Решение № 4867 от 16.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10070/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 09.05.2022г., постановено по гр.дело № 38893/2021г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, са уважени предявените от З. И. М. срещу Прокуратурата на Република България обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 224, ал. 1 от КТ, като ответникът е осъден да заплати сумата от 5 953, 57 лева – законна лихва за забава върху главница от 22 898, 40 лева /което главно парично вземане представлява обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа поради незаконно уволение/, дължима за периода от 31.08.2018г. до 23.03.2021г. и да заплати сумата от 2 544, 40 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 40 дни за периода от 02.07.2018г. до 01.07.2019г.. Със същото решение са отхвърлени предявените искове, както следва: иска по чл. 86, ал.1 от ЗЗД - за разликата над сумата от 5 953, 57 лева до пълния предявен размер от 6 379, 75 лева и за периода от 02.07.2018г. до 30.08.2018г. и по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ – за периода от 02.07.2019г. до 26.11.2020г. Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че решението в частта по предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е недопустимо, доколкото законната лихва се дължи като законна последица от предявяването на иска. В случая ищцата не е претендирала законна лихва за забава в производството, в което е била предявена претенцията за главното парично вземане по чл. 225, ал. 1 от КТ, поради което счита, че е недопустимо да се предявява иск за обезщетение за забава в отделно производство. На следващо място сочи, че първоинстанционният съд не е взел предвид, че длъжникът по вземане за обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ изпада в забава след покана от кредитора, каквато в настоящия случай е била отправена едва на 27.05.2021г. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и в частта, в която е уважена претенцията по чл. 224, ал. 1 от КТ. Твърди, че дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2018г. е било заплатено въз основа на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. По отношение на претенцията за неизползван отпуск за 2019г. се излага, че такова се дължи единствено от новия работодател на ищцата въз основа на възникналото трудово правоотношение, считано от 01.07.2019г. Поддържа се становище, че за периода от уволнението до отмяната му по съдебен ред и възстановяването на работника или служителя на работа, макар и той да се признава за трудов стаж, не възниква право на платен годишен отпуск и съответно право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Това становище е аргументирано с обстоятелството, че платеният годишен отпуск цели възстановяване на изразходните по време на работа сили, поради което възниква единствено при реално положен труд. Отделно от това се поддържа, че дори и да се приеме наличието на основание за заплащане на това обезщетение, то следва да се има предвид, че същото е дължимо само за основния платен годишен отпуск, но не и за допълнителния такъв по чл. 156а от КТ. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят изцяло. Въззиваемата З. И. М. оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение в обжалваната му част за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално правни норми. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на първоинстанционното решение, в частта, в която са уважени предявените искове. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 224, ал. 1 от КТ. Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че на 04.10.2011г. е сключен трудов договор, по силата на който З. И. М. е била назначена на длъжност “началник отдел и главен счетоводител” в Администрацията на Главния прокурор, Дирекция “Финансово-стопанска дейност”. В договора е уговорено, че служителят има право на основен платен годишен отпуск и допълнителен платен годишен отпуск съгласно чл. 350 от ЗСВ, както следва: основен отпуск – 27 работни дни и допълнителен отпуск – 12 работни дни. Към датата на възникване на трудовото правоотношение ищцата е имала трудов стаж от 19 години и 9 дни. Правоотношението между страните било прекратено със Заповед № РД- 08-1147/02.07.2018г. на Главния прокурор на Република България поради съкращаване на щата. В заповедта е наредено на лицето да се изплати обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни за 2017г. и 20 работни дни за 2018г. З. М. е оспорила законността на уволнението с искова молба, подадена в СРС на 31.08.2018г., с която са предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. С решение по гр.