Решение № 5214 от 30.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 9570/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 11761 от 18.06.2025г., постановено по гр. дело № 56977/2024г. по описа на СРС, 174-ти състав е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „Т Моби БГ“ ЕООД и Т. П. Т. дължат на „Обединена Българска банка“ АД /правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД преди „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД/ в условията на солидарна отговорност следните суми: сумата от 16561,60 лева, представляваща главница по Договор за срочен банков кредит № 187520 от 08.12.2021г., ведно със законната лихва считано от 15.12.2023г. до изплащане на вземането; сумата от 797,33 лева представляваща договорна лихва за периода от 05.07.2022г. до 23.10.2023г.; сумата от 1388,49 лева, мораторна лихва за периода от 05.07.2022г. до 23.10.2023г.; сумата от 147,21 лева, представляваща обезщетение за забава на предсрочно изискуемата главница за периода от 24.10.2023г. до 14.12.2023г.; сумата от 120,00 лева, представляваща такса за период от 24.10.2023г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 11.01.2024г. по ч.гр.д. 69185/2023г. по описа на СРС, 174-ти състав. С решението са осъдени на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК „Т Моби БГ“ ЕООД и Т. П. Т. да заплатят на „Обединена Българска банка“ АД, /правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД преди „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД/ сумата 530,29 лева, представляваща направените в заповедното производство съдебни разноски. С решението са осъдени на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК „Т Моби БГ“ ЕООД и Т. П. Т. да заплатят на „Обединена Българска банка“ АД /правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД преди „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД/ сумата от 1030,29 лева, представляваща направените в исковото производство съдебни разноски. Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от Т. П. Т.. В жалбата са изложени съображения, че решението е незаконосъобразно и неправилно. Посочено е, че решението не било връчено на „Т Моби БГ“ ЕООД. Сочи, че не бил уведомен лично и в качеството си на управител за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита. Поддържа, че нямал основание да бъде обявен кредита за предсрочно изискуем, тъй като не бил настъпил фактическият състав за това. В исковата молба липсвала конкретика на основанията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем- единствено било посочено „поради забава в погасяването на задълженията повече от 16 броя непогасени месечни вноски за непогасени дължими вноски на падеж“ и на основание чл. 9.1 от приложимите общи условия, без да било ясно точно кои плащания и в какъв размер не били погасени. Сочи, че лихвата по кредита следвало да падне много под дължимото поради сриване на всички обективни индекси в последните години. Излага съображения, че договорът попадал в предметния обхват на ЗЗП. Сочи, че при изключване на договора му били предоставени бланки от банката кредитор, които не подлежали на коментар и договаряне. В договора липсвала уговорка за размера на базовия лихвен процент, както и условията и методиката за начина на формирането й. Твърди, че по време на договора банката-ищец едностранно била увеличила лихвения процент, за което не бил уведомен. Касаело се за нищожни клаузи от договора за кредит и общите условия, които позволявали на ищеца да накърнява договорното равноправие и едностранно да промени лихвения процент по кредита и да налага такси, договорни и наказателни лихви, без да били уговорени между страните. Счита, че неравноправните клаузи в договора били следните: т.3, т. 3.1.2, т. 3.2, т. 3.3, т. 3.4, т. 4, т. 6, т. 7 и т. 8. Поддържа, че клаузите, регламентиращи такси разходи за извънсъдебно събиране на вземането, също били нищожни, защото тези вземания не представлявали такса за допълнителни услуги, свързани с договора. Относно претенцията за главница в размер на 16561,60 лева намира, че същата следвало да бъде в много по-малък размер. По отношение на претенцията за лихва намира, че същата следвало да бъде отхвърлена, тъй като не ставало ясно дали била възнаградителна или наказателна. В случай, че се касаело за възнаградителна лихва счита, че било недопустимо претендирането й след датата на предсрочната изискуемост. Претенциите за мораторни лихви следвало да бъдат отхвърлени изцяло. Твърди, че не дължи заплащане на сумите и поради изтекла погасителна давност. Поддържа, че Т. Т. не бил поел самостоятелно задължение по договора, а отговорността му била гаранционно обезпечителна спрямо основния дълг, тъй като видът и обемът й се определяли от ликвидността и изискуемостта на главното задължение. Намерението и целта на страните били той да обезпечи задълженията на кредитодателя като отговорността му била акцесорна спрямо главния дълг и в съответствие с практиката на ВКС следвало да бъде квалифицирана като поръчителство по смисъла на чл. 138 ЗЗД. Намира, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което била издадена заповед за изпълнение, не съвпадали, поради което искът бил недопустим. Искането към съда е да отмени решението и да отхвърли исковете на „Обединена Българска Банка“ АД. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Обединена Българска Банка“ АД, с който се оспорва въззивната жалба. Изложени са съображения, че решението на СРС било постановено въз основа на приетите по делото доказателства и при спазване на материалноправните и процесуалните изисквания на закона. Сочат, че във въззивната жалба не се съдържали нови фактически или правни основания, които да обосноват неправилност или незаконосъобразност на първоинстанционното решение. По отношение на твърденията на въззивника за неравноправни клаузи твърдят, че не намират опора в доказателствата по делото и не били съобразени с обстоятелството, че кредитополучателят бил търговец юридическо лице, сключил договор за целево отпускане на оборотни средства за посрещане на бизнес нужди. Неоснователно било твърдението и за липса на предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост като били представени доказателства за обявяването й. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендират разноски. С разпореждането от 23.09.2025г. съдът е посочил, че постановеното от СРС решение е връчено на „Т Моби БГ“ ЕООД като било налице разпореждане на СРС, 174-ти състав, с което книжата до дружеството били приложени към делото като редовно връчени. С оглед на което на основание чл. 265, ал. 1 ГПК е разпоредил да се призове за съдебно заседание дружеството с указания, че в срок до първото по делото съдебно заседание може да се присъедини към жалбата на Т. П. Т.. „Т Моби БГ“ ЕООД е редовно призовано за проведеното съдебно заседание на 30.04.2026г. като в законоустановения срок не се е присъединило към жалбата на Т. Т. и с протоколно определение от 30.04.2026г. „Т Моби БГ“ ЕООД е заличен от списъка на призованите лица. Предвид което решение № 11761 от 18.06.2025г., постановено по гр. дело № 56977/2024г. по описа на СРС, 174-ти състав в частта, с която са уважени предявените искове спрямо „Т Моби БГ“ ЕООД като необжалвано е влязло в сила. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми. По правилността на решението намира следното: СРС е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове за установяване дължимост на суми, за които е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 11.01.2024г., постановено по ч.гр. дело № 69185/2023г. по описа на СРС, 174-ти състав. Исковете са допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и в предметните и субективни предели на заявлението и издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. Следва да бъде посочено, че е неоснователно възражението на въззивника, че описаните в заявлението по чл. 417 ГПК претенции не съвпадат с описаните в заповедта за изпълнение суми. Същото е неконкретизирано, а и неоснователно, доколкото е налице пълно съвпадение между описаните претенции в заявлението и заповед № 1166 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 11.01.2024г., издадена по ч.гр. дело № 69185/2023г. по описа на СРС, 174-ти състав. По предявените искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства: сключен с ответника „Т Моби БГ“ ЕООД договор за заем със съдържанието, посочено в исковата молба в качеството му на кредитополучател и Т. П. Т. в качеството му на съдлъжник; че е предоставена на ответника „Т Моби БГ“ ЕООД сумата от 20 000 лева; уговорената между страните възнаградителна лихва и непогасеният размер; предпоставките за настъпване на предсрочно изискуемост на кредита и надлежното й обявяване; изпадане на ответника в забава; размера на обезщетението за забава. Между страните не е спорно обстоятелството, че на 08.12.2021г. е бил сключен договор за срочен банков кредит № 187520 между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и „Т Моби БГ“ ЕООД като кредитополучател и Т. П. Т. като солидарен длъжник със соченото от ищеца съдържание, както и че „Т Моби БГ“ ЕООД е усвоил сумата по кредита в размер на 20 000 лева. Горните обстоятелства са отделени за безспорни с определението от 27.01.2025г., в което е обективиран проектът за доклад, обявен за окончателен в проведеното съдебно заседание на 18.03.2025г. Размерът на договорения кредит е 20 000 лева, като в чл. 2 е посочено, че целта на кредита е предоставената сума да се използва от кредитополучателя за оборотни средства със срок за усвояване на кредита- 04.01.2022г. и краен срок за погасяване- 05.12.2024г. Кредитополучателят се е задължил да погаси главницата по кредита на 35 равни последователни месечни вноски в размер на 556 лева всяка, считано от 05.01.2022г. до 05.11.2024г. включително и последна изравнителна вноска, дължима на 05.12.2024г. в