Решение № 1067 от 21.8.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2228/2025 г.

С решение № 2854 от 10.05.2025 г., постановено по гр.д. № 8560/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-12 състав, съдът е отхвърлил предявените от С. И. А., ЕГН ••••••••••, срещу Столична община, БУЛСТАТ 000696327, искове за осъждането на Столична община да заплати на С. И. А., следните суми: сумата в размер на 35 000 лв. – представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от счупване на долния край на лявата лъчева кост /счупване на ладиевидна кост на китката/, последици от инцидент, настъпил на 02.08.2019 г. около 22 ч. в гр. София на ул. „Г. С. Раковски“ с посока на движение от бул. „Васил Левски“ към ул. „Д-р Петър Берон“ непосредствено преди кръстовището с ул. „Д-р Петър Берон“, при който ищецът стъпил в необезопасена дупка на тротоара, загубил равновесие и паднал, вследствие на неполагането на дължимата грижа от Столична община за поддържане в изправност на общински участък от пътя, към който спада посочения по-горе тротоар, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на инцидента – 02.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 103.68 лв. – представляващи претърпени имуществени вреди от инцидента, формирана от платената сума за закупени – диск от рентгенография по фактура от 05.08.2019 г., такса за съдебномедицинско удостоверение, както и лекарства и медикаменти по фактура № 4100001932 от 20.09.2019 г. на „Софармаси 11“ ЕООД, ведно със законната лихва върху имуществените вреди от датата на инцидента – 02.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Решението е постановено при участието на „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД, ЕИК 130277958, и „ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 831642181, конституирани като трети лица-помагачи на страната на ответника Столична община. Против решението е подадена въззивна жалба от С. И. А., който поддържа, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд необосновано е отказал да кредитира показанията на свидетелката П., които според него са последователни, логични и непротиворечиви, съответстват на останалия доказателствен материал по делото и установяват по ясен и категоричен начин механизма на настъпване на процесния инцидент. Оспорва извода на съда, че показанията съдържат вътрешни противоречия и не съответстват на приетите по делото писмени доказателства. Излага подробни съображения в подкрепа на оплакванията си и моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Насрещната страна в производството – Столична община - е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Моли обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Третите лица помагачи на Столична община – „ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД и „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД също са представили отговори на въззивната жалба, с които поддържат становище за нейната неоснователност и искат първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, намира за установено следното: Предявените искове са с правно основание чл.49 от ЗЗД и чл.86,ал.1 от ЗЗД. Ищецът С. И. А. основава предявените претенции на твърдението, че на 02.08.2019 г. в гр. София, при движение по тротоара на ул. „Г. С. Раковски“ в посока от бул. „Васил Левски“ към ул. „Д-р Петър Берон“, непосредствено преди кръстовището с последната улица, стъпил в необезопасена дупка, намираща се на около 20 см от шахта, вследствие на което паднал върху лявата си ръка. Поддържа, че инцидентът е причинен от липсваща тротоарна плоча и нарушената настилка на тротоара. Твърди, че в резултат на падането получил травматични увреждания, изразяващи се в закрито счупване на долния край на лъчевата кост и счупване на ладиевидната кост на китката. След инцидента посетил УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, където му била поставена гипсова шина. Посочва, че травмата му причинила силни физически болки и страдания, както и стрес, напрежение, тревожност и безпокойство. Лявата му ръка останала обездвижена за период от два месеца, през който се нуждаел от чужда помощ при извършването на елементарни ежедневни дейности. Възстановяването му продължило около шест месеца, като и след изтичането на този период изпитвал силни болки при промяна на времето и физическо натоварване. Ищецът твърди още, че във връзка с лечението и удостоверяването на получените увреждания направил разходи в общ размер на 103,68 лв., за които представил фактури от 05.08.2019 г., издадени от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, фактура от 20.09.2019 г., издадена от „Софармаси 11“ ЕООД, и фискален бон за заплатена такса за издаване на съдебномедицинско удостоверение. Поддържа, че тротоарът, на който е настъпил инцидентът, е част от пътната мрежа и представлява публична общинска собственост, а неизпълнението на задълженията на служителите на ответната община за неговото поддържане и обезопасяване се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите вреди. С оглед на изложеното счита, че отговорността за репариране на причинените му вреди следва да бъде понесена от ответника Столична община, поради което претендира присъждането на сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, и на сумата от 103,68 лв., представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди, ведно със законната лихва върху двете суми, считано от датата на увреждането до окончателното им изплащане. С подадения отговор на исковата молба Столична община е оспорила предявените искове. На първо място е възразила срещу твърдението на ищеца, че задължението за поддържане и ремонт на участъка от тротоара, на който се твърди да е настъпило падането, е възложено на общината. В тази връзка се е позовала на обстоятелството, че в непосредствена близост до мястото на инцидента се намира шахта, и е поддържала, че отговорността за поддържането и възстановяването на процесния участък се носи от дружествата „ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД и „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД. Според ответника се касае за зона, обхваната от сервитутни права и задължения в полза на посочените дружества, поради което именно те били задължени да осигуряват нейната поддръжка. При условията на евентуалност Столична община е оспорила твърденията относно механизма на настъпване на инцидента, както и вида, обема и интензитета на претендираните вреди и наличието на причинно-следствена връзка между тях и описаното в исковата молба събитие. Оспорила е и размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, като е поддържала, че същият не съответства на действително претърпените от ищеца болки и страдания. Релевирала е и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД като е поддържала, че същият не е положил дължимата грижа за опазване на собствените си живот и здраве, като не е преценил правилно състоянието на тротоарната настилка и собствените си физически възможности. В тази връзка е посочила, че към момента на процесния инцидент ищецът все още не се бил възстановил от предходна травма, предмет на гр. д. № 15538/2019 г. по описа на СГС, която допринесла за загубата на равновесие и последвалото падане. Поддържала е също, че отказът му от предложеното болнично и оперативно лечение е допринесъл за увеличаване на обема и продължителността на претърпените вреди, като е посочила и че тротоарът е достатъчно широк и ищецът е могъл да избегне дупката, ако бе положил дължимата грижа. По отношение на претенцията за имуществени вреди Столична община е възразила, че