страна пък се изисква да бъдат направени поне три посещения, едното от които в почивен ден– чл. 47 ал. 1 изр. 3 – "Невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден. " т. е. от една страна имаме задължение за посещения в рамките на един месец, а от друга поне три пъти. Съдът намира, че общият разум на тази норма следва да се тълкува в посока на осъществяване на поне три посещения в рамките на месец, което представлява насищане на посоченият период от време, с усилия за открИ.е на адресата на съобщението. Тези изисквания на закона в настоящия случай са били надлежно спазени от ЧСИ, видно от приетата като писмено доказателство разписка от 11.04.2019г., от която е видно че уведомлението е било залепено на входната врата на адреса на длъжника, след като при трикратното му посещаване на 11.03.2019г.; 24.03.2019г. и 11.04.2019г., адресата не е бил открит и не е било открито друго лице, което да се съгласи да получи съобщението вместо него. Въззивният съд намира, че така представената разписка не е достатъчно и убедително доказателство за спазване на всички предписани от закона задължения за ЧСИ Б.В., рег. № 890, за да се докаже че е положена дължимата грижа за открИ.е на адресата и връчване на уведомлението лично на длъжника, поради което в настоящия случай не са покрити изискванията за да се приеме че е налице фингирано редовно връчване на уведомлението по чл. 99 ал.3 от ЗЗД и за обявената предсрочна изискуемост на длъжника И. К. Х..

Не се оспорва по делото, че адреса на връчване е адрес на ответника И. К. Х.. След като същия в срока по чл. 47 ал.1 от ГПК не се е явила лично или чрез пълномощник да получи книжата за връчване, то приложима е била фикцията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, която е допустимо да бъде прилагана и от ЧСИ с оглед на възложените му правомощия за извършване на връчване на книжа във връзка с гражданско правни отношения между страните.

Видно е от приетата като писмено доказателство Разписка за връчване от 11.04.2019г. че са направени опити уведомлението до длъжника да бъде връчено на адреса му в ••••••••• № 6, но по делото пред РС Гоце Делчев не са представени убедителни доказателства че ЧСИ Б.В., рег. № 890, е извършил справка дали това е постоянния или настоящия адрес на длъжника, а ЧСИ е имал достъп до НБДН и е следвало задължително да извърши такава справка, съгласно разпоредбата на чл. 47 ал. 3 от ГПК, като направи опит да връчи книжата както на постоянния, така и на настоящия адрес на длъжника. Видно е от писмените доказателства по делото, че в сключения между „ПИБ“ АД и И. К. Х.- Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., длъжникът е посочил като настоящ адрес: •••••••••, а по делото липсват доказателства да е правен опит за редовно връчване на книжата от ЧСИ Б.В., рег. № 890, на посочения в договора адрес.

Въззивният съд намира че е допуснато и друго нарушение на процедурата по връчване на уведомлението от ЧСИ, запознавайки се със съдържанието на представената по делото разписка от 11.04.2019г. Съдът констатира, че връчването не е осъществено съобразно изискванията на чл. 47, ал. 1 от ГПК, тъй като служителят при ЧСИ е удостоверил, че по сведение на съседи, лицето не живее на адреса и се намира в •••••••••, но връчителят не е изпълнил задължението си да посочи и точно да конкретизира източника на тези данниимето на съседа и на кой адрес същият живее, както и дали живее на същия или на съседен адрес в гр. Гоце Делчев. Това на практика сочи че информацията че лицето на живее на адреса и не може да бъде открито, не може да бъде приета за достоверна, а същата не може и да бъде проверена от съда.