размер на 540 лева като всяка вноска е дължима на 05-то число от съответния месец. Съгласно чл. 3.1 страните са договорили краткосрочен лихвен процент по статистиката на БНБ +5 пункта надбавка годишно, но не по-малко от 5 % съвкупна годишна лихва. Съгласно чл. 6 от договора с подписването му съдлъжникът се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя при условията на чл. 121 и следващите от ЗЗД пред банката за изпълнението на всички задължения на кредитополучателя така както са уговорени в договора и общите условия, както и да изпълнява всички свои задължения по чл. 21 от общите условия. В чл. 6.1.2 е посочено, че при писмено поискване от страна на банката при реализиране на правата й по чл. 8 следва да плати цялото задължение по договора като искането за плащане може да бъде отправено директно до съдлъжника, при което последният е длъжен да плати независимо от факта дали искане за плащане е било отправено или не към кредиполучателя. В чл. 8.2.1 е посочено, че в случай на забава в плащането на вноска/част от вноска по главницата по кредита или на забава в плащането едновременно и на вноска/част от вноска на главницата по кредита и на лихва/комисионна по договора- банката има право да начислява наказателна лихва върху забавената вноска/част от вноска по главницата по кредита, за времето на забавата до окончателното плащане на забавената вноска, в това число и без да обявява предсрочна изискуемост по реда на чл. 8.4. В случаите на забава в плащането само на лихви/комисионни по договора- банката има право да начислява лихва, увеличена с 2 пункта надбавка върху непадежиралата част от главницата по кредита, за времето на забавата до окончателното плащане на забавените суми, в това число и без да обявява предсрочна изискуемост по реда на чл. 8.4. В чл. 8.4 от договора е уговорено правото на банката да обяви всички усвоени по договора суми, начислената лихва /евентуално наказателна лихва/ и комисионните, за предсрочно изискуеми и незабавно платими. От приетата и неоспорена ССчЕ, която въззивният съд кредитира като пълно и компетентно изготвена на основание чл. 202 ГПК, се установява, че на 08.12.2021г. сума в размер на 20 000 лева е била преведена по банкова сметка на името на „Т Моби БГ“ ЕООД в „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Експертът е посочил, че от извършената проверка в счетоводството на ищеца и представените документи е установил, че непогасените задължения на ответника към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 15.12.2023г. са в размер на 19014,63 лева, формирани, както следва: 16561,60 лева, главница, от която 8793,60 лева, редовно изискуема главница и 7768 лева, предсрочно изискуема главница; 797,33 лева, възнаградителна лихва; 1388,49 лева, наказателна лихва; 147,21 лева, обезщетение за забава и 120 лева, разноски за уведомление. Експертът е посочил, че от извършената проверка в счетоводството на ищеца и предоставените документи е установил, че няма постъпили плащания от страна на ответника за периода от 15.12.2023г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ до 24.02.2025г. /датата на изготвяне на експертизата/. Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че процесният договор не е за потребителски кредит и не попада в приложното поле на потребителската защита по ЗЗП. Това е така поради следното: На основание §13а, т. 9 от ДР на Закона за защита на потребителите с този закон се въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Последователна е практиката на СЕС /напр. решения по дела С-110/2014, С 488/11, С-455/21, С-485/21, С-590/17, С-537/13, определение от 14.09.2016 г. по дело С-534/15, и др./, че Директива 93/13/ЕИО дефинира договорите, към които се прилага, като се позовава на качеството на страните по договора – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях дейност по занятие, като за да се прецени дали дадено лице попада в обхвата на понятието „потребител“ по смисъла на чл. 2, буква „б“ от Директива 93/13, и поспециално дали стопанската цел на сключен от това лице договор за кредит е ограничена или преобладаваща в общия контекст на този договор, сезираният със спора съд е длъжен да вземе предвид всички релевантни обстоятелства във връзка с този договор, както количествени, така и качествени. Посочено е, че понятието „потребител“ по смисъла на чл. 2, б. „б“ от Директивата има обективен характер като трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия и не зависи от познанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. В решение по дело С–348/14 СЕС е приел, че в обхвата на понятието „потребител“ по чл. 2, б. „б“ на Директива 93/13/ЕИО попада физическо лице, което е в положението на съдлъжник в рамките на договор, сключен с търговец, когато то действа за цели, които са извън неговата търговска или професионална дейност. В решение по дело C-419/11 на СЕС изрично е посочено, че физическо лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарно участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на чл. 15, пар. 1 на Регламент 44/2001, когато поръчителства по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит. В определение по дело С-74/15 на СЕС е застъпено становище, че в случаите на физическо лице, което е приело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество, задача на националния съд е да установи дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзката от функционално естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или то е действало за цели от частен характер. В решение на Съда по дело С-570/21 е посочено, че за да се прецени дали стопанската цел на сключен от лицето договор за кредит е толкова ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на този договор, националният съд е длъжен да вземе предвид всички релевантни обстоятелства във връзка с този договор, както количествени, така и качествени, каквито са по – специално разпределението на заетия капитал между стопанска и нестопанска дейност, както и – при няколко кредитополучатели – фактът, че само един от тях преследва стопанска цел или че кредитополучателят е обусловил отпускането на кредит, предназначен за потребителски нужди, от частично разпределяне на заетата сума за погасяване на задължения, свързани със стопанска дейност. В съответствие с така цитираната практика, ВКС, тълкувайки понятието „потребител“ по § 13, ал. 1, т. 1 от ДР на ЗЗП, приема, че физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо кредит, по който кредитополучателят е търговец, може да има качество на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска дейност. Съдът следва да извърши конкретна преценка, съобразно доказателствата по делото, с оглед установяване качеството „потребител“. Обезпечаването на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително и когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. В този смисъл – Решение № 50 от 26.06.2020г., постановено по т. дело № 489/2019г. на ВКС, Първо ТО, Решение № 38/23.06.2017 г. по търг. дело № 2754/2015 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 84/20.07.2017 г. по т.д. № 1934/2015 г. на ВКС, I т.о., Решение № 50011/17.03.2025 г. по т.д. № 376/2022 г. на ВКС, II т.о., Решение № 240 от 29.03.2018 г. по т. д. № 1102/2017 г. на I т. о. на ВКС, Решение № 308 от 29.01.2019 г. по т. д. № 2931/2017 г. на II т. о. на ВКС, Решение № 179 от 15.07.2026г., постановено по т.дело № 2300/2025г. на ВКС, Първо ТО. В настоящия случай не се спори, а и от общоизвестната информация по партидата на „Т Моби БГ“ ЕООД в Търговския регистър е видно, че от вписването на юридическото лице и към момента на сключване на процесния договор за банков кредит едноличен собственик на капитала и управител на дружеството е въззивникът- ответникът Т. П. Т.. Ето защо съобразно практиката на СЕС и ВКС е несъмнено, че придобиването на качеството на съдлъжник към банката от физическото лице Т. е осъществено с оглед тесните му професионални връзки с дружеството-кредитополучател, поради което не може да се приеме, че задължаването на физическото лице е извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия. Независимо, че обезпечаването на кредита на търговското дружество чрез встъпване в дълг е направено от ответника Т. Т. като физическо лице, същият няма качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и не се ползва със защитата, установената в глава шеста от ЗЗП, поради което възраженията във въззивната жалба относно наличие на неравноправни клаузи в договора са неотносими и не следва да бъдат обсъждани по същество. По отношение на възражението на въззивника, че не е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост, въззивният съд намира следното: На основание клаузите на чл. 7.1, вр. с чл. 8.4 от договора, ако кредитополучателят или съдлъжникът не платят на падеж свое парично задължение, банката има право да обяви всички дължими суми по договора за предсрочно изискуеми и незабавно платими. Цитираната клауза съответства на задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 18, съобразно които предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Правото да се обяви кредита за предсрочно изискуем представлява потестативно право на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което следва да достигне до длъжника. С достигане на това волеизявление на кредитора до длъжника и ако обективно са настъпили предвидените в закона или в договора условия, договорът се трансформира от срочен в безсрочен и стават изискуеми и вноските, чиито падежи все още не са настъпили. С оглед доводите във въззивната жалба следва да бъде посочено, че действително чл. 7.7 от договора предвижда, че при неплащане от страна на кредитополучателя/солидарния длъжник изцяло или частично, на което и да е парично задължение по този договор в продължение на 90 дни от падежа на това задължение, считано от 91-вия ден кредитът