Решение № 4045 от 16.3.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 33445/2021 г.

роизводството е по реда на Част втора, Дял първи на ГПК. Производството по делото е образувано по искова молба на К. Й. К. против “•••••••••••” ООД, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 215 КТ, чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224 КТ. Ищeцът К. Й. К. извежда субективните си права при твърдения, че между него и ответникът възникнало трудово правоотношение, въз основа на трудов договор № 14/ 01.07.2020г., по силата на което заемал длъжността "шофьор, товарен автомобил (международни превози)”, с основно трудово възнаграждение в размер на 610, 00 лева. Трудовото му правоотношение било прекратено със Заповед № 9 от 29.12.2020г. Със Заповед № 23/07.07.2020 г. на управителя на ответното дружество бил командирован в Полша, Чехия, Унгария и други страни- членки на ЕС за срок от 90 дни-от 07.07.2020г. до 07.10.2020г., като със заповедта му били определени командировъчни пари в размер на 50 евро на ден за престоя зад граница. С описаната в заповедта тежкотоварна композиция влекач марка "Волво", с рег. № ••••••••••••, бил направил само два курса, след което посоченият в заповедта влекач бил предоставен на друг водач на ППС. Поддържа, че за времето на командировка бил зад граница общо 86 дни в следните периоди: от 07.07.2020г. до 15.07.2020г., т.е. 9 дни; от 15.07.2020г. до 23.07.2020г., т.е. 9 дни; от 28.07.2020г. до 04.08.2020г., т.е 7 дни; от 04.08.2020г. до 14.08.2020г., т.е. 11 дни; от 24.08.2020г. до 31.08.2020г., т.е. 8 дни; от 01.09.2020г. до 08.09.2020г., т.е. 8 дни; от 11.09.2020г. до 16.09.2020г., т.е. 6 дни; от 18.09.2020г. до 24.09.2020г., т.е. 7 дни; от 27.09.2020г. до 02.10.2020г., т.е. 6 дни; от 21.10.2020г. до 29.10.2020г., т.е. 9 дни; от 10.11.2020г. до 15.11.2020г., т.е. 6 дни. За посочените 86 дни зад граница ответното дружество не му било заплатило дължимите командировъчни пари, които били в общ размер на 4300 евро. Поддържа, че за периода на действие на трудовия договор ответното дружество не му било заплатило и дължимото му трудово възнаграждение за периода от м. юли 2020г. до м. декември 2020г., т.е. общо за 6 последователни месеца, което се равнявало на общо 3660 лева. Твърди, че ответното дружество му дължало и лихва за забава върху дължимото трудово възнаграждение за м. юли 2020г.- м. декември 2020г., начислена върху дължимото за всеки месец възнаграждение в размер на 610 лева, считано 1- во число на следващия месец (моментът на изпадане в забава за плащането на трудовото възнаграждение за предходния месец)- считано от 01.08.2020г. до предявяване на иска- 11.06.2021г. Претендираното от ищеца обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД било в размер на общо 30 лева или: 5 лева върху възнаграждението за м. юли, 5 лева върху възнаграждението за м. август, 5 лева върху възнаграждението за м. септември, 5 лева върху възнаграждението за м. октомври, 5 лева върху възнаграждението за м. ноември, 5 лева върху възнаграждението за м. декември. Ищецът твърди също така, че ответникът му дължи сумата 100 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2020 г. в размер на 12 дни, както и сумата в размер на 5 лева- лихва за забава върху неплатеното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 100 лева, считано от 29.12.2020г. до предявяване на иска- 11.06.2021г. Предвид гореизложеното, ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата 3660 лева, представляваща дължимо от ответника трудово възнаграждение за периода м. юли 2020г.- м. декември 2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане; сумата 30 лева, представляваща законна лихва за забава върху дължимите му за м. юли 2020г.