Решение № 500 от 21.4.2026 г. на Административен съд - Монтана по дело № 146/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл.63в ЗАНН. Образувано е по постъпила касационна жалба от Л. К. П. – Директор на Агенция за държавна финансова инспекция, [населено място], [улица], чрез юрк. П. Д., против Решение № 15 от 14.01.2026 г. на Районен съд – Берковица по АНД № 112/2025 г., с което е отменено Наказателно постановление № 11-01-853/11.04.2025 г. издадено от Директор на Агенция за държавна финансова инспекция – [населено място], с което на Р. Г. Н. от [населено място], [улица], на длъжност кмет на община Берковица, за нарушение на чл. 18, ал. 1, т. 1 от Закона за държавната финансова инспекция /ЗДФИ/, на основание чл. 32, ал. 1, т. 6, във връзка с чл. 35, ал. 1 от ЗДФИ, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 500 лв. Касаторът обжалва решението като неправилно, незаконосъобразно и необосновано и иска отмяната му и потвърждаване на наказателното постановление. Поддържа, че е налице неизпълнение в срок на дадени по чл. 18, ал. 1, т. 1 ЗДФИ писмени указания за начисляване и събиране на дължими неустойки по договори с превозвач. Оспорва извода на районния съд за липса на данни относно нарушенията, обусловили неустойките, както и приетото, че изпращането на покана за доброволно изпълнение съставлява изпълнение на указанията, тъй като според касатора същите изискват предприемане на всички необходими действия, включително по съдебен ред. Поддържа, че именно кметът, като ръководител на проверяваната организация, първостепенен разпоредител с бюджет и публичен възложител, е адресат на указанията и е бил длъжен да предприеме действия за събиране на неустойките, поради което неправилно въззивният съд е приел, че не е могъл да ги изпълни, както и че нарушението не е доказано от обективна и субективна страна. Касаторът оспорва и извода за изтекъл срок по чл. 34, ал. 2 ЗАНН, като поддържа, че шестмесечният срок за съставяне на АУАН тече от момента, в който в рамките на надлежно възложена финансова инспекция е било възможно да се установят нарушението и неговият извършител, а не от датата на неизпълнение на указанията. Сочи, че е било необходимо издаването на нова заповед за проверка изпълнението на указанията, поради което АУАН и НП са издадени в срок. Поддържа още, че не са налице предпоставки за приложение на чл. 28 ЗАНН. С допълнителната молба изцяло поддържа изложеното в касационната жалба, като отново акцентира, че правомощието по чл. 18, ал. 1, т. 1 ЗДФИ обхваща и указания за отстраняване на вредните последици от нарушенията и че установяването на нарушението е допустимо само в рамките на надлежно възложена финансова инспекция. Претендира юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се представлва. От ответникът по касационната жалба -Р. Г. Н.-кмет на община Берковица не е постъпил писмен отговор по същата. В съдебно заседание, редовно призован, ответникът се представлява от адв. С. К. – САК, която оспорва касационна жалба. Моли решението на Районен съд – Берковица да бъде оставено в сила като правилно, законосъобразно и обосновано, тъй като счита, че в касационната жалба не са наведени основания за отмяната му. Претендира присъждане на разноски, съобразно представен списък. При условията на евентуалност, в случай че първоинстанционното решение бъде отменено, иска на касационния жалбоподател да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Представя писмени бележки. Окръжна прокуратура – Монтана, конституирана в настоящето производство в защита на значим обществен интерес на осн. чл. 217, ал. 3 АПК във вр. чл. 16, ал. 1, т. 3 АПК, чрез представителя си в съдебно заседание, дава заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага решението на Районен съд – Берковица да бъде оставено в сила като правилно, законосъобразно, обосновано и постановено в съответствие с материалния закон. Счита, че установените от въззивния съд факти съответстват на събраните доказателства и че в административнонаказателното производство не е доказано по обективна и субективна страна извършването на нарушението, описано в наказателното постановление. Настоящият състав на Административен съд – Монтана, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните, събраните по делото доказателства и приложимата нормативна уредба, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК, поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, по посочените по-долу съображения. С обжалваното съдебно решение въззивният съд е приел за установено, че през 2023 г. в Община Берковица е извършена финансова инспекция, при която е констатирано неизпълнение от страна на превозвача „Монтана АТ“ ЕООД на задължения по два договора за обществен превоз, поради което за общината е възникнала възможност да реализира неустойки в общ размер 35 100 лв. С писмо от 20.12.2023 г. заместник-директорът на АДФИ е дал на кмета на общината указания по чл. 18, ал. 1, т. 1 ЗДФИ да предприеме всички необходими действия, включително и по съдебен ред, за начисляване и събиране на тези неустойки в срок до 29.02.2024 г. Съдът е възприел още, че в отговор на указанията общината е изпратила покана за доброволно плащане до превозвача, който е отказал да заплати сумата, а впоследствие при последваща проверка АДФИ е приела, че указанията не са изпълнени изцяло, тъй като не са предприети действия по съдебен ред, поради което е съставен АУАН и е издадено наказателното постановление. Районният съд е отменил наказателното постановление, като е приел, че вмененото нарушение не е доказано от обективна и субективна страна. Според съда от АУАН и НП не се установява ясно какви нарушения са били констатирани при предходната финансова инспекция и дали те попадат в кръга на нарушенията, за които АДФИ е компетентна да дава указания по чл. 18 ЗДФИ. Посочено е, че наказателното постановление препраща към доклад и заключение към него, които не са приложени по делото, поради което липсва достатъчна фактическа и правна конкретика относно основанието на дадените указания. Прието е също, че не е доказано пълно бездействие от страна на кмета, тъй като е изпратена покана за доброволно изпълнение до превозвача, както