Решение № 208 от 12.6.2026 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 193/2026 г.

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Въззивно търговско дело № 193/2026 год. по описа на АС – Пловдив е образувано въз основа на три въззивни жалби и една частна въззивна жалба.

1 . / Въззивна жалба с вх. № 27969/06.08.2025 год . е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Банка ДСК“ АД против решение № 327/15.07.2025 год., постановено по т.д. № 149/2022 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която частично е отхвърлен искът на „Банка ДСК“ АД за присъждане на претендираната главница над присъдения размер от 23 469,96 лв. до сумата 33 497,72 лв., т.е. за сумата 10027,76 лв. Настоява се оспорената част от решението да бъде отменена и вместо нея да бъде постановено друго, с което да бъде уважен иска на банката за главница до и за сумата 10027,76 лв., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба до окончателното плащане.

Решението, в частта, с която искът за главница е отхвърлен за разликата над сумата 33 497,72 лева до пълния претендиран в първоинстанционното производство размер от 35 544,07 лв. не се обжалва и е влязло в законна сила.

В жалбата са развити съображенията на банката-жалбоподател, поради които счита решението в оспорената част за незаконосъобразно. Смята за необоснован извода, че клауза в договора, предвиждаща капитализация на договорната лихва върху усвоената сума през гратисния период, е недействителна, а понятията капитализация на лихви и анатоцизъм не са тъждествени. Наред с това, дори клаузата да бе недействителна, то приложима би била разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и частичната недействителност не би повлякла след себе си недействителност на целия договор. Претендират се разноските в исковото производство пред всички инстанции в това число юрисконсултско възнаграждение в размер съгласно Наредбата за заплащане на правната помощ.

В отговора на въззивната жалба, подаден от ответника в първоинстанционното производство, същата е оспорена като неоснователна.

2./ Подадена е въззивна жалба с вх. № 35186/13.10.2025 год. и от адвокат Ж. Б.-Н., действаща в качеството й на особен представител на ответника в първоинстанционното производство А.-Х.Ю.. Същата е уточнена с молба вх. № 4435/11.05.2026 год. Жалбоподателят счита, че постановеното първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно. Обосновава довод, че договорът за студентски кредит е нищожен и ответникът дължи да върне на банката само непогасената главница.

Настоява с решението на въззивния съд да бъде определен размер на възнаграждението за особен представител за първа инстанция, съобразен с размера по Наредбата за адвокатските възнаграждения и размера на иска, тъй като делото се отличава с фактическа и правна сложност.

В подадения от „Банка ДСК“ АД отговор на въззивната жалба, дружеството излага мотивите, поради които счита жалбата, подадена от особения представител на ответника, за неоснователна и се настоява същата да бъде оставена без уважение.

3./ Постъпила е и въззивна жалба с вх. № 7707/26.02.2026 год . от особения представител на ответника срещу решение № 36/29.01.2026 год., с което постановеното решение № 327/15.07.2025 год. е допълнено, като след думите „ведно с обезщетение за забава“ е допълнено „в размер на законната лихва“. С посочената жалба се настоява оспореното решение да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно и „неоснователно“.

Отговор на тази жалба не е постъпил от насрещната страна.

4./ Постъпила е частна жалба с вх. № 5708/12.02.2025 год., подадена от адв. Ж. Б.-Н., действаща като особен представител на ответника по делото А.-Х.Ю., против определение № 142/29.01.2026 год., постановено в производство по чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на адв. Н. за изменение на решение № 327/15.07.2025 год. в частта за разноските досежно размера на адвокатското възнаграждение, определено за осъществено процесуално представителство като особен представител на ответника, обективирано във въззивна жалба вх. № 35186/13.10.2025 год. Жалбоподателят счита атакуваното определение за неправилно и незаконосъобразно и настоява да бъде определен размер на адвокатско възнаграждение за особен представител пред първа инстанция съгласно

разясненията, дадени в т. 6 от ТР № 6/06.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС.

В подадения отговор от „Банка ДСК“ АД дружеството заявява, че счита подадената частна жалба за неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ след запознаване с данните по делото, с акта, предмет на обжалване и обсъди събраните по делото доказателства намери за установено следното:

На 12.04.2021 г. в Окръжен съд - Благоевград е постъпила искова молба, подадена от „БАНКА ДСК“ АД против А.-Х.Ю., с която са предявени обективно съединени осъдителни искове, които са квалифицирани от ищеца по чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД. Впоследствие, с определение № 83/17.02.2022 год. производството по делото пред ОС – Благоевград е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на ОС – Пловдив, пред който е образувано на 14.03.2022 год. под № 149/2022 год.

Ищецът „БАНКА ДСК“ АД е изложил твърдения, че на 28.11.2013 г. между нея, в качеството й на кредитор, и кредитополучателя А.-Х.Ю. е сключен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/, по силата на който Банката се задължила да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 78233,20 лева за заплащане на такси за обучение в университет. Към Договора за кредит били приложени Общи условия за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, подписани от кредитополучателя, представляващи неразделна част от сключения договор за кредит. Срокът за издължаване на кредита бил 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период, като съгласно чл. 3 от Договора, гратисният период за издължаване на главницата и лихвата по кредита обхващал времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съобразно учебния план за съответната специалност и образователно-квалификационна степен. Крайният срок за полагане на последния държавен изпит по специалност “М.“, в която ответникът се е обучавал, изтекъл на 30.09.2019 г. Ето защо, ищецът твърди, че първата падежна дата, е 28.10.2020 г., като кредитът е следвало да се погасява на 120 равни месечни вноски. Ищецът твърди, че към датата на предявяване на исковата молба е налице неизпълнение при погасяването на 6 месечни вноски, поради което с предявяването й, на основание чл. 17.2 от Общите условия във връзка с чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, упражнява потестативното си право да обяви задължението по договора за предсрочно и изцяло изискуемо.

