Решение № 365 от 19.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7793/2024 г.

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 10658/04.06.2024 г., постановено по гр. д. № 70964/2022 г. по описа на СРС, 120 състав, са уважени частично предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 вр. чл. 139 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД осъдителни искове на „Топлофикация София” ЕАД срещу:

Т. Й. С. за цена на доставена от дружеството топлинна енергия в размер на 741,46

лв. (седемстотин четиридесет и един лева и четиридесет и шест стотинки) за периода

от 1.5.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за периода от 23.09.2022 г. до изплащане на вземането, както и за цена на извършена услуга за дялово разпределение

в размер на 13,67 лв. (тринадесет лева и шестдесет и седем стотинки), ведно със законна лихва за периода от 23.09.2022 г. до изплащане на вземането, като отхвърля

исковите претенции за останалите суми за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 07.09.2022 г. в размер на 111,56 лева

и мораторна лихва върху главницата за услугата дялово разпределение за периода

от 01.10.2019 г. до 07.09.2022 г. в размер на 2,90 лева;

Н. П. М. за цена на доставена от дружеството топлинна енергия в размер на 988,64

лв. (деветстотин осемдесет и осем лева и шестдесет и четири стотинки) за периода от 1.5.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за периода от 23.09.2022 г. до изплащане на вземането и за цена на извършена услуга за дялово разпределение в размер на 18,24 лв. (осемнадесет лева и двадесет и четири стотинки), ведно със законна лихва за периода от 23.09.2022 г. до изплащане на вземането, като отхвърля

исковете за мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до 07.09.2022 г. в размер на 148,76 лева и за мораторна лихва за периода от 01.10.2019 г. до 07.09.2022 г. в размер

на 3,88 лева.

Решението е постановено при участието на „Нелбо Инженеринг“ ООД в качеството на трето лице-помагач на страната на ищеца.

Решението е влязло в сила като необжалвано в частта, в която са отхвърлени исковите претенции на ищеца срещу Т. Й. С. за останалите суми за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 07.09.2022 г. в размер на 111,56 лева и мораторна лихва върху главницата за услугата дялово разпределение за периода от 01.10.2019 г. до 07.09.2022 г. в размер на 2,90 лева, както и в частта срещу Н. П. М ., в която са отхвърлени исковете за мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до 07.09.2022 г. в размер на 148,76 лева и за мораторна лихва за периода от 01.10.2019 г. до 07.09.2022 г. в размер на 3,88 лева.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответниците Т. Й. С. и Н. П. М. чрез особения си представител адв. З. К. с доводи за недопустимост на обжалваното решение. Излага, че Твърди се, че в заповедното производство е подадено заявление по чл. 410 ГПК срещу М. П. С., Т. Й. С. и Н. П. М., като след указания на съда заявителят е предявил установителни искове само срещу Т. Й. С. и Н. П. М.. Особеният представител поддържа, че е допуснато нарушение, доколкото не е допустимо различие между длъжиниците, посочени в заявлението, и ответниците по установителните искове. Предвид изложеното се иска обезсилване на първоинстанционния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СРС.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с която се оспорва жалбата като неоснователна и недоказана. Излага, че първоинстанционният съд правилно е уважил иска.

Моли съда да остави без уважение въззивната жалба.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице-помагач на страната на ищеца „Нелбо Инженеринг“ ООД.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва

първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 вр. чл. 139 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД осъдителни искове на „Топлофикация София” ЕАД срещу: срещу:

Т. Й. С. за цена на доставена от дружеството топлинна енергия в размер на 741,46

лв. (седемстотин четиридесет и един лева и четиридесет и шест стотинки) за периода

от 1.5.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за периода от 23.09.2022 г. до изплащане на вземането, както и за цена на извършена услуга за дялово разпределение

в размер на 13,67 лв. (тринадесет лева и шестдесет и седем стотинки), ведно със законна лихва за периода от 23.09.2022 г. до изплащане на вземането, за мораторна

лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 07.09.2022

г. в размер на 111,56 лева и мораторна лихва върху главницата за услугата дялово

разпределение за периода от 01.10.2019 г. до 07.09.2022 г. в размер на 2,90 лева;

Н. П. М. за цена на доставена от дружеството топлинна енергия в размер на 988,64

лв. (деветстотин осемдесет и осем лева и шестдесет и четири стотинки) за периода от 1.5.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за периода от 23.09.2022 г. до изплащане на вземането и за цена на извършена услуга за дялово разпределение в размер на 18,24 лв. (осемнадесет лева и двадесет и четири стотинки), ведно със законна лихва за периода от 23.09.2022 г. до изплащане на вземането, за мораторна

лихва за периода от 15.09.2020 г. до 07.09.2022 г. в размер на 148,76 лева и за мораторна лихва за периода от 01.10.2019 г. до 07.09.2022 г. в размер на 3,88 лева.

