Решение № 592 от 21.11.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 532/2025 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Въззивното производство е образувано по въззивната жалба на ЗК „Индустриал комерс ко“ ЕАД (правоприемник на „Индустриал комерс“ ЕООД, ЕИК 030208861) срещу Решение № 260072/21.02.2025г. по гр.д. № 4200/20 по описа на СГС, I-20 състав, с което са отхвърлени изцяло предявените при условие на евентуалност от „Индустриал комерс ко“ ЕАД, ЕИК 204502867, искове с правно основание чл. 357 КТ, във вр. чл. 271 КТ, във вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД против А. Г. В. за заплащане на сумата от 73 583, 18 лв. – получена без правно основание по трудов договор № 533/13.02.2017 г., за периода от 01.05.2017г. до 08.10.2017 г. и с правно основание чл. 145 ТЗ против С. И. К. за заплащане на сумата от 73 583, 18 лв., представляваща обезщетение за вреди, нанесени на ищеца от ответницата от заплатените суми на А. Г. В. по трудов договор № 533/13.02.2017 г., за периода от 01.05.2017 г. до 08.10.2017 г., както и сумата от 23 667 лв., представляваща обезщетение за вреди, нанесени на ищеца от ответницата от заплатените суми на А. Г. В. по трудов договор № 533/13.02.2017 г., за периода от 14.02.2017г. до 30.04.2017 г., ведно с искането за присъждане на законна лихва и разноски и са присъдени разноски на ответната страна. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че събраните доказателства не са обсъдени в тяхната съвкупност, нито са обсъдени всички доказателства. Твърди, че не са обсъдени представените болнични листове на ответницата К. и не е обсъдено показанието на свид. Н., която свидетелства, че назначаването на съжителя на К. е с цел да не остане семейството без доходи, както и не е обсъдено, че периода на назначение почти напълно съвпада с този на болничните листи. Според него това говори за достоверност на свидетелските показания. Твърди се, че съдът неправилно е приел до кога а е продължил болничния на ответницата К.. Счита, че фактът, че ответника В. е назначен на несъществуваща длъжност е доказан, тъй като ответника е този, който следва да докаже, че неговата длъжност съществува в щатното разписание. Счита, че извода на съда, че липсва самоотлъчка е неверен, тъй като с гласни доказателства е доказал, че ответника В. никога не е бил на работното си място, каквото по принцип не е съществувало. За последното било налице признание на факт от страна на ответника. Счита, че показанията на свид. Н. са обсъдени отчасти и тенденциозно от съда, а някои от нейните твърдения са извадени от контекста. Относно представените разпечатки от кореспонденция със свид. Н. и с М. А., твърди че касаят периоди извън времетраенето на договора. Неправилно не били изключени като доказателства по делото представените писма между В., П., К. и Е., в които имало заличени текстове, тъй като от заличените текстове се установява, че това което е обсъждано между тях е личен проект на лицата, а не касае ищцовото дружество. Въпреки това счита този факт за доказан от събраните гласни доказателства. Твърди, че съдът не е обсъдил протокол от „Кактус консулт“ЕООД, от който е видно, че през 2017г. В. не е имал карта за достъп до офисите на дружеството, както и показанията на свидетелката, че той е посещавал офисите на дружеството, като партньор на ответницата К., а не като служител. Твърди, че след като съдът е стигнал до извода, че е налице симулативен договор между страните е бил длъжен да се произнесе по този въпрос, въпреки, че това не е заявено изрично в исковата молба. Счита, че съдът е направил неправилни изводи, като е пренебрегнал показанията на свид. Н., че управителя И. е заявил, че макар и формално да е управител, всички решения се вземат от К.. Твърди, че разсъжденията за приложението на чл. 271 ал.1 от КТ са били направени по принцип, а не с оглед конкретния казус. По отношение на отхвърления иск срещу ответницата К., твърди, че е налице съдебна практика, която посочва, че решението за освобождаване от отговорност на управителя на дружеството се отнася само до поведението на управляващото търговеца лице, което е било известно на дружеството или е било документирано надлежна в счетоводството или в останалите дружествени книги. Счита, че това което в случая не е било известно на едноличния собственик на капитала на дружеството е било, че ответника не е пребивавал на работното си място, не е полагал труд и няма никакви следи да изпълнявал някакви трудови задължения. Също така не му е било известно обстоятелството, че ответницата К. е