Решение № 228 от 23.2.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 3313/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 5702 от 21 октомври 2024г. по гр. д. № 14798/2021г. на Софийски градски съд, ГО, 21 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И. Т. И., ЕГН ••••••••••, чрез адв. В. Б., съдебен адрес: •••, ул. „•••“ № *, бл. *, вх. *, ет. *, ап. *, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от образуваното и водено срещу него в периода от 28.02.2014г. до 29.09.2021г. наказателно производство, след оправдаването му с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва, считано от 29.09.2021г. до окончателното изплащане и сторените разноски в размер общо 1 410 лв., от които: „ 1 000 лв., 400 лв. депозит за в.л. и д.т. 10 лв.“. Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на ответника ПРБ срещу решението по гр. д. № 14798/21г. на СГС, ГО, 3 състав. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като в рамките на общата продължителност на делото само около година то е било във фазата на досъдебно производство, а в съдебната му фаза прокуратурата няма решаваща роля за движението на производството, а и ПРБ не следва да носи отговорност за обвинението, така както е изменено в първоинстанционното производство, тъй като ако то не е било преквалифицирано, присъдата би била окончателна, което съдът не е обсъдил в мотивите си, а е приел за доказани вреди, които не се установени по делото, вкл. такива, отнасящи се до здравето на ищеца. Съдът, според жалбоподателя, не е отчел и съпричиняващо поведение на ищеца, свързано с неоснователното му обогатяване; съдът не отчел и, че мярката за неотклонение „домашен арест“ е търпяна поради невнасяне на определената гаранция, а след внасяне на обвинителния акт в съда, компетентен да определя мерките за неотклонение е съдът, който е постановявал и осъдителни присъди срещу ищеца; не е отчел и, че мярката „забрана за напускане пределите на страната“ не е довела до реални вреди за ищеца. Поддържа още, че ищецът е търпял неблагоприятни последици от водените срещу него изпълнително дело и искови дела, поради което не може да се приеме, че тези последици са причинени единствено от неоснователно обвинение по чл. 253 НК. Не са доказани, според ПРБ, и вреди в професионален план, накърняване на авторитета и доброто име на ищеца, както и сериозни емоционални преживявания, освен че не е доказано сериозно влошаване на здравословното състояние. Обобщено е, че ищецът не е доказал търпени неимуществени вреди, които не се предполагат, нито размера им, а СГС е определил обезщетение в прекомерно висок размер без да е посочил каква част от обезщетението се отнася за продължителността на наказателното производство и без да изложи мотиви защо определя обезщетението в присъдения размер. В тази връзка жалбоподателят евентуално поддържа, че решението е постановено и в нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне на претендираното обезщетение. Иска отмяна на решението и отхвърляне на иска, евентуално частична отмяна и съответно на това частично отхвърляне на иска. В открито заседание пред въззивния съд сочи, че справедливото обезщетение в случая е в размер, не по-голям от 7 000 лв. И. Т. И. е оспорил въззивната жалба. Посочил е, че съдът дължи произнасяне само по релевирани в срока за отговор възражения от страна на ответника, и, че тези за съпричиняване, основано на негови противоправни действия, както и, че търпи неблагоприятни последици от други производства, водени срещу него, са преклудирани; налице е основание за ангажиране отговорността на ответника за незаконно обвинение в извършване на тежко престъпление, при доказани вреди от него, в т. ч. психически последици и влошаване на физическото му здраве, за които законосъобразно е присъдено глобално обезщетение в размер на 40 000 лв. За да постанови решението си, с което е определил и присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. ведно със законната лихва от 29.09.2021г., първоинстанционният съд е приел, че по делото е установено, че ищецът е привлечен като обвиняем на 22.05.2012г., взета му е мярка за неотклонение гаранция в пари, изменена в домашен арест, наложена му е и мярка