- м. декември 2020г. трудови възнаграждения за периода от 01.08.2020г. до 11.06.2021г.; сумата 100 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2020 г. в размер на 12 дни, както сумата в размер на 5 лева – лихва за забава върху неплатеното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 100 лева, считано от 29.12.2020г. до предявяване на иска- 11.06.2021г.; и сумата в размер на 4300 евро, представляваща незаплатени командировъчни за периодите от 07.07.2020г. до 15.07.2020г.; от 15.07.2020г. до 23.07.2020г.; от 28.07.2020г. до 04.08.2020 г.; от 04.08.2020г. до 14.08.2020г.; от 24.08.2020г. до 31.08.2020г.; от 01.09.2020г. до 08.09.2020г.; от 11.09.2020г. до 16.09.2020г.; от 18.09.2020г. до 24.09.2020г.; от 27.09.2020г. до 02.10.2020г.; от 21.10.2020г. до 29.10.2020г.; от 10.11.2020г. до 15.11.2020г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски. Ответникът "•••••••••••" ООД в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Признава наличието на трудово правоотношение между него и ищеца с твърдяното в исковата молба съдържание, както и фактът, че със Заповед № 23 от 07.07.2020 г. ищецът е бил командирован в чужбина за срок от 90 дни. Не оспорва, че ищецът е осъществил изброените в исковата молба курсове, но оспорва факта, че през посочените в исковата молба начални и крайни дати на курсовете работникът е бил зад граница. Ответникът поддържа, че осъществените от ищеца курсове по време на командировката са, както следва: първият курс започнал от 07.07.2020г., но ищецът е бил зад граница от 10: 58ч. на 09.07.2020г. до 8: 52ч. на 15.07.2020г., т.е. 6 дни; вторият курс започнал на 15.07.2020 г, но ищецът е бил зад граница от 10: 53ч. на 16.07.2020г. до 9: 36ч. на 21.07.2020г., т.е. 5 дни; третият курс започнал от 28.07.2020г., но ищецът е бил зад граница от 14: 25ч. на 30.07.2020г. до 10: 04ч. на 04.08.2020г., т.е. 5 дни; четвъртият курс започнал на 06.08.2020г., но ищецът е бил зад граница от 14: 23ч. на 06.08.2020г. до 14: 38ч. на 11.08.2020г., т.е. 5 дни; петият курс започнал на 24.08.2020г., но ищецът е бил зад граница от 14.00ч. на 26.08.2020г. до 00: 02ч. на 29.08.2020г., т.е. 3 дни; шестият курс започнал на 31.08.2020г., но ищецът е бил зад граница от 11: 07ч. на 02.09.2020г. до 09: 14ч. на 07.09.2020г., т.е. 5 дни; седмият курс започнал на 11.09.2020г., но ищецът е бил зад граница от 23: 11ч. на 12.09.2020г. до 09: 21ч. на 16.09.2020г., т.е. 4 дни; осмият курс започнал на 18.09.2020 г., но ищецът е бил зад граница от 6: 41ч. на 19.09.2020г. до 6: 16ч. на 23.09.2020г., т.е. 4 дни; деветият курс започнал на 27.09.2020г., но ищецът е бил зад граница от 17: 27ч. на 27.09.2020г. до 17: 38ч. на 01.10.2020г., т.е. 4 дни; десетият курс започнал на 21.10.2020г., но ищецът е бил зад граница от 16: 52ч. на 22.10.2020г. до 11: 43ч. на 28.10.2020г., т.е. 5 дни; единадесетият курс започнал на 10.11.2020г., но ищецът е бил зад граница от 07: 11ч. на 12.11.2020г. до 21: 42ч. на 14.11.2020г., т.е. 3 дни. Ответникът поддържа, че дължимите на ищеца пари за командировъчни и трудово възнаграждение са били изцяло платени, за което представя преводни нареждания към банкова сметка на ищеца. Сочи, че уговореното в трудовия договор възнаграждение било брутно трудово възнаграждение, от което следвало да се приспаднат дължимите от работника осигурителни вноски. Според ответника от претендираното от ищеца трудово възнаграждение следвало да се приспадне и обезщетението, получено от ищеца от НОИ, за дните, в които последният е бил в отпуск поради неработоспособност. С оглед на изложеното, моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна: Не се спори между страните, а и се установява от представения трудов договор № 14/ 01.07.2020г., че между страните е възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността “шофьор, товарен превоз (международни превози)”. Страните са договорили, че размерът на основното трудово възнаграждение е 610 лева, платимо до 25- то число на месеца следващ този за който се дължи възнаграждение. Раб време пълно раб време 8 часа. Със заповед № 9/ 29.12.2020г. трудовият договор между страните е прекратен, на основание чл. 325, т. 1 ГПК. В заповедта е посочено, че при прекратяване на трудовия договор ответникът дължи обезщетение за 2 дни неизползван платен годишен отпуск. Със заповед № 23/ 07.07.2020г., издадена от управителят на ответното дружество, ищецът е командирован за срок на 90 дни до Полша, Чехия, Унгария и други държави- членки на ЕС. Превозът ще се извърши с т.