извършването на заявените разходи не е доказано, доколкото от представените документи не се установява кой е закупил посочените артикули, нито че разходите за тях са направени във връзка с твърдяното вредоносно събитие. По изложените съображения ответникът е поискал предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни, а при условията на евентуалност – претендираното обезщетение за неимуществени вреди да бъде намалено като прекомерно и с оглед приноса на ищеца за настъпването и увеличаването на вредите по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Третите лица – помагачи на страната на ответника са оспорили предявените искове като неоснователни и са изложили подробни съображения в подкрепа на становищата си. Поддържали са и че процесният участък от тротоара не попада в обхвата на учреден в тяхна полза сервитут, както и че дори да се намира в сервитутна зона, това обстоятелство само по себе си не обуславя задължение за тях да поддържат тротоарната настилка. В подкрепа на твърденията си ищецът е представил пред първоинстанционния съд медицинска документация, включително съдебномедицинско удостоверение и амбулаторен лист от 13.08.2019 г. В съдебномедицинското удостоверение е отразено, че ищецът е съобщил, че на 02.08.2019 г. около 18:15 ч. е паднал в дупка в асфалта и при падането е ударил лявата си ръка. В амбулаторния лист д-р Р. е записал при снемането на анамнезата от пациента: „Паднала на улицата“. Съдържащите се в медицинската документация констатации не следва да бъдат обсъждани поотделно от настоящия състав, тъй като преценката им изисква специални знания, с каквито съдът не разполага. Медицинските документи са съобразени от вещото лице при изготвянето на приетото по делото заключение на съдебномедицинската експертиза, поради което получените увреждания, проведеното лечение и настъпилите последици следва да бъдат установени въз основа на това заключение. В хода на производството е допусната и приета съдебномедицинска експертиза, изготвена от вещо лице – лекар, специалист по ортопедия и травматология. От заключението се установява, че при описания в исковата молба механизъм на падане е обективно възможно да са настъпили твърдените от ищеца травматични увреждания. Установеното увреждане представлява закрито счупване на долния край на лявата лъчева кост, причинило трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за период, подълъг от 30 дни. Според вещото лице обичайният възстановителен период при подобна травма е около два-три месеца. Лечението по правило включва първоначално мануално наместване на счупването под локална анестезия, последвано от имобилизация за срок от около 30 дни и провеждане на рехабилитация след отстраняването . В конкретния случай обаче характерът на счупването е налагал оперативно лечение, което не е било проведено поради отказ на пострадалия. Вещото лице е посочило, че физическите болки и страдания са били с най-висок интензитет през първите пет-шест дни след счупването, както и в началния период на раздвижване на крайника. При извършения за целите на експертизата преглед са установени деформация на лявата гривнена става и болезненост при движение. Според заключението болки ще се проявяват и занапред при промяна на времето и физическо натоварване. В тази връзка в проведеното на 30.01.2025 г. открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че установените деформация и болезненост ще се запазят, ако пострадалият продължи да отказва препоръчаното от лекарите оперативно лечение, тъй като без извършването на операция първоначалното състояние на крайника не може да бъде възстановено. Въззивният съд намира, че заключението на вещото лице е компетентно дадено и поради това следва да бъде ценено при формиране на правните изводи. Пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля М. П., която живее на семейни начала с ищеца от 20 години. От показанията й се установява, че в началото на м. август 2019 г. вечерта тя била заедно с ищеца, като двамата посетили заведение, а след това тръгнали да се прибират към дома си в ж.к. „Люлин“. Движели се по ул. „Г. С. Раковски“, пресекли бул. „Васил Левски“ и малко след това, в непосредствена близост до следващата пресечка, ищецът попаднал в дупка, образувана от липсваща тротоарна плоча, залитнал и паднал върху лявата си ръка. Свидетелката уточнява, че инцидентът настъпил на десния тротоар по посока от бул. „Васил Левски“ към канала, при първата пресечка след булеварда, чието наименование не си спомня. По нейна преценка липсващата плоча била със стандартни размери и квадратна форма. Непосредствено преди падането свидетелката вървяла от дясната страна на ищеца. Двамата разговаряли, поради което тя не забелязала предварително липсващата плоча, а видяла как в един момент ищецът пропаднал и паднал наляво. По отношение на осветеността свидетелката посочва, че улицата била сравнително осветена, доколкото по принцип са осветени софийските улици, но с оглед наличието на дървета по ул. „Г. С. Раковски“ не можело да се приеме, че мястото е било много добре осветено. Свидетелката не знае ищецът да е подавал сигнал до общината за възстановяване на липсващата плоча. След падането ищецът се изправил и почувствал болка, но първоначално двамата решили, че травмата не е съществена, и продължили пътя си към дома. По време на пътуването с автобус болките се усилили, поради което свидетелката го убедила да потърси медицинска помощ. Двамата слезли от автобуса в близост до УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ и отишли в лечебното заведение, където след извършения преглед било установено счупване на лявата китка. На ищеца било препоръчано оперативно лечение, което той отказал, след което ръката му била имобилизирана с гипс и двамата се прибрали. Свидетелката свързва отказа от операция със страх на ищеца от болнично и оперативно лечение, породен от предходен инцидент, настъпил около осем години по-рано. Тогава той отново паднал в дупка на тротоар на софийска улица и счупил капачката на дясното си коляно, поради което претърпял операция. Травмата била тежка и му причинила значителни психически страдания, а към момента в крака му все още имало поставени импланти. По думите на свидетелката десният му крак и понастоящем не е напълно възстановен, като поради наличието на чуждото тяло се получавало подуване. Същевременно тя няма спомен към датата на процесния инцидент кракът му да е бил подут или ищецът да е накуцвал. Ищецът носил гипса на ръката си около един месец, след което провел рехабилитация, а възстановяването му продължило приблизително шест месеца. Свидетелката посочва, че той и до момента изпитва болки при разваляне на времето, които започвали още няколко дни преди промяната, като по неговите думи ръката започвала да го „върти“. В тази връзка уточнява, че увредената лява ръка е водеща за ищеца, тъй като той е левичар. Свидетелката посочва още, че самата тя не употребява алкохол, а ищецът, макар по принцип да консумира алкохол, не бил пил преди инцидента. По реда на чл. 176 ГПК ищецът е дал лични обяснения, в които е посочил, че преди падането не е забелязал неравност или дупка по настилката. Уточнил е, че рядко преминава по маршрута, на който е настъпил инцидентът, и че към момента на падането не е носел нищо в ръцете си. Потвърдил е също, че е паднал върху лявата си ръка. Въззивният съд намира, че показанията на свидетелката М. П. следва да бъдат кредитирани, тъй като са последователни, ясни и непротиворечиви, съответстват на житейската логика и не се опровергават от останалия доказателствен материал по делото. Свидетелката