продължила фактически да управлява дружеството. Твърди, че едноличния собственик на капитала може и да е имал възможност да узнае, но в действителност не е знаел за извършените от ответниците действия, които са го увредили. Счита, че вредите са доказани при условията на пълно и главно доказване. Моли да бъде отменено решението и уважени исковете, като му се присъдят разноски за двете инстанции. Претендира разноски за двете инстанции. В срок са постъпили отговори от двамата ответници, в които се оспорват изложените във въззивната жалба оплаквания. Твърди се, че показанията на свид. Н. са неотносими, доколкото същата сама посочва, че е работила в „Индустриал комерс“ ЕООД до месец март 2017г. т.е. много кратко време е работила при работодателя на ответника. Също така, счита нейните показания за заинтересовани, тъй като към момента тя е член на борда на директорите на „Индустриал комерс и ко“ АД, който е жалбоподател, а отделно твърди, че не отговарят на истината, което може да се провери от другите събрани доказателства. Твърди, че не носи тежестта за представяне на актуалното щатно разписание, тъй като не разполага с него. Счита представеното такова за неотносимо и изтъква, че свидетелката и управителя И. не фигурират в него. Посочва, че представената кореспонденция със свидетелката е за установяване на факта, че тя го познава добере и е контактувала с него, макар и да несъвпада с времето на трудовия му договор. Твърди, че не оспорва, че не е работил в офиса на дружеството, но твърди че не е имал осигурено работно място, както и че характера на информацията която е обработвал е такъв, че не се е налагало да работи от офиса на дружеството, а е вършил дейността си чрез други средства за комуникация. Счита, че СГС не е изложил извод, че е налице симулативен трудов договор, въпреки твърденията на жалбоподателя, че е налице такъв извод на съда. По отношение на втората ответница и предявения срещу нея в условията на евентуалност иск, счита, че изложените мотиви са изцяло правилни и законосъобразни и съответстват на установената съдебна практика. Моли да бъде отхвърлена въззивната жалба и да бъде потвърдено първоинстанционното решение. Претендира разноски за въззивната инстанция. Софийският апелативен съд, в изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК, намира решението за валидно и допустимо в обжалваната част. По отношение на наведените с въззивната жалба основание за неговата неправилност в обжалваната част намира следното: От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна: С трудов договор № 533/13.02.2017 г. сключен между „Индустриал комерс“ ЕООД и ответника А. Г. В., последният е бил назначен със срок на изпитване 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, на длъжност Директор дирекция политики и стр. планиране, с основно месечно трудово възнаграждение от 2000 лв. Представена е и подписана от ответника длъжностна характеристика за длъжността „Директор стратегии, иновации и експанзии“. Представена е и подписана от ответника В., декларация за конфиденциалност от 13.02.2017г. Трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 237 от 09.10.2017 г., на основание чл. 325, т. 1 КТ – по взаимно съгласие. Еднозначно записване е налице и в представената трудова книжка на ответника. С определението по чл. 140 ГПК, постановено от СГС, е прието за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване, че за периода 14.02.2017 г. до 08.10.2017г., А. В. е получил от „„Индустриал комерс“ ЕООД трудови възнаграждения в размер на 13 797, 12 лв., допълнително възнаграждение за трудово участие в размер на 70 520 лв. и платен годишен отпуск в размер на 12 934, 68 лв. (или общо сумата 97 251, 80 лв.). Това обстоятелство се установява и от изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, която посочва, че изброените суми са начислени и преведени по сметката на ответника с посочените основания. От заключението на същата експертиза се установява и че за срока на действие на процесния трудов договор 14.02.2017г. – 09.10.2017г. съгласно фишовете за заплати, платежните ведомости и справките за дължимите осигурителни вноски на ищцовото дружество, отработените дни и часове от ответника В., помесечно са, както следва: - за м.022017г. /от14.02.2017г./ 11 р.д. – 88 часа; - за м.03.2017г. 22 р.д. – 176 часа; - за м.04.2017г. 18 р.д. – 144 часа; - за м.05.2017г. 20 р.д. – 160 часа; - за м.06.2017г. 22 р.д. – 176 часа; - за м.07.2017г. 21 р.д. – 168 часа; . за м.08.2017г. 23 р.д., от които отработени 4 р.д. – 32 часа и 19 дни платен отпуск; - за м.09.2017г. 19 р.