Решение № 4927 от 2.9.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3167/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 8774/29.07.2022 г. по гр.д. № 53705/2021 г. по описа на СРС, 113 състав „В.Г.“ ЕООД е осъдено на основание чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда да заплати на Н. И. П. сумата от 2169, 36 лева, представляваща обезщетение за 23 дни неизползван платен годишен отпуск за периода от 12.05.2017 г. до 09.07.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното й плащане, като отхвърля разликата над тази сума до пълния предявен размер от 2250 лева, както и на основание чл. 224, ал. 1 от КТ да заплати сумата от 282, 96 лева, представляваща обезщетение за три дни неизползван платен годишен отпуск за периода от 02.05.2019 г. до 23.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тези суми от датата на исковата молба до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния размер от 2250 лева и до 285 лева. В.Г. ЕООД е осъдено на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да заплати на Н. И. П. сумата от 121, 82 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от 2535 лева за периода от 26.03.2021 г. до 14.09.2021 г. като искът е отхвърлен за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 122, 53 лева. Ответникът е осъден да заплати на ищцата и сумата от 435, 88 лева – направени разноски съразмерно с уважената част от предявените искови претенции, както и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 102, 96 лева, представляваща държавна такса върху уважената част от исковите претенции, както и 193, 72 лева, представляващи разноски за вещо лице съразмерно с уважената част от исковите претенции. Срещу решението, в частта, с която предявените искове са уважени е постъпила въззивна жалба вх. № 197144/21.09.2022 г. (пощенско клеймо от 19.09.2022 г.), подадена от „В.Г.“ ЕООД, в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че решението е недопустимо, тъй като са разгледани недопустими искове. Посочва, че в Кодекса на труда няма предвидено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа, поради което и акцесорните задължения за законна лихва от завеждането на исковата молба, така и иска за мораторна лихва не се дължат. Поддържа, че цитираното решение на СЕС от 25.06.2020 г. по съединени дела С-762/18 и С 37/29 в исковата молба и съдебното решение не могат да заместят липсата на законов ред за изплащане на обезщетение. Излага доводи относно това, че чл. 7, §1 и 2 от Директива 2003/88 не се прилага пряко в отношенията между частноправни субекти и няма директен ефект, поради което и предявените искове са недопустими. Цитираното решение на СЕС било постановено по преюдициално запитване във връзка с дело, образувано по иск за обезщетение за вреди от държава членка за неспазване на правото на ЕС, а не и в отношения между частноправни субекти и съответно в отношенията между тях не може да има директно позоваване на разпоредбите на директивата. Следователно и доколкото ответникът по делото не е държавата, държавен орган или дружество, което е еманация на държавата, разпоредбата на чл. 7, §1 и 2 от директивата не можела да породи директен ефект, а освен това тези разпоредби не отговаряли и на условията за такъв директен ефект. При условията на евентуалност, поддържа, че исковете са недопустими, тъй като са предявени след изтичане на давностния срок за предявяването им, поради което и делото следвало да се прекрати и на това основание. На следващо място, посочва, че исковата молба е следвало да бъде оставена без движение, тъй като не били уточнени обстоятелствата, въз основа на които ищцата обосновава исканията си, като не бил индивидуализиран всеки един иск поотделно. В случай, че въззивният съд счете, че постановеното решение е допустимо, излага съображения за неговата неправилност. Посочва на първо място, че съдът е постановил решението при допуснати съществени процесуални нарушения – въпреки направените възражения в отговора за недопустимост е приел, че възраженията да неоснователни, без да обсъди цитираните от ответника решения на СЕС и практиката на СЕС, както и решение на СЕС по дело 316/13 от 26.03.2015 г. в т. 48 относно това дали е допустимо позоваване на разпоредбата на чл. 7 от директивата в спор между частноправни субекти, като разсъждения в главното производство с цел да се гарантира пъпното действие на посоченото право на платен годишен отпуск и противоречащите национални разпоредби да се оставят без приложение. Въпреки направеното изрично искане за отправяне на преюдициално запитване, съдът не е мотивирал отказа си нито в съдебно заседание, нито в съдебното решение. Изложени са твърдения за допуснати грешки в съдебното решение. Въззивникът поддържа, че неправилно съдът е приложил материалния