а. м. “Влекач”, м. “Волво” и ремарке м. “Шмитц каргобул”. В заповедта е посочено, че работодателят дължи заплащане на дневни командировъчни пари в размер на 50 евро/ ден за престоя зад граница. От ответника не се оспорва обстоятелството, а то се установява и от представените пътни листове и фискални бонове, че ищецът е бил командирован и е реализирал процесните командировки в чужбина. Съгласно представения пътен лист, първият курс е започнал на 07.07.2020г. и е приключил на 15.07.2020г. Видно от представената фактура № ••••••••••/ 09.07.2020г., същият е преминал граница през граничен пункт Видин- Калафат на 09.07.2020г. в 10, 58 часа, а от фискален бон от 15.07.2020г., същият е преминал граница през граничен пункт Гюргево- Русе на 15.07.2020г. в 8, 52 часа. Вторият курс е започнал на 15.07.2020г.и е приключил на 23.07.2020г., като от представените пътни листи се установява, че същият е осъществен в периодите 15.07.2020г.- 17.07.2020г. и 20.07.2020г.- 23.07.2020г. От представените фискални бонове за платени пътни такси се установява, че ищецът е преминал граница на 16.07.2020г. в 10, 33 часа и е бил зад граница до 21.07.2020г. в 9, 36 часа. От представените пътни листи се установява, че третият курс е започнал на 28.07.2020г. и е приключил на 04.08.2020г. От представените фискални бонове за платени пътни такси се установява, че ищецът е преминал граница на 30.07.2020г. в 14, 25 часа и е бил зад граница до 04.08.2020г. в 10, 04 часа. Следващият курс на ищеца е започнал на 05.08.2020г.и е приключил на 13.08.2020г., като от представените пътни листи се установява, че е осъществен в периодите 05.08.2020г.- 07.08.2020г., 10.08.2020г.- 12.08.2020г. и 12.08.2020г.- 13.08.2020г., като ищецът е бил граница от 06.08.2020г. в 14, 23 часа до 11.08.2020г. в 14, 38 часа Петият курс е бил с продължителност 24.08.2020г.- 29.08.2020г. и е осъществен в периодите 24.08.2020г.- 27.08.2020г. и 27.08.2020г.- 29.08.2020г., като ищецът е бил зад граница в периода 26.08.2020г. в 14, 00 часа- 29.08.2020г. в 00, 02 часа Шестият курс е започнал на 31.08.2020г. и е приключил на 04.09.2020г., като ищецът е бил зад граница от 02.09.2020г. в 11, 07 часа до 07.09.2020г. в 09, 14 часа. Седмият курс е започнал на 11.09.2020г. и е приключил на 15.09.2020г., като ищецът е бил зад граница в периода от 12.09.2020г. в 23, 11 часа до 16.09.2020г. в 9, 21 часа. Следващият курс е започнал на 18.09.2020г. и е приключил на 24.09.2020г., като ищецът е бил зад граница от 19.09.2020г.в 6, 41 часа до 23.09.2020г. в 6, 16 часа. Деветият курс е започнал на 27.09.2020г., но ищецът е бил зад граница от 27.09.2020г. в 17, 27 часа до 01.10.2020г. в 17, 38 часа. Десетият курс е започнал на 21.10.2020г. и е приключил на 29.10.2020г., като ищецът е бил зад граница от 22.10.2020г. в 16, 52 часа до 28.10.2022г. в 11, 43 часа. Последният курс е започнал на 10.11.2020г. и е приключил на 15.11.2020г., като ищецът е бил зад граница от 12.11.2020г. в 07, 11 часа до 14.11.2020г. в 21, 42 часа. От представените болнични листа се установява, че на ищеца е бил разрешен отпуск по болест в периода 07.10.2020г.- 20.10.2020г., 19.11.2020г.- 30.11.2020г. Пред настоящата инстанция е назначена съдебно- икономическа експертиза, съгласно заключението на която размерът на трудовото възнаграждение на ищеца за периода м. юли 2020г.