д., от които отработени 18 р.д. – 144 часа и 1 ден платен отпуск; - за м.10.2017г. /до 09.10.2017г./ 5 р.д. – 40 часа. Според заключението на ССчЕ, съгласно заповед № 185/31.08.2017г. се разрешава ползването на отпуск на ответника в размер на 20 работни дни. По отношение на допълнително начислените възнаграждения на ответника, вещото лице посочва, че липсва писмен документ, който да е представен относно начина на тяхното формиране, но такива са начислявани не само на ответника, а и на други служители на ищцовото дружество за периода, като отново липсва представена на вещото лице методика. Не е спорно и обстоятелството, че ответницата С. К. е била управител и вписана, като такава в ТРРЮЛНЦ, на „Индустриал комерс“ ЕООД от 03.07.2009 г. до 13.04.2017 г., както и че от 22.11.2016г. е била единствен негов управител. Не се спори и относно това, че двамата ответници имат общо дете. Ищецът твърди, че ответника е бил назначен на длъжност, която не фигурира като такава в щатното разписание на дружеството. В подкрепа на твърдението си е представил поименно щатно разписание от месец януари 2012г., като твърди, че същото е актуалното и действащо щатно разписание. Твърди, че щатното разписание е утвърдено от управителя на дружеството С. К., като е подписано от нея. Ответницата К. е оспорила подписа си върху представения документ. За установяването на автентичността му са назначени първоначална, допълнителна и тройна експертизи. Заключенията на двете единични и на мнозинството от тройната експертиза са, че подписът не е поставен от С. К.. Един от членовете на тройната експертиза е формулирал обратното мнение, но настоящата инстанция намира, че следва да съобрази заключението на мнозинството от експертите, тъй като формулираното различно мнение е изолирано. Предвид изложените съображения, представеното поименно щатно разписание следва да се изключи от доказателствата по делото. Правилно първата инстанция е указала на ищеца, който има качеството на работодател, че следва да представи действащото към момента на сключването на процесния трудов договор, щатно разписание. Дори да се приеме, че представеното поименно щатно разписание от 01.2012г., макар и да не е било утвърдено от управителя, е щатно разписание на ищеца, то не може да се направи извод, че същото е актуално и последно действащо. Видно от представените от самия ищец два броя ведомости за заплащане на заплати за месец 02.2012г. и месец 03.2017г., трудови възнаграждения са заплащани на съответно 146 работника и служителя по първата ведомост и 144 по втората, което коренно се разминава с представеното поименно щатно разписание. От разпита на вещото лице М. в откритото с.з. на 06.02.2023г. лице се установява, че през месец март 2017г. те са 134, а през месец май с.г. остават 24. В представеното такова от 01.2012г. не фигурира и свидетелката Н., за която е ясно, че е работила по трудов договор при ищеца до 03.2017г. и която фигурира в представените ведомости за изплатени трудови възнаграждения. Тъй като броя на заплатените трудови възнаграждения би следвало да съответства на броя на наетите лица по трудови договори, очевидно е че поименното щатно разписание, което е действало към момента на наемането на ответника не е било това представено от ищеца и посочено за актуално. За установяване на твърдението си, че ответникът В. не е извършвал реално никаква трудова дейност в полза на дружеството, ищецът е посочил гласни доказателствени средства, събрани чрез разпита на свидетелката Л. В. Н.. Същата посочва в показанията си, че до м.март 2017 г. е била финансов директор в „Индустриал комерс“ ЕООД, а след това била назначена като финансов директор в „Индустриал Комерс Ко“ ЕАД и като пълномощник продължила да оперира с банковите сметки на „Индустриал комерс“ ЕООД, включително плащала и заплати. Н. твърди, че В. не е идвал ежедневно в офисите на дружеството, почти не го е виждала, посочва, че работно място не му е било организирано. Същата, като служител на „Индустриал Комерс Ко“ ЕАД, макар и офисите на двете дружества да се намират на едно и също място, на един адрес - ул. „Околовръстен път“ № 260, не установява по категоричен начин да е имала пряко наблюдение върху помещенията на „Индустриал комерс“ ЕООД и служителите в тях. Същата твърди, че ответника В. е бил назначен по времето през което ответницата К. е била в отпуск по болест за да се запази дохода. Твърди, че това била чула от колеги, но не си спомня от кои. Твърди, че и други познати на управителя К. били назначавани на трудов договор за дълъг