Решение № 200 от 10.6.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 537/2026 г.

наказателно дело № 20261000600537 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по реда на глава XXI от НПК - чл.341, ал.1, пр.1, вр. чл.250, ал.5 от НПК Софийски апелативен съд е инстанция по въззивен контрол в производството по глава XXI - чл.289, ал.1, вр. чл.341, ал.1, пр.1 от НПК, против определение за прекратяване на наказателното производство, постановено в разпоредително заседание на 23.02.2026 г. по НОХД № 279/2026 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 11-ти състав, инициирано по протест на прокурор от Софийска градска прокуратура. С протестираното определение, постановено в разпоредително заседание на 23.02.2026 г. по Протокол № 1069 от същата дата, СГС, НО, 11-ти състав, на основание чл.289, ал.1, във връзка с чл.24, ал.1, т.1 от НПК, е прекратил наказателното производство по НОХД № 279/2026 г., по описа на СГС, НО, 11 състав по ДП 5032/2024 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 24057/2023 г. по описа на СГП, с което на К. А. Д. са повдигнати обвинения за престъпления по чл.220, ал.2, във връзка с ал.1 от НК и по чл.217, ал.2, пр.1, във вр. с ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от НК. На основание чл.289, ал.4 от НПК, СГС е отменил наложената на подсъдимата Д. мярка за процесуална принуда „Подписка“. За да постанови това определение, първоинстанционният съд е приел, че от изложените в обвинителният акт факти не може да се приеме наличие на състава на което и да е от престъпленията, визирани в акта – по чл.220, ал.2, във връзка с ал.1 от НК и по чл.217, ал.2, пр.1, във вр. с ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от НК. Тази си теза, първоинстанционният съд е мотивирал с изложеното в обвинителния акт твърдение, че подсъдимата К. Д. е извършила престъпление по чл.220 от НК, като на 01.02.2017 г. в качеството си на ••• на „Брилиант Инвест Пропърти“ ООД е сключила неизгодна сделка - Договор за паричен заем в размер до 200 000 лева, без да има разрешение на Общото събрание и в нарушение на забраната на чл.38, ал.1 от ЗЗД, т.е., че подсъдимата била сключила неизгоден договор, но този неизгоден договор, според съда бил съставен в нарушение на закона. В тази връзка съдът е изложил съображения, че една сделка може да е изгодна или неизгодна само тогава, когато е действителна, но в случая този договор бил недействителен по отношение на дружеството, а законосъобразното тълкуване на понятието „неизгодна сделка“ по смисъла на чл.220 ал.1 от НК и в двете хипотези предполагало действителна сделка - цитира Решение №180/23.01.2018г. на ВКС по НД № 571/2017г. на III НО на ВКС. В мотивите на протестираното определение се сочи, че дружеството било разполагало с всички средства на гражданското право да поиска разваляне на недействителния по отношение на него договор. Изложените от първоинстанционният съд факти и обстоятелства, обосновали извода му, че в случая не е само противоречие в ОА, а самите факти били такива, които водят до извода, че липсва престъпление, т.е. че няма сключен неизгоден договор, тъй като същият бил сключен в нарушение на закона. От престъплението по чл.220 от НК, за което била обвинена подсъдимата Д., произтичали и другите престъпления - тези по чл.217 от НК, но доколкото те били свързани със сключване на недействителен договор, съответно и престъпленията по чл.217 от НК не могли да бъдат такива, доколкото били свързани със сключване на недействителен по отношение на дружеството договор. В допълнение, СГС е изложил мотиви, че представените към молбата на защитника на подсъдимата писмени доказателства установяват сключено споразумение, съгласно което дружеството било решило да изплати на подсъдимата Д. дължимите по този „неизгоден“ /както го е обозначил СГС с кавички/ договор суми, т.е. представляващите дружеството са се били съгласили, че сумите са дължими на подсъдимата Д. и са й ги изплатили при условията, посочени в споразумението. Т.