Предвид изложеното Ищецът е отправил искане към съда да се постанови решение, с което да се осъди А.-Х.Ю. (•••) да заплати на “Банка ДСК” АД дължимите суми по Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 28.11.2013 г., както следва:

• главница в размер на 35 544.07 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.04.2021 год. до окончателното й изплащане;

• сумата 1 349,63 лева - договорна (възнаградителна) лихва за периода от 28.10.2020 г. до 11.04.2021 г.;

• сумата 29,76 лева - лихва за забава за периода от 28.10.2020 г. до 11.04.2021 г.

Претендирани са направените разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП във връзка с чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Ответникът по делото е бил призоваван на известните по делото адреси в РБ и във Великобритания, но призовките не са достигнали до него. Назначен му е особен представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, от който е постъпил писмен отговор, с който предявените искове са оспорени по основание и размер. Акцентира се, че според представените справки на МУ – Пловдив било видно, че А.-Х.Ю. е записал 9 семестъра, последният от които бил в пети курс за 2020/2021 год. и срокът за полагане на последния държавен изпит бил 30.09.2021 год. Погасителният план бил подписан от ответника, но липсвали данни правилата след таблицата да са му преведени от преводач. В хода по същество заявява, че счита кредита за предсрочно изискуем от 13.01.2021 год.

След събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства, първоинстанционният Окръжен съд - Пловдив е постановил решение № 327/15.07.2025 год. В него исковете са квалифицирани по чл. 430 ТЗ, вр. чл. 16 ЗКСД, чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД. В решението е прието за безспорно сключването на процесния договор при общи условия. Прието е, че клаузата на т. 10.2. от общите условия, предвиждаща, че начислените през гратисния период лихви се прибавят към главницата, противоречи на закона, поради което не се дължи тази част от претендирата главница, която съставлява прибавени лихви. Приел е, че дължимата главница е в размер единствено на усвоените суми - 23 469,96 лв., и е постановил решението си в следния смисъл: осъдил е ответника да заплати на „Банка ДСК“ АД следните суми:

• сумата 23 469.96 лева, представляваща усвоена и непогасена главница по Договор от 28.11.2013 г., ведно с обезщетение за забава от 11.03.2024 год. /датата на настъпването на предсрочната изискуемост/ до окончателното изплащане, като за разликата до пълния размер от 35 544.07 лева е отхвърлен иска, както е отхвърлен и иска за заплащане на обезщетение за забава върху сумата от 23 469.96 лева за периода 12.04.2021 г. - 10.03.2024 г.;

• сумата 871.65 лева, представляваща договорна лихва за периода 28.09.2020 г. - 09.04.2021 г., като за разликата до пълния размер от 1349.63 лева е отхвърлен иска;

• сумата 19.77 лева, представляваща санкционна лихва за периода 28.10.2020 г. - 11.04.2021 г., като за разликата до пълния предявен размер от 29.76лева е отхвърлен иска;

• сумата 3 018.32 лева, представляваща разноски по делото.

С решение рег. № 36/29.01.2026 год., постановено по реда на чл. 250 ГПК, е уважена молбата на ищеца вх. № 29678/25.08.2025 год. и е допълнено първоначалното решение № 327/15.07.2025 год., като в диспозитива след думите “обезщетение за забава“ се допълва „в размер на законната лихва“.

С определение № 1049/15.07.2025 год. е оставено без уважение искането на особения представител на ответника, съдържащо се в постъпилата въззивна жалба, за завишаване на първоначално определеното възнаграждение и е постановено на особения представител да се издаде РКО за сумата 1800 лева, който е получен от адв. Б. на 04.09.2025 год.

С определение рег. № 142/29.01.2026 год. е оставено без уважение искането на адв. Ж. Б. – Н. за изменение на решение № 327/15.07.2025 год. в частта за разноските, досежно размера на адвокатското възнаграждение, определено за осъществяване на процесуално представителство като особен представител на ответника А.-Х.Ю., обективирано във въззивна жалба вх. № 35186/13.10.2025 год.

Според разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с оглед посоченото в жалбата.

Едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не е подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища. В случая описаните по-горе предпоставки не са налице, вкл. и тази, касаеща компетентността на българския съд.

По отношение на недопустимостта: от съдържанието на чл. 270, ал. 3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество. В случая пред съда са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове. С тях ищецът твърди да има неудовлетворени притезания, което сочи, че интересът от предявяването им е безспорен, т.е. исковете несъмнено са допустими. Това и факта, че съдът е постановил решението си на база изложените в исковата молба факти и обстоятелства, прави решението му допустимо.

Поради изложеното, съобразно разпоредбата на чл. 271 от ГПК въззивният съд следва да разреши по същество пренесеният пред него спор, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване на тази преценка, въззивният съд е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност на съдебното решение.

Въз основа на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства се установява следното от фактическа страна:

На 28.11.2013 г. в гр. Пловдив между „Банка ДСК“ ЕАД и А.-Х.Ю., ••• гражданин, е подписан Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, по който ищецът, в качеството на банка, е кредитор, а ответникът е кредитополучател. До сключването на договора се е стигнало в резултат на отправено искане от 29.10.2013 год. с вх. № от 22.11.2013 год. подадено до „Банка ДСК“ ЕАД от А.-Х.Ю. за отпускане на целеви потребителски кредит по реда на ЗКСД, в размер на 78 223,20 лв. със срок на издължаване 10 години след изтичане на гратисния период и падежна дата – 28-мо число на месеца.