период от време, за да им тече стаж, каквато била домашната й помощница – Г.. Твърди, че след напускането, като управител на К., новият управител И. бил казал, че макар и формално той да е управител, решенията се вземат от К. и В. следва да остане назначен до последващо нейно нареждане. От показанията на свидетелката съдът не кредитира тези, в които тя възпроизвежда твърдения, за които твърди, че ги е чула от лица, чиито имена не посочва. Не кредитира и твърдението, че ответницата К. е назначавала други лица, нейни близики, на трудов договор, тъй като не са представени такива писмени доказателства, които би следвало да са в държане на ищеца. По делото е представена кореспонденция по електронна поща проведена през периода от 17.02.2017г. до 26.02.2017г. между ответника В. и едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество И. П., относно водени преговори, анализи и извършване действия от ответника по придобиване на правата за дистрибуция на други автомобили. Представени са и доказателства, включително чрез заключение на вещото лице, че през 2011г. ответникът В. е бил сключил с дружеството договор за извършване на анализ на автомобилния пазар на нови коли и стратегически и финансов анализ на дружеството, за което му е било заплатено уговореното възнаграждение. Представена е и кореспонденция между служители на ищцовото дружество (вкл. свид. Н.) и ответника за период различен от периода на трудовия договор, от която е видно, че тези служители са искали мнението на ответника по професионални въпроси. Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че следва да се изключат от доказателствата по делото представените електронни писма, тъй като са със заличена част от информацията. Същите са представени с цел да се установи, че ответника е извършвал действия по анализ и водене на преговори, а не конкретни параметри на преговорите. Не следва да се уважава и направеното възражение в жалбата, че тази кореспонденция е водена във връзка с личен проект на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество, а не е проект на дружеството, тъй като ищцовата страна не е подкрепила възражението си с доказателства. Представен е протокол от 01.04.2020г., подписан от директора на „Саутбей инвестмънтс“ ЛТД (Кипър), в качеството на едноличен собственик на капитала на „Индустриал комерс“ ЕООД, с който е взето решение от едноличния собственик на капитала да бъде потърсена отговорност от бившия управител С. К. за нанесени не дружеството вреди, представляващи сумите платени по трудов договор № 533 от 13.02.2017г. Протоколът е подписан от И. Д. П., като подписът му под протокола е бил оспорен. От приетото по делото заключение се установява, че подписът не е бил положен от лицето. Представена е нотариално заверена декларация от И. Д. П. от 14.10.2022г., с която потвърждава подписа си под представения протокол и взетото решение. Представено е и неоспорено решение на едноличния собственик на капитала на „Индустриал комерс“ ЕООД, от 03.04.2017г. за освобождаването на С. К. като управител и за освобождаването от отговорност за периода на дейността. На базата на приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: По предявения иск с правно основание чл. 271 от КТ във вр. чл.55 ал.1 от ЗЗД: Искът е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. Твърдението на ищеца в исковата молба е, че между него и ответника В. липсва сключен трудов договор, поради което и получените от ответника възнаграждения са недължими и подлежат на връщане. Между ищцовото дружество и ответника В. е съществувало валидно трудово правоотношение, съгласно което ответника е бил назначен на трудов договор със срок на изпитване 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, на длъжност Директор дирекция политики и стр. планиране, с основно месечно трудово възнаграждение от 2 000 лв. Не е спорно и, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 237 от 09.10.2017 г., на основание чл. 325, т. 1 КТ – по взаимно съгласие. Спазена е формата за действителност на трудовия договор – писмена, налице са реквизитите на трудов договор, задълженията на страните по сключения договор съответстват на съдържанието на трудовото правоотношение. В него страните са постигнали уговорка ответникът да възложи, а ищецът да приеме да изпълнява при него конкретна длъжност срещу дължимо от първия трудово възнаграждение. Постигнати са и други уговорки (относно работно време, полагаем отпуск, срок на предизвестие), които са типични за естеството на трудовоправната връзка и са спазени изискванията на чл. 62, ал. 