д. № 58167/2018г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, влязло в законна сила на 26.11.2020г., е признато за незаконно и отменено извършеното със Заповед № РД-08- 1147/02.07.2018г. на Главния прокурор на Република България прекратяване на трудовото правоотношение; ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и ответникът Прокуратура на Република България е осъден да заплати на основание чл. 225, ал. 1 от КТ обезщетение за оставане без работа поради уволнениено в размер на сумата от 22 898, 40 лева, дължимо за периода от 02.07.2018г. до 02.01.2019г. По делото е установено, че считано от 01.07.2019г. ищцата е постъпила на работа при друг работодател въз основа на сключен трудов договор, по силата на който е изпълнявала длъжността “експерт-икономист” в отдел “Финанси и човешки ресурси” на Върховния касационен съд. От представената служебна бележка от 30.10.2023г., издадена от Главен секретар на ВКС, се установява, че от датата на назначаване на ищцата във ВКС до края на календарната 2019г. полагаемият се платен годишен отпуск на служителката е бил в размер на 19 работни дни, а допълнителният платен годишен отпуск по чл. 156а от КТ за календарната 2019г. е 10 работни дни. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД: При неизпълнение на паричен дълг кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата - чл. 86, ал. 1, изречение първо от ЗЗД. Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД може да е компенсаторно или мораторно, като винаги се реализира по съдебен път при надлежно сезиране. Същото възниква при установено главно парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение, а предметът на вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обезщетение за вредите, които неизпълнението на парично задължение обективно и закономерно причинява. Вземането за лихва е акцесорно, но е отделно и различно от главното, като правопораждащият го състав включва релевиране на неизпълнение - липса на дължимо поведение по отношение на главното задължение, дата на забавата, откогато се дължи обезщетението, размер на същото за периода на забавата. Текущите лихви от предявяването на иска могат да бъдат присъдени и без да са потърсени с исковата молба, но задължително след направено в хода на процеса нарочно искане за това - в първа или във въззивна инстанция. Искането да се изпълни главното задължение не съдържа в себе си искане да се присъдят и лихвите /в този смисъл решение № 1885 от 20.08.1959г. по гр.д. № 5381/59г., II ГО, ВС, решение № 111/27.10.2009г. по т.д. № 296/20009г. на ВКС, I ГО, решение № 1010 от 20.07.1999г. на ВКС по гр.д. № 214/99 г., V ГО и др./. Зависимостта на вземането за главница и за лихви, като обуславящо и обусловено, също не променя самостоятелния характер на вземането, което може да бъде реализирано, както в съдебния процес за главницата, така и в друг исков процес. В този смисъл законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява базата, върху която се определя обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение, същата се дължи само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на договорни задължения. В аспекта на изложеното се налага извод за неоснователност на релевираното от въззивника възражение за недопустимост на предявения в настоящото производство иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху главното парично вземане по чл. 225, ал. 1 от КТ. Обстоятелството, че ищцата З. М. не е предявила искане в производството по гр.д. № 58167/2018г. по описа на СРС за присъждане на законна лихва за забава върху вземането, считано от датата на предявяване на иска по чл. 225, ал. 1 от ГПК до окончателното изплащане като законна последица от уважаване на иска за главното парично вземане, не преклудира правото й да претендира същото в отделно производство. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 19.III.1996 г. по гр. д. № 3/95 г., ОСГК, лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се дължи от деня на поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД. А ако такава покана не е отправена от работника или служителя, лихва се дължи от деня, в който искът е предявен. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че задължението по чл. 225, ал. 1 КТ е парично и при забавеното му изпълнение работодателят дължи лихва на незаконно уволнения работник и служител. Поради договорния характер на отговорността на работодателя и липсата на уредба в Кодекса на труда относно началната дата, от който се дължи лихва върху обезщетението, следва да се приложат общите правила на Закона за задълженията и договорите относно неизпълнение на задълженията. При безсрочните задължения, каквото е това по чл. 225, ал. 1 КТ, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 от ЗЗД/. Вземането по чл. 225, ал. 1 КТ е изискуемо от деня, в който уволненият работник или служител е могъл да иска изпълнение и този ден поначало е денят на уволнението по чл. 335 КТ, но тъй като вземането по чл. 225, ал. 1 КТ е парично и безсрочно в рамките на една договорна отговорност съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД е нужна покана на кредитора. С влязло в законна сила на 26.11.2020г. съдебно решение по гр.