С подписания на 28.11.2013 год. договор кредиторът се е задължил да отпусне на кредитополучателя кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 78 233,20 лв. със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисен период. За предоставения кредит се начислява фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7% на годишна база. С чл. 3 е уговорено, че гратисният период за издължаване на главницата и лихвата обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно-квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича срокът на докторантурата. Кредитът се усвоява на части въз основа на представен документ за записан семестър. Сумата за всяка държавна такса за обучение се превежда по сметка на учебното заведение, посочено в документа, удостоверяващ качеството на кредитополучателя на студент. Преводът се извършва не по-късно от последната дата за плащане на таксата за съответният семестър. Според чл. 5, кредитът се погасява по посочена банковата сметка на ищеца на равни месечни вноски, съгласно погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период. Погасителният план съдържа информация за общата сума, която се дължи.

Падежната дата за издължаване на месечните вноски след изтичане на гратисния период е 28-мо число на месеца. С чл. 10 страните са се съгласили, че неразделна част от договора са общите условия /ОУ/ за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, които кредитополучателят е получил и приема с подписването на договора. Според чл. 11 кредитополучателят не дължи такси, комисионни и други разходи, непосредствено свързани с отпускането и управлението на кредита.

Договорът е изготвен на български език и е преведен на английски език от заклет преводач. Всяка страница е подписана саморъчно от ответника.

Приети по делото са и общите условия /ОУ/ към договора, също носещи подпис на ответника върху всяка страница. Според чл. 10.2 от същите, лихвата по договора се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитализира годишно.

В чл. 17.2 е предвидено, че при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процента пункта, а след тази дата – с надбавка за забава, равна на законната лихва по чл. 86 от ЗЗД.

С чл. 18.1 са уговорени случаите на неизпълнение на договора, при които кредиторът има право да превърне кредита в предсрочно изискуем, една от които е неплащане на падеж на три последователни погасителни вноски. Правото да се обяви кредита за предсрочно изискуем се упражнява чрез отправяне на покана за отстраняване на неизпълнението в срок от две седмици от получаване на поканата, като след изтичане на този срок настъпва предсрочната изискуемост на кредита – чл. 18.2 от ОУ.

Към исковата молба е приложен погасителен план. В него падежни месечни дати са 28-мо число на всеки месец в периода от 28.11.2013 г. до 28.09.2030 г. Според първоначално изготвения план общият размер на главницата за погасяване е 78 233,20 лв., на договорната лихва е 55 144,72 лв., а общият размер на дълга е 133 377,92 лв. Акцентира се от особения представител, че липсват данни текстът на договора след погасителния план, наименован „информация“, да е преведен на английски език на кредитополучателя. Това действително е така, но тази информация, изписана като текст под погасителния план, не въвежда клаузи в договора и не ги изменя, поради което е и без правно значение липсата на превод на този текст. Правата и задълженията на страните произтичат пряко от клаузите на договора и писмено приетите Общи условия.

Приети по делото са представените от ищеца 4 уверения, издадени от М.у. - Пловдив по чл. 10, ал. 3 от ЗКСД за правото на ответника А.-Х.Ю., факултетен номер – •••, да запише съответен семестър от курс на обучение в редовна форма по специалност „М.“, със срок на обучение 6 години, 12 семестъра.

В уверението, издадено на 28.10.2013 год., е посочено, че ответникът е записал зимен семестър от първи курс на обучение през учебната 2013/2014 год. в специалността „М.“, при годишна такса от 8 000 евро, респ. семестриална такса от 4 000 евро. Посочено е, че срокът за полагане на последния държавен изпит е 30.09.2019 год. Този срок напълно кореспондира математически с данните, че обучението по специалността „М.“ е в рамките на шест учебни години, в които има 12 семестъра, като последната учебна година е 2018/2019 год.

В уверението, издадено на 04.03.2014 год. е посочено, че ответникът е записал летния семестър през първата учебна 2013/2014 год. и отново е посочено, че срокът за полагане на последния държавен изпит е 30.09.2019 год.

Според уверението, издадено на 09.10.2015 год., А.Х.Ю. е записал зимен семестър през учебната 2015/2016 год., втори курс, а вече като датата на последния държавен изпит е посочена 30.09.2020 год. Хронологически, според първоначалния учебен план ответникът е следвало да запише втори курс на обучение през предходната учебна година – 2014/2015 год.

А според данните в уверението, издадено на 27.01.2017 год., ответникът е записал летен семестър през учебната 2016/2017 година, втори курс на обучение и като дата за полагане на последния държавен изпит вече е посочена 30.09.2021 год.

От справката, издадена от МУ – Пловдив на 13.01.2021 год. и последваща справка, издадена на 08.10.2024 год., се установява, че А.Х.Ю. се е обучавал в МУ – Пловдив като редовен студент в периода от 2013 год. до 2022 год. /в продължение на девет, а не на шест години/, като към 2021 год. е бил в пети курс в специалността М.. Записан е за зимен семестър на учебната 2013/2014 год., първи курс; прекъснал е обучението си през летния семестър поради незаверен предходен семестър; вторият семестър е заверил през учебната 2014/2015 год.; след това е прекъсвал обучението си още два пъти. През учебната 2020/2021 год. е записал девети семестър на пети курс. От постъпилото в хода на делото писмо от МУ – Пловдив от 10.12.2024 год. А.Х.Ю. е провел преддипломния си стаж през учебната 2021/2022 год. и е положил успешно държавните си изпити по хирургия, педиатрия, акушерство и гинекология, вътрешни болести и хигиена, като последният държавен изпит е положен на 10.10.2022 год. Дипломирал се е на 20.10.2022 год. Така, ответникът е завършил повече от три години след планирания в учебния план край на обучението, което е следвало да се проведе в 12 семестъра и да приключи най-късно на 30.09.2019 год.