пресъздава непосредствените си възприятия за мястото и обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, както и за последвалото поведение на ищеца, без в разказа да се установяват несъответствия, които да поставят под съмнение неговата достоверност. Настоящият състав не споделя извода на първоинстанционния съд за наличие на вътрешно противоречие в показанията на свидетелката П.. Употребените от нея изрази „залитнал“ и „пропаднал“ не описват различни механизми на инцидента, а отделни моменти от едно и също движение – след стъпването в дупката ищецът е загубил равновесие и е паднал. В тази връзка не може да се очаква свидетелката да възпроизведе с техническа точност всяка фаза от движението на тялото при внезапното падане. Различният словесен израз, с който тя го е описала, не засяга същественото и последователно поддържано в показанията обстоятелство, че ищецът е стъпил в мястото на липсващата тротоарна плоча, загубил е равновесие и е паднал върху лявата си ръка. Поради това употребата на посочените изрази не обосновава нито вътрешно противоречие, нито извод за недостоверност на показанията . Настоящият състав не споделя и извода на първоинстанционния съд, че показанията на свидетелката противоречат на заключението на съдебномедицинската експертиза. Обстоятелството, че непосредствено след падането ищецът се е изправил и е продължил пътя си, а по време на пътуването с градския транспорт е осъзнал силата на болката и е потърсил медицинска помощ, не е несъвместимо с посоченото от вещото лице, че болките са били с най-висок интензитет през първите дни след счупването. При остра травма първоначалната стресова реакция на организма може временно да потисне пълното възприемане на болката, поради което непосредствено след инцидента пострадалият невинаги е в състояние да прецени действителната тежест на увреждането. С отшумяването на тази реакция, развитието на отока и възпалителния процес, както и при движение на увредения крайник, болката може бързо да се усили. Поради това възможността ищецът първоначално да е продължил пътя си, а скоро след това да е почувствал силна болка и да е потърсил медицинска помощ, е обективно обяснима и не разкрива противоречие между показанията на свидетелката и заключението на вещото лице. В тази връзка показанията на свидетелката не сочат, че след падането ищецът изобщо не е изпитвал болка, а че първоначално двамата не са я възприели като признак за съществено увреждане и са потърсили медицинска помощ след усилването . Наред с това точният момент, в който болката е достигнала значителен интензитет, няма пряко отношение към механизма на травмата, а към проявлението на последиците от нея. Самото увреждане е обективно установено от медицинските доказателства и заключението на съдебномедицинската експертиза. Неоснователен е и изводът на първоинстанционния съд, че при преценката им по реда на чл. 172 ГПК показанията на свидетелката не следва да бъдат кредитирани, тъй като тя не е уточнила точния си адрес, номера на използвания автобус и дали маршрутът му преминава непосредствено покрай УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“. Тези обстоятелства са съпътстващи и нямат съществено значение за предмета на доказване. Не се оспорва, а и от медицинската документация се установява, че след инцидента ищецът е бил прегледан в посоченото лечебно заведение. В тази връзка показанията на свидетелката не съдържат несъвместими сведения относно използвания транспорт или избрания маршрут. Тя не е посочила конкретна автобусна линия, за която да е установено, че не преминава в близост до лечебното заведение, нито е дала противоречиви обяснения по този въпрос. Липсата на подробности относно тези второстепенни обстоятелства не засяга последователността и достоверността на разказа за самия инцидент и не съставлява основание показанията да не бъдат кредитирани. В допълнение настоящият състав намира, че показанията на свидетелката П. не противоречат и на приетите по делото писмени доказателства – съдебномедицинското удостоверение от 05.08.2019 г. и амбулаторния лист от 13.08.2019 г., в частта относно отразените в тях анамнестични данни. Действително амбулаторният лист от 13.08.2019 г. носи подписа на ищеца, поради което в частта, в която възпроизвежда направените от него изявления при снемането на анамнезата, може да бъде ценен като частен документ. Изявленията на страната, съдържащи се в подписан от нея частен документ, когато удостоверяват неизгодни за нея факти, имат характер на извънсъдебно признание и подлежат на преценка по реда на чл. 175 ГПК. В конкретния случай обаче отразеното в амбулаторния лист изявление няма такова съдържание, тъй като не противоречи нито на твърденията на ищеца, нито на показанията на свидетелката относно мястото и механизма на инцидента. В амбулаторния лист е записано: „Паднала на улицата“. Съобразно името и пола на пациента е очевидно, че при отразяването на анамнезата е допусната граматическа грешка, като вместо „паднал“ е записано „паднала“, без това да поражда съмнение, че данните се отнасят именно до ищеца. Същевременно изразът „паднал на улицата“ следва да се възприеме в обичайното му разговорно значение, в което обозначава най-общо публичното пространство, предназначено за придвижване на пешеходци и превозни средства. В ежедневната реч понятието „улица“ обхваща улицата като единно пространствено цяло, без непременно да се провежда точно разграничение между отделните съставни части – пътно платно, тротоар, банкет и други. Подобно разграничение има значение в правната и техническата терминология, но не е присъщо на обикновеното общуване. Поради това изявлението, че ищецът е „паднал на улицата“, не изключва падането да е настъпило върху тротоара и не противоречи на показанията на свидетелката П.. Напълно възможно е ищецът да е описал инцидента пред лекаря именно с този обобщаващ разговорен израз, без да отдава значение на конкретната част от уличното пространство, в която е настъпило падането. Не може да бъде изключено и при снемането на анамнезата той да е посочил, че е паднал на тротоара, а лекарят да е обобщил съобщеното чрез израза „на улицата“. Анамнестичните данни не са изложени собственоръчно от пациента, а са записани от медицинското лице, поради което отразяват възприетата и синтезирана от него информация и обичайно не възпроизвеждат дословно всички дадени обяснения. По различен начин следва да бъдат преценени анамнестичните данни, съдържащи се в съдебномедицинското удостоверение от 05.08.2019 г. Документът не носи подписа на ищеца, поради което записаното в него не може да му бъде приписано като негово писмено изявление, нито да бъде ценено като признание на неизгодни за него факти по начина, възприет от първоинстанционния съд. Дори да се приеме, че съдебномедицинското удостоверение има характер на официален документ съобразно т. 1.4.1 във връзка с т. 1.4.2 и т. 1.4.2.2 от медицинския стандарт „Съдебна медицина и деонтология“, утвърден с Наредба № Н-3 от 30.01.2026 г., от съдържащите се в него анамнестични данни отново не може да бъде изведено противоречие с твърденията на ищеца и показанията на свидетелката П.. Действително в съдебномедицинското удостоверение е записано, че ищецът е съобщил, че е паднал „в дупка в асфалта“, като е посочен и час на инцидента, различен от установявания въз основа на останалите доказателства. Тези несъответствия обаче не засягат съществените елементи от механизма на увреждането. Житейски обосновано е да се приеме, че употребата на думата „асфалт“ вместо „тротоар“ се свежда до различие в словесното описание на настилката. Напълно