Решение № 151 от 12.12.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 331/2025 г.

Производството е по чл. 34, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС. С Решение № 181/23.10.2025 г. по ЧНД № 652/2025 г. Великотърновският окъжен съд е признал по реда на чл. 32 от ЗПИИРКОРНФС, Решение № 1062 5422 7053 8135, постановено на 04.12.2024 г. от несъдебен орган - Gemeente, Кралство Нидерландия, влязло в сила на 15.01.2025 г., с което на българския гражданин С. Е. Д. с ЕГН: ••••••••••, роден на 29.04.2001 г. в гр. Елена, с постоянен адрес: с. Майско, общ. Елена, обл. Велико Търново, •••••••••• за извършено нарушение на чл. 2 от Закон на издаващата държава относно административната уредба при нарушаване на разпоредбите на Кодекса за движение по пътищата му е била наложена финансова санкция за заплащане в размер на 120 /сто и двадесет/ евро с равностойност в български лева по курса на БНБ за деня на постановяване на решението в размер на 234.70 /двеста тридесет и четири лева и седемдесет стотинки/ лева и е изпратил решението на ТД на НАП - Велико Търново за изпълнение. Срещу решението е депозирана жалба от служебния защитник на засегнатото лице, като се претендира отмяна на атакуваното решение и съответно да се откаже допускане на изпълнение на финансовата санкция. Излага, че след като засегнатото лице няма местоживеене и местопребиваване в Република България, не реализира доходи и няма имущество в страната, не са налице условията по чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС и в този смисъл е следвало окръжният съд да откаже признаване и изпълнение. Установено било, че лицето е санкционирано в Кралство Нидерландия, но не е известно местоживеенето или обичайното му пребиваване и притежава ли същото имущество. Настоящият въззивен състав прецени, че направените възражения от защитата биха били от значение, ако се установи, че не е налице алтернативната възможност посочена в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС, свързана с липсата на установяване на местоживеене и обичайно местопребиваване на засегнатото лице Д. в Република България. С оглед наведените възражения в жалбата, отново бяха поискани актуални справки за имущественото му състояние и справки от ОД МВР - Велико Търново. От постъпилите справки се установява, че няма настъпила промяна в тези обстоятелства включително и за постоянния и настоящ адрес на засегнатото лице. Засегнатото лице С. Д. - не се явява, нередовно призовано с отразяване, че не е открито на последния му известен адрес и се намира в Кралство Нидерландия, но адресът му там е неизвестен. За него се явява служебен защитник - адв. Д. от ВТАК, с искане по изложените съображения в жалбата да се отмени решението на окръжния съд като незаконосъобразно и необосновано. Представителят на Апелативна прокуратура Велико Търново намира жалбата за неоснователна и пледира да се потвърди решението на окръжния съд. Великотърновският апелативен съд, след като се запозна със събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид направените оплаквания в жалбата и извърши служебна проверка на обжалвания съдебен акт, намира и приема за установено следното: Жалбата е неоснователна. За да постанови атакувания съдебен акт, Великотърновският окръжен съд, след анализ е установил, че постъпилите документи относно признаването на решението на чуждия несъдебен орган съдържат всички изискуеми реквизити съобразно изискванията на ЗПИИРКОРНФС относно прилагане принципа на взаимно признаване на финансови санкции. Съдът е приел, че са налице влязъл в сила акт на несъдебен орган за извършено нарушение по законодателството на Кралство Нидерландия с наложена парична санкция и съответното удостоверение по образец, придружени от превод на български език. Окръжният съд е изследвал и анализирал постъпилото искане и приложените към него документи. Обсъдил съдържанието им, като е заключил, че не са налице нито едно от основанията за отказ за признаване на решението на чуждия орган за налагане на финансова санкция, посочени в чл. 35 от ЗПИИРКОРНФС. Първостепенният съд е изложил съображения, с които е отхвърлил възраженията на защитата на засегнатото лице Д. като неоснователни и не е намерил основание за отказ да изпълни решението. Настоящият състав намира решението на Окръжния съд за обосновано и законосъобразно. За да постанови атакуваното решение, Великотърновският окръжен съд е приел за безспорно установено, че е представено Удостоверение по чл. 4 от Рамково Решение 2005/214/ПВР на Съвета на Европа 24.04.2005 г., относно прилагането принципа за взаимно признаване на финансови санкции, съдържащо всички реквизити съгласно Приложение № 2 към чл. 4, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС. Издадено е от компетентен орган на държава - членка на Европейския съюз - Кралство Нидерландия, а именно - от