закон като е приел, че са предявени искове са с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ и че същите са основателни и доказани по основание размер. Поддържа, че ответникът не може да носи отговорност за липсата на транспониране на директива или лошото й транспониране, както и за правната уредба на правата в Република България. Освен това, посочва, че не е налице основание в закона, което да предвижда обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от датата на незаконно уволнение до датата на възстановяването. Не бил предвиден нито размер на обезщетение, нито давностни срокове за това обезщетение, нито размер на дните, за които би могло да се претендира обезщетение, нито механизъм за заплащане или ползване на платен отпуск в този конкретен случай. Цитираното решение на СЕС не можело да замести липсата на законов ред за изплащане на обезщетение. Въззивникът заявява, че оспорва, че ищцата е работила само в посочените от нея периоди. Оспорва, че нотариалната покана е надлежно връчена, като и че неправилно са изчислени дните на платения отпуск, в случай, че съдът приеме, че ответникът дължи обезщетение. Неправилно били изчислени и сумите за платен отпуск. Поддържа, че е следвало да бъде взето предвид обстоятелството, че в периода от 12.05.2017 г- до 09.07.2018 г. ищцата е получавала обезщетение за безработица от НОИ, както е получила обезщетение за оставане без работа. Първоинстанционният съд игнорирал тези твърдения и не се е произнесъл по направените възражения за прихващане. Освен това, исковете били погасени по давност. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 261330/28.11.2022 г., подадено от В. В. П., с което заявява, че оспорва въззивната жалба. Поддържа, че решението в обжалваната част е допустимо и правилно и моли да бъде потвърдено. Претендира направените във въззивната инстанция разноски С Определение № 29754/04.11.2022 г., постановено по искане на „В.Г.“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските е намален размера на присъдените в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски районен съд от ответника „В.Г.“ ЕООД разноски за държавна такса върху уважената част от исковите претенции от 184, 04 лева на 102, 96 лева, както и на основание чл. 77, вр. чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС, сумата от 193, 72 лева, представляващи разноски за вещо лице съразмерно с уважената част от исковите претенции. Против Определение № 29754/04.11.2022 г. е постъпила частна жалба вх. № 269289/05.12.2022 г., подадена от „В.Г.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно е изменил решението в частта за разноските като е намалил присъдените в полза на бюджета на съдебната власт по Сметка на Софийски районен съд разноски за държавна такса на 102, 96 лева и осъдил на основание чл. 77 от ГПК дружеството да заплати сумата от 193, 72 лева, представляващи разноски за вещо лице, съразмерно с уважената част на исковата претенция. Поддържа, че неправилно районният съд е присъдил адвокатско възнаграждение, тъй като не бил представен договор за правна помощ, а и размерът на възнаграждението бил неправилно определен. Не били уважени и направените от ответника разноски, което било неправилно. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъдат присъдени направените разноски на ответника. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Производството по гр.д. № 53705/2021 г. по описа на СРС, 113 състав е образувано по искова молба, подадена от Н. В. П. против „В.Г.“ ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите. Ищцата твърди, че на 31.01.2013 г. постъпила на работа в ответното дружество на длъжност „Управител на зала игрални автомати“, като през 2016 г. преминала на длъжност „Административен специалист с контролни функции“, като трудовото правоотношение било безсрочно. Твърди, че със Заповед № 769/05.10.2016 г. бил прекратен трудовият й договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, поради съкращение в щата, считано от 12.05.2017 г. Твърди, че с решение по гр. д. № 46176/2017 г., влязло в сила на 18.04.2019 г. СРС е признал за незаконно и отменя уволнението й със Заповед № 769/05.10.2016 г. на „В.Г.