забрана за напускане пределите на страната, два пъти ищецът е бил признат за виновен от първоинстанционния съд и при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, осъдителната присъда е била отменена и той е оправдан, като присъдата е оставена в сила от ВКС с решение от 29.09.2021г. по НОХД № 554/2021г.; неимуществените вреди са установени с показанията на близък на ищеца, изслушано е и заключение на съдебно-медицинска експертиза, в което е обобщено, че е налице комбинация от няколко неблагоприятни фактора, довели до мозъчния инсулт, - нелекуваната хипертония, хипертоничната криза, както и хроничният стрес и психоемоционално натоварване във връзка с проведените следствени действия, по този начин съдът е обобщил, че е налице причинно–следствена връзка между действията на ответника и причинените неимуществени вреди - сериозни емоционални и стресови преживявания, свързани с уронване на престижа, доброто име на ищеца пред обществото и семейството, накърняване на достойнството му, унижение, притеснения от евентуалната възможност да бъде осъден, довели до силно влошаване на здравословното му състояние, изолация, свързани с продължилия седем години процес. Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно и допустимо в обжалваната част, а като косвен резултат от рещаващата си дейност счита същото за частично неправилно в тази част. Предявен е бил иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу ПРБ, разгледан и от първоинстанционния съд, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, по което лицето е било оправдано. Ищецът е претендирал заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение, образувано на 22.05.2012г., по което му било повдигнато обвинение на 28.02.2014г., прецизирано с постановление от 11.02.2015г.; бил признат за виновен по повечето обвинения и след отмяна на присъдата и връщането на делото за ново разглеждане, била постановена нова присъда, с която бил оправдан по обвинението за изпиране на пари и признат за виновен в обсебване в големи размери от Окръжен съд – Кюстендил, тази присъда била изменена от САС и отново бил признат за виновен за извършване на престъпление изпиране на пари и осъден да заплати в полза на държавата предмета на деянието – 745 970, 96 лв., като в осъдителната част актът на въззивния съд бил отменен и в тази част делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд, който отменил първоинстанционната присъда в осъдителната й част и той бил оправдан за обсебване в големи размери, а в оправдателната част присъдата била потвърдена, като присъдата на САС била оставена в сила от ВКС с решение от 29.09.2021г. по нохд № 554/2021г. Определената му мярка за неотклонение гаранция в пари, била изменена в по-малък размер на гаранцията – 5 000 лв., която не успял да внесе изцяло и бил задържан за 72 часа, след което мярката му за процесуална принуда била определена на „Домашен арест“, изменена в гаранция в пари, окончателно определена на „домашен арест“, след което отново изменена на парична гаранция, внесена от него, изменена в „подписка“ на 18.01.2017г., като за периода 28.05.2014 - 04.11.2014г. бил под домашен арест, а на 06.03.2014г. му била наложена и забрана за напускане пределите на страната, отменена на 26.04.2016г. Наказателното производство по обвинение в тежко престъпление продължило 7 години и половина, през които изпитвал притеснение, несигурност и страх за бъдещето си, изолирал се от околните, като познатите му започнали да го избягват, пострадала репутацията му, чувството му за чест и достойнство, изпитвал унижение, мислите му били посветени само на делото, загубил съня си, вкл. и поради опасността да заплати сумата 700 000 лв., което обричало него и семейството му на доживотна задлъжнялост, чувствал се в безизходица, изпаднал в депресия от несигурността, бил изнервен и раздразнителен, целият му живот се променил, поради забраната да напуска страната не можел да посещава сестра си в Гърция и да вижда дъщеря си и внучето в Испания, както и да осъществява трудова активност зад граница. Шок представлявал за него и попадането му в място за лишаване от свобода, изолацията му била засилена от домашния арест, през който бил лишен от доходи и