Gemeente, влязло в сила на 15.01.2025 г., спрямо българския гражданин С. Е. Д. с ЕГН: ••••••••••, роден на 29.04.2001 г. в гр. Елена, с постоянен и настоящ адрес - с. Майско, общ. Елена, обл. Велико Търново, ••••••••••. Финансовата санкция в размер на 120 /сто и двадесет/ евро е наложена за извършено на 22.11.2024 г. административно нарушение на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в неспазване забранителен знак за влизане на моторни превозни средства в съответната зона. Посоченото нарушение на правилата за движение по пътищата съставлява административно такова, което съгласно правото на издалата решението за налагане на финансова санкция държава, се санкционира по чл. 2 от техния Закон относно административната уредба при нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата. В този смисъл, същото е постановено от несъдебен орган за административно нарушение по правилата за движение по пътищата, съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС в държава, която е членка на Европейския съюз и представлява акт за налагане на имуществена санкция. Налице са формалните предпоставки на чл. 4 и чл. 5 от ЗПИИРКОРНФС - удостоверението е представено като заверен препис и е преведено надлежно на български език, като отговаря на образеца по приложенията към закона. Точно е преценено, че санкционираното нарушение попада сред визираните в чл. 30 от ЗПИИРКОРНФС, по отношение на които не се прилага принципа за двойна наказуемост, като е отчетена и съотносимостта му и по българското законодателство. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените съображения относно липсата на основанията за отказ, визирани в чл. 35 от ЗПИИРКОРНФС и не намира за необходимо да ги преповтаря. Процедурата по признаване е изпълнена в съответствие с разпоредбите на ЗПИИРКОРНФС и Рамково Решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г., относно прилагане принципа на взаимно признаване на финансови санкции. Неоснователно се явява възражението, изложено от защитата на засегнатото лице в жалбата и поддържано пред въззивната инстанция, че не е следвало да се приема за изпълнение решението за налагане на финансовата санкция, а да откаже изпълнението й, тъй като не са изпълнени условията за признаване и изпълнение отразени в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС. В коментираната разпоредба е отразено, че съдът признава решение за налагане на финансови санкции, при условие че лицето, срещу което е постановено решението, притежава имущество, получава доходи или има местоживеене или обичайно пребиваване, а за юридическото лице - седалище, адрес на управление или адрес за кореспонденция на територията на Република България. Според настоящия съд е било изпълнено изискването на чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС, тъй като засегнатото лице има местоживеене на територията на Република България, поради което възражението на защитата, в тази насока, не може да бъде споделено, тъй като не намира опора в събраните по делото материали и в частност приложената пред първия съд справка от НБД "Население" /л. 17 от делото на ВТОС/ за постоянен и настоящ адрес на засегнатото лица в с. Майско, общ. Елена, обл. В. Търново, кв. Кантона. Изводите за постоянен и настоящ адрес на засегнатото лице на територията на Република България не се опровергават и от приложената пред окръжния съд справка от Автоматизирания информационен фонд /АИФ/ "Граничен контрол", където е налична информация за периода след 01.01.2020 г. и до 14.08.2024 г., за задграничните пътувания на Д.. В случая за периода след 14.08.2024 г. до 16.10.2025 г. няма данни за такива пътувания при уговорката, че съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите - членки, българските граждани се проверяват на ГКПП по метода преценка на риска", в резултат на което данните за пътуванията им в АЕФ "Граничен контрол" са непълни. Следва да се отбележи, че в случая в разпоредбата на чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС са посочени алтернативни изисквания, а не кумулативни такива, изискващи признаване на решението и точно поради това законодателят е поставил съюзът „или“ в последователността на изброяването им. Казано иначе, достатъчно е да е налице едно от алтернативните изисквания. В случая засегнатото лице има местоживеене в страната, установимо от събраните пред първия съд писмени доказателства описани по - горе, което е достатъчно, за да бъде приложен законът, така както е сторил и окръжният съд и независимо от събраните допълнителни писмени доказателства от въззивната инстанция. Отделно от това настоящият състав намира, че след като размерът на глобата не е непоносимо висок и засегнатото лице пътува редовно извън пределите на страната /справка за задгранични пътувания приложена на л. 30 от ЧНД № 652/2025 г. на ВТОС/, то не е налице основание