Решение № 285 от 15.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 8808/2024 г.

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 8698/13.05.2024 г., постановено по гр. д. № 40515/2023 г. по описа на СРС, ГО, 170 състав, е отхвърлен изцяло предявеният от „ЗЕАД Булстрад Виена иншурънс груп” ЕАД срещу „ЗАД ОЗК застраховане” АД иск по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 411 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи заплащане на ищеца на сумата 1583,69 лева, представляваща застрахователно обезщетение, платено по застраховка „Каско”- застрахователна полица № 4704210281001759, обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 11.05.2022 г., за което е образувана щета № 470421222225126, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 20214/ 2023г. по описа на Софийски районен съд.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „ЗЕАД Булстрад Виена иншурънс груп” ЕАД, в която се излагат доводи за неправилност. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел наличие на съпричиняване от страна на водача на влекача „Скания“, тъй като доказателствата по делото сочат, че той се е движил със съобразена скорост, не е нарушил правилата за движение и е реагирал своевременно и адекватно на възникналата опасност. За разлика от това, изключителната вина за ПТП от 11.05.2022 г. се дължи на водача на автомобила „МАН“, който е предприел забранена и опасна маневра за обратен завой и рязко спиране на автомагистрала „Струма“, непосредствено преди тунел „Люлин“, без сигнализация и при интензивен трафик, в нарушение на множество разпоредби на ЗДвП. Първоинстанционният съд неправилно е интерпретирал местоположението и траекторията на движение на двете МПС, както и условията, при които е настъпило ПТП, като не е съобразил, че на мястото е било забранено както спирането, така и извършването на обратен завой. Не е отчетено и обстоятелството, че извънсъдебното плащане от ответника представлява признание относно механизма и вината за настъпване на ПТП. От доказателствата по делото безспорно се установявало, че щетите по застрахования при ищеца автомобил „Скания“ са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП и че стойността за възстановяването му надвишава изплатеното застрахователно обезщетение. Налице били всички предпоставки на чл. 411 КЗ, поради което ответникът дължи заплащане на претендираната сума от 1583,69 лв., като изводът за равностойно съпричиняване е неправилен, необоснован и противоречи на събраните доказателства.

Въззивникът-ответник моли съда да отмени първоинстанционното решение в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „ЗАД ОЗК застраховане” АД. Излага, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и постановено след цялостна и обективна преценка на всички събрани доказателства. Съдът правилно е установил фактическата обстановка, като ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване механизма на ПТП, нито изключителна вина на водача на автомобила „МАН“. От свидетелските показания и заключението на съдебно-автотехническата експертиза се установява съпричиняване, като вина за настъпване на произшествието носят и двамата водачи. Не е доказано твърдението, че водачът на „Скания“ не е имал възможност да предотврати удара, като напротив – същият е нарушил чл. 23, ал. 1 ЗДвП, движейки се на недостатъчна дистанция. Поради това правилно първоинстанционният съд не е кредитирал изцяло показанията на свидетеля А., които са приети за нелогични, вътрешно противоречиви и несъответстващи на останалия доказателствен материал.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбите са подадени в срок от легитимирани да обжалват първоинстанционния съдебен акт страни. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Предявен е иск по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 411 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД от „ЗЕАД Булстрад Виена иншурънс груп” ЕАД срещу „ЗАД ОЗК застраховане” АД з а признаване за установено, че ответникът дължи заплащане на ищеца на сумата 1583,69 лева, представляваща застрахователно обезщетение, платено по застраховка „Каско”- застрахователна полица № 4704210281001759, обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 11.05.2022 г., за което е образувана щета № 470421222225126, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 20214/ 2023г. по описа на Софийски районен съд.

Основният спор в настоящото въззивно производство е съсредоточен върху въпросът – какъв е механизмът на настъпване на процесното ПТП и в частност – чие е противоправното поведение, в причинна връзка с което са настъпили вредите.

По иска с правно основание 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД:

Според чл. 343, ал. 1 КЗ с договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати застрахователно обезщетение или сума.

Правопораждащият фактически състав за присъждане на регресната претенция за застрахователно обезщетение включва следните елементи:

1. Наличие на валиден договор за имуществено застраховане, сключен между ищеца като застраховател и собственика на увредения в резултат на ПТП автомобил;

2. Заплащане на застрахователното обезщетение от ищеца - застраховател на застрахования в изпълнение на сключения между тях договор;

3. Отговорност на предизвикалия ПТП водач по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, възникнала при осъществяване изискуемите елементи на непозволеното увреждане - деяние, противоправност, настъпили в причинна връзка с деянието вреди и вина, която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага;

4. Наличие на валидно застрахователно правоотношение между деликвента и ответника по застраховка „Гражданска отговорност“.

