Решение № 75 от 26.4.2022 г. на Окръжен съд - Видин по дело № 78/2022 г.

Производството е по реда на Дял втори, Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/. С решение №10/10.01.2022 г. по гр.д.№20211320101643 по описа на Районен съд-В. по описа за 2021 г. е осъден К. С. А. с ЕГН •••••••••• от гр. В. да заплати на Община В. представлявана от кмета д-р Ц. Ц. с ЕИК. с адрес: гр. В. сумата от 679.78 лева, представляваща получено обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба - 29.07.2021г. до окончателното плащане, както и сумата в общ размер от 200.00 лева - разноски по делото. Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от КР. СТ. АНГ. със съдебен адрес: гр.В..Иска се обжалваното решение да бъде отменено изцяло като неправилно и незаконосъобразно и да се постанови ново, е което да се отхвърли предявеният от Община В. иск за заплащане на сумата от 679, 78лв. Сочи, че първоначално предявеният иск пред ВРС бил по реда на чл.222 от КТ, предявен като насрещен иск, но отделен в отделно производство, като впоследствие Съдът приел, че правната квалификация е чл.55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД. След промяната на правната квалификация не била направена конкретизация на исковата молба, а било преминато към производство по чл.55 ЗЗД. Счита, че производството е следвало да бъде прекратено, тъй като исковата молба се разминавала с приетата от съда правна квалификация, като от страна на ищеца не била постъпила конкретизация на исковата молба и съответно време за становище и отговор по вече новата правна квалификация. Поддържа, че в конкретния случай Съдът се бил произнесъл по непредявен иск, което било самостоятелно основание за отмяна на първоинстанционното решение. Поддържа, че Съдът бил приел, че след прекратяване на трудовото правоотношение въззивникът бил получил без основание сумата от 679, 78лв., която според мотивите на Съда следвало да върне, тъй като неоснователно се бил обогатил с процесната сума. Видно от доказателствата по делото и изготвената съдебноикономическа експертиза, въззивникът бил получил сумата от 250 лв., представляваща обезщетение по чл.225 КТ за един месец след прекратяване на трудовото му правоотношение, която сума му била изплатена на дата 21.04.2020г. за оставането без работа за 1 месец след прекратяване на трудовото ми правоотношение. Сочи, че впоследствие на два пъти били преведени не на него, а на НАП сумите общо от 429, 78лв., т.е. както посочило и вещото лице в съдебно заседание, сумите били преведени на НАП, а не на въззивника, т.е. на него не му било изплащано повече обезщетение от 250 лв., а остатъкът от сумата защо била преведена на НАП, не станало ясно. След като се търсела от него сумата от 679, 78лв., а той реално бил получил обезщетение по чл.225 от КТ в размер на 250лв., преведени по личната му банкова сметка, то неправилно бил осъден за цялата сума. Счита, че не се бил обогатил неоснователно със сума, която реално не е получил. Обезщетението по чл.225 от КТ се изплащало по посочена от него банкова сметка, по която, видно от СИЕ, била получена само сумата от 250лв., като друга сума по банковата сметка не е постъпвала. Твърди, че институтът на чл.55, ал.1, предл.З от ЗЗД постановявал, че който е получил нещо на отпаднало основание, е длъжен да го върне. Съдът бил приел, че жалбоподателят неоснователно бил задържал сумата от 679, 78лв., а всъщност това не било така, тъй като ако той неоснователно задължал сума, то тя била 250лв., изплатени като обезщетение, видно и от вносната бележка, представена по делото. Неоснователно и без никаква логика остатъкът от сумата бил преведен на НАП, въпреки че в заповедта на Кмета на община В. било описано, че следвало персонално на него да му се изплати обезщетение за оставане без работа за 1 месец по чл. 225 КТ. Защо и каква била причината счетоводството на Община В. да изплати на НАП сумата от 429, 78лв. не станало ясно. Обезщетението по чл.225 КТ се изплащало лично на работника, а в конкретния случай не било така. Освен това в мотивите си Съдът приемал, че въззивникът е получил покана за доброволно плащане на процесната сума, но не бил представил доказателства за плащането й. В отговора на исковата си молба изрично бил посочил, че банковата сметка, която му е посочена в поканата за доброволно изпълнение, била грешна, като и до момента покана за плащане с вярна банкова сметка не бил получавал. Поддържа, че дори да искал да плати по поканата, то ако платял по посочената банкова сметка, преводът щял да се върне, тъй като била посочена банкова сметка, по която се плащат местни данъци и местни такси. Видно било, че самият ищец целял объркване и предприемане на неправомерни похвати, които да доведат до образуване на съдебни дела против въззивника. По отношение на присъденото по чл.225 от КТ обезщетение с влязло в сила решение по гр.д.№ 655/2020г. ВРС, с което бил възстановен на работа при ответника и му било присъдено обезщетение по чл.225 КТ за шест месеца, се поддържа, че това обаче е обезщетение на друго основание, различно от чл. 222 КТ. В конкретния случай Съдът приемал, че на въззивника му е изплатено два пъти обезщетение за оставане без работа, което не споделял. Основанието на обезщетението по чл.222, ал.1 КТ било при уволнение на друго основание, а по чл.225 от КТ било за оставане без работа поради признато от съда незаконно уволнение, т.е. двете обезщетения били коренно различни. В този смисъл неправилно съда бил приел, че обезщетението по чл.222 от КТ е включено в обезщетението по чл.225 КТ по гр.д.№ 655/2020г. по описа на ВРС, потвърдено с решение на ВОС и влязло в сила през м.