за приложението на разпоредбата на чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС до каквито изводи е достигнал и окръжния съд, отхвърляйки възраженията на защитата на засегнатото лице. Законосъобразно е преценено, че са налице предпоставките по чл. 30, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС, тъй като решението за налагане на парична глоба е постановено в административно-наказателно производство в държава-членка на ЕС и се отнася за деяние, което съставлява административно нарушение и по българското законодателство. Налице са и условията на чл. 30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС, като в удостоверението изрично е посочено, че се касае за поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, т.е. не се изисква двойна наказуемост. А съгласно, ал. 3 от същия текст, както вече се сподели по-горе, засегнатото лице има местоживеене на територията на страната – Република България. Основателно е преценено, че представеното за признаване и изпълнение решение се отнася за деяние, което е извършено на територията на издаващата държава и не попада под юрисдикцията на българските съдилища. Липсват доказателства, че срещу засегнатото лице С. Д. за същото деяние в Република България или в друга държава, различна от издаващата или изпълняващата, е постановено и приведено в изпълнение разглежданото решение за налагане на финансова санкция. Решението не се отнася и за деяние, подсъдно на български съд. Давностният срок за изпълнение на решението не е изтекъл, съгласно законодателството на издаващата държава и българското законодателство. Не е налице имунитет или привилегия по българското законодателство, които правят изпълнението на решението недопустимо. Липсват и основания за отказ от признаване и изпълнение. Жалбоподателят е пълнолетен, следователно наказателно и административно отговорен, а с оглед социалния и обществения му статус, не е лице, по отношение на което съществува законодателно предвиден имунитет или привилегия, правещи изпълнението на решението недопустимо. Наред с това решението не се отнася за деяние, което по българското законодателство се счита, за извършено изцяло или отчасти на територията на Република България, или е било извършено извън територията на издаващата държава и българското законодателство не позволява предприемане на наказателно производство по отношение на такова деяние. Наложената финансова санкция е над фиксирания праг от 70 евро. Проверено е наличието на условията по чл. 35, т. 9 от ЗПИИРКОРНФС, като е установено, че производството по издаване на решението е било писмено, като е посочено, че в съответствие със законодателството на издаващата държава, засегнатото лице е било уведомено лично или чрез упълномощен според националния закон представител за правото и срока за обжалване на решението. Вярно е, че в следващата точка не е отбелязано изрично как е било уведомено лицето за тези му права, но това обстоятелство следва да се възприеме с доверие, съобразно принципа за взаимно признаване на съдебни решения, въз основа на който се изгражда съдебното сътрудничество между държавите - членки на ЕС. Няма представени доказателства за пълното или частично изпълнение на санкцията, съгласно чл. 33 от ЗПИИРКОРНФС. Поради обстоятелството, че е наложена финансова санкция в евро, съобразявайки разпоредбите на чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 8 от ЗПИИРКОРНФС, съдът е определил размера на финансовата санкция в български лева по фиксирания курс на БНБ към деня на постановяване на решението от общо 120 евро с левова равностойност от 234.70 /двеста тридесет и четири лева и седемдесет стотинки/ лева. Съгласно чл. 42 от ЗПИИРКОРНФС, така определената сума следва да остане в приход за бюджета на Република България, като изпълняваща решението държава, като правилно е приложена разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от същия закон с уведомяване на ТД на НАП – Велико Търново. Съобразено е от съда и предвиденото в чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ЗПИИРКОРНФС, задължение за уведомяване на компетентния орган от издаващата държава за признаване и приключване изпълнението на решението. Поради изложеното до тук, напълно правилно е преценено, че в конкретния случай не са налице твърдените обстоятелства от защитата на засегнатото лице, даващи основание за отказ да се признае решението за налагане на финансовата санкция, като следва да се потвърди решението на окръжния съд, а жалбата да се остави без уважение. В този смисъл атакуваното решение, като законосъобразно и обосновано подлежи на потвърждаване, като настоящата инстанция не констатира и процесуални нарушения, водещи до неговата отмяна. Водим от горното и на основание чл. 34, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 1 – 3 от ЗПИИРКОРНФС, Великотърнвоският апелативен съд