доведен до ръба на отчаянието; лишил майка си, прекарала инсулт, и от дължимата синовна грижа; за да посещава зъболекар трябвало да сезира прокуратурата, което му причинявало допълнителни притеснения. Докато се намирал под домашен арест получил исхемичен мозъчен инсулт поради преживения стрес и бил хоспитализиран, била му определена 72 % трайно намалена работоспоспобност и поради прекарания инсулт. Съдът е бил сезиран с искане да осъди ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. ведно със законната лихва върху сумата от 29.09.2021г. до окончателното плащане. В срока за отговор на исковата молба ответникът ПРБ е оспорил иска с възражения, че прокуратурата е повдигнала само едно обвинение, а правна квалификация по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК е направена от първоинстанционния съд, който я е изменил при същите факти, поради което ПРБ може да носи отговорност само за едно обвинение и за периода до 24.02.2021г., когато е постановена оправдателната присъда по повдигнатото от прокуратурата обвинение, а след това до 29.09.2021г. не следва да носи отговорност, като продължителността на досъдебната фаза е била само около година, а съдилищата се произнасяли осъдителни присъди; възразил е, че делото е с фактическа и правна сложност поради усложнената престъпна дейност; възразил е още, че не е доказано, че ищецът е претърпял вреди в здравословен и професионален план, като не са представени изобщо доказателства за търпени неимуществени вреди в пряка причинна връзка с наказателното производство и от забраната да напуска пределите на страната, а за вредите от по-тежката мярка за неотклонение „домашен арест“ не следва да носи отговорност, както и за задържане под стража, тъй като ищецът сам се е поставил в положение да му бъде определена по-тежка мярка; възразил е и срещу размера на претендираното обезщетение с оглед твърдените за настъпили вреди и интензитета и продължителността на упражнената принуда срещу ищеца, както и с оглед икономическите условия в страната. Спорът пред въззивния съд е пренесен за разрешаване на въпроса за вида и интензитета на търпените неимуществени вреди, причинени в резултат от незаконното обвинение, съотв. относно дължимия размер на обезщетението за тези вреди над размера от 7 000 лв., на колкото според жалбоподателя възлиза справедливото обезщетение в случая. За да се произнесе по посочения спорен въпрос и да приложи закона, уреждащ спорното право, въззивният съд взе предвид следните фактически положения по хода на наказателното производств о, преценени през призмата на оплакванията на жалбоподателя в рамките на проведената от него в срока за отговор на исковата молба защита по същество срещу иска, както и с оглед насрещните доводи в отговора на въззивната жалба: Досъдебното производство срещу ищеца е било образувано с постановление от 22.05.2012г. на ОП - Кюстендил за извършено престъпление по чл. 206, ал. 4 вр. ал. 1 НК – обсебване в особено големи размери. По ДП № 40/2012г. (ДП № 76/2012г.), с постановление от 28.02.2014г. на И. Т. И. е повдигнато обвинение по чл. 253. ал. 5 вр. ал. 3, т. 2 вр. ал. 2, пр.2, 3 и 4 вр. ал.1, пр.1 и пр. 2 вр. чл. 26. ал. 1 НК – за изпиране на пари в особено големи размери, представляващо особено тежък случай, като в постановлението е посочено, че през периода 06.08.2008 – 09.10.2009г. той е получил, държал, използвал и извършил финансови операции с имущество в особено големи размери – парични суми в размер на 745 970, 96 лв., за което към момента на получаването му е знаел, че е придобито чрез престъпления – злоупотреба с доверие по чл. 217, ал. 2 НК (уточнено в постановление за привличане на обвиняем от 27.09.2014г., че се касае за три престъпления по чл. 217, ал. 2 НК, извършени от П. Т., Т. Х. и И. Ш., действали като пълномощници съзнателно против законните интереси на представляваните от тях – положение, залегнало и в обвинителния акт), взета му е мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000 лв., намалена с определение на съда до размера от 5 000 лв. Видно от мотивите към протоколно определение от 28.05.2014г. по ЧНД № 279/2014г., обвиняемият е успял да внесе само 2 000 лв. от гаранцията, поради което прокуратурата