“ ЕООД, като било поставено възстановяването й на работа и считано от 24.06.2019 г. била възстановена на заеманата от нея преди уволнението длъжност. Със Заповед № 318/28.10.2020 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ трудовото правоотношение отново било прекратено, считано от 28.10.2020 г. Поддържа, че с Решение на СЕС от 25.06.2020 г. по съединени дела С-763/18 и С-37/19 е прието, че работник, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие на уволнението му със съдебно решение има право на платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода на незаконното уволнение, като в случай, че работникът е полагал труд при друг работодател, този период се приспада от периода на незаконното уволнение. Посочва, че ако работникът е уволнен след като е възстановен вследствие на отмяната на незаконното му уволнение, той може да иска на основание чл. 7, §2 от Директива 2003/88 за неизползван годишен отпуск при новото уволнени, включително за периода от датата на незаконното уволнение до датата възстановяване на работа. Твърди, че в периода на първоначалното й незаконно уволнение е работила в Аполония – 8 ООД за периода от 10.07.2018 г. до 01.05.2019 г. Твърди, че за периода от 12.05.2017 г. до 09.07.2018 г. не е използвала 24 дни, а в периода от 02.05.2019 г. до 23.06.2019 г. – 3 дни, като за посочените периоди било дължимо обезщетение в размер на 2250 лева и 285 лева. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава за плащане на дължимото обезщетение от връчване на покана за плащане, поради което за периода от 26.03.2021 г. до 15.09.2021 г. било дължимо обезщетение в размер на 122, 53 лева. Претендира лихва за забава и направените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „В.Г.“ ЕООД, с който заявява, че оспорва предявените искове. Поддържа, че предявените искове са недопустими, тъй като в Кодекса на труда нямало предвидено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа, поради което и акцесорните задължения за законна лихва от завеждането на исковата молба, така и иска за мораторна лихва не се дължат. Поддържа, че цитираното решение на СЕС от 25.06.2020 г. по съединени дела С-762/18 и С 37/29 в исковата молба и съдебното решение не могат да заместят липсата на законов ред за изплащане на обезщетение. Излага доводи относно това, че чл. 7, §1 и 2 от Директива 2003/88 не се прилага пряко в отношенията между частноправни субекти и няма директен ефект, поради което и предявените искове са недопустими. Цитираното решение на СЕС било постановено по преюдициално запитване във връзка с дело, образувано по иск за обезщетение за вреди от държава членка за неспазване на правото на ЕС, а не и в отношения между частноправни субекти и съответно в отношенията между тях не може да има директно позоваване на разпоредбите на директивата. Следователно и доколкото ответникът по делото не е държавата, държавен орган или дружество, което е еманация на държавата, разпоредбата на чл. 7, §1 и 2 от директивата не можела да породи директен ефект, а освен това тези разпоредби не отговаряли и на условията за такъв директен ефект. При условията на евентуалност, поддържа, че исковете са недопустими, тъй като са предявени след изтичане на давностния срок за предявяването им, поради което и делото следвало да се прекрати и на това основание. На следващо място, посочва, че исковата молба е нередовна, тъй като не били уточнени обстоятелствата, въз основа на които ищцата обосновава исканията си, като не бил индивидуализиран всеки един иск поотделно. На следващо място, посочва, че оспорва всички фактически и правни твърдения в исковата молба. Поддържа, че исковете са неоснователни по същите съображения, които са изложени във връзка с възражението за недопустимост. Поддържа, че ответникът не може да носи отговорност за липсата на транспониране на директива или лошото й транспониране, както и за правната уредба на правата в Република България. Освен това, посочва, че не е налице основание в закона, което да предвижда обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от датата на незаконно уволнение до датата на възстановяването. Не бил предвиден нито размер на обезщетение, нито давностни срокове за това обезщетение, нито размер на дните, за които би могло да се претендира обезщетение, нито механизъм за заплащане или ползване на платен отпуск в този конкретен случай. Цитираното решение на СЕС не можело да замести липсата на законов ред за изплащане на обезщетение. Заявява, че оспорва, че ищцата е работила само в посочените от нея периоди. Оспорва, че нотариалната покана е надлежно връчена, като и че неправилно са изчислени дните на платения отпуск, в случай, че съдът приеме, че ответникът дължи обезщетение. Неправилно били изчислени и сумите за платен отпуск. Поддържа, че е следвало да бъде взето предвид обстоятелството, че в периода от 12.05.2017 г- до 09.07.2018 г. ищцата е получавала обезщетение за безработица от НОИ, както е получила обезщетение за оставане без работа. При условията на евентуалност прави възражение за изтекла давност и възражение за прихващане, със суми, платени на ищцата на основание чл. 220 КТ за неспазен срок на предизвестие, 222, ал. 1 КТ, както и разноските, които ищцата е осъдена да заплати по гр.д. № 46194/2019 г. СРС, 138 състав. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. В първоинстанционното производство за установяване на настъпилото събитие са събрани писмени доказателства и заключение на съдебно- счетоводна експертиза, въз основа на които съдът е приел, че е предявеният иск е неоснователен, тъй като ищецът не е притежавал необходимия непрекъснат стаж от 25 години, както и че му е платено обезщетение по чл. 261 от ЗМВР. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно. Неоснователен е доводът на въззивника, че постановеното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба. Съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 1 от ГПК съдът проверява редовността на исковата молба преди да пристъпи към проверка на допустимостта на предявените искове, както и тяхната основателност. Въззивникът поддържа, че нередовността на исковата молба се състои в това, че не били посочени обстоятелствата, на които се основават исковете и те не били индивидуализирани с посочване на размер, периоди поотделно. С исковата молба, въз основа на която е образувано гр. д. № 53705/2021 г. по описа на СРС, 113 състав ищцата Н. В. П. е заявила, че претендира обезщетение за неползван платен годишен отпуск след прекратяване на трудовото правоотношение със Заповед № 318/28.10.2020 г., като е посочила, че при определянето му следва да бъдат взети предвид и полагащите й се дни за посочени периоди от времето, през което е останала без работа поради незаконно уволнение. Посочени са и сумите, които твърди, че са дължими. Следователно както твърденията относно факти, така и формулираното искане са достатъчно ясни и конкретизирани, поради което и не е налице посочената нередовност на исковата молба. Неоснователен е и доводът на въззивника, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по недопустими искове, тъй като от една страна българското законодателство не предвижда заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода на незаконно уволнение, а от друга страна, тъй като при липсата на законов текст не е допустимо пряко позоваване на разпоредбите на Директива 2003/88. На първо място, правилно първоинстанционният съд, въз основа на изложените твърдения е определил и правната квалификация на предявения иск, доколкото не се претендира обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода на незаконното уволнение, а се претендира обезщетение по чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда след прекратяване на трудов договор със Заповед № 318/28.102.2020 г., като при определянето на неговия размер ищцата поддържа, че следва да се включи и времето, през което е останала без работа в резултат на незаконното уволнение. Въпросът дали този период следва да бъде взет предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение по чл. 224 от Кодекса на труда е по съществото на спора, а не по допустимост на предявените искове. На следващо място, на същото основание е неоснователно и възражението за недопустимост на предявените искове поради извеждане на правото да се получи такова обезщетение от нормите на Директива 2003/88, доколкото такова позоваване на директен ефект на разпоредбата на чл. 7, § 1 и 2 ищцата не е направила и не претендира обезщетение на това основание, а поддържа, че при определяне на размера на обезщетение при последващо прекратяване на възстановеното трудово правоотношение следва да бъде взет предвид и периодът на незаконното уволнение. Предвид на изложеното, въззивният съд приема, че предявените и разгледани с обжалваното решение искове са редовни и допустими, поради което и решението е допустимо. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба относно правилността на постановеното решение, съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползувания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Размерът на това обезщетение се определя съобразно правилата на чл. 177 от КТ, а именно той се изчислява от полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение, през който работникът или служителят е отработил най- малко 10 работни дни. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест задължение на работодателя – ответник е било да установи при условията на пълно доказване, че ищецът е ползвал полагащия й се платен годишен отпуск. Основният спор между страните е дали периодът на незаконното уволнение следва да се зачете при определяне на размер на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, дължимо при последващо прекратяване на трудовия договор след възстановяване на ищцата на заеманата длъжност. Приложението на чл. 224, ал. 1 и разпоредбата на чл. 177 от Кодекса на труда следва да бъдат разгледани с оглед постигане на целите на чл. 7 §1 и §2 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и Съвета относно някои аспекти на организацията на работното време. Съгласно чл. 7 §1 от Директивата държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най- малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени в нацоналното законодателство и/или практик и §2 – Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение. Във връзка с тълкуването на тези норми от Директивата СЕС в Решение от 25.06.2020 г. по съединени дела С-762/2018 г. и С/37/2019 г., както и в Решение от 12.10.2023 г. по дело С-57/22 е постановил, че разпоредбата на чл. 7, §1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това, че през този период не е полагал действително труд при работодателя, а чл. 7, §2 следва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение – след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, този работни няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. Изложените както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба относно директният ефект на норми от директива са правилни по същността си. Директивата като акт на производното право на Европейския съюз има обвързващо държавите членки действие относно постигане на определен резултат, като им оставя свобода да изберат средствата за постигане на този резултат. Тя не се прилага пряко в държавите членки, така както нормите на регламента, а чрез транспонирането й в националното законодателство в определения от нея срок за това. Именно поради тази особеност на директивата, тя по правило не съдържа норми с директен ефект. Нормите й могат да породят такъв директен ефект по изключение, само при наличието на определени условия, а именно – директивата да не е транспонирана или да не е транспонирана правилно в националното законодателство в определения за това срок, да съдържа безусловно ясно и точно определени права на частноправни субекти. Позоваване на директен ефект на директивата може да има само в отношенията с държавата или на други субекти, на които са възложени държавни функции (еманация на държавата). Това означава, че дори нормата от директивата да съдържа ясно и точно определени, непоставени под условие, права и задължения, то частноправните субекти не могат да се позовават на нея в отношенията си с други частноправни субекти, т.е. нормите нямат вертикален директен ефект. Независимо от това, обаче, СЕС е имал повод да се произнесе в решенията си по делата von Colson и Kamann, 14/83, Marleasing, C‑106/89, Faccini Dori, Inter-Environnement Wallonie, C‑129/96, Pfeiffer и др., Angelidaki и др., C‑378/07—C‑380/07, Seda Kücükdeveci С-555/2007 г., че произтичащото от директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите членки, включително върху съдебните органи в рамките на тяхната компетентност. Това означава, че при прилагането на националното право националната юрисдикция, от която се иска да го тълкува, е длъжна да го направи, доколкото е възможно, в светлината на текста, както и на целта на тази директива, за да се постигне определеният от нея резултат и по този начин да се съобрази с член 288, трета алинея ДФЕС. Изискването за тълкуване на националното право в съответствие със съюзното право е присъщо за системата на Договора, доколкото дава възможност на националната юрисдикция, в рамките на своята компетентност, да осигури пълната ефикасност на правото на Съюза, когато се произнася по споровете, с които е сезирана или да приложи така нареченото съответно тълкуване, като откаже да приложи норма или съдебна практика, която противоречи на целите на директивата. Именно във връзка с изпълнение на тези свои задължения въззивният съд следва да тълкува нормите на вътрешното право и по специално разпоредбата на чл. 224 във връзка с чл. 177 от Кодекса на труда, като е обвързан и от тълкуването дадено от СЕС за смисъла на разпоредбите на чл. 7, §1 и §2 от Директива 2003/88, като в конкретния случай, не се зачита директен ефект на норма на директивата, каквато тя няма в отношенията между частноправни субекти, а следва да съобрази съответното тълкуване на нормите на вътрешното право и съдебната практика с целите на разпоредбите на Директивата. В този смисъл е и Решение № 181/22.11.2023 г. по к.гр.д. № 649/2023 г. на ІІІ ГО на ВКС. Следователно и доколкото страните не спорят, че при прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата не е ползвала полагащият й се платен годишен отпуск, който й се е полагал за времето на незаконното уволнение, то предявеният иск се явява основателен. Въз основа на приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което и въззивният съд възприема при определяне на размера на дните, неползван платен годишен отпуск, както и размерът на дължимото обезщетение. Правилно от полагащите се дни са приспаднати периодите, през които ищцата е работила при друг работодател. С отговора на исковата молба ответникът е направил при условията на евентуалност възражения за изтекла погасителна давност на претенцията по чл. 224 от Кодекса на труда, както и възражения за прихващане с платени суми като обезщетение по чл. 220, 222, ал. 1 от КТ и за разноски, направени в производството по гр.