От представеното от ищеца извлечение от банкова сметка с титуляр ответника за периода от 28.11.2013 г. до 12.04.2021 г., както и от изслушаната по делото Счетоводна експертиза, изготвена компетентно и безпристрастно, въз основа на анализ на данните по делото и проверка на счетоводните записи при ищеца, неоспорена от страните, която съдът кредитира, се установява, че чрез заверка на банковата сметка на ответника са осъществени три усвоявания на кредита в размер на по 7 823,32 лева /левова равностойност на семестриална такса от 4000 евро/, в общ размер на 23 469,96 лв. /три семестриални такси/. Датите на преводите съвпадат с: първото - с датата на сключване на договора, а второто и третото - със сроковете за заплащане на таксите, посочени в приложените уверения на университета. Сумите са превеждани първо по разплащателната сметка на А.Х.Ю., след което са превеждани по сметка на М.у. – Пловдив.

Изчисленията на вещото лице С. установяват, че ищецът е приел в счетоводството си гратисен период от първото усвояване - 28.11.2013 год. до 28.09.2020 г. включително. За този период кредиторът е начислявал 7% договорна лихва върху усвоените суми от кредита, която възнаградителна лихва е капитализирал годишно чрез прибавяне към усвоената главница. В резултат на това за гратисния период начислената и капитализирана лихва е 10 027,76 лв., а главницата с натрупвания е 33497,72 лв.

Не се твърди от ответната страна, а и от констатациите в заключението се установява, че кредитополучателят не е правил каквито и да е вноски за погасяване на кредита, освен погасяването на 0,20 лв. които са били налични в сметката на кредитополучателя към датата на първия падеж.

Вещото лице е извършило проверка на изчисленията и е констатирало, че ищецът е начислявал за гратисния период и след това възнаградителна лихва от 7%. По делото няма спор, че начислената за кредита възнаградителна лихва е прибавяна ежегодно към главницата, а след изтичане на гратисния период цялата сума, ведно с капитализираните лихви, е олихвявана с възнаградителна лихва от 7%.

Изготвен е вариант в заключението, при който за гратисния период и след него е начислена договорна лихва от 7% само върху размера на реално усвоената главница, без към нея да се включва размера на възнаградителната лихва за гратисния период. В този случай:

дължимата главница е усвоената сума от 23 469,96 лв.;

начислената договорна лихва за гратисния период е 10 027,76 лв.;

дължимата договорна лихва от 28.10.2020 г. до 11.04.2021 г. /подаването на исковата молба/ е 871,65 лв., а

санкциониращата лихва за същия период е 19,77 лв.

В исковата молба е формулирано изявление на ищеца за обявяване на кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на падеж на 28-мо число на месеца на шест месечни вноски за главница и лихва за периода 28.10.2020 г. – 28.03.2021 г. и при допусната забава в плащането над 90 дни. Не са налице доказателства, че изявлението на банката за предсрочна изискуемост е било получено преди подаването на исковата молба. Подобно връчване не се и твърди да е извършено преди сезирането на съда. Именно поради това в исковата молба ищецът е формулирал изрично свое изявление за трансформация на кредита в предсрочно изискуем. Несъмнено изявлението за предсрочна изискуемост е достигнало до ответника чрез особения му представител, като връчването е осъществено на 11.03.2024 год. /л. 186/.

Въз основа на така събраните доказателства, съдът достига до следните фактически и правни изводи:

Между страните е сключен договор за банков кредит в полза на физическо лице с цел плащане на семестриални такси за обучение в университет. Този вид договори са регулирани от държавата с нормите на Закона за кредитиране на студентите и докторантите /ЗКСД/, които, с оглед предмета и изричното законодателство, се явяват специални по отношение на правилата на чл. 430 от ТЗ и на правилата за договор за заем по ЗЗД. Това означава, че договорът, предмет на делото, се урежда от правилата на ЗКСД и доколкото няма изрични норми, при празноти, от общите правила на ТЗ, ЗК, ЗЗД и ЗЗП при кредитополучател – физическо лице.

С оглед целта и вида на обществените отношения, предмет на ЗКСД, указани в чл. 1 и чл. 2 от този закон, че правилата му, уреждащи начина на сключване, предмета и изпълнението на договора за кредит между банка и студент, с оглед въведената специална уредба и защита, са императивни. Те са създадени с цел защита на студентите, за да им гарантират правото на достъп до образование като форма на държавна политика в тази сфера, проява на която е дадената държавна гаранция по всеки един договор – при неплащане на кредита, сумата се погасява от държавния бюджет чрез плащане от Министерство на образованието. Поради това към тези договори се прилага съгласно чл. 17, ал. 5 от ЗКСД защитата на чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП.

Израз на засилената защита и оттук императивно разписани норми следва да се считат следните правила:

чл. 17 от ЗКСД, според който кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор, който трябва да бъде писмен и написан на ясен и разбираем език; всеки превод е в размер на дължимата такса за обучение; когато не са спазени изискванията за писмен договор, или се изисква плащане, невключено в условията на договора, както и когато преди сключването му банката не уведоми кредитополучателя за всички условия на договора, той е недействителен и в този случай се връща само чистата стойност на кредита, но не и лихви, такси и други разходи; чл. 19 ЗКСД, според който кредитополучателите не дължат заплащане на такси, комисиони или други разходи, непосредствено свързани с отпускане и управление на кредита, като такива уговорки са нищожни; чл. 20 ЗКСД, според който лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля 7% пункта и уговорка за по-висока лихва е нищожна; чл. 23 ЗКСД, според който кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихвите по кредита по време на гратисния период, обхващащ времето от сключване на договора до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломната работа съгласно учебния план за съответната специалност; чл. 24 от ЗКСД, според който общият размер на задълженията на кредитополучателя се формират след изтичане на гратисния период и включват главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси, и лихвата, дължима за срока на договора, като изплащането започва един месец след изтичане на гратисния период съгласно погасителния план, уговорен между страните, при което погасяването на общия размер на кредита на равни месечни погасителни вноски става в 10-годишен срок, считано от края на гратисния период.

