Решение № 3703 от 2.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 11294/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 20091178 от 17.05.2023 г., постановено по гр. д. № 67708/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 127-и състав, са определени по предявения от „М3 Дент“ ООД срещу А. Ц. Б. на основание чл. 64 ЗС, право на ползване от „М3 Дент“ ООД на прилежаща площ за достъп и обслужване на сграда с идентификатор 68134.4094.724.1.1, представляваща западен близнак от двуетажна къща близнак, находящ се в гр. София, в.з. ••••, с разгърната застроена площ от 403,35 кв.м. и застроена площ от 188,90 кв.м., намираща се в имот с идентификатор 68134.4094.724 по плана на гр. София, местността в.з. „Американски колеж“, Столична община, район „Младост“, с площ от 995 кв.м., както следва: подход необходим за достигане на имот с идентификатор 68134.4094.724.1.1 с шИ. от 1,2 м и прилежаща част около трите фасади на сградата, както следва северна фасада – площ с шИ. от 3м., южна фасада – площ с шИ. от 3м., западна фасада с шИ. 3,73 м., очертани в скица, обективирана в Приложение № 2 към съдебно-техническата експертиза, изготвена от инж. В.Г.Я., находяща се на л. 197 от делото, приподписана от съдиятадокладчик и представляваща неразделна част от решението. С решението А. Ц. Б. е осъдена да премахне поставения от нея катинар с шифър на вратата на външната ограда откъм улицата на поземлен имот с идентификатор 68134.4094.724, находящ се в гр. София, местността в.з. „Американски колеж“, Столична община, район „Младост“, с площ от 995 кв.м., и да осигури неограничен достъп на „М3 Дент“ ООД или негови представители до изградения в поземления имот западен близнак от двуетажна двуфамилна жилищна сграда със самостоятелен идентификатор 68134.4094.724.1.1 и прилежащата част към западния близнак за извършване на действия по поддръжка или ремонт на постройката. С постановеното решение А. Ц. Б. е осъдена да заплати на „М3 Дент“ ООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 1080 лева, представляваща сторени съдебни разноски по производството по чл. 109 ЗС. Решението е постановено при участието на Н. И. К. и В. И. К. в качеството им на трети лица-помагачи на страната на ответника А. Ц. Б.. Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответницата, в която са изложени оплаквания за недопустимост на съдебното решение, както и за неговата неправилност поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Сочи, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като въпреки дадените указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, същите не са били отстранени. Твърди, че ищецът не е притежател на правото на строеж върху имота и не притежава качеството суперфициар, тъй като възложеният му имот, представляващ западния близнак на двуетажна къща-близнак, не включва и правото на строеж върху земята, тъй като същото право не е част от ипотекираното имущество, станало предмет на публична продан и съответно възложено на ищеца след извършването й. Развива съображения, че върху западния близнак никога не е учредявано изрично право на строеж, а такова е учредявано само върху източния близнак, както и че западният близнак е бил изграден за собственичката на земята, която го е придобила по приращение към правото си на собственост върху земята, която впоследствие е прехвърлена на ответницата по иска. Акцентира, че с учредяването на правото на строеж на източния близнак собственичката на земята е запазила за себе си правото на строеж на западния близнак, който впоследствие е ипотекирала, но без да включва в ипотеката вещното право на строеж. Сочи, че с прехвърлянето на собствеността върху земята в полза на ответницата, собственичката на земята е прехвърлила и правото на строеж върху нея. Акцентира, че правото на строеж на западния близнак не е вписано изрично в ипотеката и следователно не е било обект на публична продан и съответно на възлагане, т.е. то не е придобито от ищеца. Счита, че само когато правото на строеж се учредява на друго лице, различно от собственика на земята, правото на строеж се трансформира след построяването на сградата в степен груб строеж в право да се държи сградата в чужд имот и в право на прилежащ терен към нея за достъп и обслужване. Това не било приложимо в случаите, когато се реализира от самия собственик на земята. Сочи, че доколкото в случая в ипотеката не е вписано изрично и правото на строеж върху поземления имот, не следва да се прави извод, че претендираните права на ищеца са придобити от него с публичната продан, въз основа на която той е станал собственик на западния близнак. Твърди, че принципът на приращението не е приложим при публичната продан, както и че не може да се приеме, че с придобИ.ето по реда на публичната продан на поземлен имот се придобива собствеността върху сградите, макар те да не са били предмет на публичната продан, щом като запазването на собствеността върху тях не е изрично указано. Обобщава, че постановлението за възлагане не легитимира ищеца като суперфициар, както и че западната къща близнак се явява приращение към земята, която е прехвърлена в собственост на ответницата, както и че правото на строеж нито е прехвърляно, нито е ипотекирано. Сочи, че наред с това ответницата е придобила правото на собственост върху западния близнак въз основа на придобивна давност. По отношение на предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС счита, че същият е недопустим, тъй като ищецът не осъществява владение върху имота. Моли съда да отмени обжалваното решение и претендира разноски. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Въззиваемият оспорва твърденията на въззивницата, че е собственик на западния близнак. Сочи, че Я.П. е учредила право на строеж в полза на ответницата за построяване на източния близнак срещу задължение на ответницата да построи със свои средства за учредителя западния близнак от двуетажна къща близнак. Сочи, че собственикът-учредител изрично си е запазила правото на строеж за построяване на процесния западен близнак. След построяване на западния близнак в груб строеж правото на строеж се е трансформирало в право на собственост върху построения западен близнак. Сочи, че на 08.07.2008 г. Я.П. е ипотекирала западния близнак, като поради неизпълнениe на задължения по кредита имотът е изнесен на публична продан и е придобит от ищцовото дружество. На 05.07.2013 г. Я.П. е продала на отвeтницата останалата ½ ид.ч. от поземления имот. Твърди, че с извършените от нея действия, ответницата е отнела достъпа на ищеца до неговия имот. Намира, че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, както и на иска по чл. 64 ЗС. Сочи, че видно от представения по делото нотариален акт, волята на страните е била да се прехвърли собствеността само на ½ от поземления имот, но не и на построения върху тази част западен близнак, която се потвърждава и от цената на сделката. Сочи, че към датата на прехвърлянето на останалата ½ ид.