е. дружеството се било съгласило да изпълни инкриминирания договор, като имуществото му не било ощетено по смисъла на чл.217 от НК от действията на подсъдимата Д.. С тези доводи първоинстанционният съд е приел, че наказателното производство следва да бъде прекратено, поради липса на престъпление и е постановил определението си, с което е прекратил наказателното производство по НОХД № 279/2026 година. В законоустановения срок, това определение е протестирано от прокурор при Софийска градска прокуратура с доводи за неправилност и незаконосъобразност. Според прокурора, с твърде лаконични мотиви СГС изложил тезата си за неизгодната сделка, поради това, че била сключена от подсъдимата К. Д. в качеството й на ••• на „Брилиант Инвест Пропърти“ ООД, което било страна по процесния договор в нарушение на закона, поради което този договор бил нищожен. Тези съдебни изводи обосновали и извода на СГС по правото, а именно, липсата на престъпления по чл.220 от НК и по чл.217 от НК, доколкото тези действия били свързани с незаконно сключен договор. Именно тези изводи на съда били неправилни и незаконосъобразни. Прокурорът твърди наличието, в обстоятелствената част на обвинителния акт, на подробно описание на всички обстоятелства около създаването на дружеството, избора на К. А. Д. за негов •••, причините, поради които Д. сключила договора за паричен заем в размер на до 200 000.00 лева сама със себе си от една страна като заемодател и от друга страна като ••• на представляваното от нея дружество - като заемополучател, без дадено разрешение от Общото събрание и в нарушение на забраната на чл.38, ал.1 от ЗЗД, защото за сключването на този договор, Д. не била уведомила когото и да било от членовете на Общото събрание на съдружниците, както и случилото се при последвалата го цесия, когато също никой не е бил уведомен от Д. за предприетите от нея действия - все факти, които се отнасяли до субективната страна на деянието й, сочещи на пряк умисъл у нея. В обвинителният акт конкретно било посочено, изведено от материалите по делото, че този договор - предмет на престъплението по чл.220, ал.2 от НК, бил произвел своето действие, преди другите лица да разберат за него, като престъплението по чл.217, ал.2 от НК, което било в пряка връзка с това по чл.220, ал.2 от НК, също било свързано с укриване от страна на К. Д., както на извършената цесия, така и на воденото производство пред Арбитражния съд при Европейската юридическа палата. Именно чрез укриването на всички релевантни факти по договора за заем и след направената цесия, подсъдимата Д. била извършила тези престъпления. От протестираното определение, не ставало ясно защо съдът напълно е игнорирал изложените аргументи затова, че подсъдимата Д. умишлено била укривала договора за цесия от останалите съдружници, както и производството пред Арбитражния съд на Европейската юридическа палата. В обвинителният акт ясно било посочено, че К. Д. при първото престъпление била сключила сама със себе си неизгоден договор, а при второто - във връзка с договора за прехвърляне на вземане /цесията/ и арбитражното дело е действала против интересите на представляваното от нея дружество. Ясно била посочена и правната характеристика и на двете престъпления - по чл.220 от НК и по чл.217 от НК, че се цели причиняване на вреди на самия стопански субект, какъвто именно бил и този случай. Според прокурора, нищожността следвало да бъда прогласена от компетентен за това съд, каквото произнасяне в случая не било налице. Съдът бил игнорирал и факта, че по този „нищожен“, според СГС, договор, арбитражен съд е издал осъдително решение, а след това въз основа на него СГС издал и изпълнителен лист, без никой от тези състави да констатира нищожност. Абсурдно било наказателният съд да игнорира гражданските отношения, потвърдени и от арбитража, и от съда – органите, които са се произнесли и не са констатирали нищожност. В случая бил налице правен произвол — валидно сключен договор, преминал през арбитражен и съдебен контрол, да бъде обявен за нищожен от наказателен съд, който нямал никакви правомощия в областта на гражданското и търговското право. От съдебният акт не ставало ясно защо съдът приема, че се касае за нищожен, а не за унищожаем договор, което пак сочело, че не се касае за наказателноправен въпрос. Според прокурора, неуместен от една страна бил изложеният в определението съдебен коментар по отношение на сключеното споразумение между новото ръководство на дружеството и подсъдимата, по силата на което на последната били изплатени дължимите суми, което означавало, че имуществото на дружеството не било ощетено, а от друга – било индиция, че самият съдебен състав е разсъждавал по въпроса за наличието или липсата на вреда, след като бил изложил аргументи, че не може да има вреди от този договор. Освен това, от определението не ставало ясно защо съдът приел, че тези пари са дължими на Д. от дружеството, при наличието на сключен договор за цесия, от който тя е следвало да си е получила парите при продажба на вземанията си на Р. В. В., вследствие на заведените от последния изпълнителни дела срещу дружеството. Всички изложени обстоятелства подкрепяли обвинителната теза, че действията на подсъдимата Д. били подчинени на желанието й да обезпечи