март 2021г. Въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, в който изрозява подробни доводи относно неоснователността на последната. Видинският окръжен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, прие за установено от фактическа страна следното: Делото пред Районен съд-В. е образувано по искова молба от Община В., представлявана от кмета д-р Ц. Ц. против КР. СТ. АНГ. от гр. В., с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.Твърди се в исковата молба, че ответникът е поискал да му бъде изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ за периода от 09.03.2020г. до 09.04.2020г. поради оставане без работа и че е представил декларация и служебна бележка от Агенция по заетостта.Твърди, че със Заповед от 14.04.2020г. на кмета на община В. на ответника е изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ за оставане без работа за един месец от 10.03.2020 г. до 09.04.2020 г. в общ размер на 679.78 лева. Посочва се също, че на ответника е изплатено и обезщетение за оставане без работа за времето от 10.03.2020 г. до 10.09.2020 г. в размер на 4471.20 лева въз основа на влязло в законна сила на 22.03.2021 г. решение № 724/29.10.2020 г. по гр.д. № 655/2020 г. по описа на РС - В.. Поддържа се, че така общината за месец март - месец април 2020 г. е платила двойно обезщетение на ответника. До последния била изпратена покана за доброволно изпълнение, получена на 08.06.2021 г., но плащане не последвало. Иска да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 679.78 лева, представляваща заплатено от Община В. обезщетение за времето, през което лицето е останало без работа на основание чл. 222, ал. 1 от КТ, като недължимо получена, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане. В едномесечния срок от ответника, е постъпил отговор със становище по предявения иск. Искът е оспорен като неоснователен и недоказан. От приложената Заповед № ПО-02-14-22/09.03.2020г. на кмета на Община В. (л.22 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. )е видно, че трудовото правоотношение на ответника е прекратено на основание чл. 328, ал.1, т.2 от КТ поради съкращаване на щата. С Декларация от 09.04.2020 г. (л.8 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. )ответникът е декларирал, че за периода от 10.03.2020 г. до 09.04.2020 г. не е работил по трудово правоотношение, поради което е поискал от работодателя да му заплати обезщетение по чл. 222 от КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение. Представил е служебна бележка от Агенция по заетостта, Дирекция “Бюро по труда“ – В. (л.20 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. ) относно това, че е регистриран като търсещо работа лице по постоянен адрес за периода след 12.03.2020 г. Със Заповед № П0-02-20-32/14.04.2020 г. на Кмета на Община В. (л.21 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. )е наредено на ответника да се изплати обезщетение за оставане без работа по чл. 222 ал. 1 от КТ за времето от 10.03.2020 г. до 09.04.2020 г. По делото е представен фиш за заплата на ответника за м. март 2020 г. (л.11 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. ), от който е видно че на ответника е начислено обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220 от КТ в размер на 827.99 лева, обезщетение за неползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на 2 277.00 лева и обезщетение по чл. 222 ал.1 от КТ в размер на 576.00 лева. От представения фиш за м. април 2020г. (л.12 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. )е видно, че на ответника е начислено обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ в размер на още 250.00 лева. От представените по делото платежни нареждания с дата 21.04.2020 г. се установява, че на ответника е изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ в размер на 250.00 лева, а остатъкът в общ размер от 429.78 лева е преведен по наложен му запор по изпълнително дело №5140000032/2014 г. на ТД на НАП. От представения по делото препис на решение № 724/29.10.2020г., постановено по гр.д. № 655/2020г. по описа на РС - В. (л.17- 19 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. ), е видно, съдът е признал уволнението за незаконно и е отменил заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и е възстановил ответника на заеманата преди уволнението длъжност. Със същото решение ищцовата община е осъдена да заплати на ответника сумата 4471.20 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа за периода от 10.03.2020г. до 10.09.2020г. С молба от 01.04.2021г. (л.7 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. )ответникът е заявил, че се явява на работа, както и че е поискал да му бъде изплатено присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ. Със Заповед № ПО-02-13-123/01.04.2021г. на Кмета на Община В. ответникът е възстановен на заеманата длъжност. Видно от платежно нареждане от 08.04.2021 г. на ответника е изплатено дължимото му се обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ(л.10 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. ). С покана за доброволно изпълнение от 19.05.2021г., получена от ответника на 08.06.2021 г., последният е поканен в седемдневен срок от получаването да възстанови на Община В. платеното му обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ в размер на 679.78 лева за оставане без работа за времето от 10.03.2020 г. до 09.04.2020 г. От заключението на вещото лице Е. С. В. по назначената съдебно - икономическа експертиза (л.55-56 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. ) се установява, че на ответника е начислен брутен размер на обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ от 828.00 лева. След приспадане на начислените лични удръжки от 148.22 лева, чистата сума за получаване е в размер на 679.78 лева. От тази сума на ответника са преведени 250.00 лева, а остатъкът от 429.78 лева е преведен по запор на ответника в ТД на НАП. Вещото лице е посочило също, че на ответника е изплатено обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ в размер на 4471.20 лева. Според заключението, периодът 10.03.2020г. до 09.04.2020г., за който е изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ, е включен и в присъденото от съда обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ. Така установената фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от събраните по делото и неоспорени от страните писмени доказателства и от заключението на вещото лице, също неоспорено от страните.