възможно е ищецът да е употребил този израз, без да вложи в него точното техническо разграничение между отделните видове настилки, както и лекарят да е обобщил по този начин съобщените му обстоятелства. Същественото е, че и в съдебномедицинското удостоверение е отразено падане в дупка, при което ищецът е увредил лявата си ръка. Несъответствието относно часа също не е достатъчно да разколебае останалия доказателствен материал. Точният час не е съществен елемент от механизма на настъпване на травмата, доколкото по делото непротиворечиво се установяват датата, мястото и причината за падането, както и полученото при него увреждане. Поради това различията в съдебномедицинското удостоверение относно вида на настилката и часа на инцидента имат несъществен характер и не обосновават извод, че в документа е описано различно събитие. Те не опровергават твърдението, че ищецът е паднал вследствие на необезопасена неравност на тротоара, нито създават противоречие с показанията на свидетелката П. относно механизма на процесния инцидент. Ето защо, след преценката им във връзка с останалите доказателства по делото и при съобразяване на изискването на чл. 172 ГПК, въззивният съд приема показанията на свидетелката П. за достоверни и ги кредитира при установяването на механизма на процесния инцидент. С оглед на така събрания и обсъден горе доказателствен материал въззивният съд намира от правна страна следното: За да бъде уважена претенция с правно основание чл.49 от ЗЗД е необходимо да бъдат налице следните предпоставки: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа от страна на ответника, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение /действие или бездействие/ и вредоносния резултат. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че на 02.08.2019 г. ищецът е пострадал при падане в необезопасена и несигнализирана дупка на тротоар в гр. София, образувана вследствие на липсваща плоча от настилката. Дупката се е намирала в непосредствена близост – на около 20 см – от разположена на тротоара шахта, като това обстоятелство не е спорно между страните. Тротоарът, на който е настъпил процесният инцидент, е общинска собственост съгласно § 6 от ПЗР на ЗДвП, а задължението за поддържането му е възложено на Столична община с разпоредбата на чл. 48, ал. 1, т. 2, б. „б“ от Правилника за прилагане на Закона за пътищата. От друга страна, „поддържане на пътищата“ по смисъла на Допълнителните разпоредби на ЗП е „дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, предпазване на пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на пътищата, водене на техническата отчетност на пътищата“. Тази разпоредба се отнася и за тротоара, доколкото той е част от „земното платно“ по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗП. Ето защо наличието на неравности по тротоара – в случая дупка в настилката от плочки, която създава пречка за безопасното и удобно движение на пешеходците – представлява неизпълнение на задължението тротоарът да бъде поддържан в такова състояние, че във всеки един момент да не застрашава сигурността, имуществото и здравето на третите лица. Това задължение предполага полагането на такава грижа, която да не допуска наличието на неизправности. След като в случая такава неизправност е била налице, следва изводът, че е осъществено противоправно бездействие от страна на служителите, отговорни за поддържането на общинската пътна мрежа. Вината се предполага, а ако ответникът поддържа, че такава не е налице, той следва да установи фактите, които я изключват. По настоящото дело доказателства за такива факти не са ангажирани. Съдът намира за неоснователно възражението на ответната община, че задължението за поддържане на процесния участък не е нейно, тъй като липсващата тротоарна плоча се намира в сервитутните зони на двете разположени в непосредствена близост подземни шахти и поради това отговорността за състоянието на участъка следва да бъде понесена от „ВИВАКОМ“ ЕАД и „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД, конституирани като трети лица – помагачи на страната на ответника. Обстоятелството, че дефектът на тротоарната настилка се намира в близост до съоръжения на техническата инфраструктура, не води само по себе си до отпадане на задължението на общината да поддържа тротоара в състояние, безопасно за пешеходците. По отношение на шахтата на „ВИВАКОМ“ ЕАД приложима е уредбата на Закона за електронните съобщителни мрежи и физическа инфраструктура и Наредба № 6 от 13.06.2019 г. за сервитутите, които възникват в полза на операторите на електронни съобщителни мрежи. Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗЕСМФИ при изграждане на нова или разширяване на съществуваща линейна физическа инфраструктура за разполагане на електронни съобщителни мрежи в полза на операторите възникват сервитути. Сервитутът включва право на преминаване и прокарване на елементи на физическата инфраструктура за разполагане на електронни съобщителни мрежи и съответните ограничения в ползването на служещия поземлен имот – чл. 32 ЗЕСМФИ. При упражняването на сервитута операторът има право негови представители да влизат през служещите имоти и да извършват в тях дейности, свързани с поддръжката и експлоатацията на физическа инфраструктура, за разполагане на електронната съобщителна мрежа, съответно, свързани с разполагане, поддържане, подобряване и експлоатация на електронна съобщителна мрежа, включително право на преминаване на техника през служещите поземлени имоти във връзка с изграждането и обслужването на мрежата в съществуващата физическа инфраструктура - чл. 34, ал. 1, т. 1 ЗЕСМФИ. Съгласно чл. 35, ал. 1 ЗЕСМФИ сервитутът се упражнява от неговия титуляр в съответствие със закона и техническите изисквания на Наредба № 6 от 13.06.2019 г., а по силата на чл. 36 ЗЕСМФИ размерите, разположението и специалният режим за упражняването му се определят с посочената наредба. Шахтите изрично са включени сред елементите на физическата инфраструктура, за чието изграждане или разширяване възникват сервитутни права – чл. 2, ал. 3 от Наредба № 6 от 13.06.2019 г. за физическа инфраструктура за разполагане на подземни кабелни електронни съобщителни мрежи, представляваща канална система с шахти. Приложението към наредбата определя максимална сервитутна ивица по 1 м от външната страна на стените на шахтите и тръбния масив. Посоченият в приложението размер не определя сам по себе си конкретните граници на сервитутната ивица около всяка отделна шахта. Съгласно чл. 2, ал. 2 от Наредба № 6 разположението и размерите на сервитутните ивици се определят въз основа на съответните проучвания и максималните размери по приложението при етапите на определяне, съгласуване и утвърждаване на площадките и трасетата. В действащата понастоящем редакция на чл. 50, ал. 3, т. 6 ЗЕСМФИ изрично е предвидено, че не се изисква изработване на подробен устройствен план и одобряване на план-схема, когато трасето на физическата инфраструктура за електронни съобщителни мрежи е в обхвата на уличната мрежа, включително тротоарите. Тази разпоредба е въведена с ДВ, бр. 35 от 2025 г. и не е действала към датата на процесното произшествие, поради което не е приложима при преценката за начина, по който е бил индивидуализиран сервитутът преди 02.08.2019 г. По делото не са представени доказателства за това когжа е учреден процесния сервитут и по кой ред, не е приложен инвестиционният проект, данни от специализираните карти и регистри или от кадастралната карта и кадастралните регистри, от които да се установят конкретното разположение и точните граници на сервитутната ивица