собствените си финансови интереси, за сметка и против интересите на представляваното от нея дружество. Останалите съдружници разбрали за този договор след като вече било образувано изпълнителното дело срещу дружеството по издадения в полза на Р. В. изпълнителен лист, на когото подсъдимата Д. прехвърлила вземането си спрямо дружеството чрез цесия. Всички тези обстоятелства, според прокурора, следвало да бъдат коментирани при провеждане на съдебно следствие по делото, което да приключи с присъда съобразно закона и вътрешното убеждение на съдебния състав, с посочване в мотивите на установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали съдът приема, че са установени, както и какви са правните съображения за взетото решение. При противоречия на доказателствените материали е следвало да се изложат съображения защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят от съда. Вместо това съдът бил постановил лаконичен съдебен акт, който на практика бил приравнен на липса на мотиви и фактически представлявал отказ от правосъдие. Повдигнатото на подсъдимата Д. обвинение било ясно формулирано-затова, че тя, като ••• е подписала неизгоден за дружеството договор, умишлено е укрила договора от останалите съдружници, умишлено е укрила цесията, с която прехвърлила вземането си по този договор, умишлено укрила и производството пред Арбитражен съд, като останалите съдружници били разбрали след като вече имало изпълнително дело срещу дружеството и на практика е нямало как да защитят правата си. Всички тези действия били обективирани в престъпните състави на чл.220, ал.2, във вр. с ал.1 от НК и в този по чл.217, ал.2, във вр. с ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от НК, за които деяния подсъдимата К. А. Д. била предадена на съд. Прокурорът обръща внимание и на факта, че от протестираното определение не ставало ясно какво производство е било проведено. Делото било прекратено на основание чл.289, ал.1, във вр. с чл.24, ал.1, т.1 от НПК, което било юридически невъзможно, защото посочената от съда разпоредба на чл.289, ал.1 от НПК, позволявала съда да прекрати делото в случаите на чл.24, ал.1, т.2 - 10 и ал.5, но не и в случай на чл.24, ал.1, т.1 от НПК, на което основание се е позовал СГС. В заключение е направено искане за отмяна на протестираното определение, с което е прекратено наказателното производство по НОХД № 279/2026 г. по описа на СГС, НО, XI-ти наказателен състав, водено срещу подсъдимата К. А. Д., с повдигнати срещу нея обвинения за престъпления по чл.220, ал.2, във вр. с ал.1 от НК и по чл.217, ал.2, пр.1, във вр. с ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от НК, и връщане на делото на Софийски градски съд, НО, за определяне на друг състав, който да разгледа и реши делото в открито съдебно заседание, по реда на НПК. В депозираният от защитника на подсъдимата Д. писмен отговор на протеста, се твърди, че протеста е неоснователен. По отношение допустимостта и правното основание на прекратяването, защитникът сочи, че в протеста си прокурорът не бил отчел действителния механизъм на прекратяването. Съдът бил приложил нормата на чл.250, ал.1, т.2, вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК - по реда, по който защитата направила искането си, и именно поради установената от обстоятелствената част на обвинителния акт липса на престъпление. Дори и да била налице техническа неточност на цитираната норма, то тя не водела до нарушаване правата на страните и не би могла да обуслови отмяна на правилно по същество постановен акт. Налице била хипотезата на чл.250, ал.1, т.2 от НПК, която изрично оправомощавала съда в разпоредителното заседание да прекрати наказателното производство, когато деянието не осъществява признаците на престъпление. По отношение на липсата на престъпление, защитникът сочи, че законосъобразно и в пълно съответствие с практиката на ВКС /Р. №180/23.01.2018 г. на ВКС по н.д. № 571 /2017 г., III НО/, съдът бил приел, че състава на чл.220 от НК предполага действителна сделка, като законосъобразното тълкуване на понятието неизгодна сделка по смисъла на чл.220, ал.1 от НК и в двете хипотези предполага действителна сделка. Според защитника, прокурорът не оспорвал правната постановка, а доводите му били фактически - че договорът бил произвел действие, защото останалите съдружници не са го оспорили, и следователно оставал в сила. В тази връзка, защитникът излага обширни доводи, отнасящи се предимно до теоретичната страна на понятието „нищожна сделка“, а именно, че такава сделка не произвежда никакво правно действие ipso iure — тя е нищожна от момента на сключването й и не