е поискала да му бъде наложена мярка за неоклонение „Задържане под стража“, като съдът е взел мярка за неотклонение „Домашен арест“. В постановлението за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 27.09.2014г. взетата мярка за неотклонение спрямо ищеца е „Домашен арест“. С протоколно определение от 04.11.2014г. по ВНЧД № 1005/2014г. САС, НО е изменил мярката за неотклонение на обвиняемия, като е отменил определение от 27.10.2024г. на КОС, - в „Парична гаранция“ в размер на 4 000 лв. С постановление от 06.03.2014г. на И. Т. И. като обвиняем му е наложена и „Забрана за напускане пределите на РБ“, отменена, след като е отменено определение от 26.04.2016г. на КОС, с което е оставено без уважение искането му като подсъдим за отмяната й, - с определение № 131/19.05.2016г. по ВНЧД № 483/2016г. на САС. С определение на КОС, постановено на 18.11.2016г. по НОХД № 134/2015г., на подсъдимия е определена мярка за неотклонение „Подписка“. Въз основа на внесения обвинителен акт срещу подсъдимия пред Окръжен съд - Кюстендил е било образувано НОХД № 134/2015г. С присъда № 4 от 18.11.2016г. подсъдимият е бил признат за виновен по предявеното обвинение, като е признат за невиновен за част от обвинението - по т. 10, за извършената финансова операция - нареден превод за разликата над 5 815 лв. до неправилно записани 58 158 лв. и, че е осъществил престъплението при правна квалификация на предикатното престъпление по чл. 217, ал. 4 НК. С присъдата на подсъдимия е наложено наказание от три години лишаване от свобода, отложено по реда на чл. 66 НК с изпитателен срок от пет години, както и наказание „глоба“ в размер на 30 000 лв. На основание чл. 253, ал. 6 НК той е осъден да заплати в полза на държавата равностойността на предмета на престъплението - 745 970, 96 лв. Посочената присъда е била отменена в осъдителната част с решение № 286 от 19.06.2017г. по ВНОХД № 259/17 на САС, НО, 3 състав поради допуснати съществени процесуални нарушения и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд от стадия на съдебното заседание. След връщане на делото в ОС-Кюстендил е било образувано НОХД № 369/2017г., по което с присъда № 5 от 11.03.2019г. подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, наложено му било наказание три години лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66, ал.1 НК е отложено за срок от пет години, наложено му било и наказание „лишаване от право да заема държавна длъжност или извършва търговска дейност“ (без да e определeн срок); съдът е оправдал подсъдимия по обвинението по чл. 253, ал. 5, вр. ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, пр. 2, вр. ал.1, пр. 1 и пр. 2 НК и за разликата в сумата над 726 450, 86 лв. до 745 925, 96 лв. – сумата от 19 475, 10 лв. С решение № 95 от 10.03.2020г. по ВНОХД № 1277/2019г. на САС, НО, 1 състав посочената присъда е изменена, като е отменена в частта на осъждането по 206, ал. 3, пр.1, вр. ал.1, пр.1, НК вр. чл. 26, ал.1 НК, на наложеното наказание на основание така приложения закон, на оправдаването на подсъдимия за разликата над 726 450.86 до 745 925.96 лв., на оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 253, ал. 5, вр. ал. 3, т.2 вр. ал. 2, пр.2 вр. ал.1, пр.1 и пр.2 НК и вместо това подсъдимият е бил признат за виновен за това, че в периода 06.08.2008г. до 09.10.2009г. в гр. Кюстендил и гр. София е извършил описани в решението финансови операции повече от два пъти – 49 пъти, с имущество – парични средства, в размер 745 970, 96 лв., за което знаел, че е придобито по престъпен начин - чрез престъпления по чл. 217, ал. 2 НК, извършени от П. Т., Т. Х. и И. Ш. - престъпление по чл. 253, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, пр.1 НК; съдът му наложил наказание три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал.1 НК за срок от пет години и на основание чл. 253, ал. 6 НК осъдил подсъдимия да заплати равностойността на предмета на престъпление - сумата от 745 970, 96 лв. в полза на държавата; признал подсъдимия за невиновен по обвинението по т. 6 и т. 24 от обвинителния акт и за това престъплението, което е извършил, да е в „особено големи размери“ и „особено тежък случай“, за формите на изпълнително деяние „получил“, „използвал“ имущество, за съзнаване на престъпния произход на имуществото към „момента на получаването му“, за това, че „извършил сделка“ с имущество и за това престъплението да е продължавано - по квалификацията по чл. 253, ал. 5 НК, вр. ал.2, пр.2 и пр. 4 вр. ал. 1, пр. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК; признал подсъдимия за невиновен за разликата в сумата по т. 10 от обвинителния акт - извършена финансова операция на 13.10.2008г. с предмет – превод на пари, от 5 815 до 58 158 лв. и по квалификацията на предикатното престъпление по чл. 217, ал. 4 НК. С решение № 126 от 7 октомври 2020г. на ВКС, І НО по н. д. № 507/2020г. въззивното решение в осъдителните му части е било отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. С присъда № 4/24.02.2021г. по ВНД № 1127/2020г., образувано след връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, САС, в трето поред въззивно производство, е отменил присъдата от 11.03.2019г. в осъдителната й част и подсъдимият е оправдан за извършено от него престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. В това производство въззивният съд, в мотивите към присъдата, е отграничил частите от първоинстанционната присъда, върху които може да интервенира, тъй като касационното производство е било образувано единствено по жалба на защитата и с решение № 126 от 7 октомври 2020 по н. д. № 507/2020г. ВКС, І НО е отменил решението по ВНОХД № 1277/2019г. на 1 състав на САС само в осъдителната част, а в частта, в която с въззивното решение подсъдимият е бил оправдан, присъдата не е била протестирана. Така САС е приел, че не може да осъди подсъдимия по онези части от обвинението, по които подсъдимият е бил оправдан при предходното разглеждане на делото от въззивния съд. САС, - с постановената присъда по ВНОХД № 1127/2020г., е приел, че трите предикатни престъпления „Злоупотреба на доверие“, за които е бил обвинен ищецът, са довършени с факта на упълномощаване на подсъдимия на посочени в обвинителния акт три дати и е изложил съображения, че упълномощаването не е възникнало на посочените инкриминирани дати и престъплението по чл. 217, ал. 2 НК не е осъществено и от субективна страна – тъй като пълномощниците са били подставени лица; приел е още, че още при първото разглеждане на делото подсъдимият е бил оправдан по квалификацията на ал. 4 на чл. 217 НК и по-конкретно за това, че от злоупотребата на доверие са последвали значителни щети. САС е приел още, че посоченият подход е бил неправилен, тъй като подсъдимият е бил предаден на съд за пране на пари, а не за злоупотреба на доверие, и оправдаването по конкретен квалифициращ признак на предикатното престъпление излиза извън правомощията на съда. В тази част обаче, включително и след решение по ВНОХД №1277/2019г. на САС, срещу което пред касационната инстанция не е имало протест, съдебният акт е влязъл в сила. При това положение, е посочил САС, предикатното престъпление, което е в основата на прането на пари, остава това по чл. 217, ал. 2 НК - формално престъпление, без предвиден в състава си престъпен резултат; по-нататък в мотивите към присъдата САС е обобщил, че при приетата от обвинението конструкция липсата на престъпление по чл. 253, ал. 5 НК следва от липсата на престъпление по чл. 217 НК. След като не е осъществено „първоначално престъпление“, от което да са извлечени облаги, които да могат да бъдат предмет на престъпление по чл. 6 Конвенцията на Съвета на Европа относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление, обн. в ДВ бр. 43/94 год., то не може да бъде осъществено и пране на пари; САС е приел и, че от самото начало фактическата и правна конструкция на обвинението е била неправилна - обвинението е за пране на пари, което представлява икономическа дейност с ясно детерминирана насоченост - било то към прикрИ.е на престъпния произход или характер на финансовите активи и техния собственик, било то към оперирането с тях по такъв начин, че същите да бъдат използвани в икономическата, стопанската и финансовата сфера, а в случая инкриминираните операции по-скоро разкриват отколкото прикриват произхода на средствата, защото при изтеглянето на парите от сметките на пълномощниците и преводите към собствените си или на фирмата, на която е представител, сметки подсъдимият всъщност афишира съпричастността си към поредицата от операции; поради това прикрИ.