д. № 58167/2018г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, е установено съществуването на неудовлетворено парично притезание в полза на ищцата З. М. в размер на 22 898, 40 лева, представляващо обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа поради уволнението. Вземането за законна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД има акцесорен характер и това задължение възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг. В случая главното парично вземане за обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение е претендирано с искова молба, подадена в СРС на 31.08.2018г. По правило предявяването на иска за заплащане на главните парични вземания представлява покана за плащане по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Главното парично вземане в размер на 22 898, 40 лева е платено от длъжника Прокуратура на Република България на 21.06.2021г. Следователно иска с предмет акцесорното вземане за обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва е установен по основание за исковия период от 31.08.2018г. до 23.03.2021г. Неговият размер, определен при условията на 162 от ГПК и с помощта на компютърна програма, възлиза на присъдения с първоинстанционното решение. По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ: Нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят изплаща на работника/служителя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, изчислено съгласно чл. 224, ал. 2 от КТ по реда на чл. 117 от КТ към деня на прекратяване на правоотношението-среднодневно брутно трудово възнаграждение за последният календарен месец, през който работник/служител е отработил поне 10 работни дни, а ако такъв няма-от уговорените в трудовия договор основни и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер. По въпроса прекъсва ли се причинно-следствената връзка между незаконното уволнение и възникването на право на платен годишен отпуск в периода от незаконното уволнение до възстановяване на работа на служител, който междувременно и за част от периода е започнал работа при друг работодател и ако обезщетението по чл. 224 КТ е дължимо, наподобява ли то обезщетението за причинени вреди под формата на пропуснати ползи, следва да бъде съобразено даденото задължително за националните съдилища тълкуване по преюдициално запитване, по което е постановено решение от 25.06.2020г. на СЕС по дело по съединени дела C-762/18 и C-37/19. В същото е прието че: "работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна" /§ 78 и § 86/. Ако работникът е работил на друга работа – за времето от датата на незаконното уволнение до възстановяването му на първата работа – то тогава, за времето, през което той е работил на друга работа при друг /втори/ работодател той не може да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск /§ 79 и § 88/. В същото решение е посочено, че правото на платен годишен отпуск включва както правото на годишен отпуск, което СЕС квалифицира като "особено важен принцип на социалното право на Съюза"/§ 53/, но и правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение /§ 83/. Съгласно член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са две - прекратяване на трудовото правоотношение и работникът да не е използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на прекратяване на това правоотношение. С посоченото решението по съединени дела С-762/18 и С-37/19, СЕС е развил практиката си, че в случаите когато работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допуска "дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд". Така към вече разгледаните случаи на настъпване на нетрудоспособност поради болест и поради майчинство, СЕС прибавя и случаите на незаконно уволнение, приемайки в § 66, че "периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението със съдебно решение, следва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск". Настоящият съдебен състав споделя приетото в определение № 50892 от 30.11.2022г. на ВКС по гр.д. № 2402/2022г. по описа на III ГО, че решението на СЕС налага следните уточнения: Приравняването, т.е. заради обективната невъзможност да се полага труд, посоченият период се приравнява на период на действително полагане на труд, е само "за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск", но не и за други цели, каквито са – за получаване на социални придобивки, каквито лицата, имащи качеството на работник или служител в дружеството са получили, при спазване на изискванията на предвидения за това ред. Второто е, че този извод на СЕС касае само основният платен годишен отпуск, който съгласно Директива 2003/88/ЕО не може да бъде по-малък от четири седмици и който по националното ни право е уреден в чл. 155 КТ. Третото уточнение е, че до този извод СЕС стига след като определя това конкретно право - на основен платен годишен отпуск - като "особено важен принцип на социалното право на Съюза". При преценката си, СЕС съобразява и неговата цел, а именно: "да позволи на работника, от една страна, да си почине от изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов договор, и от друга страна, да разполага с период на отмора и развлечения" и посочва, че "тази цел, която отличава платеният годишен