се нуждае от прогласяване, за да не обвързва страните; че наказателният съд е длъжен да преценява гражданскоправните отношения инцидентно, когато те имат значение за съставомерността на деянието — и именно това бил сторил съставът на СГС; че издаденото от арбитражен съд осъдително решение и издаденият от СГС изпълнителен лист, не обвързва наказателния съд и не санира нищожността; че дори и да се приеме тезата на прокурора за действителността на договора, поради непротивопоставяне от съдружниците, то с Протокол от ОСС от 24.06.2024 г. съдружниците изрично били потвърдили всички договори, предмет на обвинението, което означавало, че дружеството било приело сделката за валидна и изгодна за себе си, с което била отпаднала и субективната съставомерност на деянието. Защитникът сочи, че в обвинителният акт била коментирана недействителна сделка, а в протеста прокурорът твърдял, че била действителна. Защитникът навежда доводи, че прокурорът променил позицията си без да е извършил правен анализ на събраните по делото доказателства, целейки единствено продължаване на наказателното производство, без да се интересува от това има ли или не, действителна сделка, има ли или не, извършено деяние, осъществяващо състава на престъпление. Изложеното в протеста твърдение за пряк умисъл и укриване на договора от страна на подсъдимата, защитникът намира за ирелевантни при констатирана липса на годен предмет на престъплението. Счита, че дори да е налице умисъл, за да бъде осъществен съставът на престъплението по чл.220 от НК, необходимо било да е сключена действителна неизгодна сделка, защото умисълът без годно деяние не може да ангажира наказателна отговорност - т.е., нужно е сделката да бъде едновременно действителна и неизгодна. Твърдяното укриване, според защитника, било квалифициращ елемент от обвинението по чл.217 от НК, а не самостоятелна престъпна дейност, и като такова е производно на основното обвинение по чл.220 от НК, и при отпадане на последното отпада логически и то. Неоснователно било и твърдението на прокурора за липса на мотиви. В определението ясно било посочено правното основание за прекратяване, цитирана била задължителната практика на ВКС, изложен бил правния извод относно недействителността на договора и значението му за съставомерността на деянията по чл. 220 и чл. 217 от НК. Напълно ясна била изложената в акта правна логика, както и причината за прекратяване на делото. Защитникът пояснява, че поради ограничения предмет на разпоредителното заседание, съдът не провежда съдебно следствие и не изгражда фактическа обстановка, а преценява дали фактите в обвинителния акт, приети за верни, осъществяват признаците на престъпление. Излагането на разширени мотиви не само не било задължително, но противното би означавало излизане извън обхвата на производството. По отношение на обвинението за престъпление по чл.217, ал.2 от НК, защитникът сочи, че то било повдигнато в пряка причинно-следствена връзка с твърдяния неизгоден договор по чл.220 от НК, защото без последният, съществуването на имущество на стопански субект, върху което да са извършвани действия против интересите на дружеството по смисъла на чл.217 от НК било невъзможно. Представеното от защитата споразумение, установявало, че дружеството е преценило дълга към подсъдимата за действителен и дължим и го е изплатило доброволно. Това изключвало вредата — задължителен елемент от обективния състав на чл.217 от НК. Фактът, че дружеството било сключило споразумение и доброволно било изплатило сумите, било ясно свидетелство, че то само било приело задълженията по договора за действителни и изискуеми, което изключвало наличието на вреда. По изложените съображения, защитникът твърди, че протестираното определение е правилно и законосъобразно. Прокурорът не бил посочил нито едно конкретно правно съображение, което да обори извода на СГС. Доводите в протеста били принципно несъстоятелни и вътрешно противоречиви — смесени били обективни и субективни елементи на престъплението, игнорирана била задължителната практика на ВКС. Продължаването на наказателното производство при изначална неприложимост на наказателния закон би накърнило правата на подсъдимата и би представлявало нарушение на принципа nulla poena sine lege. В заключение, защитникът моли протеста да бъде оставен без уважение, а Определение № 1069 от 23.02.2026 г. по НОХД № 279/2026 г. по описа на СГС, НО, 11-ти наказателен състав, с което е прекратено наказателното производство по делото, да бъде изцяло потвърдено. В съдебното заседание пред настоящата въззивна инстанция представителят на Софийска апелативна прокуратура пледира за уважаване на депозирания протест и съответно, отмяна на определението, с което е било прекратено наказателното производство по НОХД № 279/2026 г. на СГС, водено срещу подсъдимата К. Д.. Прокурорът моли за връщане делото на СГС за разглеждане от друг състав и решаването му по същество по реда на НПК. Упълномощеният защитник на подсъдимата Д. – адв.