5 КТ за регистрирането на трудовия договор в приходната агенция. Предвид на това следва да се приеме, че процесния трудов договор е валиден. Ищецът твърди в исковата молба, че ответника е бил назначен на длъжност, която не фигурира в щатното разписание на дружеството. Правилно е прието от СГС, че установяването на това обстоятелство е в доказателствена тежест на работодателя. Във въззивната жалба се твърди, че същата е неправилно разпределена, като от ищеца се изиска доказване на отрицателен факт. Това оплакване е неоснователно, тъй като на доказване подлежи твърдението на ищеца в исковата молба, а именно наличието на действащо щатно разписание, в което не фигурира длъжността на ответника. Този факт е останал недоказан от събраните доказателства, тъй като ищецът не е доказал с надлежни писмени доказателства какво е било поименното щатно разписание към момента на назначаване на ответника. Следва да се отбележи, че дори да се приеме, че липсва такава длъжност към момента на сключването на трудовия договор, то това не води до недействителност на този договор, след като работника е добросъвестен, тъй като не може да се изисква от него да познава щатното разписание на своя работодател. На ответника В. е представена длъжностна характеристика с изброени негови задължения, която той е подписал т.е е уведомен за вида и характера на задълженията си за съответната длъжност. Второто твърдение на ищеца се състои в това, че ответникът В. не е полагал труд по договора, като не е присъствал на работното си място в интервала, определен за работно време. По отношение на това твърдение следва да се вземе предвид, че ответника признава, че не е присъствал физически в офиса на дружеството, а е извършвал своята дейност чрез други средства за комуникация, което прави излишен коментара на показанията на свидетелката Н. в тази им част. От това признание, обаче, не може да се направи извод, че между страните липсва трудов договор или че основната престация по него липсва. Ако работодателят е считал, че е налице нарушение на трудовата дисциплина, той е разполагал с възможностите на КТ за дисциплинарно наказание на работника или дори за уволнение. Твърденията в исковата молба са в смисъл, че тъй като управителя към момента на сключването на трудовия договор и работника са били в много близки отношения, то този договор не е бил прекратен. Следва да се отбележи, че съжителката на ответника В. и втора ответница – С. К. е престанала да бъде управител и да представлява по закон работодателя на 03.04.2017г., а трудовият договор е продължил действието си, като не е бил прекратен от новия управител нито в срока за изпитване, нито по-късно поради дисциплинарно нарушение до прекратяването му по взаимно съгласие между страните. Ищецът твърди, че новоназначения управител И. изцяло е изпълнявал волята на ответницата К.. За това посочва гласни доказателства. Следва да се отбележи, че това обстоятелство не се доказва от събраните гласни доказателства, тъй като показанията в тази насока от свидетелката са неубедителни. Дори и да бъде доказано подобно обстоятелство, то не влияе върху действителността на сключения трудов договор, като новият управител носи самостоятелна отговорност за действията си, а срещу него не е насочен иск. Неправилно е твърдението във въззивната жалба, че СГС е приел, че сключеният договор е симулативен. Напротив, в мотивите на съда е прието, че липсват доказателства за наличието на симулация. На първо място такова твърдение в исковата молба не е формулирано, то не е било предмет на доказване, разпределяне на доказателствено тежест и не следва да се обсъжда в настоящото производство, доколкото не е наведено. Следва да се отбележи и че симулативният договор е недействителен, а обявяването на недействителността на трудовия договор се извършва само и единствено по исков ред - чл. 74 от КТ и до неговото обявяване за такъв отношенията по него с добросъвестния работник се уреждат, като по действителен договор – чл. 75 от КТ. Доказването на симулацията от страната по договора се подчинява и на доказателствените ограничения на чл. 165 ал.2 от ГПК. С оглед изложеното и тъй като е бил налице действителен трудов договор, по който ответника е получил добросъвестно възнаграждение, той не дължи връщането му на основание чл. 271 ал.1 от КТ. По отношение твърдението за недобросъвестно получаване на възнаграждение по трудовия договор от ответника поради непрестиране на работна сила: правилно е съобразена от СГС, константната практика на ВКС, според която, когато трудовия договор има за предмет престиране на работна сила, а не на резултат, работникът или служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението - че работникът не се явил, че е напуснал преждевременно и т.