отпуск от другите видове отпуск, преследващи различни цели, обаче се основава на предпоставката, че работникът действително е полагал труд през референтния период". Разсъждавайки след това, СЕС посочва, че "целта да се позволи на работника да си почине предполага, че този работник е извършвал дейност", заради която следва да му се "гарантира закрилата на неговата безопасност и неговото здраве". Затова – принципът е, че правото на платен годишен отпуск "трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор". Изключение се допуска при наличието на два критерия: 1. отсъствието от работа да не е предвидимо и 2. то да не зависи от волята на работника. В решението си по съединени дела С- 762/18 и С-37/19 СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени "в положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по-късно е възстановен на работа със съдебно решение", защото той "не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му" и заради това се приема за приложимо изключението от изискването "работникът действително да е полагал труд през референтния период". Тези разяснения налагат извод, че при постановяване на решението по съединени дела С-762/18 и С-37/19, СЕС не е визирал допълнителният платен годишен отпуск. Същият по националното ни право е уреден в чл. 156 КТ и може да се предоставя или за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки, или за работа при ненормиран работен ден. Директивата изисква от държавите членки "да предприемат необходимите мерки за да гарантират, че на всеки работник"е осигурено и гарантирано правото на "платен годишен отпуск от най-малко четири седмици с условия за придобиване и предоставяне на такъв отпуск, предвидена в националното законодателство". Доколкото се касае за гарантиран минимум, държавите членки имат право да "предвидят платен годишен отпуск с продължителност по-голяма или равна на гарантираната от Директива 2003/88 минимална продължителност от четири седмици". Те могат да въвеждат по- благоприятни за работниците разпоредби по своя преценка, без в тези случаи да са обвързани със задължения, като следва да "определят условията за това предоставяне". В случая определените от чл. 155, ал. 1, т. 1 КТ условия за това са: 1. работникът да е работил /т. е. да е полагал труд/и то 2. при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки. Следва да се има пред вид, че за конкретният допълнителен платен годишен отпуск важи изискуемата се предпоставка за изпълнение на целта, заради която той се предоставя /да се позволи на работника да си почине/, а именно: че този работник е извършвал дейност при специфични условия. За него намира приложение принципа, че правото на допълнителен платен годишен отпуск се определя в "зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор" и след като за процесният период такъв не е полаган, обезщетение не се дължи. С решение № 181 от 22.11.2023г. на ВКС по гр.д. № 649/2023 г., III ГО е прието, че с оглед принципите на примат и директна приложимост на правото на ЕС, е неправилен извод, съобразно който обезщетение се дължи само за периода от незаконното уволнение /в случая от 02.07.2018г./ до датата на започване на работа при друг работодател /в случая до 01.07.2019г./. Това становище е мотивирано с оглед горецитираното решение на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19, в което е посочено, че периодът, за който се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е точно определен и той е - от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа на незаконно уволнения работник или служител. От този период следва да се извадят дните, за които за работника е възникнало право на платен отпуск, въз основа на действително положен труд при друг работодател. В случая обаче първоинстанционното решение, в частта, в която е отхвърлена предявената претенция за периода от 02.07.2019г. до 26.11.2020г., е влязло в законна сила като необжалвано, поради което не е предмет на въззивното производство. В аспекта на изложеното се налага извод, че предявеният иск по чл. 224, ал. 1 от КТ е установен по основание. Безспорно е, че уволнението на ищцата, извършено със заповед № РД-08-1147/02.07.2018г. на Главния прокурор на Република България, е признато за незаконно и отменено с влязло в законна сила на 26.11.2020г. съдебно решение. За периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа на незаконно уволнения работник или служител /след приспадане на дните, за които за работника е възникнало право на платен отпуск, въз основа на действително положен труд при друг работодател/ се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ. При определяне на съответния брой дни неизползван платен годишен отпуск следва да се съобрази, че в посочената хипотеза в същите не следва да се включват дните на допълнителен платен годишен отпуск, предоставен при условията на чл. 156 от КТ. От представения по делото трудов договор от 04.10.2011г. е видно, че уговореният допълнителен отпуск е в размер на 12 работни дни, а основният – в размер на 27 работни