ч. от дворното място западният близнак вече е бил ипотекиран, което означава, че Я.П. не е имала намерение да прехвърля на ответницата собствеността върху западния близнак. Споделя изводите на първоинстанционния съд, че дори и да се приеме, че ответницата е придобила западния близнак по приращение, то го е придобила с ипотека, която следва имота. Оспорва твърденията за придобИ.е на западния близнак по давност. В тази връзка сочи, че в началото на 2013 г. е било образувано изпълнително дело, по което западният близнак е бил възбранен. На 17.01.2018 г. е било съставено постановлението за възлагане, а на 26.06.2018 г. ищецът е бил въведен във владение на процесния западен близнак. Твърди, че през цялото изпълнително производство ответницата е знаела и дори е взела участие при въвода във владение, като не е предявявала свои собствени права по установения в закона ред, като не е предприемала и други действия, от които би могло да се предположи, че тя претендира да е владелец на процесния западен близнак. Счита, че и не следва да се кредитират събраните в тази връзка свидетелски показания, доколкото същите са били преклудирани. Наред с това счита, че показанията на свидетеля са неясни и вътрешнопротиворечиви. Сочи, че дори и да е изтекла придобивна давност до влизане в сила на постановлението за възлагане, тя не е противопоставима на ипотекарния кредитор и на приобретателя на имота на публичната продан. Намира за установено по делото, че ответницата е отнела достъпа на ищеца до процесния западен близнак. Позовава се на новонастъпили обстоятелства, а именно, че след приключване на устните състезания пред първата инстанция бил извършен повторен въвод, при който ищецът бил повторно въведен във владение на процесния имот и при който било установено, че процесния западен близнак е заключен, а управителят на строителната фирма е разполагал с ключ от входната врата. Това безспорно доказвало, че ответницата не е отнела владението върху западния близнак, а е отнела единствено достъпа до западния близнак чрез заключване на входната врата. Моли съда да потвърди решението и претендира разноски. Депозирана е и въззивна жалба от третите лица помагачи – В. К. и Н. К. с оплаквания за неправилност на решението. Сочат, че източният близнак няма пряк достъп до път и достъпът до тази постройка съгласно разпределеното право на ползване минава през поземления имот и се застъпва от част от прилежащата територия, определена от първоинстанционния съд за обслужване на западния близнак, от северната фасата на сградата. Вещото лице потвърдило в съдебно заседание, че свободният достъп до източния близнак ще бъде възпрепятстван, в случай че собственикът на западния близнак разположи например скеле при извършване на ремонт на къщата си. Твърдят, че чл. 22, ал. 7 ЗУТ се прилага по отношение на квартали с комплексно застрояване, какъвто процесният не е. Молят съда в случай че приеме, че прилежащата площ е законосъобразно определена, ищецът да бъде задължен да извършва ремонтни дейности в северната част на западния близнак, където е достъпът до източния близнак само в минимално необходимите за това срокове. Молят съда да определи пешеходния достъп до западния близнак съгласно скица Приложение № 4. Претендира разноски. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от ищцовото дружество срещу подадената от третите лица помагачи въззивна жалба. Сочи, че съгласно константната съдебна практика Наредба № 7 има универсален характер и е приложима и по отношение на съдебните производство по чл. 64 ЗС. Споделя изводите на първоинстанционния съд, че разпределението на ползването върху земята между съсобствениците не е противопоставимо на собственика на процесния западен близнак, който на собствено основание разполага с право на ползване на прилежащия към сградата терен, като част от правото му на собственост върху съществуващата в този терен сграда. Твърди, че първоинстанционният съд правилно е определил прилежащата площ от процесното дворно място. Моли съда да потвърди решението. Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнА. служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното: По иска с правно основание чл. 64 ЗС: Съгласно нормата на чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. С оглед правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът има процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи в условията на пълно и главно доказване, че притежава право на собственост върху западния близнак от двуетажната къща близнак, която е построена върху земя, собственост на ответника, както и размерът на прилежащата от дворното място площ, която му е необходима за осъществяване на достъп и ползване на постройка според нейното предназначение. С оглед наведеното възражение за придобивна давност, ответницата носи доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване, че е собственик на западния близнак на заявеното от нея правно основание – изтекла придобивна давност, а в тежест на ищеца да установи обстоятелства, спиращи и прекъсващи давността. От приетия по делото нотариален акт за учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за построяване на двуетажна двуфамилна жилищна сграда № 150, том V, рег. № 20447, дело № 1004 от 2003 г. се установява, че Я.Л.П. като собственик на урегулиран поземлен имот № XIV-189 от кв. 3, по плана на гр. София, местността „Американски колеж“, РН „Младост“, с площ от 995 кв.м. учредява на А. Ц. Б. право на строеж за построяване на източния близнак от двуетажна двуфамилна жилищна сграда с два отделни входа с разгъната площ от 403,35 кв.м. и със застроена площ от 188,90 кв.м., съгласно одобрен архитектурен проект от август 2003 г. и който източен близнак след построяването му става изключителна собственост на А. Ц. Б.. Съгласно пункт I I от договора собственикът учредител Я.Л.П. запазва за себе си правото на строеж за обекта, подробно описан в пункт III от настоящия договор. Съгласно пункт III срещу учреденото в пункт първи право на строеж А. Ц. Б. се задължава да построи със свои средства за учредителя западния близнак от двуетажна двуфамилна жилищна сграда съгласно одобрен архитектурен проект от август 2003 г., и който западен близнак след построяването му става изключителна собственост на Я.Л.П.. Съгласно раздел II, т. 3 от договора учредителят се задължава в десетдневен срок след извършването на грубия строеж да прехвърли на А. Ц. Б. ½ идеална част от имота, върху който е извършена постройката, подробно описан по-горе в раздел I, като този пункт има силата на предварителен договор по чл. 19 ЗЗД. По делото е приет нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 58, том V, рег. № 15292, дело № 821 от 2008 г. от 30.05.2008 г. на нотариус Р.Д., рег. № 274, по силата на който Я.Л.П. продава на А. Ц. Б. ½ идеална част от следния свой собствен недвижим имот: урегулиран поземлен имот № XIV-189 от кв. 3 по плана на град София, местността в.