д. № 46194/2019 г. по описа на СРС, 138 състав. Основателни са доводите на въззивника, че по тези въпроси първоинстанционният съд не се е произнесъл с решението си. На първо място, съгласно разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда исковете, свързани със спорове за плащане на обезщетение се предявяват в тригодишен срок от настъпване на изискуемостта им, т.е. когато е следвало да бъде извършено плащане. В конкретния случай, правото на служителя да получи обезщетението по чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда възниква от прекратяване на трудовото правоотношение, като не е определен срок за плащането му и следователно в този случай е била необходима покана. Трудовото правоотношение с ищцата след възстановяването й е прекратено със Заповед № 318/28.10.2020 г., а исковата молба е подадена на 15.09.2021 г., т.е. не е изтекъл предвидения в закона давностен срок. На следващо място, по отношение на направените възражения за прихващане на насрещни вземания, направени с отговора на исковата молба, въззивният съд намира, че са основателни. Със Заповед № 769/05.10.2016 г. на управителя на „В.Г.“ ЕООД е прекратено трудовото правоотношение с Н. В. П., като е наредено да й се изплатят обезщетения по чл. 220, 222 и 224 от Кодекса на труда. От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза се установява, че на 05.07.2017 г. по сметка на ищцата е преведена сумата от 1864, 80 лева, обезщетение по чл. 220 от Кодекса на труда и сумата от 1805, 47 лева – обезщетение по чл. 222, ал. 1 от Кодекса на труда. С Решение № 296727/18.12.2017 г. по гр.д. № 46176/2017 г. по описа на СРС, 72 състав е признато за незаконно и отменено уволнението на Н. В. П., извършено със Заповед № 769/05.10.2016 г. на управителя на „В.Г.“ ЕООД, Н. В. П. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и ответникът е осъден да заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда. Съгласно чл. 220, ал. 1 от Кодекса на труда страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. В чл. 222, ал. 1 от Кодекса на труда при уволнение поради съкращение в щата, каквото е било това по Заповед № 769/05.10.2016 г. на управителя на „В.Г.“ ЕООД, работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на трудовото възнаграждение за времето през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. Двете възнаграждения са дължими във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение на определено основание в случая чл. 328, ал. 1, т. 2 от Кодекса на труда, както и във връзка с неспазен при прекратяването срок за предизвестие. С обявяване на уволнението за незаконно, основанието, поради което сумите са начислени и изплатени е отпаднало, поради което и работникът или служителят дължи връщане на сумите. С отговора на исковата молба и въведените възражения за прихващане ищцата е поканена да възстанови платените суми, поради което и вземанията на работодателя са ликвидни и изискуеми. По делото не са ангажирани доказателства, че сумите са платени от ищцата извънсъдебно, поради което и възражението за прихващане на насрещни вземания се явява основателно и предявените искове следва да бъдат отхвърлени като погасени чрез прихващане с претендираните от ответника суми. Неоснователно е възражението на ищцата, че тези вземания са погасени по давност, доколкото основанието на което са платени е отпаднало с влизане в сила на решението, с което е отменено уволнението, извършено със Заповед № 769/05.10.2016 г. на управителя на „В.Г.“ ЕООД. Не е спорно между страните, че датата, на която е влязло в сила е 18.04.2019 г., като възражението за прихващане е направено с отговора на исковата молба на 18.11.2021 г., т.е. към този момент давността относно вземанията не е изтекла. С Решение № 20052331/24.02.2021 г. по гр.д. № 46194/2019 г. по описа на СРС, 138 състав Н. Вичева П. е осъдена да заплати на „В.Г.“ ЕООД сумата от 2236, 80 лева, представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение. Установява се от представените по делото платежни нареждания (на лист 131-133 от първоинстанционното дело), че сумата е платена изцяло по банков път. В тази част направеното възражение за прихващане със сумата от 2236, 80 лева се явява неоснователно. Съгласно чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника сумата от 2610 лева, представляващи разноски пред първоинстанционния съд, както и сумата от 51, 48 лева – разноски пред въззивния съд. С оглед уважаване на въззивната жалба подадената от „В.Г.“ ЕООД частна жалба не следва да бъде разглеждана, доколкото първоинстанционното решение е отменено изцяло. Предвид на изложеното, съдът