Правилно първоинстанционният съд е установил фактическа обстановка по делото въз основа на представените писмени доказателства. В тази връзка по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните факти:

Между страните е безспорно и правилно е установено въз основа на събраните доказателства в първоинстанционното решение наличието на валиден договор за имуществено застраховане по застраховка „Каско“, обективирана в застрахователна полица № 4704210281001759, с период на застрахователно покритие 26.06.2021 г. -25.06.2022 г., сключен между ищеца като застраховател и собственика на увредения в резултат на ПТП влекач с марка и модел „Скания“.

На следващо място е безспорно и се установява от представените доказателства, че към момента на ПТП при ответника е имало валидна сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, обективирана в застрахователна полица № BG/23/121002240644 за специален автомобил марка „МАН“ с рег. ••••••••

На 11.05.2022 г., около 13:15 часа на Автомагистрала „Струма“ по посока гр. Перник, непосредствено преди тунел „Люлин“, е настъпило ПТП с участието на товарен автомобил „Скания G410“ с peг. № •••••••• и товарен автомобил „Ман 6.100“ с peг. № •••••••• като на влекача са увредени следните елементи – лайсна фар, преден ляв калник, декоративен мигач, лява джанта. За настъпилото ПТП е съставен двустранен констативен протокол за ПТП от 11.05.2022 г.

Във връзка с ПТП-то била образувана застрахователна преписка (именувана „щета“) № 470421222225126, като на сервиза, който бил извършил ремонта била изплатена сумата от 3147,37 лева с превод от 11.10.2022 г., а освен това били сторени и ликвидационни разходи в размер на 15,00 лева.

Предвид липсата на съответни доводи за оспорване на изложените обстоятелства съдът на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, които стават част от правните съждения на настоящото решение.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит в качеството на свидетели на участниците в ПТП – Д.С. А., водач на товарен автомобил „Скания G410“, и Б.С.Р., водач на товарен автомобил „Ман 6.100“.

В показанията си свидетелят Д.С. А. излага, че при движение в лявата лента на АМ „Струма“ преди тунел „Люлин“, със съобразена и намаляваща скорост, автомобил „Пътна помощ“ внезапно е излязъл от отбивка, пресякъл платната, рязко е намалил и спрял без сигнализация, за да извърши обратен завой, като му е затворил лентата. Поради наличие на други превозни средства в дясната лента и внезапното спиране не е имал възможност да избегне удара, въпреки предприето аварийно спиране, като потвърждава отразения в констативния протокол механизъм на ПТП. Показанията на Д.С. А. издават известни вътрешни противоречия, като се установява и доизграждане на версията му в процеса на разпита целяща изключване на собствения му принос за настъпването на ПТП, които намаляват доказателствената им стойност за изключителна вина на водача на товарен автомобил „Ман 6.100“. На първо място, свидетелят едновременно твърди, че е наблюдавал „Пътната помощ“ от разстояние и е имал време да формира очакване, че тя „ще си се движи в лявата лента“, но в следващото описание сочи друга посока на движение и динамика на развитие на ситуацията – „Пътната помощ“ „внезапно“ излязла от отбивката, „пресекла“ платната, „точно преди тунела“ тръгнала да прави обратен завой, „намалила рязко“ и „спряла“. На второ място свидетелят твърди, че съзнателно е предприел изпреварване с престрояване за движение в лявата лента, за да избегне бавните камиони в дясната, при което логически следва да е увеличил скоростния си диференциал спрямо потока и е поел риск да не разполага с достатъчна дистанция до правещия маневра товарен автомобил „Ман 6.100“. Изложеното в показанията водят към извод за недооценка на риска при изпреварване в зона преди тунел с ограничение на скоростта.