Съставът на ОС Благоевград счита, че след като е залепил уведомление на адреса на длъжника в гр. Гоце Делчев/неясно дали на настоящия или на постоянния адрес/, ЧСИ Б.В., рег. № 890, е бил задължен да състави протокол относно връчване на уведомление за цесия и предсрочна изискуемост, произтичащи от договор за издадване на револвираща международна кредитна карта от 20.06.2007г, в който да е удостоверено на основание чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ начина на връчването на уведомлението, като в този протокол задължително е следвало да се отрази и удостовери- неявяването на адресата или на друго лице от негово име да получи книжата в указания двуседмичен срок по чл. 47 ал. 2 от ГПК. След като не е съставен протокол от ЧСИ, останали са неустановени както датата на изтичане на срока по чл. 47 ал.2 от ГПК, така и липсва удостоверяване на обстоятелството, че в указания в разписката на залепеното уведомление двуседмичен срок, никой не се е явил за да получи книжата за връчване.

Не на последно място, следва да се отчете че към момента на връчване на разписката/11.04.2019г./, вече е било влязло в законна сила- изменението на разпоредбата на чл. 431 ал. 3 от ГПК, с ДВ бр. 86 от 27.10.2017г.. С разпоредбата на чл. 43 от ЗЧСИ е предвидено, че връчването на книжа се извършва при условията и по реда на чл. 37- 58 ГПК. По силата на посоченото препращане, за да се приеме, че е налице редовно връчване на основание чл. 47, ал. 5 ГПК, следва да бъдат предприети последователно посочените в цитираните разпоредби от ГПК процесуални действия, разписани в ал. 1 до ал. 3 на чл. 47 ГПК /включително тези с изм. с ДВ бр. 86 от 2017г./. Съгласно чл. 16, ал. 1 ЗЧСИ както и чл. 431, ал. 3 ГПК, частният съдебен изпълнител има право на достъп до лични данни на длъжника, когато това е нужно за целите на изпълнението. Има се предвид с арг. от цит. разпоредба на чл. 431 ГПК /след изменението й с ДВ, бр. 86/2017г./, информация в съдебните и административните служби, в това число органите на НАП, поделенията на НОИ, на Централния депозитар, на лицата, водещи регистър на държавни ценни книжа, на контролните органи по ЗДвП и др. лица, които водят регистри за имущество или разполагат с данни за неговото имущество. Следователно ЧСИ е бил задължен да положи дължимата грижа да установи местоположението и местоживеенето на длъжника и да направи всичко зависещо от него за да му връчи съобщението лично. ЧСИ Б.В., рег. № 890, е следвало да изиска справка от НОИ за актуален трудов договор на длъжника, действащ към момента на връчването на книжата или за наличието на участие в търговско дружество или фирма на длъжника на територията на страната, т.е. да установи евентуално месторабота, местослуженето или мястото на осъществяване на търговаска дейност от длъжника, съобразно задължението на разпоредбата на чл. 47 ал. 3 пр. последно от ГПК. Като не е изпълнил тези свои задължения, въззивният съд не може да приеме че ЧСИ Б.В., рег. № 890, е изпълнил добросъвестно и в пълен обем всички свои задължения за връчване на уведомлението на длъжника, т.е. че не е положил дължимата грижа за редовното връчване на съобщението, при спазване на всички изисквания на закона, такива каквито същите са предписани като задължение за съда съобразно разпоредбата на чл. 47 ал. 1-3 от ГПК за съда.

Поради изложените съображения от фактическа и правна страна, настоящият състав на ОС Благоевград намира за недоказано твърдението на ищеца, че уведомлението за извършената цесия и обявяване на предсрочната изискуемост е връчено на длъжника чрез ЧСИ при условията на фингирано връчване по смисъла на чл. 47 ал. 5 от ГПК.