К., оспорва протеста. Твърди, че повдигнатото й обвинение е било изначално незаконно, поради което и законосъобразно и обосновано СГС приел в разпоредителното заседание, липса на деяние по настоящия случай, което да е годно да осъществи състава на престъпление по НК. Според защитника, известната неточност при цитирането на чл.289, ал.1 вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК, от страна на съда при обосноваване на решението му, не представлявали нарушение на процесуалните права на страните, до степен да не могат да разберат защо точно съдът е постановил такъв акт. Мотивите точно показвали защо и на основание кои норми на закона съдът е приел, че липсва годно деяние. В подкрепа на тези си твърдения, защитникът развива тезата, че за да е налице състав по чл.220 от НК на първо място трябва да има действително неизгодна сделка, от която пряко да са настъпили вреди, а в настоящият случай било спорно доколко има действителна сделка, тъй като нито едно от събраните доказателства не доказвали, че тази сделка е неизгодна за дружеството. Приложената по делото експертиза установила наличието на настъпили вреди, но те не били пряка и непосредствена последица от сключената сделка. Задълженията за дружеството били възникнали в рамките на последващи арбитражни производства, а не пряко от самата сделка, поради което не можело да се приеме изобщо, че има каквото и да е деяние, което да осъществява признаците на престъпление. От тези съждения, защитникът обосновава извода, че обвинението по чл.217 от НК, бидейки производно на престъплението по чл.220 от НК отпада, с отпадане на основното деяние. В заключение, защитникът моли за потвърждаване на първоинстанционното определение и с това делото да приключи. Към това становище, в предоставеното й право на лична защита, изцяло се присъединява подсъдимата Д.. В последната си дума моли определението да бъде потвърдено. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, като извърши цялостна проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл.314 от НПК, прие за установи следното: Протеста на Софийска градска прокуратура е допустим, доколкото е подаден в законоустановения срок и от правнолегитимна страна. Разгледан по същество е и основателен. Въззивният съдебен състав споделя като правилно становището на протестиращия прокурор, оспорващ процесуалната възможност на съдията-докладчик, предварително- при запознаване с внесения обвинителен акт, да констатира липсата на съставомерност на описаните деяния в същия, обосновавайки довода си с наличния по досъдебното производство, като писмено доказателство договор и да прекрати наказателното производство. На първо място, настоящият въззивен съдебен състав намира за абсолютно недопустимо, предвид категоричността и последователността на съдебната практика, наказателното производство да се прекратява на основание чл.289, ал.1, във връзка с чл.24, ал.1, т.1 от НПК, поради липса на състав на престъпление, каквото е основанието, посочено в протестираното определение, за прекратяване на наказателното производство по процесното НОХД № 279/2026 г., по описа на СГС. В императивната разпоредба на чл.289, ал.1 от НПК са изброени изчерпателно случаите, в които съдът може да прекрати делото с определение. Тъй като точка 1 на чл.24, ал.1 от НПК не е включена в този списък, съдът няма процесуално право да я използва, за да сложи край на делото в тази фаза. В тази връзка практиката на ВКС е константна, че липсата на престъпление се установява след провеждане на съдебно следствие, т.е. след анализ на събрания на досъдебното производство доказателствен материал и след събирането на такъв, по почин на страните и служебно от съда. Когато установи липса на престъпление, съдът приключва делото, като се произнася по същество с оправдателна присъда, за да осигури пълноценна защита на подсъдимия и да не допусне процесуално нарушение. Присъдата – оправдателна или осъдителна, е съдебният акт, който окончателно решава въпроса за вината, докато определението по чл.289 от НПК, касае само процесуални пречки /амнистия, давност, смърт, последвала невменяемост и др./. Всяко прекратяване на наказателното производство от първоинстанционният съд, на основание чл.289 от НПК, без проведено съдебно следствие е