Въззивникът е изложил конкретен довод само за допуснато процесуално решение на първоинстанционния съд изразяващо се в неидентичност между предмета и страните на издадената заповед за изпълнение и предмета на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове. Същият не е изложил никакви други оплаквания за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон от СРС, което води до извода, че въззивната жалба е частично бланкетна.

По заявление на „Топлофикация София“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение срещу М. П. С. (1/8), Т. Й. С. (3/8) и Н. П. М. (4/8), в условията на разделност, за вземания за незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2019 г. – 30.04.2021 г., мораторна лихва, както и за цена на услугата „дялово разпределение“ и съответните лихви, ведно със законната лихва от 23.09.2022 г. и разноски.

В срока по чл. 415 ГПК заявителят е предявил на 29.12.2022 г. иск по чл. 422 ГПК само срещу Т. С. и Н. М., като е претендирал да се признае за установено, че те дължат общо 2029,11 лв., представляващи 7/8 от цялото задължение по заповедта (тъй като 1/8 е отнесена към М. С.). Искането е разпределено по квоти: за Т. – 3/8, за Н. – 4/8, с конкретизирани компоненти (главници за ТЕ и дялово разпределение и мораторни лихви за посочените периоди).

Исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК представлява процесуално продължение на заповедното производство и има за предмет установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, като легитимацията на страните в исковата фаза следва тази по заповедното производство и се преценява към момента на подаване на заявлението. Специфичният предмет на иска по чл. 422 ГПК предпоставя идентитет между вземането, заявено в заповедното производство, и това, предмет на исковата защита, но този идентитет се отнася до правопораждащите факти и материалноправната характеристика на вземането, а не налага задължително искът да обхваща цялото вземане и всички длъжници по заповедта. Няма процесуална пречка искът да бъде предявен за част от претенциите по заповедното производство, за част от сумата или срещу част от длъжниците, доколкото вземането е делимо и не е налице пасивно необходимо другарство. Ключово е, че още в заповедта задължението е търсено в условията на разделност и при квоти. Това означава, че всяка длъжница носи отговорност само за своята част от вземането (пропорционално на квотата), а не солидарно за целия дълг. При такава конструкция не е налице неделим предмет и по правило не се поражда пасивно необходимо другарство, което да прави процеса недопустим при неучастие на всички съзадължени лица. В случая искът остава в рамките на същите факти и същото правоотношение (доставка на ТЕ/дялово разпределение за конкретния имот и периоди) и е насочен срещу двама от длъжниците по заповедта, без да се подменя основанието. Недопустимо развитие на производството би било налице единствено при подмяна на основанието на вземането чрез въвеждане на различни правопораждащи факти спрямо заявлението или при насочване на иска срещу лица, различни от длъжниците по издадената заповед. В случая първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба само срещу Т. Й. С. и Н. П. М. за установяване на задължение, представляващо 7/8 от вземанията по издадената заповед за изпълнение, при изрично заявени квоти и в условията на разделност, като спрямо длъжника М. П. С. не е отправено искане за установяване на вземането за нейната 1/8 част. При това положение, с оглед диспозитивното начало по чл. 6 ГПК, съдът дължи произнасяне единствено в рамките на заявения в исковата фаза предмет и не може служебно да разширява спора до несезирана част от вземането или до несезирано лице, поради което постановеното решение по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК не е недопустимо единствено на основание, че искът не е предявен и срещу третия длъжник по заповедта, след като е предявен за част от вземането на същото основание и спрямо част от длъжниците по заповедта.

Както вече бе отбелязано по-горе, тъй като във въззивната жалба не е очертан конкретен друг порок на обжалваното съдебно решение, то въззивният съд не следва да разглежда спора по същество – арг. чл. 269, ал. 2 ГПК, а да препрати на основание чл. 272 ГПК към изводите на първоинстанционния съд относно фактическите и правните изводи. Дейността на въззивния съд в настоящия случай се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и привеждане на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма.

Само за пълнота на изложението следва да се изясни, че с оглед на събраните по делото доказателства първоинстанционното решение е правилно.

По иска с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за доставената топлинна енергия:

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. Наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия;

2. Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер.

Правилно първоинстанционният съд е установил фактическа обстановка по делото въз основа на представените писмени доказателства, поради което настоящият въззивен съд на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите му.