н. Тъй като трудовият договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на работа. Този извод се извежда и по аргумент от чл. 63, ал. 3 КТ, където непостъпването на работа е уредено като прекратително условие. Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от работодателя. Съобразено е от СГС и решение по гр. дело № 271/2010 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е разяснено, че съгласно разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно, т.е. добросъвестно получените от работника или служителя суми не подлежат на връщане, дори когато са били получени неоснователно. За да отпадне задължението му за връщане на сумите - достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Добросъвестността на работника/служителя се предполага до установява на противното - доказване на негово знание относно липсата на основание за получаване на сумата. В тежест на работодателя е да обори тази презумпция, което не е сторено по делото, като не е установено, че ответника е знаел, че няма право да получи сумите за възнаграждение по трудовия си договор. Предвид изложеното предявеният иск за връщане на получената сума от ответника В., като трудово възнаграждение за периода, съобразно оттеглянето на иска е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В условията на евентуалност е предявен и иск с правно основание чл. 145 от ТЗ срещу ответницата С. К., който следва да бъде разгледан, тъй като се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условия да бъде отхвърлен иска по чл. 55 ал.1 от ЗЗД. Искът е допустим, тъй като е налице решение на по чл. 137 ал.1 т.8 от ТЗ на едноличния собственик на капитала на дружеството за търсене на имуществена отговорност от управителя за причинени на дружеството вреди. Законосъобразно първата инстанция е приела, че макар и подписа под това решение на едноличния собственик на капитала да е бил оспорен и да е установено, че не е негов, то той е потвърдил действията, което валидира взетото решение. Искът по чл. 145 ТЗ урежда т.н. „управленски деликт“, специален деликтен състав, по силата на който се ангажира отговорността на управителя в търговското дружество с ограничена отговорност, която отговорност е обусловена, както от съществуващото между управителя и дружеството мандатно правоотношение, така и от органното такова. Фактическият състав на този вид гражданска отговорност обхваща: виновно, противоправно, вредоносно неизпълнение на задълженията на управителя по осъществяване на управлението на търговското дружество; настъпване на вреди за дружеството и наличие на пряка причинна връзка между неизпълнението и претърпените вреди. В посочения смисъл, тъй като мандатното правоотношение между ответницата К. и ищцовото дружество е прекратено на 03.04.2017г., а вписано на 13.04.2017г. то същата следва да отговаря имуществено само за вреди, представляващи платено трудово възнаграждение на В. до момента на нейното освобождаване. В решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г. на ВКС, ІІ т.о е прието, че в изключителна компетентност на общото събрание (едноличния собственик на капитала) е предоставена възможността за опрощаване отговорността на управителя с вземане на решение по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ, дори когато фактическият състав на деянието е осъществен, каквато компетентност е и вземането на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, неподлежаща на прехвърляне. От представените писмени доказателства е видно, че такова решение по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ е взето надлежно на 03.04.2017г., като с цитираното протокол-решение е освободена като управител С. К. и в същото време е освободена от отговорност за периода на нейното управление. Както е посочено в Решение № 41 от 29.