По делото се доказа, че след сключване на договора и въз основа издадени по реда на чл. 10, ал. 3 от ЗКСД от МУ – Пловдив уверения, в периода от 2013 г. до 2022 г. ответникът е записвал семестри на редовно обучение по специалност „М.“, като е прекъсвал обучението си три пъти и е завършил три години по-късно в сравнение с утвърдения за специалността учебен план. По време на обучението на ответника ищецът е извършил плащане на три семестриални такси за обучение от по 7 823,32 лв. всяка, платени съответно на 28.11.2013 год., на 20.03.2014 год. и на 14.10.2015 год. Въпреки, че ответникът е продължил и в крайна сметка завършил обучението си, не се е възползвал от възможността чрез представяне на уверения пред банката да поиска плащане на другите му семестриални такси. Общоплатената и следователно усвоена за плащане на такси за обучение сума по кредита е в размер на платените три семестриални такси, а именно 23 469,96 лв.

Съобразно правилото на чл. 23, ал.1 и ал. 2 от ЗКСД, за срока на обучение, който обхваща времето от сключване на договора до изтичане на една година от първата датата за провеждане на последния държавен изпит, има гратисен период на договора, през който не се дължи плащане на главницата и лихвите, като за времето на гратисния период банката начислява лихви по кредита.

Въз основа на данните в коментираните уверения на МУ – Пловдив, съдът приема за установено, че датата на последния държавен изпит за ответника е 30.09.2019 год. Гратисният период изтича една година след първата дата за провеждане на последния държавен – т.е. същият е изтекъл на 30.09.2020 г. и след тази дата, на 28-мо число според уговорките в договора, се поражда задължението на ответника да погасява получения кредит и лихвите по него.

Тук следва да се подчертае, че след неколкократните прекъсвания в обучението на студента, крайната дата за последния държавен изпит е променяна по данните в представените уверения. Но промяната на тази дата се дължи изцяло на пасивното поведение на ответника, който не е положил дължимата грижа, за да вземе своевременно изпитите, необходими за записването на следващ семестър. Това едностранно и пасивно поведение на студента не е довело автоматично до промяна в условията на договора, които са изцяло съобразени с първоначалния учебен план, утвърден за специалността „М.“, според който обучението е в рамките на шест учебни години, 12 семестъра и следва да приключи с последния държавен изпит на 30.09.2019 год. Ето защо, обстоятелството, на което акцентира особеният представител на ответника, за това, че датата на последния държавен изпит не е на 30.09.2019 год., а е изместена напред във времето, не поражда последици в договорните правоотношения с „Банка ДСК“ АД. Неколкократно изместваните дати на последния държавен изпит с оглед трикратните

прекъсвания на обучението са можели да дадат повод за преговори и евентуално за сключване на допълнителни споразумения, с които да се променят условията на договора, но такива не са сключвани и страните са останали обвързани с първоначалните клаузи от договора и официално утвърдения учебен план за специалността „М.“, според който датата на последния държавен изпит е 30.09.2019 год. Ето защо, възраженията на особения представител в тази насока се възприемат от съда за неоснователни.

Погасяването следва да стане по погасителен план, който следва да се изготви след 30.09.2020 г., с оглед първия падеж и изискуемост на плащане. Не се установява ответникът да се е явил в офис на банката, за да се подпише съставения погасителен план. Доколкото е необходимо длъжникът да прояви активност и не го е сторил до датата на първи падеж за плащане 28.10.2020 г., следва, че не е оказал нужното съдействие на кредитора по подписване на погасителния план според поетото от него задължение по чл. 5 от договора.

Съдът отчита, че окончателният размер на кредита не е известен към датата на сключване на договора, както е при типичните кредитни правоотношения, а се определя на база реално усвоени суми за семестриални такси. А те зависят от броя на семестрите, които студентът записва на база успешно положени изпити за предходния период и за които надлежно е уведомил банката, представяйки уверение от учебното заведение, поради което не е удачно и не е възможно изготвяне и подписване на релевантен окончателен погасителен план при сключване на договора с ясни анюитетни вноски отнапред, тъй като няма сигурност как ще протече следването на студента. Изхождайки от това, ищецът е възприел редакцията на чл. 5 от договора като удачна. След като обаче падежът е настъпил и ответникът не се е явил, за да подпише погасителен план, следва в отношенията им да се прилага погасителен план, изцяло съобразен с клаузите на договора - със 120 месечни вноски, с падежна дата на 28-мо число на месеца.

Неоснователни са възраженията на ответника за недействителност на сключения договор за кредит. С оглед предмета на договора, не е възможно изготвяне и предоставяне на погасителен план при сключване на договора, защото към този момент не е ясно за колко семестъра ответникът ще успее успешно да положи изпити. При изтичането на срока за семестриално завършване и платени от банката такси за ответника е възникнало задължението да посети отново офиса на банката, за да подпише и получи погасителен план.

Неоснователно би било възражение, че липсва уговорен размер на дължимата възнаградителна лихва по договора поради възпроизвеждане в чл. 7 на договора на чл. 20 ал.1 от ЗКСД. Вярно е, че избраната от банката редакция на чл. 7 не е най-прецизната от езикова гледна точка, но не може да се сподели, че не е ясна и че буди съмнение какъв процент възнаградителна лихва са уговорили страните – това е максималният от 7%, защото не е разписан по-нисък размер, а и при съмнение следва да се приложи законовият максимум на чл. 20, ал. 1 от ЗКСД като горен защитен праг.