з. „Американски колеж“, РН „Младост“, целия с площ от 995 кв.м., за сумата от 11241,25 лева, която сума продавачът е заявил, че е получил от купувача изцяло и в брой преди подписване на настоящия договор. Видно от приетия по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 26, том V, рег. № 12147, дело № 764 от 2008 г. от 08.07.2008 г. на нотариус В.И., рег. № 271, „МКБ Юнионбанк“ АД в качеството си на кредитор предоставя на Е.Г.П. – едноличен търговец с фирма ЕТ „Е.П.-Комерс“ кредит в размер на 83 000 EUR. За обезпечаване в пълен размер на всички вземания на кредитора по договор за кредит № 02-340-96/27.06.2008 г. Я.Л.П. в качеството й на собственик на ипотекирания имот учредява в полза на кредитора договорна ипотека върху следния свой собствен недвижим имот, а именно: западния близнак на двуетажна къща близнак с два отделни входа, с административен адрес: град София, в.з. ••••, изградена до ниво „груб строеж“ с разгъната площ от 403,35 кв.м. и със застроена площ от 188,90 кв.м., състоящ се от първи етаж от: дневна с кухненски бокс, трапезария, спалня, баня с тоалетна, баня за родители и мокро помещение, съгласно одобрен архитектурен проект от август 2003 г., която къща е построена в урегулиран поземлен имот № XIV-189 от кв. 3 (трети) по плана на град София, местността в.з. „Американски колеж“, РН „Младост“, с площ от 995 кв.м., при съседи: УПИ № XV-190, УПИ № ХХ-1222, УПИ № XXI-1222, УПИ № XIII-188. От приетия по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 188, том III, рег. № 22561, дело № 546 от 2013 г. от 05.07.2013 г. на нотариус Р.Д., рег. № 274, се установява, че Я.Л.П. продава на А. Ц. Б. собствената си ½ ид.ч. от следния техен съсобствен недвижим имот, представляващ съгласно скица № 36909 от 19.06.2013 г., издадена от Служба по геодезия, картография и кадастър – гр. София, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.4094.724, находящ се в град София, Столична община, район „Младост“, ул. ••••, с площ съгласно същата скица от 1018 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана,; начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 метра; номер по предходен план: квартал 3, парцел XIV, който имот е идентичен с урегулиран поземлен имот № XIV – 189 от кв.3 по плана на гр. София, местността в.з. „Американски колеж“, район „Младост“, с площ от 995 кв.м. за сумата от 9000 лева, която сума продавачът заявява, че ще му бъде изплатена напълно от купувача в деня на подписването на договора. Посочено е, че данъчната оценка на имота съгласно удостоверение за данъчна оценка от 05.07.2013 г. възлиза на 16253,10 лева. Съгласно пункт I I владението върху описания в пункт първи недвижим имот се предава в деня на подписването на договора. В пункт IV А. Ц. Б. декларира, че е съгласна и купува идеалните части от подробно описания в пункт първи недвижим имот и при условията на този нотариален акт за сумата от 9000 лева, която сума ще бъде изплатена напълно на продавача в деня на подписването на договора. Видно от представеното по делото постановление за възлагане на недвижим имот от 17.01.2018 г. на ЧСИ С.Х., рег. № 863, в собственост на „М3 Дент“ ООД е възложен: западния близнак на двуетажна къща близнак с два отделни входа, с административен адрес: град София, в.з. ••••, изградена до ниво „груб строеж“ с разгъната площ от 403,35 кв.м. и със застроена площ от 188,90 кв.м., състоящ се от първи етаж от: дневна с кухненски бокс, трапезария, спалня, баня с тоалетна, баня за родители и мокро помещение, съгласно одобрен архитектурен проект от август 2003 г., която къща е построена в урегулиран поземлен имот № XIV-189 от кв. 3 (трети) по плана на град София, местността в.з. „Американски колеж“, РН „Младост“, с площ от 995 кв.м., при съседи: УПИ № XV-190, УПИ № ХХ-1222, УПИ № XXI-1222, УПИ № XIII-188 и представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4094.724.1.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-35/09.06.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК. Самостоятелният обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.4094.724, с адрес : град София, в.з. ••••, ет. ••••; предназначение: жилище, апартамент, брой нива на обекта – 2; посочена площ от 201,68 кв.м. при цена в размер на 171 281 лева. Постановлението за възлагане е влязло в законна сила на 10.02.2018 г. От представения по делото протокол за въвод от 26.06.2018 г. се установява, че ищецът в качеството си на купувач е въведен във владение на придобития недвижим имот в присъствието на служител на VII Районно управление. При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното: Правото на строеж е ограничено вещно право, което дава право на носителя му да построи сграда в чужд имот и да придобие собствеността върху постройката. Притежанието на правото на собственост върху терена и право на собственост върху сграда в него в лицето на различни субекти е възможно само при наличие на право на строеж. Последното обаче се учредява единствено върху чужд имот и собственикът на земята не може да има такова право върху тази земя. Това е така, защото в съдържанието на самото право на собственост се включва и правомощието на притежателя му да застрои своя имот. В този смисъл и разпоредбата на чл. 92 ЗС предвижда, че собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. В конкретния случай, видно от приетия по делото нотариален акт за учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за построяване на двуетажна двуфамилна жилищна сграда № 150, том V, рег. № 20447, дело № 1004 от 2003 г., Я.П. е учредила право на строеж в полза на ответницата за построяване на източния близнак от двуетажна двуфамилна жилищна сграда, като е запазила за себе си правото на строеж върху западния близнак от сградата. Както бе посочено по-горе, по българското право е недопустимо собственикът на земята да притежава ограничено вещно право на строеж върху нея или да притежава идеална част от такова право, доколкото той има правомощието да извърши действия по застрояване на имота по силата на притежаваното от него право на собственост. Правото на собственост е пълно вещно право и то поглъща в себе си правото на строеж, като двете права не могат да съществуват паралелно в полза на едно лице по отношение на един и същ недвижим имот. Следователно, с построяването на западния близнак в груб строеж, в качеството си на собственик на поземления имот, по силата на чл. 92 ЗС Я.