- м. декември 2020г., след приспадане на дължимите данъци и осигуровки е 2107, 87 лева. При вариант на престой на ищеца зад граница за 84 дни, размерът на обезщетението при командироване е 4200 евро (с левова равностойност 8214, 49 лева). При вариант на престой на ищеца зад граница за 49 дни, размерът на обезщетението при командироване е в размер на 2450 евро (с левова равностойност 4791, 78 лева). Ответното дружество е платило на ищеца сумата 7483, 62 лева, от които сумата 6610, 73 лева, платени по банков път и сумата 800 лева, платени в брой. С посочената сума са платени трудовото възнаграждение и обезщетението за неизползван платен годишен отпуск. При вариант на престой на ищеца зад граница за 84 дни, размерът на неплатеното обезщетението при командироване е 2893, 64 лева. При вариант на престой на ищеца зад граница за 49 дни, задължението за плащане на обезщетение при командироване е погасено изцяло. По предявения иск с правно основание чл. 215 КТ. Съобразно чл. 215 КТ при командироване работникът или служителят има право да получи, освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерски съвет. В приетата въз основа на чл. 215 КТ Наредба за служебните командировки и специализациите в чужбина (НСКСЧ), са уредени условията и редът за командироването, извършването и отчитането на служебните командировки и специализациите в чужбина, правата и задълженията на командировъчните органи и на командираните лица. За да възникне субективното притезателно право на работника за командировъчни пари следва в обективната действителност да са проявени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) ищецът да е полагал труд при ответника по трудово правоотношение; 2) компетентен орган на ответното дружество да го е командировал за изпълнение на неговите трудови задължения в друго населено място, различно от това, в което той изпълнява длъжността и 3) командированият работник фактически, ефективно да е извършвал работа в друго населено място, определено от работодателя. Страните не спорят по юридическите факти, включени във фактическия състав на вземането по чл. 215 КТ, а и същите се установяват от събраните по делото писмени доказателства. Спорен е въпросът какъв е точният размер на дължимите и неизплатени пари за командировъчни, като спорът между страните се концентрира върху това колко дни ищецът е бил в командировка, респ. какъв е размерът на обезщетението при командироване. На основание чл. 121, ал. 1 и ал. 2 от КТ, когато нуждите на предприятието налагат работникът може да бъде командирован за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му месторабота, но за не повече от тридесет календарни дни без негово съгласие. Или командировката предполага работа по трудово правоотношение и работникът да е изпратен да я върши в друго населено място, извън постоянната му месторабота. Естеството на трудовите функции на ищеца го определя като част от персонала на сухопътно транспортно средство по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина (Наредбата), съгласно която "персонал" са лицата, включени в състава на екипажа на въздухоплавателните средства, екипажа на морски и речни кораби, учащи се, преподаватели или стажанти, когато провеждат учебна и производствена практика на кораби зад граница, екипажът и стюардесите при извършване на автомобилни превози на товари и пътници зад граница, локомотивните машинисти, помощник-машинисти, кондуктори, персоналът на ресторант-вагоните, салон- вагоните, специалните международни пътнически влакове, контролни органи по експлоатационната дейност и друг експлоатационен състав. Предвид посоченото за дължимите командировъчни пари следва да намери приложение разпоредбата на чл. 31, ал. 1 Наредбата, която препраща към Приложение № 3. Съгласно нормата на чл. 31 от посочения нормативен акт, в която е разпоредено, че те получават командировъчни пари на ден (включително дневни, част от които са и тези за храна) за времето на изпълнение на международни рейсове, съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3. В случая предвид факта, че в издадените документи е посочено само името на ищеца, а и ответникът не е направил възражение, че курсовете са извършвани съвместно с друг шофьор, съдът приема, че е извършвана единична езда. Този извод следва и от издадената заповед за командироване, съгласно