Неоснователно би било и възражение, че в отношенията между страните няма разписани ясни правила, приети от ответника, за неустойка при забава, наименована лихва за забава от 17% по чл.17.2 от ОУ. Както се каза, ответникът е подписал и по този начин се е съгласил и приел общите условия на банката да се прилагат като част от договорното съдържание. Именно в тях се съдържа клаузата за уговорено обезщетение за забавено изпълнение – неустоечна лихва се начислява върху забавената част от главницата за срока на забавата. Това не противоречи нито на ЗКСД, нито на ЗЗП, защото в нито една норма от тези нормативни актове не е казано, че потребителят, поради това му качество, е освободен от отговорност за вредите, които причинява със забавеното изпълнение на задълженията си по потребителски договор. Забавеното изпълнение е отклонение от нормалното развитие на едно договорно правоотношение и прочитът на ЗКСД сочи, че законодателят не се е занимал с него, а е предоставил уреждането му с договор; при липса на договорни клаузи се прилагат правилата на ТЗ и ЗЗД. Пак с оглед защитата на кредитополучателите, ЗКСД е забранил на банката да начислява такси, комисионни и други такси и плащания за разходи по кредита, поради което годишният процент на разхода по погасителния план следва да е равен на годишния размер на възнаградителната лихва върху невърнатата част от кредита.

Но е допуснато нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗКСД, защото банката с чл. 10 от договора е включила в неговото съдържание общите си условия, според които – чл. 10.2, изтеклите за гратисния период възнаградителни лихви се прибавят към главницата /капитализират се/ и по този начин размерът на главницата се увеличава. В резултат на това след гратисния период размерът на главницата не е равен на размера на усвоените суми за платени такси за обучение, както изисква чл. 21, ал. 1 и ал. 3, чл. 24, ал. 1, т. 1 от ЗКСД, а включва и сумата на възнаграждението на банката за този период, и оттук договорна лихва след гратисния период се начислява и върху размера на изтеклите договорни лихви за гратисния период. Т.е. след гратисния период се връща както сумата, ползвана за плащане на такси за обучение, така и договорна лихва върху нея до погасяването й, така и изтеклата за гратисния период договорна лихва с начислено върху нея възнаграждение в размер на договорната лихва до изплащането й.

В тази част е допуснато нарушение на защитните императивни правила на ЗКСД. ЗКСД забранява по тези договори уговаряне и плащане на нещо друго с чл. 19, ал. 2 ЗКСД, като казва, че само това, което е предоставено като кредит за платени такси за обучение и усвоено само за такси - чл. 21, ал. 1 и ал. 3 ЗКСД, подлежи на връщане по чл. 24, ал. 1, т. 1 от ЗКСД. Фактът, че с чл. 10, ал. 2 от утвърдения между министъра на финансите и министъра на образование типов договор за кредитиране на студенти и докторанти /общодостъпен в интернет/ е предвидено изтеклата за гратисния период лихва да се капитализира, не съставлява норма, която да може да преодолее забраната на императивните правила на цитираните по-горе норми от ЗКСД. Типовите договори по образец по чл. 6 и чл. 7 от ЗКСД се сключват между банките и министерството на образованието, а не между студент и банка. С типовия договор не могат да се направят законодателни промени в защитните норми на ЗКСД, като се изменят, защото такава делегация не е дадена от законодателя в чл. 6 и чл. 7 от ЗКСД. Поради това съдържанието на тези типови договори не е и не може да бъде източник на позитивна правна норма, даваща право на банките да нарушат чл. 17, ал. 4, чл. 19, чл. 21 и чл. 24 от ЗКСД при сключване на договори по този закон с физически лица.

В конкретния случай проблем не е уговорката за прибавяне на изтекли непадежирани лихви към главницата, а олихвяването на новополучената сума до края на срока за връщане с възнаградителната лихва по договора, т.е. начисляване на възнаграждението за ползвания паричен ресурс не само върху реално използваните по размер парични средства за плащане на учебните такси, подлежаща на връщане, а и върху вече изтекли възнаградителни лихви за предходен период.

Фактът, че капитализиране на изтекли лихви към главницата през гратисния период и увеличаването й в случая от размера на действително усвоената сума – 23 469,96 лв. на сумата 35 544,07 лв. е уговорено с чл. 10.2 от общите условия, а общите условия на банката са част от сключения договор, съгласно чл.10 от договора, не преодолява гореконстатираното противоречие с императивни норми на закона и не го санира. В тази част договорът противоречи и на общата императивна норма на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, от която се извежда забрана за начисляване на лихви върху изтекли лихви /анатоцизъм/ при физически лица. В тази връзка следва да се посочи, че съдът приема за основателен довода на банката, че понятията анатоцизъм и капитализиране на лихва не са тъждествени. Но е недопустимо върху прибавената към главницата възнаградителна лихва да се начислява лихва, което би представлявало начисляване на лихви върху лихви и съставлява недопустим от закона анатоцизъм. Поради констатирано противоречие на чл. 10.2 от общите условия с правилата на чл. 19, ал. 2, чл. 21, ал. 1 и ал. 3 и чл. 24, ал. 1 от ЗКСД, които според съда са императивни с цел защита на обучаващото се лице, ползващо кредита, и на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, съдът приема, че тези уговорки са нищожни.

Но по силата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД съдът преценява, че и без нищожната клауза договорът би бил сключен. Той би бил сключен и само при уговорка за олихвяване на главницата с договорения лихвен процент от 7%. Поради това нищожността на клаузата за анатоцизъм не води до нищожност на целия договор. В тази връзка възражението на особения представител на ответника за нищожност на договора се възприема за неоснователно. Ответникът като лице, ползвало кредит като студент за плащане на семестриални такси, дължи на банката само 7% на годишна база договорно възнаграждение върху ползваната сума на кредита за такси, а не върху сумата от 35 544,07 лв., т.е. задължения за главница в този размер не е възниквало и не се дължи.

Изтеклите през гратисния период от 28.11.2013 г. до 28.09.2020 г. договорни лихви, които са в размер на 10 027,76 лв., се дължат като договорно възнаграждение, чиято изискуемост настъпва след 30.09.2020 г., а не като част от главницата. Върху тази сума не може след 30.09.2020 г. да се начислява договорна лихва от 7% на годишна база, защото тя не е главница по кредита по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 21, ал. 1 и ал. 3 от ЗКСД. Изтеклите през гратисния период възнаградителни лихви би следвало да се плащат като такива, без други начисления върху тях.