П. е придобила правото на собственост върху изградения западен близнак. По силата на чл. 63 ЗС суперифициарят е придобил правото на собственост единствено за обекта, за който му е било учредено право на строеж, а именно – за източния близнак от сградата. На следващо място, съгласно практиката на ВКС по приложението на чл. 92 ЗС при разпореждане с имот, в който има построена сграда, се счита, че се прехвърля собствеността върху сградата, макар това да не е изразено в договора, като запазването на собствеността върху сградата отделно от земята трябва да е изрично уговорено в нотариалния акт или установено с положителни доказателства, за да се счита оборена презумпцията по чл. 92 ЗС. Същевременно с редица решения на ВКС това разбиране е коригирано с изискването при съмнение за обхвата на договорите за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот, във всички случаи действителната воля на страните да се извлича както чрез тълкуване на самия договор по нотариалния акт по реда на чл. 20 ЗЗД, така и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключване на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля /решение № 26 от 15.01.2024 г. по гр. д. № 4840 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение; Решение № 588 от 16.10.2025 г. по гр. д. № 1331 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение; решение № 529/9.07.2010 г. по гр.д. № 1129/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 370 от 6.07.2009 г. по гр.д. № 994/2008 г. на ВКС, I г.о., решение № 1/24.07.2010 г. по гр.д. № 777/10 г. на ВКС, I г.о., решение № 349 от 21.05.2012 г. по гр.д. № 453/2010 г. на ВКС, I г.о.). Действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД както на нотариалния акт, така и на обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключване на договора, на фактите относно сключването на договора, на други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля /решение № 370/06.07.2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 292/08.07.2010 г. по гр. д. № 931/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 529/09.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, І-во г. о./. В конкретния случай, преценени в съвкупност, доказателствата по делото сочат, че презумпцията на чл. 92 ЗС е опровергана по отношение на западния близнак от двуетажната жилищна сграда близнак. Съображенията за това са следните: в нотариалните актове от 30.05.2008 г. и 05.07.2013 г. не е изрично включено прехвърлянето на построения върху дворното място западен близнак, който към момента на разпоредителните сделки с идеалните части от дворното място е представлявал самостоятелен обект на правото на собственост. Видно от съдържанието на нотариалните актове, за съставянето им не са били представени документи, свързани с правото на собственост и с индивидуализацията на западния близнак от двеутажната къща близнак. Наред с това данъчната оценка на имота и продажната цена по двете сделки са индиция за това, че волята на страните е била да бъде прехвърлено правото на собственост единствено върху съответните ид.ч. от поземления имот без построения западен близнак. Доколкото при тълкуване на действителната воля на страните следва да се вземе предвид и тяхното поведение преди сключването на сделката, следва да се посочи, че видно от нотариалния акт за учредяване на право на строеж от 30.12.2003 г. Я.Л.П. е запазила правото си на строеж върху западния близнак от двеутажната жилищна сграда близнак, който ответницата А. Б. се задължава да построи със свои средства за учредителя и който след построяването му става изключителна собственост на Я.Л.П.. На следващо място, от представения по делото нотариален акт за договорна ипотека се установява, че ипотечното право е учредено върху западния близнак от двуетажната къща близнак, изграден до ниво „груб строеж“, като от обхвата на ипотеката е изключена съответната ид.ч. от дворното място. Не може да бъде споделена и тезата на въззивницата, че с придобИ.ето на ½ ид.ч. от поземления имот през 2013 г. е придобила по силата на приращението и построения върху нея западен близнак. По делото не е спорно, а и от представения по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека се установява, че към момента на ипотекиране на процесния имот – западния близнак, Я.Л.П. е притежавала правото на собственост върху обекта, както и правото на собственост върху ½ ид.ч. от терена, върху който е построена жилищната сграда. От документите, въз основа на които е изготвен нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека, се установява, че констативният протокол по чл. 181, ал. 2 ЗУТ – за груб строеж, е от дата 15.04.2008 г, т.е. следва да се приеме, че към този момент сградата е била реализирана в груб строеж, поради което и по силата на чл. 92 ЗС Я.П. в качеството си на собственик на дворното място, е придобила правото на собственост върху западния близнак. От представените по делото нотариални актове от 30.05.2008 г. и 05.07.2013 г. се установява, че Я.П. е прехвърлила по ½ ид.ч. от дворното място. Доколкото се прехвърля идеална част, а не реална част, то не може да се приеме, че първоначално е прехвърлена точно тази ид.ч., върху която е построен източният близнак, а след това тази ид.ч., върху която е построен западният близнак. Идеалните части са мислен дял от общия имот, те не са физически разграничени, за да може да се приеме, че с договора от 2013 г. е прехвърлена ½ ид.ч. от имота, върху който е построен западният близнак. Тук намират приложение и изложените по-горе мотиви, че от тълкуването на волята на страните по процесната сделка не следва извод да са имали намерение да бъде прехвърлено и правото на собственост върху западния близнак. Следователно това не позволява да се направи извод, че ответницата е придобила западния близнак по силата на приращение с прехвърлянето на ½ ид.ч. от поземления имот през 2013 г. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че съгласно нормата на чл. 175, ал. 1 ЗЗД с извършването на публична продан на имота всички ипотеки и вещни права, учредени след първата ипотека, се погА.ват. Купувачът по публичната продан придобива имота чист от ипотеки и учредени след вписването на ипотеката вещни права. Последващите вписвания не могат да се противопоставят на ипотекарния кредитор и на купувача, а носителите на такива права имат право на обезщетение от ипотекарния длъжник. Процесният случай е именно такъв – договорната ипотека е учредена и вписана на 08.07.2008 г., а правото на собственост върху ½ ид.ч. върху поземления имот е прехвърлена с договор от 05.07.2013 г., т.е. след вписване на ипотеката. Въз основа на така обсъдените доказателства и при съобразяване на практиката на ВКС, се приема, че действителната воля на страните, обективирана в съответните нотариални актове, е била да се прехвърли единствено правото на собственост върху ½ ид.ч. от урегулирания поземлен имот без построената върху него жилищна сграда, поради което следва да се приеме за оборена презумпцията по чл. 92 ЗС. По възражението за придобивна давност: С оглед формираните по-горе изводи, че западният близнак не е придобит въз основа на приращение от страна на ответницата, то не следва да бъде разглеждано нейното възражение за изтекла 5-годишна придобивна давност, считано от датата на прехвърлянето на „втората ½ от земята“, както е заявено в отговора на исковата молба. Основание за придобИ.