незаконосъобразно, поради нарушение на закона, а последицата е отмяна на постановеното определение като незаконосъобразно и връщане делото за провеждане на съдебно следствие, и постановяване на присъда. Защитникът на подсъдимата Д. твърди законосъобразност на прекратяващото наказателното производство по делото определение на СГС, но твърди, че то всъщност е основано на чл.250, ал.1, т.2, вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК. Това твърдение освен, че е несполучлив опит да се „поправи“, посоченото от СГС основание за прекратяване на наказателното производство по НОХД № 279/2026 г., то отново води до незаконосъобразност на постановеното прекратяване на наказателното производство по делото, дори и да беше на това основание. Реализирането на правомощието по чл.250, ал.1, т.2 от НПК е ограничено само до случаите, когато деянието, описано в обвинителния акт /тъжбата/, не съставлява престъпление. То е такова, когато не осъществява не само общите признаци на престъплението, очертани в нормата на чл.9, ал.1 от НК, но и съвкупността от признаци, чрез които се очертават отделните видове престъпления в специалната част на Наказателния кодекс. Иначе казано, когато деянието не съставлява престъпление, т.е. то е „несъставомерно“, когато конкретната проява не осъществява всички обективни и субективни признаци на даден вид престъпление, визирани въобще в Наказателния кодекс. Съществува ли колебание и съмнение в едната или в другата насока, везните се накланят в зависимост от доказателствата, подкрепящи фактическата рамка на обвинението. На следващо място, при реализирането на правомощието по чл.250, ал.1, т.2 от НПК, съдията – докладчик (чл.247б, ал.2, т.1 от НПК), съответно съдът (чл.248, ал.1, т.2 от НПК), е ограничен в рамките на описаните в обвинителния акт фактически положения. Те не трябва да могат да бъдат субсумирани не само под престъпния състав с посочената в обвинителния документ правна квалификация, но и под друг такъв, предвиден в специалната част на Наказателния кодекс. С оглед на това съдът не може да прекрати наказателното производство, ако прецени, че изложените в обвинителния акт факти сочат на престъпление с друга правна квалификация, тъй като хипотетично е възможно в следващ етап на съдебното производство прокурорът да измени обвинението, съобразно разпоредбата на чл.287 от НПК, или самият съд да приложи закон за същото, еднакво или по - леко наказуемо престъпление, без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Друго условие, за да се приложи процедурата по чл.250, ал.1, т.2 от НПК е изводът за несъставомерност на деянието да бъде направен единствено на базата на описаните в обвинителния акт факти, без да се преценява дали те се подкрепят от доказателствата, събрани на досъдебното производство, т.е. дали обвинението е обосновано, тъй като това е въпрос, по който съдът може да се произнесе само с окончателния съдебен акт – присъдата (Р. № 281/28.06.2011 г. по н.д. №1519/2011 г., ІІ н. о. на ВКС; Р. № 396/ 2014 г. по н.д. № 1237/2014 г. на ІІІ н. о., ВКС) . Тези принципни положения не са били съобразени от първоинстанционния съд, определен да разгледа внесения обвинителен акт, тъй като определението, с което е прекратено наказателното производство, водено срещу подсъдимата К. А. Д. за престъпления по чл.220, ал.2, във вр. с ал.1 и по чл.217, ал.2, предл.1, във вр. с ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от НК, Софийски градски съд се е произнесъл по въпроси, по които не е бил оправомощени да се произнесе на този стадий от съдебното производство, каквото е разпоредителното. Съдът е изложил съображения, че подсъдимата Д. не може да бъде подведена под наказателна отговорност по посочените в обвинителният акт разпоредби от НК, тъй като деянието й е несъставомерно по посочените в акта на П.та наказателни разпоредби и е прекратил наказателното производство. За да достигне до този извод първоинстанционният съд в постановеното от него определение е обсъдил обстоятелствата, свързани с: длъжностното качество на субекта на престъплението Д. - ••• на „Брилиант Инвест Пропърти“ ООД; характера и особеностите на осъществената от нея дейност в наказателното производство, в това й качество и вида и същността на инкриминираните й като нарушени служебни задължения – сключила неизгодна сделка - Договор за паричен заем в размер до 200 000 лева, без да има разрешение на Общото събрание и в нарушение на забраната на чл.38, ал.1 от ЗЗД. Посочените обстоятелства са част от предмета на доказване /чл.102, т.1 от НПК/ или пряко са свързани с него, тъй като се отнасят до самото престъпление /неговата обективна