дни. Въззивникът твърди, че с решение на ПВСС по протокол № 45/09.12.2011г. по т. 33 относно: изменение на размера на годишния отпуск на съдебните служители, е прието решение, с което на основание чл. 350 от ЗСВ, вр. чл. 156 а от КТ, е определил, считано от 01.01.2011г. размер на платения годишен отпуск на съдебния служител, съобразно трудовия стаж, както следва: от 15 до 20 години – 27 работни дни и над 20 години – 28 работни дни. В трудовия договор от 04.10.2011г. е посочено, че към датата на сключването му ищцата има трудов стаж от 19 години и 9 дни. Следователно към датата на незаконното уволнение – 02.07.2018г., тя е имала над 20 години трудов стаж и полагаемият й се основен платен годишен отпуск съобразно приетите от ПВСС правила е 28 работни дни. За уважения от първоинстанционния съд исков период – от 02.07.2018г. до 01.07.2019г. /т.е. за 12 месеца/, полагаемият се платен годишен отпуск е 28 работни дни. Среднодневното брутно трудово възнаграждение по чл. 177, ал. 1 от КТ се установява, като начисленото при същия работодател брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска /прекратяването на трудовото правоотношение/, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 дни, се разделя на броя на отработените дни през този месец /чл. 18, ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата/. В случая размерът на брутното трудово възнаграждение за последния календарен месец /м.06.2018г./, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 дни, е 3 816, 40 лева /този размер е установен с влязлото в сила съдебно решение по гр.д. № 58167/2018г. по описа на СРС/. При това положение среднодневното брутно трудово възнаграждение, определено по реда на чл. 177, ал. 1 от КТ, е в размер на 181, 73 лева. При установено право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 28 работни дни размерът на вземането по чл. 224, ал. 1 от КТ възлиза на 5 088, 44 лева. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес и предвид обстоятелството, че предявената претенция е в по-нисък размер, правилно първоинстанционният съд е присъдил обезщетение в заявения размер от 2 544, 40 лева. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. В тази връзка и след като взе предвид своевременно направеното от жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. При направено възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за заплатеното реално възнаграждение от страната на нейния процесуален представител /адвокат/, съдът следва да изхожда отново от посочените критерии, за да определи дали заплатеното възнаграждение за представителство от адвокат пред съда, съответства на данните за осъществена защита от адвокат по делото. Правната и фактическа сложност на делото се преценява като се отчетат предмета на делото, въведените възражения, наличието на типични спорове, отнасяни до съд, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса. За да прецени дали заплатеното адвокатско възнаграждение е съответно и следва ли да се намали, съдът съпоставя и специфичните и общите критерии, произтичащи от чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, като високата образователна квалификация, която по принцип всяко лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, притежава, за да осигурява правна помощ на лицата и да осъществява процесуално представителство. При осъществяване на процесуално представителство адвокатът дължи висока степен на грижа при осъществяване на защитата, с която е натоварен и следва да изпълни произтичащите от договора и закона свои задължения, като отговаря и имуществено за неточно изпълнение на тези свои задължения спрямо страната, на която предоставя правна помощ, на основание сключения договор. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е “съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото” преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е “прекомерно” законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение, наложено от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Зачитайки решението от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/22 всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 от ГПК in fine, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен /така определение № 2995 от 13.06.2024г. на ВКС по к.ч.гр.д. № 991/2024г./. В конкретния случай настоящият съдебен състав приема, че претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение в размер на 750 лева не е прекомерно и не подлежи на намаляване. Действително, делото не се отличава с фактическа и правна сложност - по правопораждащите факти на предявената претенция е формирана константна и непротиворечива съдебна практика. Независимо от това уговореното адвокатско възнаграждение от 750 лева не е прекомерно, при съобразяване на обстоятелството, че се касае до заплащане на квалифициран труд за предоставяне на правни услуги по предявени претенции с материален интерес от общо 8 497, 97 лева, а предоставената защита е предприета с обосновани възражения. Предвид изложените съображения, съдът