около процесната шахта. Независимо от това въпросът дали за изграждането на процесната шахта е бил необходим подробен устройствен план не е определящ за разрешаването на спора. Дори процесната плоча да попада в границите на сервитутната ивица около шахтата на „ВИВАКОМ“ ЕАД, този факт не води до твърдяната от ответната община последица. Сервитутът предоставя на оператора ограничени права за достъп до служещия имот и за изграждане, експлоатация, поддържане и ремонт на електронната съобщителна мрежа и свързаната с нея физическа инфраструктура. Той не прехвърля на титуляря собствеността, управлението или общото стопанисване на повърхността на служещия имот и по-конкретно на тротоарната настилка. В тази връзка следва да се съобрази, че съгласно чл. 11 от Наредба № 6 от 13.06.2019 г. в сервитутната ивица титулярят на сервитутните права може да извършва, наред с дейностите по чл. 34, ал. 1, т. 1 ЗЕСМФИ, и строителни и монтажни работи за изграждане на нова или разширяване на съществуваща линейна физическа инфраструктура, дейности по нейното основно обновяване и основен ремонт, ремонтни работи за предотвратяване или отстраняване на аварии, както и планови дейности по експлоатацията, ремонта и поддържането на инфраструктурата и разположената в нея електронна съобщителна мрежа. От своя страна чл. 13, т. 1 от Наредба № 6 предвижда, че при упражняване на сервитутните права титулярят е длъжен да възстановява терена на сервитутната ивица в зависимост от неговото предназначение и да извозва отпадъците след завършване на дейностите по чл. 11. Следователно, когато теренът е част от тротоар, след приключване на извършените строителни, монтажни, аварийни, ремонтни или планови дейности операторът е длъжен да възстанови тротоарната настилка съобразно нейното предназначение за безопасно движение на пешеходци. По силата на чл. 13, т. 2 от Наредба № 6 титулярят е длъжен и да поддържа състоянието и размерите на сервитутната ивица съгласно инвестиционния проект, приложението към чл. 7 и изискванията на наредбата. Това задължение е свързано с поддържането на сервитутната ивица в състоянието и размерите, необходими за безопасната експлоатация, достъп, ремонт и обслужване на линейната физическа инфраструктура. То не възлага на титуляря на сервитута текущата поддръжка на всички елементи на тротоарната настилка в сервитутната ивица. Този извод следва и от систематичното разграничение между т. 1 и т. 2 на чл. 13, като първата урежда конкретно възстановяването на терена след извършване на дейностите по чл. 11, докато втората се отнася до запазването на състоянието и пространствения обхват на самата сервитутна ивица съобразно инвестиционния проект и техническите изисквания. Уреденото в чл. 13, т. 1 от Наредба № 6 задължение се допълва от чл. 37 ЗЕСМФИ, съгласно който титулярят на сервитута дължи на собственика на поземления имот, по споразумение, възстановяване на всички причинени вреди в имота или съответно парично обезщетение. От съвместното тълкуване на тези разпоредби следва, че операторът е длъжен да възстанови тротоарната настилка, когато тя е повредена при извършвани от него или за негова сметка дейности по изграждане, разширяване, обновяване, ремонт, експлоатация или обслужване на електронната съобщителна мрежа и свързаната с нея физическа инфраструктура. Нито чл. 13 от Наредба № 6, нито чл. 37 ЗЕСМФИ му възлагат общо и постоянно задължение да поддържа всички тротоарни плочи, намиращи се в сервитутната ивица, когато повредата им не е причинена при упражняването на сервитутните права или при извършването на дейност по мрежата и съоръженията. По делото не е установено „ВИВАКОМ“ ЕАД или лице, на което дружеството е възложило работа, да е извършвало преди произшествието строителни, монтажни, ремонтни, аварийни или други дейности по процесната шахта или свързаната с нея инфраструктура, при които липсващата плоча да е била отстранена или повредена, нито настилката да е била неправилно възстановена след такива дейности. Не е установено и дефектът да произтича от неизправност на самата шахта или на нейния капак. Ето защо, дори процесната плоча да се намира в сервитутната ивица около шахтата, не е установен юридически факт, пораждащ задължение за „ВИВАКОМ“ ЕАД да възстанови конкретната част от тротоарната настилка. Самото наличие на сервитут не освобождава ответната община от задължението да следи за изправността на тротоара, да отстранява възникналите препятствия и до отстраняването им да ги обозначава и обезопасява. Поради това възражението на ответника, че отговорността за състоянието на процесния участък се носи от „ВИВАКОМ“ ЕАД единствено поради попадането му в сервитутната зона на шахтата, е неоснователно. По отношение на третото лице – помагач „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД съдът съобрази, че същото е лицензиран оператор на електроразпределителната мрежа и в това качество осъществява нейното управление, експлоатация, поддържане и развитие в границите на съответната лицензионна територия. Това обстоятелство обаче не е достатъчно, за да се приеме, че всяко шахта, която може да се използва за електрическо съоръжение, намиращо се на тази територия, е част от мрежата, стопанисвана от дружеството. По делото не са представени технически или кадастрални данни, схеми на подземната инфраструктура, инвестиционни проекти или други доказателства, от които да се установи, че шахтата представлява елемент от стопанисваната от дружеството електроразпределителна мрежа. Не са представени и доказателства за вида и предназначението на разположените в нея съоръжения. Поради това принадлежността на процесната шахта към електроразпределителната мрежа на третото лице – помагач не може да се приеме за установена единствено въз основа на твърдението на ответната община. Дори да се приеме за целите на обсъждане на възражението, че шахтата е част от стопанисваната от „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД електроразпределителна мрежа и че около нея е възникнал енергиен сервитут, това не обосновава извод, че задължението за поддържане на съответната част от тротоара е преминало върху дружеството. Съгласно чл. 64, ал. 1 ЗЕ при разширение на съществуващи и при изграждане на нови линейни енергийни обекти в полза на лицата, които ще изграждат и експлоатират енергийния обект, възникват сервитути. По силата на чл. 64, ал. 2 ЗЕ те включват право на преминаване на хора и техника, право на прокарване на линейни енергийни обекти и ограничения в ползването на засегнатите поземлени имоти. При упражняването на сервитута титулярят има право да прокарва и изгражда линейния енергиен обект, както и негови представители да влизат и преминават през засегнатите имоти и да извършват дейности, свързани с изграждането и експлоатацията на енергийния обект, включително да преминават с техника във връзка с изграждането и обслужването на подземни проводи и наземни съоръжения – чл. 64, ал. 3, т. 1, б. „а“ и „б“ ЗЕ. За линейните енергийни обекти, изградени или разширени при действието на Закона за енергетиката, сервитутите възникват при наличието на предпоставките по чл. 64, ал. 4 ЗЕ. Същевременно съгласно § 26, ал. 1 ПЗР на ЗЕ сервитутните права, възникнали по силата на отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност за съществуващите към влизането в сила на Закона за енергетиката обекти, запазват действието си. Поради липсата на доказателства за принадлежността и времето на изграждане на шахтата не може да се определи по кой от тези режими би възникнал евентуалният сервитут. Разрешаването на този въпрос обаче не е необходимо за изхода на спора, тъй