Свидетелят Б.С.Р. заявява, че през 2022 г., през деня, на автомагистрала „Люлин“ преди втория тунел е управлявал автомобил „Пътна помощ“, с който е превозвал аварирал автомобил. Поради невъзможност да спре вдясно, е спрял между двата тунела в празното пространство вляво, за да обезопаси автомобила, като твърди, че е бил със включени аварийни светлини и сигнализация. Около една–две минути след спирането, докато слизал от автомобила, товарен автомобил с гондола, който изпреварвал друг камион, рязко набил спирачки, поднесъл и леко го ударил отзад, като причинил минимални щети. Свидетелят поддържа, че по време на удара неговият автомобил е бил в покой и извън активната лента за движение, макар и на минимално разстояние от нея. Свидетелят поддържа, че движението е било интензивно и че именно изпреварваща маневра на товарния автомобил, последвана от внезапно спиране и поднасяне, е довела до удара. При допълнителни въпроси уточнява, че мястото между двата тунела е тясно и дава оценка, че автомобилът му може да е бил минимално извън ивицата – „около 10–15 см“. Показанията на Д.С. А. са вътрешно логични, последователни и взаимно допълващи се. Не се констатират съществени вътрешни противоречия, които да компрометират достоверността на свидетелските му показания относно механизма на настъпване на ПТП.

При съпоставянето на свидетелските им показания с единственото друго пряко доказателство – двустранният протокол, съдът намира, че изложеното от водача на товарен автомобил „Ман 6.100“ отговаря в по-пълна степен на удостовереното в писменото доказателство, логически свързани са, непротиворечиви и детайлни, поради което съдът ги кредитира изцяло.

Изложеното от свидетелите и написаното в протокола за ПТП съответстват на заключението на вещото лице по изслушаната САТЕ, която не е оспорена от страните и е изяснила обосновано изводите си, поради което съдът я кредитира изцяло. Изяснено е, че ПТП е настъпило при следния механизъм –на 11.05.2022 г. около 13:15 ч., на автомагистрала „Струма“ в посока гр. Перник, непосредствено преди тунел „Люлин“, е настъпило пътнотранспортно произшествие между товарен автомобил „Ман 6.100“ с рег. № ••••••••и движещия се зад него товарен автомобил „Скания G410“ с рег. № ••••••••. Произшествието е реализирано в изпреварващата (лява) лента за движение, при еднопосочно пътно платно с две ленти, обозначено с пътна маркировка и пътни знаци, въвеждащи ограничение на скоростта и забрана за изпреварване. Експертизата категорично сочи, че непосредствената и основна техническа причина за настъпване на ПТП е поведението на водача на товарния автомобил „Ман“, който е предприел маневра за отклонение и обратен завой наляво в участък, в който такава маневра е забранена. От техническа гледна точка се установява, че именно това действие е довело до съприкосновението между двете превозни средства и до настъпването на вредоносния резултат. Вещото лице изрично посочва, че водачът на автомобила „Ман“ е разполагал с техническа възможност да предотврати произшествието, ако не беше предприел маневрата за обратен завой наляво. Експертизата да отбелязва хипотетична възможност за предотвратяване на ПТП и от страна на водача на „Скания“ при изчакване на приключване на маневрата, този извод е направен при липса на конкретни данни за скоростите и поведението на участниците и не дерогира категоричния технически извод, че причината за произшествието е неправомерното поведение на водача на „Ман“. Заключението е достигнало до извода, че щетите по товарен автомобил „Скания G410“ срег. № ••••••••, се намират в причинно - следствена връзка с настъпилото на 11.05.2022 г. произшествие на Автомагистрала „ Струма“. Заключението по САТЕ допълва изложеното в свидетелските показания, че поведението и на двамата водачи се явява определящият и причинно-обуславящ фактор за настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие.

По изложените съображения правилно предявеният иск срещу застрахователя на товарния автомобил „Ман“ по застраховка „Гражданска отговорност“ се явява основателен и следва да бъде уважен.

По отношение на застрахователното обезщетение, което се дължи с оглед чл. 386, ал. 2 КЗ, то трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието. В случая пълният размер на регресната претенция е 3172,37 лв. По размера на щетата не е налице спор между страните във въззивното производство. Безспорно е налице частично плащане по поканата за доброволно изпълнение в размер на 1588,68 лв. Ето защо остатъкът от дължимата сума за застрахователно обезщетение е в размер на 1583,69 лева.