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 669/2008 г., I т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, типичен случай за погасяване на възникналата отговорност на управителя е допълнителният факт на евентуално взето решение от общото събрание по чл.137, т. 5 ТЗ за освобождаването му отговорност. Тази възможност за опрощаване на отговорността на управителя е предоставена единствено в компетентността на общото събрание. При взето решение за освобождаване от отговорност на управителя, дружеството не може да претендира вреди, независимо, че фактическият състав на деянието е осъществен. Това решение на общото събрание на дружеството с ограничена отговорност е допълнителен правопогасяващ факт. По тази причина не следва да се изследват и предпоставките за ангажирането на отговорността на тази ответница по чл. 145 от ТЗ. Правилно и в съответствие с цитираната практика на ВКС, първата инстанция е приела, че тези последици на решението за освобождаване на управителя от отговорност обаче настъпват само по отношение на тези негови действия, които са били известни на дружеството към момента на приемане на решението. Такива са действията, които още към момента на тяхното извършване са били надлежно отразени в счетоводството на дружеството, както и в останалите водени от него дружествени книги и като такива са станали известни на съдружниците в него, които участват при вземане на решенията от върховния орган на търговското дружество. Волеизявлението на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ не обхваща вредите, настъпили от такова поведение на управителя, което не е било отразено надлежно по начин, който да го направи достояние на персоналния субстрат, образуващ върховния орган на дружеството, за да може той обосновано да формира воля за освобождаване на управителя от отговорност. С оглед на това и ако определено деяние на управителя е осъществено в периода, посочен в решението на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ, но към момента на неговото приемане вредата от него не е настъпила или нейното настъпване не е било известно на членовете на върховния орган на дружеството, то това решение няма погасителен ефект по отношение на отговорността на управителя по чл. 145 ТЗ за обезщетяване на вредите, причинени от това деяние. След като се твърди, че вредата е произтекла от назначаването на ответника В. на трудов договор и заплащането на трудово възнаграждение на същия (за срока през който ответницата е била управител), и след като се установява от експертизата, че тези действия са намерили надлежно отражение в счетоводството на дружеството, не може да се приеме, че към момента на освобождаването на ответницата от отговорност, едноличния собственик на капитала не е можел да узнае за действията, за които твърди че са причинили вредоносния резултат. С оглед посоченото, твърдяното във въззивната жалба, че „едноличния собственик на капитала може и да е имал възможност да узнае, но в действителност не е знаел за извършените от ответниците действия, които са го увредили“ е неотносимо към ангажирането на отговорността на ответницата К.. С оглед изложеното, предявеният в условията на евентуалност иск, също се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен. Както бе посочено по-горе, за вредите от заплатено трудово възнаграждение на ответника В., след освобождаването на ответницата от длъжността управител, същата не следва да отговаря, поради липсата на материално-правната предпоставка, а именно съществуващото между управителя и дружеството мандатно правоотношение, така и от органно такова по време на което е възникнала вредата. Ответницата е релевирала в срок и възражение за погасяване на вземането на ответника за обезщетение по давност, като това възражение е докладвано с определението по чл. 140 от ГПК. Възражението е основателно, тъй като безпротиворечива е съдебната практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК е, че специалната имуществена отговорността на управителя по чл. 145 ЗЗД е договорна, а не деликтна и съставлява обезщетение за неизпълнението на договор за възлагане на управление. В този случай, приложим е чл. 111 б. "б" ЗЗД при определяне срока на погасителната давност. Решение № 177/2014 г. по т. д. № 66/2012 г. на ІІ т. о. ВКС, Решение № 128 от 13.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2167/2019 г., I т. о., ТК. В случая давността започва да тече от твърдяното основание за ангажиране на отговорността – получаването от ответника на сумите по трудовия договор за месец февруари, март и април 2017г. (докато ответницата е била управител), а искът е предявен на 20.05.2020г. т.е след изтичане на тригодишната погасителна давност за вземането за обезщетение. Тъй като правните изводи на настоящата инстанция, относно основателността на предявените искове съвпадат с тези на СГС, следва да бъде потвърдено обжалваното решение. При този изход на производството, на въззиваемите се дължат направените разноски за въззивната инстанция в размер на по 1800лв. за всеки от тях за адвокатско възнаграждение. Ръководен от изложеното и на основание чл. 271 ал.1 от ГПК, съдът