която на ищеца се полагат командировъчни в размер на 50 евро на ден, съответстващ на посочения в Приложение № 3 на Наредбата за шофьори на автомобилен превоз, командировани при единична езда. Съгласно чл. 37, ал. 1 НСКСЧ, дневните пари се отчитат съобразно фактическия престой в страните и времето на пътуването по данни от печатите и отметките в задграничния паспорт за влизане и излизане. При липса на такива печати и отметки, се приемат данните от транспортния документ. Съдът намира, че персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове, като в тези международни рейсове се включва както времето на движение и престой в чужбина, така и в страната, тъй като цялото времетраене е част от изпълнението на международния рейс, по смисъла на чл. 31, ал. 1 НСКСЧ. Аналогично е тълкуването на понятието международен рейс при приложението на чл. 31, ал. 5 НСКСЧ в oпределение № 379/ 13.03.2014г. на ВКС по гр.д. № 7634/ 2013г. на ГК, ІІІ г.о. Следва да се посочи, че времето за товарене и разтоварване на стоката също се включва във времетраенето на командировката. От събраните писмени доказателства- пътни листа, подробни описания на маршрутите с дати и часове на натоварване и разтоварване, изминали километри и неоспореното заключение на СИЕ, съдът приема за установено, че през процесния период м. юли 2020г.- м. декември 2020г. ищецът бил в командировка общо 84 дни. Ето защо и предвид осъществяване на всички факти, включени в горепосочения фактически състав, съдът намира, че в полза на ищеца е възникнало вземане за командировъчни суми в размер на 4200 евро (с левова равностойност 8214, 49 лева). Съобразявайки извършените плащания, ответникът е останал задължен за сумата 1479, 49 евро (с левова равностойност 2893, 64 лева), до който размер е основателен предявеният иск. По иска с правно основание по чл. 224, ал. 1 от КТ: Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, право за което не е погасено по давност. Цялото обезщетение е да се компенсира работещия за това, че реално не е използвал полагащия му се отпуск. Основателността на исковата претенция по чл. 224, ал. 1 КТ е обусловена от следните наличие на предпоставки (юридически факти), а именно: наличие на валидно трудово правоотношение; прекратяване на трудовото правоотношение; размерът на претенцията. Тези предпоставки следват да се установят от ищеца при условията на пълно и главно доказване. Правото на работника за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ се поражда при прекратяване на трудовото правоотношение, ако работникът или служителят не е ползвал полагаемия му се платен годишен отпуск. Обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ се дължи безусловно към датата на уволнението и не е в зависимост от законосъобразното му извършване (така решение № 948 от 21.12.2009г. на ВКС по гр.д. № 3128/2008г., III г.о., ГК; решение № 174 от 27.06.2013г. на ВКС по гр.д. № 964/2012г., IV г.о., ГК; решение № 104 от 5.06.2012г. на ВКС по гр.д. № 860/2011г., III г. о.). По делото не е спорно, че между страните е било налице трудово правоотношение и че това е прекратено. Тези обстоятелства се установяват и от приложените по делото писмени доказателства трудов договор и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. От заключението на назначението по делото ССЕ се установява, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск е погасено чрез плащане. С оглед на изложението, претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ следва да се отхвърли като неоснователна. С оглед неоснователността на иска за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, неоснователен е и иска за обезщетение за забава. По иска с правно основание чл. 128 КТ: Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на работи по следните предпоставки: 1) че се е намирал в трудово правоотношение с ответника, като е полагал труд за периода, за който претендира да му се заплати трудовото възнаграждение за периода м. юли 2020г.