Според разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като определящо е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. По делото са приети писмени доказателства за правото на собственост на ответника върху апартамент № 80, находящ се в гр. София, ж.к. ••••. Предвид изложеното между страните е съществувало действително правоотношение по договор за продажба на топлоенергия. Този договор за търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик – по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Именно той е задължен да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. той е встъпил в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Ищецът е имал задължение да доставя топлинната услуга, а ответникът – да заплаща нейната стойност.

Съгласно чл. 153, ал. 6 ЗЕ, дори ако даден потребител спре подаването на топлинна енергия към отоплителните уреди в имота си, той остава клиент за енергията, излъчвана от сградната инсталация и отоплителните тела в общите части на сградата. Следователно, за да бъде определено лице като потребител на топлинна енергия за битови нужди според цитираната правна норма, е достатъчно да се установи, че то е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, присъединен към абонатна станция или нейно

самостоятелно отклонение. В настоящия случай имотът се намира в сграда, в която ищецът осъществява продажба на топлинна енергия за битови нужди, поради което, съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, собственикът на процесния имот има качеството на потребител на доставяната топлинна енергия.

По отношение на цената за извършената услуга „дялово разпределение“:

Следва да се изясни, че изчисленията за дялово разпределение са извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице – „Техем Сървисиз“ ЕООД. В случая етажната собственост е възложила на посоченото дружество осъществяване на услугата дялово разпределение на доставената за обектите топлинна енергия, в изпълнение на взето за това решение от общото събрание на етажната собственост. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139-чл.148/ и в приложимата за процесния период Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването.

Съгласно чл. 22, ал. 2 от приложимите общи условия клиентите заплащат на „Топлофикация София“ ЕАД цената за извършената услуга „дялово разпределение“. В чл. 36 от приложимите общи условия е определен начинът на формиране на цената за услуга „дялово разпределение“. Сградната инсталация за топлоснобдяване на сградата е обща част, и всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ и още при закупуване на съответния имот, който е в сграда, присъединена към централното топлоснабдяване, собствениците и титулярите на вещни права знаят, че следва да се включат в общото управлението на общите части, в това число сградните инсталации за отопление и за горещо водоснабдяване на сградата в режим на етажна собственост. Ответникът остава потребител дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището си, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост – Решение № 5 от 22.04.2010 год. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 г. Ето защо собствениците на апартамент в сграда – етажна собственост, присъединени към системата за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че не са поръчвали доставка на отопление и не го използват в своя апартамент, като тази топлинна енергия няма основание да се разглежда като непоискана услуга.

Начинът, по който се формира стойността на услугата за дялово разпределение, е регламентиран в чл. 36, ал. 1 от ОУ. Съгласно посочената разпоредба клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. Наистина, фактически услугата е извършвана от подпомагащата ищеца страна „Техем Сървисиз“ ЕООД, но съгласно сключения между „Топлофикация София“ ЕАД, като възложител, и „Техем Сървисиз“ ЕООД, като изпълнител, договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, заплащането на цената за услугата се извършва от възложителя, който на основание чл. 22, ал. 2 от ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди, по отношение на които няма данни ответниците да са възразили и които регламентират съдържанието на процесното продажбено правоотношение, получава стойността на тази цена от крайните клиенти, какъвто е именно и ответникът. Изложеното налага обоснован извод, че ищецът има право да събира суми и за т. нар. „дялово разпределение“.

С оглед изложеното съдът намира, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

По разноските:

С оглед изхода на спора следва да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемия. Същият претендира разноски за настоящата инстанция за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. Същото следва да се определи съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37, ал.1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП в размер на 55 евро в тежест на въззивниците с оглед липсата на правна и фактическа сложност на производството.

С оглед, че след датата на въвеждане на еврото (01.01.2026 г.) валутата на Република България е еврото (чл. 4 ЗВЕРБ), а левовите стойности по съществуващи правни инструменти се считат за стойности в евро чрез автоматично превалутиране (чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ), съдът превалутира дължимите парични суми от лева в евро, определени при прилагане на официалния валутен курс по чл. 5 ЗВЕРБ, по правилото на чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Така превалутираната сума представлява точния еквивалент на установеното вземане, без да се засяга размерът и съдържанието на задължението, съобразно принципа на приемственост (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗВЕРБ).

С оглед принципите на информираност и прозрачност (чл. 8 и чл. 10 ЗВЕРБ), съдът намира за уместно в диспозитива да посочи и левовия еквивалент на присъдените суми към датата на превалутиране, като това няма самостоятелно осъдително значение, а цели яснота за страните.

Воден от гореизложеното, съдът