С оглед на този извод и доказания факт, че ответникът не е платил нищо за погасяване на задълженията си /с изключение на наличните по сметката му 0,20 лв., които са отнесени за частично погасяване/, то действително към датата на сезиране на съда - 12.04.2021 г. е налице забава в плащане на падежирали вноски за главница и договорна лихва. Към датата на подаването на исковата молба са били просрочени 6 броя погасителни вноски /с падежи на 28-мо число в периода от 28.10.2020 год. до 28.03.2021 год./, а допуснатата забава е около 180 дни, два пъти повече от предвидените в чл. 17.2 над 90 дни. Това е породило правото на банката с едностранно изявление да трансформира кредита в предсрочно изискуем.

С исковата молба ищецът е направил валидно волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем по правилото на чл. 432 от ТЗ, приложимо, доколкото ЗКСД не съдържа специални норми. Волеизявлението му е достигнало до длъжника в хода на процеса, не е последвало плащане, поради което са настъпили правните последици на упражненото потестативно право от кредитора и към хода на делото по същество вземането му по договора за кредит е предсрочно изискуемо в пълен размер. Според трайната съдебна практика изявлението за трансформация на кредита в предсрочно изискуем поражда действие и в хипотезата на връчване на особен представител на длъжника.

Съгласно изчисленията на в.л. размерът на дължимите суми за исковия период, без начисляване на възнаградителни лихви върху възнаградителни лихви, е както следва:

Главница в размер на 23 469,96 лв. и капитализирани към тях изтекли възнаградителни лихви за гратисния период в размер на 10 027,76 лв., общо 33497,72 лв. Така, първият иск на банката е основателен до сумата 33 497,72 лв. Независимо, че ги е наименовал в петитума като „главница“, в обстоятелствената част на исковата молба ясно е посочил, че сумата съставлява сбор от усвоена главница и натрупани лихви през гратисния период, които са дължими в посочения размер. За разликата над 33 497,72 лв. до първоначално претендираната сумата от 35 544,07 лв. искът е неоснователен. За тази разлика искът е отхвърлен и в посочената част решението не е обжалвано от банката, поради което е влязло в сила.

Договорната лихва върху реално отпуснатия кредит след гратисния период от 28.09.2020 г. до 09.04.2021 г. е 871,65 лв.; претендират се 1349,63 лв., но не се доказват, поради което за разликата над доказаната сума от 871,65 лв. до търсените 1349,63 лв. искът е неоснователен подлежи та отхвърляне.

Неустойката /лихва за забава/ за действително просрочената главница за периода от 28.10.2020 г. до 11.04.2021 г. е 19,77 лв.; претендират се 29,76 лв., но не се доказват, поради което искът за сумата над 19,77 лв. е неоснователен и следва се отхвърли.

Непогасената главница в размер на 23 469,96 лв. следва да се присъди ведно със законната лихва. Както обосновано е приел и първоинстанционния съд, началният момент на законната лихва следва да се определи не както се претендира от ищеца – от подаването на исковата молба /12.04.2021 год./, какъвто е общият случай на присъждане на законна лихва по осъдителни искове, предявени по съдебен ред. Законната лихва върху цялата главница е дължима едва от обявяването на предсрочната изискуемост, което в случая не е осъществено преди подаването на исковата молба, а едва с връчването на препис от исковата молба. В случая връчването на исковата молба е сторено в процедура по чл. 367 ГПК, с връчването на исковата молба на особения представител – 11.03.2024 год. Преди тази дата кредитът все още не е трансформиран в предсрочно изискуем, а подлежи на изплащане на анюитетни вноски. Поради това и за периода от подаването на исковата молба – 12.04.2021 год. до 11.03.2024 год. искането за присъждане на законна лихва върху главницата е неоснователно и следва да се остави без уважение.

Изложеното сочи на извод, че решението, в частта, с която в полза на „Банка ДСК“ АД е присъдена сумата 23 469,96 лв., ведно със законната лихва, считано от 11.03.2024 год.; присъдена е възнаградителна лихва до размер на 871,65 лв. и лихва за забава до размера на сумата 19,77 лв. е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

А в частта, с която е отхвърлен първия осъдителен иск за разликата над 23 469,96 лв. до сумата 33 497,72 лв., оспореното решение рег. № 327/15.07.2025 год. следва да бъде отменено. Тази разлика съставлява сумата 10 027,76 лв. и представлява натрупана през гратисния период възнаградителна лихва, която е дължима на договорно основание и следва да се присъди в полза на банката. Независимо, че банката я претендира като част от главницата, а тя не е част от нея, предвид недопустимостта на анатоцизма, лихвата е договорена и дължима. Поради това вместо отменената част от решението следва да се постанови друго, с което първият осъдителен иск бъде уважен допълнително за сумата 10 027,76 лв., т.е. до размер на сумата 33 497,72 лв. Сумата ще се присъди в евровата й равностойност, при курс 1 евро = 1.95583 лева, на основание чл. 5 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. Евровата равностойност на 10027,76 лева е 5127,11 евро. А предвид обстоятелството, че допълнително присъдената с въззивното решение сума по съществото си съставлява договорна лихва, а не е част от олихваяема главница, сумата се присъжда като чиста стойност и не се присъжда ведно със законна лихва.