Налице е единствено спор относно приложимия закон. След като взе предвид събраните по делото доказателства, Окръжен съд-Видин приема за установено от правна страна следното: Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г. Съгласно задължителните указания и разясненията относно правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на същото -само за приложението на императивни материал но правни норми и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище; като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за произнасяне от въззивния съд. Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна, поради следните съображения: Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.трето от ЗЗД за връщане на дадено на отпаднало основание. Предпоставките на института на неоснователното обогатяване са получаване на нещо от едно лице и отсъствие на основание за това получаване. Получаването предпоставя "даване" и е фактическо действие, което подлежи на доказване от ищеца, като съобразно правилото на чл.55, ал.1 от ЗЗД и трайно установената съдебна практика районният съд в доклада по делото (л.8 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. ) правилно е разпределил доказателствената тежест, като е указал, че в тежест на ищеца е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника е да установи, че е налице основание за получаване на това плащане, респ. задържане на полученото. В случая ищецът е установил по безспорен начин, че е платил на ответника с три платежни нареждания сумата от 679.78 лева обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ-сумата от 250.00 лева е платена на ответника, а остатъкът е платен по наложен на ответника запор в ТД на НАП. Установил е също, че е платил и сумата от 4471.20 лева - обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ. По делото не само че са представени каквито и да било доказателства, че ответникът е върнал сумата, и такива твърдения не са навеждани от него. Не са налице и каквито и да било правни основания за задържане на платената сума от ответника на правно основание. Районният съд е изложил законосъобразни и убедителни доводи относно това, че с обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ се цели да се да възстановят в патримониума на работника вредите (пропуснати ползи), понесени от оставането му без работа вследствие уволнението и че същата е целта и на обезщетението по чл. 222, ал. 1 от КТ, поради което двете обезщетения не могат да се кумулират, тъй като това би довело до двойно обезщетяване на работника за едни и същи вреди - тези от оставането му без работа през периода след уволнението, покрит от горните обезщетения. Ето защо, след отмяната на уволнението като незаконно, работникът дължи връщането на изплатените като обезщетения на това основание суми, при условията на чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД. От представените по делото писмени доказателства и от неоспореното заключение на вещото лице се установява по категоричен начин, че за времето от 10.03.2020 г. до 09.04.2020 г. на ответника са платени две обезщетения за едно и също обстоятелство - оставане без работа, поради което е законосъобразен изводът на районния съд, че ответникът се е обогатил неоснователно със сумата от 679.78 лева и че същият дължи връщане на тази сума. Неоснователни са развитите във въззивната жалба доводи относно това, че първоначално предявеният иск от страна на Община В. е бил с правна квалификация по чл. 222 от КТ, а впоследствие съдът е приел, че правната квалификация е по чл. 55 от ЗЗД, както и че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Районният съд в доклада по делото (л.38-39 от гр.д.1643/2021 г. по описа на Районен съд-В. ) е дал правна квалификация на предявения иск по чл. 55 ЗЗД, като никъде не е посочена друга правна квалификация освен тази по чл. 55 ЗЗД. Правната квалификация по чл. 55 ЗЗД е дадена с Определение № 632/21.10.2021 г. в доклада на съда, където е посочено, че предявеният иск е за връщане на платено обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ поради недължимост, като съдът е разпределил доказателствената тежест съобразно правилата на неоснователното обогатяване. Докладът е връчен на жалбоподателя К.А., като му е указано да вземе становище по доклада, в това число и по определената от съда правна квалификация на иска по чл.55 ЗЗД най-късно в първото по делото заседание и че в противен случай същият ще загуби тази възможност.Въззивникът К.С., представляван от своя пълномощник адв.Л. обаче не е възразил в откритото съдебно заседание на 15.11.2021 г. срещу така определената от съда правна квалификация на иска и докладът по делото е приет за окончателен от съда по делото. Районният съд е дал правилна правна квалификация на иска по чл.55, ал.1 от ЗЗД, посочил е същата правна квалификация и в доклада по делото, поради което не може да се сподели тезата на въззивника, че съдът се е произнесъл по непредявен иск.