като дори при наличие на сервитут от него не следва твърдяното от общината прехвърляне на задължението за поддържане на тротоарната настилка. Публичният общински характер на тротоара не е пречка за разполагането и експлоатацията на енергиен обект в него. Съгласно чл. 67, ал. 2 ЗЕ лицата, които изграждат или експлоатират енергийни обекти, имат право безвъзмездно да използват мостове, пътища, улици, тротоари и друга инфраструктура – публична собственост, за изграждане, прокарване, скачване, преминаване и поддържане на линейни енергийни обекти, като са длъжни да осигуряват техническата безопасност и да предприемат мерки за недопускане на щети. Тази разпоредба предоставя право на целево използване на публичната инфраструктура за нуждите на енергийния обект. Размерът на евентуалната сервитутна зона зависи от вида и техническите характеристики на конкретния енергиен обект. Съгласно приложение № 1 към чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 16 за електрически кабели за ниско и средно напрежение, положени по трасе през урбанизирана територия, е предвидена сервитутна ивица по оста на трасето с размер 1,5 м от едната страна и 0,6 м от другата страна – към сградите. Този размер се отнася до кабелна линия, положена в изкоп. За електрически съоръжения в колектори и канални системи са предвидени други размери, определени спрямо външните стени на съоръжението, шахтите и тръбния масив и съобразно начина на тяхното обслужване. По делото не са представени доказателства за вида, напрежението, трасето и начина на полагане на кабелите, за конструкцията и предназначението на шахтата, нито технически книжа, въз основа на които да се установят конкретното разположение и размерът на евентуалната сервитутна зона. Поради това не може да се определи кое от предвидените в приложение № 1 разрешения е приложимо. Само от близостта на липсващата тротоарна плоча до неозначената шахта не може да се направи извод нито за принадлежността на шахтата към третото лице – помагач, нито за попадане на плочата в сервитутната зона на стопанисван от него енергиен обект. Дори да се приеме, че шахтата принадлежи на „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД и че процесната плоча се намира в сервитутната зона на съответния енергиен обект, това не означава, че дружеството е длъжно да извършва обща поддръжка, обезопасяване и ремонт на вреди в тази зона, които не са предизвикани от упражняването на неговите права, необходими за изграждане, достъп, експлоатация, обслужване и ремонт на енергийния обект и налага съответни ограничения в ползването на засегнатия имот. Съгласно чл. 13, ал. 1 от Наредба № 16 в сервитутната зона титулярят може да извършва строителни и монтажни дейности за изграждане, рехабилитация, модернизация и разширяване на енергийни обекти и съоръжения, ремонтни работи за предотвратяване или отстраняване на аварии, както и планови дейности, свързани с експлоатацията, ремонта и поддържането на енергийните обекти и техните съоръжения. Тези правомощия са предоставени за изграждането и безопасната експлоатация на енергийния обект, а не за общото стопанисване на служещия имот. При упражняване на сервитутните си права титулярят е длъжен съгласно чл. 15, т. 1 от Наредба № 16 да възстанови терена на сервитутната зона след строителството и ремонта и да извози отпадъците. Предвидените в чл. 15, т. 2 и 3 от наредбата задължения да следи за безопасното състояние на сервитутната зона и да поддържа нейния размер съобразно инвестиционния проект, приложение № 1 и изискванията на наредбата са свързани с техническата безопасност на енергийния обект и със запазването на необходимите условия за неговата експлоатация. От тези разпоредби не произтича общо и постоянно задължение на титуляря на сервитута да поддържа всички елементи на тротоарната настилка, намиращи се в границите му, независимо от причината за повреждането им. Същият извод следва от чл. 65, ал. 2 ЗЕ, съгласно който независимо от обезщетението за възникналия сервитут титулярят му дължи възстановяване на всички причинени вреди на имота или съответно парично обезщетение, както и от чл. 67, ал. 2 и 4 ЗЕ, които го задължават да предприема мерки за недопускане на щети и признават на собственика право на обезщетение за нанесените щети. Задължението за възстановяване предполага увреждането на тротоарната настилка да е причинено при изграждането, прокарването, експлоатацията, поддържането или ремонта на енергийния обект или да произтича от неизправност на самото съоръжение. В разглеждания случай не е установено „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД или негов изпълнител да е извършвало преди инцидента строителни, ремонтни, аварийни или други дейности в процесния участък, при които тротоарната настилка да е била разкрита или повредена и впоследствие да не е била надлежно възстановена. Не е установено и самата шахта, нейният капак или друго съоръжение от електроразпределителната мрежа да са били неизправни или да са причинили липсата на тротоарната плоча. Поради това не е доказано фактическо основание, от което да е възникнало задължение на дружеството да възстанови конкретната повреда. Ето защо възражението на ответната община, че поради близостта на липсващата плоча до шахтата и евентуалното попадане в сервитутната зона задължението за поддържане на процесния участък е преминало върху „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД, е неоснователно. Наличието на енергиен сервитут не дерогира задълженията на собственика и лицето, на което е възложено управлението на тротоара, да поддържа повърхността му в състояние, безопасно за пешеходците, освен доколкото конкретната повреда е причинена от титуляря на сервитута или от неизправност на стопанисвано от него съоръжение, каквито обстоятелства в случая не са установени. Следователно и при двете трети лица – помагачи евентуалното наличие на сервитутна зона е относимо към правото им да разполагат, експлоатират и ремонтират съответната инфраструктура и към ограниченията, които общината като собственик следва да търпи. То не води до прехвърляне върху тях на законовото задължение на общината да поддържа повърхността на тротоара безопасна за обществено ползване. Ответната община не е доказала процесният дефект да е причинен при извършването на строителни, монтажни, ремонтни или аварийни работи от някое от третите лица – помагачи, нито да произтича от неизправност на някоя от намиращите се в близост шахти. Не е установено и поддържането на конкретната част от тротоарната настилка да е било възложено на някое от третите лица на самостоятелно правно основание. Поради това възражението, че отговорността за процесния участък е преминала върху третите лица – помагачи единствено поради наличието на сервитутни зони около стопанисваните от тях шахти, не намира опора в закона. С оглед изложеното по делото е установено противоправно бездействие на служителите на ответната община, в резултат на което ищецът е претърпял вреди. Ето защо са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Столична община по чл. 49 ЗЗД за репариране на причинените вреди. В практиката на ВКС по реда на чл.290 от ГПК / например решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 111/01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г. на ВКС, II т.о и решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 223 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2016 г., III г.