е на правото на собственост по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтичането на 10-годишен срок на необезпокоявано, трайно и явно владение на имота. Владението е фактическо състояние, като съгласно дефиницията му по чл. 69 ЗС то е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи като своя лично или чрез другиго. Основните признаци на владението са обективен и субективен. Обективният признак е характеристиката на владението като фактическо упражняване на власт спрямо конкретна вещ, а субективният признак е характеристика на субективното поведение на владелеца – да държи вещта като своя. Да се държи вещта като своя е равнозначно да се държи вещта от владелец със съзнанието, че той е собственик – титуляр на вещното право. За да е налице владение, годно да произведе правни последици, е необходимо упражняването на фактическата власт да е постоянно и непрекъснато /да няма случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуално владение на други лица за период по-дълъг от шест месеца/, да е спокойно /да не е установено с насилие или по скрит начин/, да е явно /да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това/ и да е несъмнено /да няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това, че я държи за себе си/ В конкретния случай събраните по делото доказателства не могат да обосноват извод за осъществяване фактическия състав на посочения придобивен способ по отношение на западния близнак. Ответницата твърди, че е завладяла западния близнак, считано от построяването му. По делото не е спорно, че западният близнак е изграден в груб строеж през 2008 г. За установяване на обстоятелството, че е владяла процесния имот в продължение на 10 години в хода на производството пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Х.К.. Свидетелят К. е виждал А. и Ф. в имота. Те живеели в къщата, а в момента живеят други хора. Не знае някой да е имал претенции към имота и да е възниквал конфликт във връзка с този имот. Не е виждал съдебен изпълнител, ключари, полицаи. Според показанията на свидетеля А. и Ф. обитават и двете части, като едната част я продали след време на други хора. Свидетелят споделя, че в другата сграда, не тази, в която е живеела А., може да се живее, тя била построена, имало покрив, прозорци, врати и е нормално да се живее. Споделя, че ги е виждал да излизат от вратата на къщата. Виждал е да влизат, да ползва къщата, да стопанисват двора, но не виждал други хора. При положение че не е спорно, а и се установява от приетия по делото нотариален акт, че ответницата Б. е поела задължение да построи със свои средства за Я.П. западния близнак от двуетажната жилищна сграда близнак, то показанията на свидетеля К. не позволяват да се формира извод, че ответницата Б. е извършила такива действия, с които да демонстрира наличие на промяна в намерението си да държи вещта като своя, която промяна да е била демонстрирана на първо място пред Я.П. и след това спрямо последващия собственик на имота. Не е спорно по делото, че сградата е била изградена в груб строеж, още повече че ищецът е имал намерения да извърши СМР, за да стане имотът годен за обитаване. Следователно няма как ответницата да е живяла и ползвала процесния западен близнак. Обстоятелството, че свидетелят К. е виждал как ответницата е влизала и излизала от западния близнак не е достатъчно за формиране на извод, че е упражнявала трайна фактическа власт върху процесния западен близнак с намерение за своене, още повече че същата е имала задължение да изгради западния близнак. Извършените фактически действия по отношение на дворното място не променят извода на съда, доколкото в конкретния случай възражението за придобивна давност е направено по отношение на западния близнак, но не и по отношение на дворното място, за което между страните в производството не съществува спор, че принадлежи на ответницата. С оглед формирания извод, че по делото не е осъществен фактическият състав на придобивната давност, то не следва да бъдат обсъждани обстоятелства, водещи до спиране и прекъсване на давността. Следва да бъде посочено, че твърдените от ищеца действия по извършване на опис, оценка и разглА.ване на публична продан не водят до спиране и прекъсване на давността. Владението не е "спокойно" само когато в резултат на външна намеса то е било отнето от владелеца. Претенциите, съответно оспорванията на други лица, не прекъсват съществуващото владение, нито променят неговия начален момент. За да имат подобна последица, оспорващите действия трябва да са заявени чрез иск или те самите да са наложили фактическа власт в полза на лицата, които са ги предприели, за време по-дълго от 6 месеца /Решение № 1369 от 27.11.2008 г. по гр.д. № 4729/2007 Г., Г. К., IV Г. О. на ВКС/. Други действия - устни, писмени, нотариални покани, фактически смущения на владението, които не са се изразили в отнемане на владението за повече от шест месеца, не водят до прекъсване на придобивната давност. Следователно извършените опис и оценка на западния близнак не представляват действия, водещи до прекъсване на давността, тъй като не зА.гат и не смущават упражняваното от лицето, позоваващо се на придобивна давност, фактическо господство над имота. В тази връзка макар и да се явява безпредметно формирането на мотиви по отношение на верността на удостоверените в протокола за опис и актовете за разглА.ване на публична продан обстоятелства, следва да се посочи, че ответницата не е изпълнила и процесуалното си задължение по чл. 154 ГПК да установи в условията на пълно и главно доказване неистинността на удостоверените в оспорените актове обстоятелства, за което оспорване е било открито и производство по чл. 193 ГПК. Дори и възражението за придобивна давност да бе основателно, то следва да се посочи, че съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК, придобивната давност е способ за придобИ.е на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време, като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че при наличие на позоваване, правните последици - придобИ.е на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок- 5 или 10 години- съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС. В конкретния случай Я.