ето на произхода, местонахождението, движението или действителните права върху имущество, освен че не е предявено като обвинение, не може да бъде и фактически осъществено на базата на наличните доказателства; от друга страна, е посочил САС, че подсъдимият не би могъл да осъществи и предявените му по чл. 253, ал. 1 НК финансови операции и сделки с имущество, защото парите, с които е оперирал не са получени от престъпление и не представляват незаконна облага; с описаните от обвинението действия подсъдимият би могъл да осъществи единствено изпълнителното деяние по чл. 253, ал. 2 НК - извършване на финансова операция с имущество (каквито в случая представляват самостоятелните финансови сделки по банковия превод); неоснователно прокуратурата е приела според съда, че всяка една от инкриминираните 51 финансови операции представлява единично деяние от продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 НК, като в случая е повдигнато обвинение и за квалифициращия признак по чл. 253, ал. 3, т. 2 НК - два или повече пъти, който изключва приложението на чл. 26 НК, тъй като е субсидиарен спрямо него. Така САС е обобщил в мотивите към присъдата, че твърденията на прокуратурата влизат в пряко противоречие със събраните доказателства, деянията не следва да се считат осъществени, като по два от обвинителните пунктове за изпълнителните деяния "получаване", "използване на имущество" и "извършване на сделка с имущество", както и за квалификацията по алинея 5 на член 253 НК, подсъдимият е бил оправдан с решението по ВНОХД № 1277/2019г. и в оправдателната част не е имало касационен протест, поради която и в тази част присъдата не може да бъде ревизирана. В обобщение САС е приел, че първоинстанционната присъда следва да бъде отменена и подсъдимият оправдан по обвинението по чл. 206 НК, за което е бил осъден от първия съд, и основно, най-вече поради липсата на предикатно престъпление, е посочил, че не може да ангажира наказателната отговорност на подсъдимия и за пране на пари по чл. 253 НК, нито, поради липса на факти в обвинителния акт, по който и да е друг състав на НК. С решение № 60127/29.09.2021г. по КНД № 554/2021г. на ВКС, II НО обсъдената по-горе присъда е оставена в сила. Съгласно заключението на изслушаната по делото съдебно- медицинската експертиза, няколко неблагоприятни фактори са довели до мозъчен инсулт при ищеца (с какъвто е диагностициран на 28.10.2014г. – исхемичен мозъчен инсулт на БДСМА)–нелекувана хипертония, хипертонична криза, по повод на която е извикан екип на ЦСМП, както и хроничен стрес (който принципно повишава сърдечното напрежение и кръвното налягане) и психоемоционално натоварване във връзка с проведените следствени действия. В показанията си св. Б. е разказал, че е разбрал, че ищецът е под домашен арест, тъй като съпругата му е стоматолог и се наложило да ходи да му прави промивки; ищецът бил душа на компанията, но след като било образувано наказателното дело той много напълнял, затворил се в себе си, спрял да кани гости. Въз основа на гореприетото, въззивният съд прави следните правни изводи: Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 във вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата – в лицето на съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда, - отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от следния незаконен акт - обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано - независимо от това дали вредите са причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в трудово или служебно правоотношение със съответния правозащитен орган (вж. и разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС на РБ, задължително за съда). С оглед спорния предмет на въззивното производство – съобразно процесуалното поведение на жалбоподателя в откритото заседание пред въззивния съд, който е уточнил, че концентрира недоволството си върху определения с обжалваното решение размер на обезщетението, въззивният съд, изхожда от положението, че е налице незаконен акт на правозащитен орган. Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр.1 ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление и е било оправдано. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки – в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление, за извършването на което лицето е било оправдано, а отговорността на осъдения от първоинстанционния съд ответник ПРБ се извлича от упражнените правомощия по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването и от задължението на прокуратурата да доказва виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Поначало доказването на вредите и причинната връзка с незаконния акт като елементи от фактическия състав на отговорността на държавата чрез нейните органи следва да се извърши при условията на пълно доказване от ищеца, особено що се касае до вреди извън обичайните и присъщи като резултат от едно несправедливо обвинение. В конкретната хипотеза въззивният съд също намира за установено, че в резултат на незаконното обвинение за престъплението, в извършването на които ищецът е бил оправдан окончателно на 29.09.2021г. (по част от обвинението е бил оправдан още с решението от 10.03.2020г. по ВНОХД № 1277/2019г., с което подсъдимият е оправдан по определени пунктове от обвинението, а преди това с първоначалната присъда относно квалификацията на предикатното престъпление), на което е основан искът, емоционалното му състояние е било засегнато, и като всеки човек, подложен на наказателна репресия, е била притеснен, че ще бъде несправедливо осъден - изпитвал е присъщите на човек с повдигнато обвинение безпокойство и страх, че ще бъде осъден, израз на което е била и социалната му изолация. Съдът отчита и, че при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което води до увреждане и настъпване на вреди - неблагоприятно отражение върху психиката на човек, - които са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД). За определянето на търсеното обезщетение по справедливост съдът съобрази и периода на висящност на производството, начиная от 28.02.2014г. до 29.09.2021г., в рамките на който спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „Гаранция“ в пари, „Домашен арест“ (независимо на какво основание мярката е изменена първопричина за определянето й е обвинението срещу ищеца) и „Подписка“, както и мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на РБ“, отменена на 19.05.2016г. САС отчита и, че за престъплението, за извършването на което ищецът е бил привлечен като обвиняем на близо 56 - годишна възраст, се предвижда наказание от пет до петнадесет години, глоба от 10 до 30 хил. лв. и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7 НК и предметът на престъплението или имуществото, в което е трансформиран, се отнема в полза на държавата, а ако липсва или е отчужден, се присъжда неговата равностойност, т.е. касае се за тежко престъпление; тежко е и престъплението, за което е извършена преквалификация от съда – наказва се с лишаване от свобода от три до десет години, лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7 НК, като съдът може да постанови конфискация на част или на цялото имущество на виновния (чл. 93, т. 7 НК); отчете и, че спрямо ищеца са постановявани от наказателния съд осъдителни актове преди окончателно да бъде оправдан по изложените в крайната присъда съображения;взе предвид и, че правото на свободно придвижване на ищеца и принципно и правото му да полага труд, изобщо социалното му функциониране, дори и да не са доказани конкретни вреди в личен и в професионален план, е било ограничено за период, надхвърлящ пет месеца, в рамките на който той е бил под домашен арест. От наложеното му ограничение под формата на мярка за процесуална принуда - забрана за напускане пределите на страната, по делото не се установяват конкретни вреди върху личния и професионалния живот на ищеца, които подлежат на доказване (чл. 154, ал. 1 ГПК), въпреки че тази забрана дефинитивно създава такива и съдът ги отчита в принципен план като присъща последица на ограничаването на свободното придвижване. Приетата продължителност на наказателното производството, за която следва да се ангажира отговорността на ответника, с оглед спецификата на обвинението и