Въззивният състав на ОС Благоевград съобрази, че уведомлението за цесия е приложено с исковата молба и е било надлежно връчено лично на ответника И. К. Х., на мястото на неговата месторабота, заедно с препис от ИМ на 06.07.2021г. (л. 40 от първоинстанционното дело). Съобразно трайната съдебна практика, този факт следва да бъде зачетен от съда на основание чл. 235 ал. 3 от ГПК, като длъжникът се счита за надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземанията на стария кредитор към новия с получаване на препис от исковата молба и приложенията към нея /В този смисъл Решение № 78/09.07.2014г. по т.д. № 2352/2013г., ІІ г. о. на ВКС). В тази смисъл е и константна съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК –Решение № 3/16.04.2014г. по т. д. № 1711/2013г. на ВКС, I т. о., Решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., съгласно която, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99 ал. 4 ГПК. С посочените решения на ВКС е прието също така, че извършеното по този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед императивното правило на чл. 235 ал. 3 ГПК.

Въз основа на изложеното, съставът на ОС Благоевград приема за безспорно установено, че в качеството си на цесионер по договор за цесия от 02.04.2018г. ищецът- „Мелон България“ ЕАД се легитимира по настоящото дело като надлежен кредитор за задълженията на ответника- И. К. Х., ЕГН ••••••••••, произтичащи от Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., слючен между него и цедента "Първа инвестиционна банка " АД. Възраженията наведени в тази насока с въззивната жалба са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

Настоящият състав на ОС Благоевград след самостоятелен анализ и оценка на събраните пред РС Гоце Делчев писмени доказателства по делото, приема за безспорно установено и доказано, че „Мелон България“ ЕАД като цесионер и титуляр на прехвърленото вземане и И. К. Х., като длъжник по прехвърленото вземане, са обвързани от валидно облигационно отношение, основано на сключен договор за кредит, тип овърдрафт между „ПИБ“ АД и И. К. Х., ЕГН ••••••••••. Въззивният съд намира за неоснователни в тази връзка наведените доводи с въззивната жалба, че сключения договор за кредит е нищожен, доколкото длъжникът не е бил запознат с действащите ОУ, приложими към сключения договор, за които той се е съгласил да бъдат приложими в отношенията между кредитодателят и кредитополучателя. Пред първоинстанционния съд е представена в оригинал и приета като писмено доказателство цялата преписка от „ПИБ“ АД, във връзка със сключването на процесния Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г. Видно е че е представена декларация от кредитополучателят И. К. Х., подписана лично от него на 22.06.2007г., с която същият декларира че е запознат с ОУ на банката, приложими за издаването и ползването на международни кредитни карти без депозит- чип Visa Classic, като се съгласява към момента на подписването на договора за кредит, тези ОУ да са приложими и към сключения Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А- 0157/20.06.2007г. Всички възражения че кредитополучателят не е бил запознат с ОУ към сключения договор за кредит, въззивният съд намира за недоказани и неоснователни. В този смисъл неоснователни са и възраженията за недействителност на сключения договор за кредит и поради това, че на кредитополучателя не е била предоставена цялата информация за всички съществени елементи от сключения договор и същият не е бил запознат с всички условия на сключвания договор. Въззивният съд намира въз основа на събраните по делото доказателства, че към момента на сключването на процесния Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., на кредитополучателя И. К. Х. на ясен и разбираем езит е била предоставена цялата информация относно условията на сключвания договор, поради което не са налице основания да се приеме че е налице нищожност на договора на осн. чл. 146 от ЗЗП, поради наличието на неравноправни клаузи по сключения договор.

Установява се по безспорен и несъмнен начин от събраните писмени доказателства и заключението на експерта по приетата СИЕ, че длъжникът И. К. Х. е заплащал частично дължимите суми по договора за овърдрафт, след което е последвало неизпълнение на задълженията на кредитополучателя за връщането на усвоените суми в рамките на отпуснатия му кредитен лимит, съгласно постигнатите договорки със сключения договор за потребителски кредит, като длъжникът е изпаднал в просрочие за дължимите към банката погасителни плащания, а след 17.02.2014г. изцяло е преустановил насрещната си престация по сключения договор. Установява се по безспорен и несъмнен начин от заключението на експерта по изслушаната по делото съдебно икономическа експертиза, че и към момента на предявяването на исковете по настоящото дело пред съда/22.08.2019г./, общия размер на непогасените задължения по договора за кредит от длъжника И. К. Х., са в размер на 3000.00лв.- за просрочена главница. И към момента на изготвянето на експертизата не е погасена дължимата главница в размер на 3000лв., колкото е и отпуснатата сума като кредитен лимит.