П. е учредила договорна ипотека върху западния близнак на 08.07.2008 г., като е извършен опис на имота, оценка, проведена е публична продан и същият имот е закупен от ищцовото дружество, като постановлението за възглагане е влязло в сила на 10.02.2018 г. Ответницата се позовава на изтекла в нейна полза придобивна давност с депозирането на писмен отговор на исковата молба на 15.03.2019 г. При тази фактическа обстановка следва да се приеме, че вписаната през 2008 г. ипотека е противопоставима на ищеца и извършената публична продан го легитимира като собственик на имота. Това е така, защото при конкуренция на права, едното от които изводимо от вписан акт- ипотеката, а другото придобито чрез позоваване, фактически заявено след вписването на ипотеката, приоритет има правото придобито на основание вписания акт- ипотека. Вписването е предвидено като институт именно, за да гарантира противопоставимост и сигурност на гражданския оборот. При условие че владелецът не се е позовал на изтеклата придобивна давност преди вписването на ипотеката, придобитото от него материално право на собственост не може да бъде противопоставено на ипотекарния кредитор, съответно на купувача по публична продан / Определение № 1779 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 4898 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение; Решение № 239 от 15.04.2026 г. по гр. д. № 4150 / 2024 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение/. Следва да се посочи и че законът предвижда редица възможности за защита на правата и интересите на гражданскоправните субекти за защита при конкуренция или колизия на права, за които са налице и съответните срокове за реализирането им. В зависимост от конкретната фактическа обстановка и твърдените права от третото лице, и сроковете, в които оспорването на правата на взискателя следва да се правят, са уредени хипотезите в чл. 435, чл. 440 и чл. 523-524 ГПК. В настоящия случай защитата на правата на третото лице е заявена в много по-късен момент след приключването на публичната продан и закупуването на имота от ищеца по делото. Видно е и от протокола за опис, за който не се установи да удостоверява неверни обстоятелства, че трети лица не са заявили права върху имота. Следователно заявеното право на защита по настоящото дело не може да се противопостави на учредената договорна ипотека от собственик към онзи момент на спорния имот, който имот не е бил заявен от ответницата като придобит по давност. Затова се приема, че учредената ипотека върху западния близнак е действителна и поражда правни последици, следователно осъществената публична продан легитимира ищеца като собственик на западния близнак и с оглед противопоставимостта на правата, които е придобил купувачът на ипотекирания имот при публичната продан, ответницата не е собственик на имота. Неоснователно се явява възражението за нищожност на договора за учредяване на ипотека поради това, че в нотариалния акт не е вписано изрично, че учреденото ипотечно право се простира и върху правото на строеж върху западния близнак. Изрично волеизявление за учредяване на правото на строеж, и то в предвидената законова форма, е задължително само когато се касае до бъдеща постройка. При условията на чл. 63, ал. 2 ЗС, която допуска правото на собственост върху терена и правото на собственост върху сграда в него да принадлежат на различни правни субекти, правото на строеж възниква и без изрично волеизявление, щом се извърши прехвърляне, което изключва постройката от притежанието на дворното място. Това положение произтича от обстоятелството, че различни лица стават собственици на терена и на сградата, а това е възможно само въз основа на съществуващо вещно право на строеж. Правото на строеж е неделимо от правото на собственост върху сградата и се съдържа в него. Оттук следва, че при разрушаване на сградата правото на строеж се запазва, независимо от правния способ за неговото придобИ.е / Определение № 533 от 28.03.2023 г. по ч. гр. д. № 388 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение; Решение № 675 от 26.01.2011 г. по гр. д. № 656/2009 г. на Върховен касационен съд; Решение № 153 от 07.04.2010 г. по гр.д. № 847/2009 г. на Върховен Касационен съд, Гражданско отделение/. Тези принципни постановки са приложими и към конкретния случай, доколкото както бе посочено по-горе, ипотеката е учредена единствено върху западния близнак от двуетажната жилищна сграда, който към момента на ипотекирането му е представлявал самостоятелен обект. Ипотечното право не зА.га правото на строеж за бъдеща постройка, а касае учредяването на ипотека единствено върху построения западен близнак, поради което не е било необходимо в договора за учредяване на ипотека да бъде вписано, че същата се простира и върху правото на строеж. Възможността да бъде прехвърлена сградата отделно от мястото, върху което е построена, както и да бъде прехвърлена мястото отделно от сградата в него, не е забранена от закона, в който смисъл именно са и мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 г. по тълк. д. № 5 / 2015 г. на Върховен касационен съд, ОСГК. Въз основа на всичко изложено дотук, настоящият съдебен състав намира за установено, че ищецът е собственик на процесния западен близнак. По размера на прилежащите части: С оглед формирания извод за собственост върху западния близнак, следва да бъде определен размерът на прилежащите част. Неоснователно е оплакването на третите лица помагачи за неприложимост на чл.22, ал. 7 ЗУТ и Наредба № 7/22.12.2003 г. за правилата и нормативите за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Налице е трайна практика на ВКС, според която в чл. 22 ал. 7 ЗУТ е сторено препращане за определянето на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Според смисъла, вложен в ЗУТ, прилежащата площ към сградите следва да се приеме за площ, необходима за обслужването на съответната сграда, а изричното посочване на закона, че тези правила касаят и съществуващи сгради, води до извода за приложимост на нормите на Наредба № 7 от 2003 г. и при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост между земята и постройките върху нея / Решение № 538 от 09.07.10г. по гр.д.№ 519/09г., ІV г.о., Р № 33 от 26.02.15г. по гр.д.№ 6221/14г., ІІ г.о.; Решение № 54 от 29.01.2024 г. по к. гр. д. № 215 / 2023 г. на Върховен касационен съд; Решение № 60132 от 20.01.2022 г. по гр. д. № 1125 / 2021 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение/. За установяването на прилежащите части към сградата по делото са приети заключения на първоначални и две допълнителни съдебнотехнически експертизи, които настоящият съдебен състав намира за обективно и компетентно дадени, поради което кредитира с доверие. Вещото лице е отговорило на поставените му въпроси, съобразявайки приложимата нормативна уредба, относимата документация, както и след извършване на оглед на място. Вещото лице е посочило, че определени на основание чл. 22, ал. 7 ЗУТ във връзка с Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, размерът на частта от поземления имот с идентификатор 68134.4094.724, необходима за достъп и обслужване на собствения на ищеца западен близнак от двуетажната къща близнак, е 117,79 кв.