страна/ и участието на подсъдимата в неговото осъществяване /субективна страна/. Поради това, те подлежат на установяване и доказване в рамките на състезателен процес с участие на страните, след събиране и оценка на доказателствата по делото. Отговор на всички въпроси, свързани с посочените обстоятелства може да бъде даден единствено с крайния съдебен акт – присъдата. При констатация за отсъствие на един или друг от елементите на съответния престъпен състав, посочен в обвинителния акт, несъмнено деецът следва да бъде оправдан с присъдата. За да е налице основание за приложение на процедурата по чл.250, ал.1, т.2 от НПК обаче, е необходимо описаното в обвинителния акт деяние поначало да не съставлява престъпление, т. е. неговата несъставомерност да е очевидна и да не се извежда след доказателствен или правен анализ на описаните факти и чрез извеждане на аргументи от константната съдебна практика по подобни казуси, както е сторил първоинстанционният съд в настоящия случай. В обвинителния акт са описани всички елементи на престъпленията по чл.220, ал.2, във вр. с ал.1 и по чл.217, ал.2, предл.1, във вр. с ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от НК, като са посочени обективните и субективните им признаци и конкретните действия на подсъдимата Д., чрез които те са осъществени. Въпросите дали подсъдимата е осъществила деянието като ••• на „Брилиант Инвест Пропърти“ ООД, има ли тя качеството на длъжностно лице, заема ли отговорно служебно положение, какви са били служебните й задължения, инкриминираните й правни норми създават ли конкретни задължения за нея, или са общи, съдържащи правни принципи и т. н., са все такива по съществото на делото. Посочените обстоятелства подлежат на установяване и доказване, като съдът дължи отговор на въпросите, свързани с тях с присъдата. Приемайки, че деянието е несъставомерно, като е обсъдил факти, включени в предмета на доказване и е преценил тяхната обоснованост, без да са събрани и обсъдени доказателствата по делото, и без да се е произнесъл по тях с присъда, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на процесуалния закон от категорията на съществените по смисъла на чл.348, ал.3, т.1, вр. с ал.1, т.2 от НПК, тъй като е възпрепятствал възможността /правото/ на държавното обвинение да защити обвинителната си теза в рамките на съдебното следствие. Това е така, тъй като наказателния процес в Република България, според Конституцията на Р. България и процесуалния закон, е състезателен, централната фаза – съдебната, гарантира събирането и проверката на доказателствата в условията на устност и на публичност с участието на двете страни, на които са предоставени равни права и еднакви възможности на защитата им. Основните начала в наказателния процес обезпечават и гарантират установяването на обективната истина, поради което нарушаването на което и да е от тях, води до процесуална недопустимост на порочното действие, което ги конфронтира или заобикаля. Процесуалният закон не овластява решаващия съд в процедурата по чл.250, ал.1 от НПК, еднолично и самостоятелно да осъществява тълкуване на доказателствата, което изключва публичността и елиминира участието на страните, каквото всъщност е сторил СГС в настоящият случай. Доказателствата в процеса се събират и проверяват по предвидения в процесуалния закон ред. Такова едно процедиране на съдията-докладчик съставлява противоречие с основните принципи, отстраняване от участие на страните и обуславя детерминантно процесуална порочност, чиято последица е отмяна на постановения съдебен акт. В конкретният случай, за да постанови прекратяващото определение, съдът е анализирал събраните на досъдебното производство доказателства и конкретно сключеният от подсъдимата Д. договор за заем, който според държавното обвинение е неизгоден за управляваното от нея дружество. В тази връзка, съдът е изложил доводи кога една сделка е изгодна и кога не е. Изложил е следните съображения: „В случая този договор е недействителен по отношение на дружеството. Законосъобразното тълкуване на понятието „неизгодна сделка“ по смисъла на чл.220 ал.1 от НК и в двете хипотези предполага действителна сделка /в т.см. Решение №180/23.01.2018г. на ВКС по НД № 571/2017г. на III НО на ВКС/ . Дружеството е разполагало със всички средства на гражданското право да поиска разваляне на недействителния по отношение на него договор… Това не е само противоречие в ОА, а самите факти са такива, които водят до извода, че липсва престъпление, т.е. че няма сключен неизгоден договор, тъй като същият е сключен в нарушение на закона.