Ответникът е релевирал пред първата инстанция възражение за съпричиняване, като се е позовал на същото и във въззивната си жалба. Съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на застрахователното обезщетение следва да бъде доказано пълно и главно, като процесуалното задължение (доказателствената тежест) за неговото установяване принадлежи на страната, която твърди този положителен факт и която релевира частично правоизключващо възражение за съпричиняване на вредоносния резултат – ответникът-застраховател по договор за застраховка „Гражданска отговорност“. Съгласно задължителната за въззивните и първоинстанционните съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о., ТК, в което се приема, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. С оглед заключението по САТЕ и свидетелските показания може да се обоснове съпричиняване на водача на товарния влекач „Скания“ в размер на 50%, тъй като наред с неправомерната маневра на „Ман“ (обратен завой), и поведението на водача на „Скания“ е било в причинна връзка с настъпването на удара и е представлявало нарушение на основни правила за безопасност по ЗДвП, а приносът му е съпоставим по тежест с този на другия водач. Както е посочено в заключението на САТЕ дори при неправомерното поведение на водача на товарния „Ман“, вредоносният резултат не е бил неизбежен – водачът на „Скания“ е разполагал с реална възможност да адаптира поведението си така, че да не настъпи контакт. На второ място, приложими са пряко изискванията на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, според който водачът е длъжен при избиране на скоростта да се съобрази с интензивността на движението, конкретната видимост и особеностите на участъка така, че да може да спре пред всяко предвидимо препятствие, а при опасност – незабавно да намали и при необходимост да предприеме аварийно спиране, без да извършва маневри, които увеличават риска. В случая водачът на „Скания“ сам заявява, че е следял поведението на водача на „Пътната помощ“ предварително („гледам го отдалеч“), което прави ситуацията предвидима. На трето място, данните от показанията сочат и нарушение на чл. 23, ал. 1 ЗДвП – задължение за движение на такава дистанция, че да може да се спре зад предното МПС при намаляване или рязко спиране. Самият водач на „Скания“ посочва ориентировъчно, че е бил на около 50 метра зад „Пътната помощ“ и че се е движел приблизително 60–70 км/ч, при положение че управлява тежкотоварна композиция (влекач с гондола), което обективно изисква по-голяма спирачна дистанция и по-голямо разстояние за реакция. Фактът, че ударът все пак е настъпил, е по причина, че избраната дистанция не е била достатъчна за безопасно спиране зад предното превозно средство при рязка промяна на скоростта му – точно хипотезата, визирана в чл. 23, ал. 1 ЗДвП. Този извод е изложен и от вещото лице – водачът е на влекача е имал техническата възможност да предотврати настъпването на ПТП, ако е управлявал превозното средство със скорост и дистанция, при които да има възможност да спре в рамките на опасната зона, без да настъпи удар. На следващо място, изводът за съпричиняване се подкрепя и от обстоятелството, че водачът на „Скания“ е предприел движение в изпреварващата лента и фактически маневра по изпреварване на бавно движещи се камиони непосредствено преди тунела, при интензивен трафик. Това е рисково поведение в участък, който съгласно заключението на САТЕ, в който предстои ограничение на скоростта и забрана за изпреварване.

По изложените съображения направеното възражение за съпричиняване следва да бъде уважено в същия размер, както го е определила и първата инстанция – 50 %. При прието съпричиняване 50% регресната отговорност на ответника (като застраховател по „ГО“) се редуцира наполовина спрямо изплатеното от ищеца обезщетение, тъй като ищецът може да търси по регрес само онази част от вредите, която съответства на отговорността на застрахования при ответника водач. Предвид погасената чрез изпълнение сума в размер на 1588,68 лв. претендираната разлика от 1583,69 лв. не е дължима, тъй като последната е изчислена като остатък до пълната претенция, без да отчита редукцията поради съпричиняване.

Оглед изложеното искът за сумата 1583,69 лв. правилно е отхвърлен като неоснователен от първата инстанция, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора следва да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемия. Същият претендира разноски за настоящата инстанция за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. Същото следва да се определи съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37, ал.1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП в размер на 55 евро в тежест на въззивника с оглед липсата на правна и фактическа сложност на производството.

С оглед, че след датата на въвеждане на еврото (01.01.2026 г.) валутата на Република България е еврото (чл. 4 ЗВЕРБ), а левовите стойности по съществуващи правни инструменти се считат за стойности в евро чрез автоматично превалутиране (чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ), съдът превалутира дължимите парични суми от лева в евро, определени при прилагане на официалния валутен курс по чл. 5 ЗВЕРБ, по правилото на чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Така превалутираната сума представлява точния еквивалент на установеното вземане, без да се засяга размерът и съдържанието на задължението, съобразно принципа на приемственост (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗВЕРБ).

С оглед принципите на информираност и прозрачност (чл. 8 и чл. 10 ЗВЕРБ), съдът намира за уместно в диспозитива да посочи и левовия еквивалент на присъдените суми към датата на превалутиране, като това няма самостоятелно осъдително значение, а цели яснота за страните.

Воден от гореизложеното, съдът