о. и др./ се приема, че според законовия критерий за справедливост обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания - продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие. Освен това са дадени разяснения , че размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Настоящият състав споделя това становище и счита, че следва да обсъди конкретните проявления на неимуществените вреди, претъпени от ищеца. В случая по делото е установено, че вследствие на процесния инцидент ищецът е получил закрито счупване на долния край на лявата лъчева кост. В резултат на травмата той е търпял интензивни физически болки непосредствено след падането и при наместването на счупването, а левият му горен крайник е бил напълно обездвижен за срок от един месец. През периода на имобилизация ищецът е бил съществено затруднен при извършването на редица всекидневни дейности. Това обстоятелство се установява от показанията на свидетелката П., които съдът кредитира по подробно изложените по-горе съображения като обективни и достоверни, включително предвид съответствието им с житейската логика. Макар функцията на десния горен крайник да е била запазена, следва да се отчете, че увредена е била водещата лява ръка, тъй като ищецът е левичар. Ограничаването на хватателната и двигателната функция на водещия крайник обективно е породило значителни затруднения и неудобства при обличане, къпане, хранене и извършване на други ежедневни дейности, поради което за определен период ищецът се е нуждаел от чужда помощ. Житейски обосновано е да се приеме, че физическата болка, обездвижването на водещата ръка и произтичащата от това зависимост от чужда помощ са предизвикали у ищеца и неблагоприятни психоемоционални изживявания, изразяващи се в раздразнителност, несигурност и разочарование. По делото обаче не са събрани доказателства тези прояви да са били със значителен интензитет или трайност. Липсва и обективна основа да се приеме, че именно процесният инцидент е бил от естество да предизвика твърдения от ищеца страх от излизане извън дома. При определяне на обезщетението съдът съобразява и продължителността на възстановителния период. Според заключението на съдебномедицинската експертиза при такова увреждане възстановяването продължава около два-три месеца. Същевременно съдът намира за достоверни показанията на свидетелката, че ищецът е придобил по-голяма увереност при използването на ръката едва около шестия месец след инцидента. Това твърдение не противоречи на заключението на вещото лице, според което и към момента на прегледа са били налице деформация и болезненост при движение на лявата гривнена става, като болки ще се проявяват и занапред при промяна на времето и физическо натоварване. Следва обаче да се подчертае, че установените остатъчни последици от счупването – деформацията и продължаващата болезненост, които към момента имат траен характер – не могат да бъдат отнесени изцяло към противоправното поведение на ответника. От заключението на съдебномедицинската експертиза се установява, че характерът на счупването е налагал оперативно лечение, което ищецът е отказал, както и че без извършването на такава интервенция първоначалното състояние на крайника не може да бъде възстановено. Следователно трайността на тези последици се дължи не само на получената при падането травма, но и на отказа на пострадалия да проведе препоръчаното лечение. Субективният страх на ищеца от оперативна намеса, макар да е обясним с преживяното при предходна операция, не може да обоснове възлагането върху ответната община на отговорност за последици, които са могли да бъдат и към момента могат да бъдат избегнати чрез провеждането на необходимото лечение. По делото не са събрани доказателства страхът на ищеца да е медицински обусловена, нито да съществуват противопоказания или други обективни пречки за безопасното извършване на препоръчаната операция. Поради това при определяне на обезщетението не следва да бъдат отчетени като трайни последици от деликта онези увреждания, чието продължаване е обусловено от отказа на ищеца да проведе предписаното лечение. От доказателствата по делото не се установява счупването да е оказало неблагоприятно отражение върху трудовия живот на ищеца. Липсват данни към момента на инцидента той да е упражнявал трудова дейност, както и твърдения или доказателства получената травма да е ограничила възможността му да извършва такава. Не е установено и увреждането да е засегнало съществено социалния му живот, като е ограничило в значителна степен възможностите му за общуване, излизане извън дома и поддържане на контакти с близки и познати. Липсват данни и за неблагоприятно отражение върху семейните му отношения или за настъпило отчуждение между членовете на семейството. При така установените обстоятелства въззивният съд намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 6 135,50 евро, равностойни на 12 000 лв. При определянето му съдът съобразява вида и характера на увреждането, интензитета и продължителността на физическите болки и психическите страдания, едномесечния период на пълна имобилизация на водещата ръка, ограниченията в ежедневието, необходимостта от чужда помощ и продължителността на възстановяването. Отчетени са също социално-икономическата обстановка в страната към датата на увреждането и настъпилите инфлационни процеси. Обезщетението се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното му изплащане. Така определеният размер на обезщетението не следва да бъде намаляван поради релевираното от Столична община възражение за съпричиняване, което настоящият състав намира за неоснователно. По делото не са събрани доказателства, че към момента на падането двигателните възможности на ищеца са били ограничени вследствие на предходната травма на десния долен крайник, нито че тя е допринесла за загубата на равновесие. Действително свидетелката П. посочва, че след предходния инцидент кракът на ищеца не се е възстановил напълно и понякога се е подувал, но същевременно изрично заявява, че няма спомен към момента на процесното произшествие той да е бил подут или ищецът да е накуцвал. Липсват и медицински доказателства, от които да се установява, че евентуалното наличие на оток само по себе си е водело до слабост на крайника, нестабилност на походката или нарушено равновесие. Не е доказано и твърдяното от ответника накуцване, още по-малко наличието на причинна връзка между предходната травма и конкретното стъпване в дупката, последвалата загуба на равновесие и падането. Поради това твърдението, че старото увреждане е допринесло за настъпването на инцидента, остава недоказано. Неоснователен е и доводът, че ищецът е разполагал с достатъчно пространство върху тротоара, за да заобиколи дупката. От пешеходците може да се изисква да проявяват разумна грижа за собствената си безопасност и да следят пътя, по който се движат, но не и да държат вниманието си непрекъснато и изцяло съсредоточено върху всяка част от настилката. При нормалното придвижване човек едновременно възприема заобикалящата го среда, следи останалите участници в движението, разговаря със своя спътник и се оглежда в различни посоки, включително с оглед собствената си безопасност. Подобно поведение е обичайно и житейски оправдано и не представлява отклонение от дължимата грижа за опазване на собственото здраве. В тази връзка не може да се очаква пешеходецът във всеки момент да се взира единствено в тротоарната настилка, за да установява наличието на счупени, липсващи или повдигнати плочи и своевременно да ги избягва. Подобно изискване би надхвърлило значително обичайната грижа, която разумно може да се изисква от участниците в пешеходното движение, и на практика би прехвърлило върху тях последиците от неизпълнението на задължението на общината да