Въззивната жалба на особения представител на ответника срещу решение № 36/29.01.2026 год., с което е допълнено първоначалното решение, е неоснователна. Правилно още в първоначалното решение първоинстанционният съд е приел, че върху присъдената главница е дължимо обезщетение за забава, като единствено е пропуснал да конкретизира, че това обезщетение се съизмерява именно със законната лихва. А този извод следва от нормата на чл. 86 ЗЗД, която ясно сочи, че обезщетението за забавено плащане на парично задължение е в размер на „законната лихва“ от деня на забавата. Този пропуск е коригиран с допълнителното решение № 36/29.01.2026 год., което е правилно, обосновано и законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

По частната жалба на особения представител срещу определение № 142/29.01.2026 год., постановено на основание чл. 248 ГПК, разглеждащо искането му за изменение на решението в частта за разноските. Във връзка с жалбата съдът констатира следното:

След множество опити да се връчи препис от исковата молба и доказателствата на ответника на известните по делото адреси на А.-Х.Ю. в РБ и в О. к., съдът обосновано е приел, че е налице хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК и е предприел действия по назначаване на особен представител на разноски на ищеца. С разпореждане № 3288/20.12.2023 год. съдът първоначално е определил сумата 3603 лв., която да бъде внесена от ищеца. Постъпила е молба от ищеца на 10.01.2024 год., с която е поискано редуциране на възнаграждението аз особения представител до размер на ½ от минимума по Наредба № 1 МРАВ, като се е позовал на нормата на чл. 47, ал. 6 ГПК. Съдът е уважил молбата – с определение № 54/16.01.2024 год. съдът е отчел съдържанието на чл. 47, ал. 6 ГПК и е приел, че възнаграждението за особен представител може да бъде определено в размер на половината от предвиденото в Наредбата, поради което е определил възнаграждението на адвоката на 1802 лв. Тази сума е внесена от ищеца и до АК – Пловдив е отправено искане за назначаване на особен представител, в което изрично е посочено, че внесеното адвокатско възнаграждение е в размер на 1802 лв. АК – Пловдив е предложила на съда да бъде назначен за особен представител адв. Ж. Н. Б. – Н. и съдът е назначил адв. Н. за особен представител. Назначеният особен представител се е запознал с делото въз основа на предоставения му на 10.03.2024 год. електронен достъп /л. 187/ и не възразил срещу определения от съда и внесен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, с което мълчаливо се е съгласил с него, доколкото е имал възможност да откаже да приеме възложеното му процесуално представителство на ответника, в случай че определеният размер на възнаграждението е неадекватен по негова преценка. С определение рег. № 1049/15.07.2025 год., постановено в деня на съдебното решение по съществото на спора, е разпоредено на адв. Н. да се изплати адв. възнаграждение в размер на 1800 лв., като й се издаде РКО и тази именно сума е участвала при определянето на размера на разноските, които на основание чл. 78, ал. 1 ГПК са възложени върху ответника.

Към момента на определянето на размера на възнаграждението за особения представител, което следва да бъде внесено от ищеца, все още не е било постановено решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело № С-438/22, с което е отречено обвързващото действие на Наредба № 1 МРАВ.

Съобразявайки цената на исковете и съобразявайки се с Наредбата, чието действие към онзи момент е зачел, съдът стриктно е изчислил размера на адвокатското възнаграждение в размер на 3603 лв., което е кореспондирало на наредбата. В пълно съответствие и с нормата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която е все още действаща нормативна разпоредба, възнаграждението на особения

представител се определя от съда съобразно фактическата и правна сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да се определи и под минималния за съответния вид работа, но не по-малко от една втора от него. Първоинстанционният съд е съобразил, че делото не е с фактическа и правна сложност, особено като се има предвид, че вече е формирана изобилна съдебна практика по множеството дела с идентичен предмет, заведени пред ОС – Пловдив, което значително би могло да улесни процесуалния представител, поради което е приел, че възнаграждението следва да остане в размер на ½ от минимума по Наредба № 1. Понастоящем, след

постановяването на посоченото решение на СЕС, Наредбата за адвокатските възнаграждения няма обвързваща, а само ориентировъчна сила за пазарната стойност на адвокатския труд. И отчитайки действащата норма на чл. 47, ал. 6 ГПК, предвиждаща, че адвокатското възнаграждение за особения представител може да бъде в размер до ½ от този ориентир, въззивният съд напълно споделя извода на първата инстанция, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено именно в размер на 1800 лв. Поради това жалбата срещу определение № 142/29.01.2026 год. е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Изходът на делото, свързан с допълнително присъждане на суми в полза на ищеца, налага възлагане и на допълнителни разноски в полза на жалбоподателя „Банка ДСК“ АД за първоинстанционното производство. Разноските на ищеца в първоинстанционното производство според представения пред ОС – Пловдив списък, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение, са били в размер на 4 487,75 лева. Пропорционално на основателната част от исковете, дължимите в полза на ищеца разноски са били в размер на 4 179,72 лева. Присъдени са 3 018,32 лева. Дължими са още 1 161,40 лева, които се равняват на 593,81 евро. Същите следва да се присъдят в полза на банката на основание чл. 78, ал. 1 ГПК за първоинстанционното производство.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъдят и разноските на жалбоподателя „Банка ДСК“ АД за въззивното производство, предвид пълното уважаване на въззивната й жалба. За разноските си жалбоподателят представя списък, според който разноските за въззивното производство са в размер на 359,52 евро. Предвид пълното уважаване на жалбата, те следва да се възложат изцяло върху ответника.

Върху „Банка ДСК“ АД следва да се възложи да заплати по сметка на АС - Пловдив адвокатско възнаграждение на особения представител за въззивното производство, каквото е следвало да се определи ще от първоинстанционния съд при администриране на жалбата, но е допуснат пропуск в тази насока. Адвокатското възнаграждение за особения представител следва да бъде определено върху материалния интерес във въззивното производство, независимо от изхода на спора, при съблюдаване на обстоятелството, че въззивното производство е протекло в рамките на едно съдебно заседание и не са събирани нови доказателства, при редукцията до размер на ½, предвидена в чл. 47, ал. 6 ГПК, а именно 1664,89 лева или 851,24 евро. А от своя страна тази сума следва да бъде възложена в тежест на ответника, който следва да я заплати в кратък срок.

Водим от гореизложеното, съдът