“ Първоинстанционният съд е изложил и правни изводи относно съставомерността на повдигнатите от П.та обвинения, като е заключил, че „От престъплението по чл.220 НК, за което е обвинена подсъдимата Д., произтичат и другите престъпления - тези по чл.217 от НК, но доколкото те са свързани, както бе посочено по-горе, със сключване на недействителен договор, съответно и престъпленията по чл.217 НК не биха могли да бъдат такива, доколкото са свързани със сключване на недействителен по отношение на дружеството договор.“ Освен това, първоинстанционният съд е коментирал и представените от защитника на подсъдимата доказателства, които даже не са били приети по делото, по съответния процесуален ред, като е посочил следното: „За пълнота следва да се спомене, че с представените към молбата на защитника писмени доказателства се установява, че е сключено споразумение, съгласно което дружеството е решило да изплати на подсъдимата Д. дължимите по този „неизгоден“ договор дължими суми, т.е. представляващите дружеството са се съгласили, че сумите са дължими на подс. Д. и са й ги изплатили при условията, посочени в споразумението. С други думи дружеството се е съгласило да изпълни инкриминирания договор и имуществото му не е било ощетено по смисъла на чл.217 от НК от действията на подс. Д..“ От изложения цитат се налага извода, че съдът въз основа на това „доказателство“, а именно споразумението, се е произнесъл и по въпросите за вредата на дружеството и за вината на подсъдимата. От всичко изложено, касателно престъплението сключване на неизгодна сделка става ясно, че преценката дали се касае до граждански договор или престъпно деяние, не би могла да се осъществи изначално с прочитане на обвинителния акт. Такава преценка би могла да бъде осъществена само при анализиране и тълкуване на доказателствата. Но събирането на доказателствата следва да се осъществи в открито заседание, с активното участие на страните, при спазване на процесуалните правила за събирането им и съблюдаване на правата на страните. След което съдът дължи произнасяне по чл.301, ал.1, т.1 и т.2 от НПК- съответно дали деянието съставлява престъпление. В настоящия случай, видно от текста на ОА - в обстоятелствената част е осъществено цитиране на съдържанието и позоваване на доказателства – договора за паричен заем, съдебни решения, свидетелски показания, заключение на Съдебноикономическа експертиза и други писмени доказателства. Видно от мотивите на постановеното определение съдът цитирайки /не съвсем коректно/ съдебната практика за този вид престъпления, е анализирал договора за паричен заем сключен между подсъдимата като заемодател и управляваното и представлявано от нея дружество, като заемополучател - определяйки неговия вид, застъпвайки становище за неговата валидност, степен на изпълнение и др., т.е. анализирано е доказателство, което не е събрано по предвидения процесуален ред. В редица свои решения ВКС приема, че анализа на доказателства, избирателно от съвкупността и дори - тълкуването само на едно-единствено доказателство в преценката за несъставомерност в процедурата по чл.250, ал.1, т.2 от НПК обосновава процесуална порочност на постановеното прекратяване /В този смисъл Р. № 154/12.04.2013 г. по НД № 149/2013 г. по сходен казус, както и Р. № 396/27.11.2014 г. по НД № 1237/2014 г. на ВКС/. Извън изложеното настоящият съд намира, че дори доказателствата по делото да не подкрепят предложената с обвинителният акт правна квалификация на деянията на подсъдимата Д. по чл.220 от НК и по чл.217 от НК, това съвсем не значи, че тази правна квалификация не може да бъде изменена, по реда на чл.287 от НПК, в хода на едно съдебно следствие, след събиране на допълнителни доказателства по искане на страните или служебно от съда. С протестираното определение, съдът е преградил тази възможност на П.та, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Всичко изложено по-горе обосновава, че атакуваното определение е постановено в нарушение на процесуалния закон, което детерминантно обуславя неговата отмяна и връщане на делото на Софийски градски съд. Доколкото съдията-докладчик, постановил определението, е изразил определена позиция, квалифицирайки и определяйки релевантните факти - недействителност на граждански договор, изключващ вината на подсъдимата, съдът споделя искането на протестиращия прокурор, при връщане на делото, то да бъде разгледано от нов състав - различен от досегашния, основание за което намира в чл. 6, параграф 1 от ЕКПЧ и Решение № 212/26.04.2011 г. по НД 1174/2011 г. на Първо НО на ВКС. Предвид изложеното по-горе на основание чл.250, ал.5, вр.чл.335, ал.2 от НПК, Софийски апелативен съд, НО, 10-ти състав