става автоматично предсрочно изискуем и банката не уведомява кредитополучателя/солидарния длъжник за настъпилата предсрочна изискуемост. В случая, обаче, банката не се позовава на горецитираната клауза, нито са изложени твърдения предсрочната изискуемост да е настъпила преди уведомяване на ответниците за упражненото потестативно право. С оглед на което настоящият съдебен състав намира, че банката е упражнила потестативното си право да обяви целия кредит за предсрочно изискуем с изпращане на уведомления до кредитополучателя и до съдлъжника. Видно от приетите по делото писмени доказателства, в частност уведомления до Т. П. Т. и „Т Моби БГ“ ЕООД от 09.10.2023г., ответниците са били уведомени, че вследствие на неизпълнение на задължения за заплащане на месечни погасителни вноски от 07.07.2022г. до 09.10.2023г. задълженията по договор за банков кредит от 08.12.2021г. са обявени за предсрочно изискуеми от датата на получаване на уведомлението. Посочено е, че към 09.10.2023г. задълженията по договора са в общ размер от 18403,81 лева. Уведомление с изх. № 24177-2023/09.10.2023г. е получено от Т. П. на 24.10.2023г. в лично качество и като управител на дружеството-кредитополучател. Въззивникът не е навеждал възражения по чл. 193 ГПК, а е оспорил посоченият адрес да е посещаван от призовкар за връчване на книжа за предсрочна изискуемост, но твърденията в тази насока са останали голословни. Ето защо и при липса на оспорване на положения подпис за Т. Т., по делото се доказва връчване на уведомлението на длъжника и настъпване на предсрочна изискуемост на целия кредит преди иницииране на заповедното производство от банката. В този смисъл възраженията на въззивника срещу присъждане на суми, които са падежирали в хода на процеса, са неотносими – ищецът не претендира подобни задължения, като непогасената част от главницата е станала предсрочно изискуема, считано от 24.10.2023г., т.е. преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК- 15.12.2023г., при безспорно настъпила забава в плащанията по договора, като противно на доводите в жалбата, клаузите на договора не изискват „трайна забава“ в плащането на вноските с оглед възникване на правото на кредитора да обяви предсрочна изискуемост. На следващо място следва да бъде посочено, че е неоснователно и възражението на въззивника, че липсвала конкретика на основанията за обявяване на предсрочна изискуемост. В исковата молба изрично е посочено, че не са заплатени 16 на брой месечни погасителни вноски в общ размер от 9570,39 лева като същите са индивидуализирани с посочен размер на всяка падежирала и неплатена вноска, както и нейният падеж. Предвид гореизложеното след обявяване на предсрочна изискуемост на кредита върху непогасения остатък от него се дължи законна лихва за забава – считано от 24.10.2023г. до датата, предхождаща подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 14.12.2023г., в размер на 147,21 лева, както и разноски за изпращане на двете уведомления за предсрочна изискуемост чрез ЧСИ – общо 120 лева с ДДС. Предвид доводите във въззивната жалба и в отговора на исковата молба следва да бъде посочено, че сумата от 120 лева не представлява разноски нито в исковото, нито в заповедното производство, а представлява сторените от заявителя разходи за обявяване на вземанията по договора за кредит за предсрочно изискуем преди образуване на заповедното производство. По отношение на изложените доводи, че въззивникът има качеството на поръчител въззивният съд намира същите за неоснователни поради следното: По приложението на чл. 20 от ЗЗД във връзка със задължението на съда при тълкуване да търси действителната воля на страните е налице константна практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав. Съгласно постановените от ВКС решение № 89/17.07.2009 г. по т.дело № 523/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 81/07.07.2009 г. по т.дело № 761/2008 г. на ВКС, І т.о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр.дело № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 151/05.10.2010 г. по т.дело № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, и др., критериите за тълкуване на договорите са законово установени и следва отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността, и че при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, като съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Съгласно решение № 96 от 22.08.2022г. по гр.дело № 2007/2021г. на ВКС, ІV г.о., което се споделя от настоящия състав, от обстоятелството, че кредитът е усвоен по сметката на един от солидарните длъжници, не може да се направи извод как е ползвана сумата. При общо поемане на задължението, отговорността спрямо кредитора е солидарна, докато обезпечаването на задължението чрез поръчителство изисква сключването на договор за поръчителство, за който съгласно чл.138, ал. 1 ЗЗД е предвидена писмена форма за действителност. В този смисъл е и решение № 60119 от 23.12.2021 г. по т.