- м. декември 2020 г.; 2) размер на дължината на трудовото възнаграждение за процесния период; 3) падежа на вземанията. В случая, по делото се установява, че в рамките на исковия период ищецът се намирал в трудово правоотношение с отговорника, възникнало въз основа на трудов договор, изпълнявайки при него възложените му функции на длъжността "шофьор международни превози". В чл. 8 КТ е регламентирано, че трудовите права и задължения се изпълняват добросъвестно, съобразно изискванията на закона- ал. 1, като е въведена и оборимата презумция, че добросъвестността при изпълнение на трудовите задължения се предполага до доказване на противното- ал. 2. В случая не се твърди, нито са събрани доказателства, че така установената презумция е оборена, поради което следва да се приеме, че през процесния период ищецът е престирал работната си сила при ответника. От заключението на назначената СИЕ се установява, че трудовото възнаграждение на ищеца за периода м. юли 2020г.- м. декември 2020г. е платено, което обуславя неоснователността на исковете за трудово възнаграждение. Неоснователността на главните искове за главница за трудово възнаграждение обуславя неоснователността и на обусловените искове за обезщетение за забава. По разноските: В случая и двете страни са направили възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адвоката на другата страна. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за (един) адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. Претенцията за разноски следва да бъде заявена най- късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция (т. 11 от ТР № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г.). Това е най-късният възможен етап и за възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. В случая възражението за прекомерност е направено в заседанието, в което е приключено съдебното дирене. При възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е длъжен да съобрази обективните предели на отговорността за разноските по делото, привеждайки дължимото в съответствие с пределите, зададени от законодателя. Всеки един от съставите на чл. 78, ал. 1, 3 и 4 ГПК е източник на гражданска отговорност за страната, която неоснователно или недопустимо е предизвикала правния спор. Страната, която с поведението си е предизвикала правния спор, е длъжна да понесе онези разноски, които насрещната е принудена да направи за установяване на действителното положение, но точно (само) тях. Тя е трето лице в отношението по договаряне на адвокатското възнаграждение и възможността ѝ за пряка намеса е изключена (чл. 20а ЗЗД). Само в случай, че е нарушен принципа на еквивалентност, възнаграждението подлежи на редуциране. Когато възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е въведено, въведен е и спор за причинно-следствената връзка между платеното на адвоката и действителният еквивалент на неговия труд. Този спор съдът е длъжен да реши, като прецени обективните предели на гражданската отговорност при репарирането на тази направена разноска. За да уважи искането по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът е длъжен не само да приеме за прекъсната причинно-следствената връзка, но и да приеме, че платеното е прекомерно (значително надхвърлящо паричния еквивалент на труда). Съобразявайки фактическата и правната сложност на делото, осъществената защита, броят на проведените съдебни заседания, съдът счита, че договореното възнаграждение не се явява прекомерно. При този изход на делото, право на разноски имат и двете страни. Ищецът е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева. С оглед уважената част от иска, на същия следва да се присъдят разноски в размер на 118, 54 лева. Ответникът е направил разноски за депозит за възнаграждение на вещо лице в размер на 200 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева. Съобразно отхвърлената част от иска, на същия следва да се присъди възнаграждение в размер на 1525, 83 лева. Така мотивиран, съдът