м, като прилежащата площ обхваща терен около трите фасади на сградата, както следва: северна фасада – площ с шИ. 3 м; южна фасада – площ с шИ. 3 м; западна фасада – площ с шИ. 3,73 м. Вещото лице е нанесло размерите на прилежащата площ в скица, приложение № 2, находяща се на л. 197 от делото на СРС. При изслушване на заключението в открито съдебно заседание, проведено на 14.12.2021 г., вещото лице е разяснило, че територията, която е определило за достъп, е от западната страна, тъй като там има изградена врата. В противен случай би трябвало да се разбива оградата. Допуснато е изготвянето и на допълнително заключение, прието от първоинстанционния съд на 08.03.2022 г. Във връзка с поставени от ответницата въпроси вещото лице е посочило, че не е възможен подход от дясната страна на имота поради това, че десният ъгъл на имота е зает от гараж, който има врата и прозорец от западната страна към двора. В Приложение № 1 към допълнителното заключение вещото лице е посочило, че възможен достъп би била пътека горе-долу по средата на имота, но такъв вариант предполага отваряне на вход през оградата и не осигурява достъп до всички фасади на западния близнак, който е собственост на ищеца. Експертът констатирал, че входната врата е ситуирана от западната страна на сградата, в лявата част на имота. Широчината й е 4,5 м, разделена на две крила. В дясното крило е отворена малка врата за пешеходен достъп. Посочил е, че най-прекият път до входа на западния близнак, ако не се ползва широката алея, е по пътека, разположена непосредствено до основната алея, като в обхвата на сградата пътеката ще застъпи част от алеята – което е графично изразено в приложение № 2 към допълнителното заключение. Според вещото лице входът към имота би трябвало да е на мястото, където е дупката на оградата, но за целта трябва да се разкърти бетоновият цокъл на оградата, който е с шИ. 40 см и височина над терена 50 см. Според констатациите на експерта независимо какъв вариант за пътека до входа на западния близнак ще бъде избран, във всички случаи на собственика следва да се осигури достъп до всички фасади на неговата част от сградата в обем на необходимото за ползването на сградата пространство. При изслушването си в открито съдебно заседание вещото лице пояснява, че посоченият в първоначалното заключение най-пряк път за достъп започва от малката входна врата, която е разположена на едното крило от металната врата, посочена на снимката, а отворът, който е посочен в допълнителното заключение, е закрит с талашитена плоскост и се намира вдясно от металната врата. Вещото лице посочва, че шИ.та на пътеката за достъп по двете приложения на двете заключения е 1,20 м. Експертът разяснява, че в случай че достъпът бъде осъществен по начина в приложение № 2, това ще доведе до увеличаване на размера на прилежащите части на западния близнак, определени в първоначалното заключение. След допълнително поставени въпроси по делото е изслушано и прието и второ допълнително заключение, съгласно което шИ.та на подхода, необходим за достигане до западния близнак съгласно варианта, посочен в Приложение № 2 към допълнителната експертиза е 1,20 м, а площта му е 14,63 кв.м. Съгласно заключението прилежащата площ към западния близнак съгласно изискванията на Наредба № 7/22.12.2003 г. е 111,79 кв.м. В приложение 4 към допълнителното заключение, което е съобразено със скицата проект за разпределение правото на ползване на поземления имот, към тази площ се добавят още 0,46 кв.м, които представляват разликата между представената скица проект и данните от първоначалната експертиза, с което прилежащата площ към западния близнак става 112,25 кв.м, което е посочено в Приложение 4, като с червено е маркираното по скицата проект, а с черно – данните от първоначалната експертиза. Съдът намира, че прилежащите части следва да се определят съобразно размера им, предложен от вещото лице в първоначалното заключение, а именно: размерът на частта от поземления имот с идентификатор 68134.4094.724, необходима за достъп и обслужване на собствения на ищеца западен близнак от двуетажната къща близнак, е 117,79 кв.м, като прилежащата площ обхваща терен около трите фасади на сградата, както следва: северна фасада – площ с шИ. 3 м; южна фасада – площ с шИ. 3 м; западна фасада – площ с шИ. 3,73 м. Този вариант следва да бъде възприет, доколкото е съобразен с изискванията на ЗУТ и приложимата Наредба №7 от 22.12.2003 г., както и със сегашното състояние на имота и наличния достъп. Вариантите, предложени в допълнителното заключение, не следва да бъдат възприети, доколкото както е посочено от вещото лице, те не позволяват достъп до всички фасади на западния близнак. Тези варианти към момента не са и приложими, доколкото изискват извършването на преустройства, свързани с отварянето на нов вход през оградата. Дори и да биха били извършени, то доколкото не биха позволили достъп до всички фасади на западния близнак, то тези варианти не биха били отново приложими. По отношение на шИ.та на подхода, както е посочило и вещото лице в откритото съдебно заседание на 08.03.2022 г., шИ.та за достъп и по двете заключения е 1,20 м. Предвид това, че прилежащият терен не може да се определя произволно за всеки конкретен случай, а по предвиден в ЗУТ ред, и доколкото представеното разпределение право на ползване на дворното място урежда отношенията между съсобствениците на терена, то е непротивопоставимо на суперфициарния собственик на западния близнак, който има право на достъп и обслужване на сградата на основание чл. 64 ЗС. Ето защо, при определяне на прилежащите части в съответствие с правилата на ЗУТ и приложимата подзаконова нормативна уредба, съдът не е обвързан от представеното по делото разпределение право на ползване. В тази връзка доколкото приложение № 4 е базирано на представената скица-проект за разпределение право на ползване, на което третите лица помагачи се позовават във въззивната си жалба, то не следва да бъде взето предвид. Относно довода на третите лица помагачи, че при поставяне на скеле би се затруднил достъпа до източния близнак, следва да бъде посочено, че това е свързано с извършването на ремонтни дейности, които имат временен характер, поради което не би създало ограничило достъпа на ответниците до източния близнак. По искането на третите лица помагачи, да бъде задължен ищецът да извършва ремонтни дейности в минималните за това срокове, следва да бъде посочено, че съдът не е сезиран с такава претенция, поради което не следва да бъде разглеждана. В контекста на изложеното настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е определил размера на прилежащите части, очертани в скица, обективирана в Приложение № 2 към съдебнотехническата експертиза, която скица се намира на л. 197 от делото на СРС, поради което не са налице основания за ревизиране на решението и в тази част. По исковете с правно основание чл. 109 ЗС: Първоинстанционният съд е сезиран и с иск с правно основание чл. 109 ЗС. Неоснователни са доводите за недопустимост на решението поради това, че е постановено по нередовна искова молба. В изпълнение на процедурата по чл. 129 ГПК с определение от 23.10.2018 г. съдът е указал на ищеца да уточни какви точно действия желае да бъдат предприети от ответницата, като в изпълнение на дадените указания и в предоставения срок с уточнителна молба от 07.11.2018 г., в т. 2 ищецът изрично е посочил с кои действия му е ограничено правото на собственост, като първоинстанционният съд се е произнесъл във връзка със заявените от ищеца фактически твърдения и формулиран петитум по чл. 109 ЗС. Съгласно нормата на чл. 109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, респ. бездействие, което му пречи да упражнява своето право. Както е прието и в мотивите на т. 3 от Тълкувателно решение № 4/2015 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем, като ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 ЗС. За уважаването на иска е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, които са по големи от обикновените – чл. 50 ЗС. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими е конкретна за всяко дело. Както се приема в практиката на ВКС, разпоредбата на чл. 64 ЗС е императивна и по нея съдът се произнА. преюдициално, когато е сезиран с иск по чл. 109 ЗС за премахване на пречките, които собственикът на земята създава за собственика на постройката за достъп до нея. В конкретния случай първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл. 64 ЗС, но и с иск по чл. 109 ЗС, като съдът вече формира изводи относно това каква е прилежащата площ, необходима за достъп и обслужване на сградата. В производството пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля В. Ч., който е имал сключен договор за извършването на СМР в имота на ищеца. Споделя, че работата по къщата била спряна поради това, че бил ограничен достъпът до къщата, като собственичката казала на работниците да напуснат двора и заключила портата с едно въже с катинар с шифър. Когато посетил обекта, свидетелят Ч. се обадил на възложителя на задачата, който му казал, че той е собственик на имота. Сочи, че госпожата отказала да ги пусне вътре, вследствие на което бил сменен и шифърът на катинара на въжето, с което се заключвала вратата. Госпожата застанала пред вратата и държала с ръце. Свидетелят извикал полиция. Минавайки покрай портата, свидетелят видял, че вече има друго поставено стоманено въже за заключване на портата, с друг цвят и код. Събрани са и гласни доказателства чрез разпита на свидетеля А. А., който е собственик на агенция за недвижими имоти и от там познава ищеца. Сочи, че ответницата ограничила правото на достъп до къщата и нямали възможност да направят оглед и въвод с частния съдебен изпълнител, били заключени всички врати и било отказано правото на преминаване. Ходил с ключа на Р., но не можели да влязат и да минат през основната порта, защото било заключено и имало паркиран камион. За външната порта Р. не е имал ключ, било му обещано да се направи отделен вход от А. и мъжа й. Съдът кредитира показанията на свидетелите, доколкото същите са логични, последователни и са базирани на преки впечатления на свидетелите. Същите кореспондират и с приетия по делото протокол за въвод във владение. На етапа на въззивното производство с определение от 09.04.2025 г. са приети за безспорни обстоятелствата, че на 15.09.2022 г., след като ПЧСИ С.П. и придружаващите я двама юрисконсулти са си тръгнали от имота, А. Б., Н. К. и В. К. са премахнали подмененото от ПЧСИ С.П. заключващо устройство на входната врата към двора и са поставили ново заключващо устройство на входната врата към двора, от което управителят на „МЗ Дент“ ООД не разполага с ключ. Въз основа на така събраните доказателства се приема, че с действията си по поставяне на катинар препятства достъпа на ищеца до собствения му западен близнак. Тези действия на ответницата са неоснователни, защото достъпът на ищеца до западния близнак към момента е възможен единствено през порталната врата, както е посочило и вещото лице, като не е изграден друг вход към западния близнак. Ищецът няма възможност да достига до прилежащите части от дворното му място, както и до собствения му обект – западен близнак, по други начини. При тези данни съдът намира, че искът по чл. 109 ЗС е основателен и ответницата следва да осигури на ищеца достъп до неговия западен близнак и прилежащите части, като премахне поставения катинар. Поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено. По разноските: Както е прието в постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 73 от 03.08.2020 г. по гр. д. № 1934 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение производството по иск с правно основание чл. 64 ЗС е сходно с производството по иск по чл. 32, ал. 2 ЗС. То се осъществява като спорна съдебна администрация по граждански дела, която има за цел да установи и да уреди едно фактическо положение. Производствата за спорна съдебна администрация на граждански правоотношения не са регламентирани в ГПК. Поради това, доколкото в други закони няма особени процесуални норми за тях и доколкото самата специфика на съответното производство не налага друго, по отношение на тях се прилагат процесуалните правила на общия исков процес. В този смисъл са дадените указания в т.2 от ТР № 13/12 от 10.04.2013 г. по тълк.д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС. По въпроса за дължимостта на разноските в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС в своята практика /решение № 275 от 30.10.2012 г. по гр. д. № 444/12 г. на II г. о./ ВКС приема, че заплатените от страните възнаграждения за адвокат пред първата инстанция следва да останат за всяка страна в така, както са направени. При обжалване отговорността за разноски се разпределя по общите правила на чл. 78, ал. 1 и 2 ГПК и се понА. от страната, чиято жалба е отхвърлена или срещу която жалбата е уважена. Поради сходството на двете производства същото разрешение следва да намери приложение и при разрешаване на въпроса за отговорността за разноски в производството по чл. 64 ЗС - при обжалване на решението разноските се възлагат в тежест на жалбоподателя, когато жалбата му не е уважена, и в тежест на ответната страна при нейното уважаване. С оглед формирания извод за неоснователност на подадената от ответницата въззивна жалба, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК право на разноски има въззиваемият ищец. Същият претендира разноски в общ размер от 12 600 лева съгласно договор за правна защита и съдействие от 28.08.2023 г., като е представена фактура и банково извлечение за доказване на сторените разходи. С оглед своевременно релевираното възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че същото е основателно. Като съобрази фактическата и правна сложност на делото, проведените пред въззивната инстанция открити съдебни заседания и извършени процесуални действия, както и като взе предвид ориентировъчните размери на адвокатските възнаграждение по неоценяемите искове, настоящият съдебен състав намира, че адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева или 1533,88 евро е справедливо и съответно. С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение може да бъде обжалвано пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК. Така мотивиран, съдът