и че с оглед правомощията на общинския съвет и кмета не е установено по несъмнен начин жалбоподателят виновно да е осъществил вмененото му нарушение. Съдът е подчертал, че доказателствената тежест е върху наказващия орган и че административнонаказателната отговорност не може да почива на предположения. Наред с това районният съд е приел и че е нарушен чл. 34, ал. 2 ЗАНН, тъй като шестмесечният срок за съставяне на АУАН тече от откриване на нарушителя, а не от издаване на последваща заповед за финансова инспекция. Според съда нарушителят е бил известен най-късно с писмото от 12.02.2024 г., с което АДФИ е уведомена за предприетите действия, поради което съставеният на 11.11.2024 г. АУАН е след изтичане на срока. На това основание също е приел наказателното постановление за незаконосъобразно. Касационният състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение съгласно чл. 218 АПК, намира касационната жалба за неоснователна, а решението на Районен съд – Берковица за правилно и законосъобразно, макар и не по всички изложени в него съображения. Неоснователно е възражението на касатора, че в АУАН и НП не е било необходимо да се описват фактите и обстоятелствата относно нарушенията, станали основание за даване на указанията по чл. 18, ал. 1, т. 1 ЗДФИ, тъй като същите били установени с предходна финансова инспекция и отразени в доклад. Административнонаказателното обвинение следва да бъде формулирано ясно, пълно и конкретно още в акта и в наказателното постановление, така че адресатът му да узнае точно за какво нарушение се търси отговорност и въз основа на кои релевантни факти. Това произтича от изискванията на чл. 42, т. 4 и т. 5 и чл. 57, ал. 1, т. 5 и т. 6 ЗАНН. В случая наказващият орган е изградил обвинението чрез препращане към предходен доклад и заключение към него, които не индивидуализират в самото НП по ясен и достатъчен начин кои конкретни нарушения са породили твърдените вредни последици и в какво точно се изразява правнорелевантната връзка между тях и дадените указания. Поради това правилно въззивният съд е приел, че липсва необходимата конкретизация на обстоятелствата, обуславящи приложението на чл. 18, ал. 1, т. 1 ЗДФИ. Неоснователен е и доводът, че районният съд неправилно е приел липса на данни за нарушенията, станали повод за реализиране на неустойката. Самото неизпълнение на договорни задължения от превозвача и нереализирането на уговорена неустойка не обосновават автоматично административнонаказателна отговорност по чл. 32, ал. 1, т. 6 ЗДФИ. За да е налице нарушение по този състав, следва по несъмнен начин да е установено валидно дадено и ясно определено указание по чл. 18, ал. 1, т. 1 ЗДФИ, попадащо в рамките на компетентността на органа, както и виновно неизпълнение на това указание. В случая тази доказателствена пълнота не е постигната. Касационният състав не споделя и възражението, че предприемането единствено на покана за доброволно изпълнение е достатъчно основание да се приеме, че е налице неизпълнение на указанията в пълния им обем, но това не променя крайния извод за незаконосъобразност на наказателното постановление. Действително, от съдържанието на дадените указания се извежда изискване за предприемане на всички необходими действия, включително и по съдебен ред. Наред с това обаче за ангажиране на административнонаказателната отговорност е необходимо по безспорен начин да се установи, че именно санкционираното лице е носител на конкретното правно задължение, чието неизпълнение е въздигнато в нарушение, както и че е имало реална правна и фактическа възможност да го изпълни в посочения обем и срок. Тези елементи не са надлежно доказани. Неоснователно е и възражението на касатора, че кметът на общината безусловно е бил длъжен и е могъл самостоятелно да реализира указанията, тъй като е ръководител на проверяваната организация, първостепенен разпоредител с бюджет и публичен възложител. Безспорно кметът има правомощия по чл. 44, ал. 1 ЗМСМА и е първостепенен разпоредител с бюджет по чл. 11, ал. 3 ЗПФ. Това обаче не освобождава наказващия орган от задължението да установи конкретно в какво се изразява неизпълненото лично дължимо поведение на наказаното лице и защо именно то, а не съответната общинска администрация или друг компетентен орган, носи административнонаказателна отговорност за непредприемането на последващи действия. В случая НП не съдържа достатъчно конкретни фактически твърдения в тази насока, а отговорността не може да се извежда по предположение или единствено от заеманата длъжност. Правилен е изводът на районния съд, че нарушението е останало недоказано от обективна и субективна страна. Съгласно чл. 6 ЗАНН административно нарушение е само това деяние, което нарушава установения ред на държавно управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание. Доказателствената тежест за установяване на всички елементи от състава носи административнонаказващият орган. Когато събраните доказателства не установяват по несъмнен и категоричен начин фактите от обективната страна на деянието, както и вината на дееца, наказателното постановление подлежи на отмяна. Настоящата инстанция споделя мотивите на районния съд относно приложението на чл. 34, ал. 2 ЗАНН и изтичането на шестмесечния срок. След като наказателното постановление е незаконосъобразно поради недоказаност на вмененото нарушение и непълнота на административнонаказателното обвинение, както и неспазване от АНО на срока по чл.34,ал.2 ЗАНН, обжалваното решение, с което НП е отменено, следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, във вр. 63д, ал. 1 ЗАНН, на касационния ответник следва да се присъдят направените разноски за настоящата инстанция. Представено е доказателство за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 160 евро. Тъй като заплатеното възнаграждение се явява под определения минимум съгласно чл. 18, ал. 2 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения на адвокатска работа, във вр. с § 5 от Закона за въвеждане на еврото в Р България, и с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, същото следва да се присъди в претендираният размер. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, съдът