дело №1024/2020г. на ВКС, І т.о., съгласно което при тълкуване на волеизявленията на страните, инкорпорирани в договор за кредит, следва да се разграничава поръчителството от солидарна отговорност. Тълкувайки клаузите на процесния договор за заем по реда на чл. 20 от ЗЗД, съдът приема за установено обстоятелството, че в случая не става въпрос за поръчителство / чл.138 и сл. от ЗЗД/, а за солидарна отговорност по смисъла на чл.121 и сл. от ЗЗД. Посочването на лице, в случая ответникът Т. Т. като съдлъжник в договора за заем, подписването на договора в качеството му на солидарен длъжник, както и изричното посочване в чл. 6.1 от договора, че отговаря при условията на чл. 121 и следващите от ЗЗД, обуславят категоричен извод, че страните по договора са постигнали съгласие за възникване на солидарна отговорност. Липсва в договора и съпътстващите го документи изявена воля за учредяване на поръчителство, както от страна на Т. Т., така и от страна на кредитора, още повече, че договорът за поръчителство съгласно чл.138, ал.1 ЗЗД следва да е в писмена форма, като тази форма на договора е за действителност на съглашението или изявлението. Никъде в сключения договор за заем и другите документи към него няма обективирано писмено двустранно волеизявление, и изобщо няма изявление на която и да е от страните, че Т. Т. ще поеме задължения по същия като поръчител, за да се приеме, че е спазена формата по чл.138, ал.1 ЗЗД. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав приема, че с подписване на договора и общите условия към него въззивникът Т. е изразил съгласието си да отговоря в пълен обем за задълженията на кредитополучателя по договора като солидарен длъжник, като се е задължил да предостави на банката съгласие за директен дебит, въз основа на което банката има право служебно да прибегне до събиране на вземания с настъпил падеж и в случаите на предсрочна изискуемост (чл. 21.2 от ОУ). За разлика от поръчителството, видно е, че в случая задължението на съдлъжника е самостоятелно, каквито са задълженията на солидарните длъжници съобразно цитираните в договора законови разпоредби (чл. 121 и сл. ЗЗД). Следователно, ясно изразената воля на страните изключва извода за учредяване на поръчителство като вид лично обезпечение на задълженията на кредитополучателя, като несъмнено в случая Т. Т. се е задължил да отговаря солидарно с представляваното от него юридическо лице „Т Моби БГ“ ЕООД в качеството му на солидарен длъжник, а разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД (включително на чл. 147 ЗЗД, регламентиращ преклузивен срок за погасяване на отговорността на поръчителя) са неприложими. С оглед на изложеното, предявените искове са основателни за сумата от 16561,60 лева, главница, сумата от 797,33 лева, възнаградителна лихва за периода 05.07.2022г. – 23.10.2023г., сумата от 1388,49 лева, неустойка за забава за периода 05.07.2022г. – 23.10.2023г., сумата от 147, 21 лева, законна лихва за забава за периода 24.10.2023г. – 14.12.2023г., както и за сумата от 120 лева, разноски за извънсъдебно събиране на вземанията. Следва да бъде посочено, че във въззивната жалба не са изложени доводи във връзка с размера на приетите от СРС за основателни претенции. Единствено е посочено, че не се дължи възнаградителна лихва след предсрочната изискуемост. В конкретния случай претенцията на ищеца за възнаградителна лихва е до 23.10.2023г., т.е. денят преди връчването на уведомлението за предсрочна изискуемост. На следващо място, по делото не се твърди и не се установява погасяване на процесните вземания чрез плащания. На последно място, противно на доводите във въззивната жалба, вземанията не са погасени по давност, тъй като считано от падежа им (най-рано падежиралата погасителна вноска е от 05.07.2022г.) до подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (от когато установителните искове се считат предявени и давността е прекъсната – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б. „б“ ЗЗД) петгодишният давностен срок за главницата и тригодишният давностен срок за лихвите не е изтекъл. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. По разноските: Предвид изхода от спора, право на разноски в настоящата инстанция има въззиваемата страна- „Обединена българска банка“ АД, която претендира единствено юрисконсултско възнаграждение, което съдът определи на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП в размер на 50 евро предвид ниската фактическа и правна сложност на спора и обстоятелството, че делото е приключило в едно съдебно заседание без изслушване на свидетели и вещи лица. Следва да се присъдят в полза на въззиваемото дружество и сумата от 107,42 лева, представляваща довнесена държавна такса съобразно указанията на въззивния съд, т.е. сумата от 54,92 евро. Така в полза на „Обединена българска банка“ АД следва да се присъдят разноски в общ размер от 104,92 евро. Така мотивиран, съдът