Поради изложените вече съображения по-горе в мотивите към настоящото въззивно решение, съставът на ОС Благоевград намира че е налице нередовно връчване на уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост от ЧСИ Б.В., рег. № 890, на длъжника И. К. Х. при условията на фингирано връчване по смисъла на чл. 47 ал. 5 от ГПК. Правото да бъде обявена предсрочна изискуемост от страна на кредитора е преобразуващо право, което за да бъде надлежно упражнено следва да достигне до знанието на длъжника, като в противен случай същото не може да бъде редовно упражнено. Въззивният съд намира, че макар да са били налице материалноправните предпоставки, съобрано разпоредбата на чл. 28 б. „а“ от ОУ към сключения договор за кредит за преобразуване на кредита, потестативното право на кредитора цесионер- „Мелон България“ ЕАД, не е било реализирано поради ненадлежното връчване на изявлението за преобразуване на кредита на длъжника. Съобразно т. 1 от ТР № 8/02.04.2019г. на ВКС, по т.д. № 8/2017г. на ОСГТК, приема се че е допустимо предявения по чл. 422 от ГПК иск за установяване на дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била редовно обявена на длъжника, преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, пред съда по заповедното производство.

С въззивната жалба основното оплакване за недължимост на вземането на „Мелон България“ ЕАД е основано на доводи че същото е погасено по давност, като въззивният съд обвързан от оплакванията с въззивната жалба дължи отговор на своевременно наведеното възражение от ответника по делото.

От събраните по делото доказателства установява се по несъмнен начин, че е налице сключен договор за кредит- овърдрафт, с кредитен лимит от 3000 лева, по силата на който, на ответника е предадена кредитна карта с чип Visa Classic. Както се установява от заключението на експерта по приетата СИЕ пред РС Гоце Делчев, отвеникът е осъществил множество транзакции, чрез предоставената му кредитна карта- първата на 25.06.2007г., а последната - на 21.05.2013г. В писменото си заключение вещото лице е категорично, че към дата 20.06.2013г., отпуснатия кредитен лимит в размер на 3000лв. е бил изчерпан изцяло от кредитополучателя, като след тази дата длъжника е можел да извършва действия само по възстановяване на дължимите вноски, но е за теглене на нови суми по договора, тъй като е бил с изцяло изчерпан кредитен лимит.

Настоящият въззивен състав изцяло споделя възприетия от първоинстанционния съд извод, че по отношение на вземанията за главница, произтичащи от процесния договор за банков кредит № 211-LD-R-00385/28.03.2013 г., приложение намира общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Така от мотивите на ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС се налага извод, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. За разлика от периодичните плащания, всяко едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения, при договора за заем задължението е неделимо, поради което посочените изисквания не са налице. По отношение на договора за кредит нито задължението на банката – кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се. В този смисъл е и трайно установена е практиката на ВКС, с която се застъпва становището, че при разсрочване на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респективно при уговорка плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не е налице периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Фактът, че е уговорено връщането на сумата да стане чрез погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания, а съставлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части – арг. чл. 66 ЗЗД – в този смисъл са решение № 261/12.07.2011 г. по гр. дело № 795/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 28/05.04.2012 г. по гр. дело № 523/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 93/27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г., I т. о., ВКС, решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г., I т. о., ВКС, решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г., II т. о., ВКС и др., с които се приема, че отделните погасителни вноски по предоставения заем представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е общият 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.

По своята правна същност, давността представлява период от време, свързан с бездействие на кредитора. След изтичането на период от пет години приложимата давност за главницата в процесния случай, кредиторовата пасивност рефлектира върху вземането и същото от притезание се трансформира в естествено право,т.е. губи се възможността да бъде събрано по принудителен ред. Съобразно нормата на чл. 114 ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Предвид това, за да се прецени дали процесните вземания са погасени по давност, следва да се дефинира моментът, в който за тях е настъпила изискуемостта.