извършените множество процесуални действия (ДП е окомплектовано в 50 тома), не може да се приеме обаче за неразумен срок за приключването на производството. С ледва да се подчертае и, че доколкото отговорността на държавата е обективна, ответникът носи риска от продължителността на цялото производството (вж. напр. решение по чл. 290 ГПК № 206/03.10.2018г. по гр. д. № 694/2018г. на ВКС, IV ГО), а не само за досъдебната фаза, като осъждането на ищеца по непредявено обвинение, поради незаконосъобразна преквалификация на деянията с присъдата без да е изменено обвинението от прокурора, не е основание за освобождаване на ответника от отговорност, нито за намаляване на отговорността на ПРБ по реда на ЗОДОВ. На основание гореизложеното въззивният съд намира, че по делото се установиха закономерните последици от повдигането на едно обвинение, а в решаващата си дейност по определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД), счита, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, причинени от конкретното обвинение, възлиза в случая на 9 000 лв. Като се изходи от приетите за установени по-горе факти и по повод оплакванията във въззивната жалба, по делото не е доказано пълно и главно накърняване на доброто име на ищеца пред широк кръг от обществото, доколкото не е установено на обвинението да е дадена някаква разгласа. Не е доказано и настъпването на специфични и трайни тежки последици от повдигането на конкретното обвинение, в предмета на делото, както и от процесуалните действия, извършени с участието на ищ еца, - макар и причината за възникване на мозъчния инсулт да е комплексна и поначало един от факторите, в причинна връзка с настъпването му, да е стрес, в това число и търпян по време на наказателното производство, инсултът е получен на фона на нелекувана хипертония и след получена хипертонична криза. В обобщение на изложеното, отговорността на държавата чрез ответника ПРБ следва да бъде ангажирана за установените обичайни неблагоприятни последици от процесния незаконен акт, чието репариране се претендира в настоящото производство, като дължимият размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца възлиза в конкретната хипотеза, както посочи въззивният съд, на 9 000 лв., определен по критериите на чл. 52 ЗЗД, при съобразяване и на нивото на икономическия стандарт в страната, който размер надхвърля размера на обезщетението, което ответникът счита за справедливо, – 7 000 лв. Няма основание за намаляване на така определеното обезщетение на основание чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, тъй като възражение за намаляване отговорността на ответника, основано фактически на обстоятелства във връзка с поведението на подсъдимия, - обстоятелства, въз основа на които е постановена влязлата в сила оправдателна присъда, препис от която е приложен към исковата молба, не е въведено в срока за отговор на исковата молба (чл. 133 ГПК). По същата причина, поради нерелевирано своевременно възражение, няма и основание за съобразяване и на други съдебни – искови и изпълнителни - производства, водени срещу ищеца в рамките на времето, през което е било висящо процесното наказателно производство. Ответникът не се е позовал на такива факти в срока за отговор на исковата молба, така че съдът да подложи на преценка при определяне размера на търсеното обезщетение дали търпените от ищеца неимуществени вреди са причинени и от засягане на правната му сфера от предявени срещу него искове и от принудително изпълнение, провеждано срещу него. На основание развитите по-горе съображения, доводите на жалбоподателя по приложението на чл. 52 ЗЗД са частично основателни, поради което решението, предмет на инстанционен контрол, подлежи на частична отмяна като неправилно – над присъдения размер на обезщетението от 9 000 лв., като вместо това предявеният иск следва да се отхвърли за разликата до пълния предявен размер, а в останалата обжалвана осъдителна част решението следва да се потвърди като правилно като резултат. При този изход на спора на съответна отмяна подлежи и решението в частта му за разноските – над присъдения размер на адвокатското възнаграждение от 225 лв. до 1 000 лв. Така мотивиран, Софийски апелативен съд