поддържа тротоарите в безопасно състояние. Краткотрайното отклоняване на погледа от настилката може да доведе до това съществуващата неравност да не бъде своевременно възприета, но само по себе си не съставлява поведение, допринесло противоправно или неразумно за настъпването на вредоносния резултат. Следователно не е установено ищецът да е проявил поведение, което да се намира в причинна връзка с настъпването на вредите и да обосновава намаляване на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По претенцията за присъждане на обезщетение за причинени от същия инцидент имуществени вреди в размер на 53,02 евро (103,68 лв.), съдът намира следното: Искът за обезщетение за имуществени вреди е основателен. За сумите12 лв. – стойност на диск за рентгенография и 31,68 лв. за закупуване на лекарства (общо 43,68 лв.) са налични фактури и касови бонове. За сумата от 60 лв. ,заплатена за издаеннот съдбено удостоверине е наличен само касов бон. Доколкото обаче самото дръжане на бона предполага,че сумата е платен а от лицето ,което го държи и същият е от датата на издаване на удостоверението,а и в него изрично е записана , че представлява стойност именно на такава услуга, съдът счита че е доказано, че този разход е извършен от ищеца по повод настъпилия инцидент. При така изложеното настоящият състав намира, че въззивната жалба е частично основателна. Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД иск за обезщетение за неимуществени вреди до размера на 6 135,50 евро (12 000 лв.), както и в частта, с която е отхвърлен искът за обезщетение за имуществени вреди в размер на 53,02 евро (103,68 лв.) . Вместо това следва да бъде постановено решение, с което Столична община да бъде осъдена да заплати на ищеца посочените суми, ведно със законната лихва върху тях, считано от датата на увреждането до окончателното им изплащане. В останалата част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно като краен резултат, макар и по различни от изложените от първоинстанционния съд съображения. Изходът на спора налага ново разпределение на отговорността за разноските както за първоинстанционното, така и за въззивното производство. В тази връзка настоящият състав намира следното: Ищецът има право на направените от него разноски в първоинстанционното производство, пропорционално на уважената част от исковете. Същият не е реализирал деловодни разноски, тъй като е освободен от това задължение по реда на чл. 83 ГПК, съответно не следва да му се присъждат разноски по правилата на чл. 78, ал.1 ГПК. Представляващия го адвокат обаче е релевирал своевременно искане за определяне на възнаграждение на основание чл. 38 ЗА, което следва да се разгледа от настоящия съд. Съгласно определение № 584 от 25.02.2026 г. по ч. т. д. № 1999/2025 г. по описа на II т.о. на ВКС, с оглед решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г. - бивша Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения) не намира приложение при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА. Водещи при определянето на дължимия размер са фактическата и правната сложност на делото, засегнатия интерес, условията, при които е възложена и осъществена правната защита и съдействие, включително продължителността и евентуалната спешност на извършените действия, както и професионалната квалификация, опит и специализация на адвоката. При съобразяване на изложените критерии въззивният съд намира, че производството пред първоинстанционния съд не се характеризира с фактическа и правна сложност, като за процесуалния представител на въззивника, в качеството му на ищец, не е възникнала необходимост от ангажиране на значителни усилия за изготвяне на защитната линия и събиране на доказателства в нейна подкрепа. По делото са проведени две съдебни заседания, в които адвокатът като не е възникнала необходимост от извършването на спешни или извънредни процесуални действия. В същото време процесуалният представител е проявил необходимото поведение и усилия да защити интересите на представлявания, подал е искова молба с ясно изложение на обстоятелствата, на които се основава исковата претенция, както и е анализирал същите и е предприем необходимите действия във връзка със събирането на доказателства. Същият е представил обстойни писмени бележки по съществото на спора. Предвид установеното съдът намира, че адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗА следва да се определи на сумата от 1 022,59 евро ( 2 000 лв.) или 1227,10 евро с ДДС. Производството пред въззивната инстанция също не се ползва с фактическа и правна сложност, но доколкото страните спорят по всички относими към предмета на иска обстоятелства, следва да се посочи, че делото е изисквало активни процесуални действия от страна на адвоката. Същият е изготвил обстойна въззивна жалба като е обосновал становището си, като се е явил и в насроченото по делото едно открито съдебно заседание и е изразил активна позиция по спора. Не е възникнала необходимост от полагане на специални усилия, събиране на доказателства, извършване на спешни процесуални действия. Предвид изложеното съдът намира, че справедливия размер на възнаграждението за въззивната инстанция следва да се определи на 766,94 евро (1500 лв.) или 920,32 евро с ДДС. С оглед частичното отхвърляне на претенцията, право на разноски пропорционално на отхвърлената част от иска, има и въззиваемият предвид своевременно направеното от него искане в тази посока. За първоинстанционното производство въззиваемият е реализирал разноски само за издаването на съдебно удостоверение в размер на 5 лв., предвид което и с оглед изхода на спора има право да му се репарира по реда на чл. 78, ал.3 ГПК сумата от 1, 68 евро (3,28 лв.), като във въззивното производство той няма деловодни разноски. Същият е претендирал и заплащане на юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и въззивното производство. В тази връзка съдът съобрази, че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, когато юридически лица или еднолични търговци са били представлявани от юрисконсулт, в тяхна полза се присъжда възнаграждение, чийто размер се определя от съда. В изречение второ на същата разпоредба са въведени и ограниченията при определянето му, като е предвидено, че възнаграждението не може да надвишава максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ и приетата въз основа на него Наредбата за заплащането на правната помощ като решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз не намира приложение (Определение № 887 от 19.03.2025г. по ч.т.д. № 1884/2025г. по описа на II ТО на ВКС). При съобразяване на изхода и фактическата и правна сложност на спора и проявената от процесуалния представител на общината активност при осъществяване на защитата й, съдът намира, че следва в нейна полза да определи разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,25 евро (200 лв.) за първоинстанционното производство. Столична община има право на разноски и за осъществената защита по въззивната жалба в размер на 102,25 евро (200 лв.). Доколкото въззивникът е освободен от заплащането на държавни такси и разноски в производството, въззиваемият следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд сумите от 247,54 евро (484,15 лв.) държавна такса за първоинстанционното производство, както и сумата от 194,29 евро (380 лв.)- заплатен от бюджета на съда депозит за експертиза. На същото основание въззиваемият следва да заплати по сметка на Апелативен съд- София сумата от 123,77 евро (242,07 лв.) държавна такса за разглеждане на въззивната жалба. Водим от гореизложеното, Софийският апелативен съд