Съобразно гл. I, т. 1, б. "з", изр. "второ" от действащите към момента на сключване на процесния договор общи условия определяща „падежа“ на погасителните вноски, посочено е че "за дата на падежа се счита всяко 5- то число от месеца, а ако то е неработен ден, дата на падежа е първият следващ работен ден". Същевременно, гл. VI- та, т. 14 от ОУ е разписано, че за усвоения овърдрафт Титулярят ползва гратисен период от 45 дни и ако в този срок погаси пълния размер на дебитното салдо по сметката си, формирано до края на последния отчетен период, банката не начислява лихва (тоест, лихва се начислява след изтичането на период от 45 дни). Тълкувайки съдържанието на двете посочени клаузи от общите условия, съдът счита, че падежът за всеки ползван овърдрафт настъпва на пето число всеки месец, като след тази дата, главницата става изискуема /кредиторът може да иска изпълнение/. Лихва върху ползвания финансов ресурс обаче, страните са се договорили да се дължи след изтичане на срок от 45 дни, след съответната транзакция. Следва да се посочи и че кредитътовърдрафт разкрива специфика, съпоставено със стандартния тип кредитно финансиране. При последното, сумата се усвоява веднага или на предварително ясни периоди и траншове. При кредита- овърдрафт, е налице определен кредитен лимит по разплащателната сметка на длъжника - в случая 3000 лева. Същият се усвоява по избран начин и период от длъжника, като последният може да дава нареждания и над разполагаемите суми по разплащателната си сметка. Предвид това, релевантно за началния момент, от който ще се отброява давността е датата на последното осъщественото усвояване на парични средва от ответника преди изчерпване на пълния кредитен лимит.

В процесния случай, съобразно заключението на вещото лице, ответникът е усвоил общо сумата в размер от 3000 лева, отпусната му като кредитен лимит към дата 20.06.2013г. Съобразно уговореното между страните ( гл. I, т. 1, б. "з" от общите условия) и горепосочените особености на кредита овърдрафт, падежът на вземането за главницата следва да се отброява от 05- то число на месеца, следващ последната транзакция- тоест, изискуемостта настъпва на 05.07.2013г. Становището на настоящия състав на въззивния съд е, че именно от тази дата следва да се отброява и петгодишният период за погасяване по давност на вземането за главницата. Същият е изтекъл на 05.07.2018г., като до посочения момент не са осъществявани действия, които биха прекъснали или спрели теченето на срока на давността. Следва да се посочи, че заявлението за издаване на заповед за парично задължение по чл. 410 от ГПК, подадена от кредитора „Мелон България“ ЕАД /по повод на което е издадена заповед за изпълнение и впоследствие е образувано исково производство/ е подадено пред съда по заповедното производство, едва на 17.07.2019г.- доста след изтичането на 5 годишния срок на погасителната давност за дължимата главница. За яснота и пълнота на изложението, въззивният съд счита за нужно да посочи следното: длъжникът е осъществявал погашения на вземанията по процесния договор, като последното такова е от дата 17.02.2014г. Внасянето на погасителни вноски от длъжника /за които се установява, че са частични/, не са в състояние да прекъснат давността, доколкото, за да се приеме, че е налице признание на дълга, то следва да са налице изявление или действие, което признава не само неговото основание, но и неговия размер. В случая, с факта на извършено частично плащане, би могло да се приеме, че длъжникът признава единствено основанието за вземането, но не и неговия размер. Всъщност, дори и да се приеме, че е налице пълно признание на основанието и размера, последното плащане е от дата 17.02.2014г. Отброявано от този момент, петгодишният срок за погасяване на вземането е изтекъл на 17.02.2019г., което отново е преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, с което несъмнено е можело да се прекъсне теченето на срока на погасителната давност. Към този момент обаче срока по чл. 110 от ЗЗД е бил изтекъл и вземането за главница от 3000лв. по процесния договор за кредит е било погасено по давност.

Съобразно нормата на чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Предвид гореизложеното и доколкото се установява, че кредиторовото вземане за главницата е погасено по давност, то същото се отнася и за акцесорните вземания, касаещи договорна, наказателна и мораторна лихва.

Следва за пълнота на настоящото изложение, да бъдат изложени съображения, че настоящият състав на ОС Благоевград намира, че предвиденото в разпоредбата на чл. 36.1 от ОУ към договора за овърдрафт с карта с чип Visa Classic, автоматично продължаване на срока на сключения договор, при липса на изрично волеизявление за прекратяване на договора от кредитора или от длъжника, е без правно значение за изтичането на срока на погасителната давност в настоящия казус. Наистина в ОУ приложими към процесния договор за кредит е предвидена хипотеза за удължаване на срока на сключения договор за овърдрафт с една година, при специалните условия предвидени в цитираната разпоредба. Съставът на ОС Благоевград намира, че с цитираната разпоредба е предвидено автоматично удължаване на срока на сключения договор, каквото несъмнено е настъпило и с процесния Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г. Удължаването на срока на сключения договор за овърдрафт в настоящия казус, не води до промяна в началната дата от която е станало изискуемо плащането на усвоената главница по договора, тъй като с удължаването на сроковете, не са угворени различни падежи за погасителните вноски, различни от уговорените с началния договор за овърдрафт. След като към дата 20.06.2013г. е бил изцяло изчерпан отпуснатия кредитен лимит от 3000лв., като кредитополучателят е бил усвоил изцяло отпуснатата му в заем сума, то към 05.07.2013г., изисуеми са били всички вноски за погасяване на сумата за главница, т.е. вземането за главница е било изцяло изискуемо и дължимо съобразно предвиденото в чл. 114 от ЗЗД. Промяната на срока на договора по реда на чл. 36.1 от ОУ, към сключения договор за овърдрафт, не води до промяна и на падежите на изискуемите вноски за главница, т.е. именно от дата 05.07.2013г. е започнал да тече и срока по чл. 110 от ЗЗД за тяхното погасяване.

Обжалваното решение на РС Благоевград следва на основание чл. 271 ал.1 от ГПК да бъде отменено като неправилно в частта му, в която съставът на РС Гоце Делчев е уважил предявения иск по чл. 422 от ГПК за сумата 3000лв.- неизплатена главница по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 30РКО-А-0157/20.06.2007г., като вместо това следва предявения иск в тази му част да бъде отхвърлен като неоснователен, тъй като вземането за главница е погасено по давност, както и в частта му за разноските, поради промяната на правния резултат.

Обжалваното Решение № 9390/09.07.2025г., постановено по гр.д. № 968/2019г. по описа на РС - Гоце Делчев, следва да бъде обезсилено от въззивния съд в частта му, в която е уважен предявения иск по чл. 422 от ГПК за претендираната сума от 2 520лв.- част от просрочената договорна и наказателна лихва, начислена на основание т. 7 и т. 8 от Договора за кредит/28% на годишна база/, за тригодишен период- от 17.07.2016г. до 17.07.2019г., като недопустимо. Следва на осн.чл. 78 ал.3 от ГПК, да бъде осъден ищеца „Мелон България“ ЕАД, да заплати на ответника И. К. Х., ЕГН ••••••••••, сумата 850лв. за адвокатски хонорар, съставляващи разноски пред първата съдебна инстанция.

С оглед на изхода на делото пред настоящата съдебна инстанция и поради уважаването на въззивната жалба, следва да бъде осъдено въззиваемото дружество- „Мелон България“ ЕАД, да заплати на въззвника И. К. Х., сумата 320евро, за разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.

Водим от горното и на основание чл. 271 ал.1 от ГПК , съдът