Решение № 140 от 10.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 13582/2023 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК. Образувано е по подадена въззивна жалба от ищците пред СРС- Л. Х. П., Х. И. П. и И. И. П.- Г., конституирани като наследници по закон на починалия входа на процеса първоначален ищец- И.н И. П., срещу решение № 20090327 от 10.05.2023 г. по гр.д.№ 56752 по описа за 2016 г. на СРС, 34 състав, с което решение са отхвърлени, предявените от ищците срещу С. А. Л. и Л. А. Л., искове по чл.108 ЗС относно недвижим имот, представляващ ап.№ 2 със застроена площ от 56, 48 кв.м., заедно с 9, 24 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 11, 07 кв.м. и заедно с 8, 25 % идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е посторена сградата, находящ се в гр.Банкя, в жилищната сграда с адм.адрес: ул.“••••, построена в мястото по документ УПИ XII-599, кв.24, по плана на гр.Банкя, с площ на имота 509 кв.м., който апартамент съгласно схемата по КККР представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02659.2193.1396.1.4 с адрес на имота: гр.Банкя, ул.“•••• като самостоятелния обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 02659.2193.1396, както и е с предназначение: жилище, апартамент, с брой нИ. на обекта 1, с прилажащи части: мазе № 2 с площ от 7, 54 кв.м. и 9, 24 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 11, 07 кв.м.; иск с правно основание чл.108 ЗС, срещу А. Б. К., относно недвижим имот, представляващ търговски обект – магазин с идентификатор с идентификатор 02659.2193.1396.1.3 по КККР, одобрени със заповед № РД- 18-13/17.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр.Банкя, ул.“•••• -нов /бивш № 9/, ет.1, а съгласно схемата по КККР представлява самостоятелен обект и се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 02659.2193.1396, както и е с предназначение: за търговска дейност, брой нИ. -1, със застроена площ от 43, 43 кв.м., заедно с прилежащото му склдово помещение с тоалетна и английски двор, разположено в сутерена на сградата на кота минус 3, заедно с 10, 52 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 12, 61 кв.м. и заедно с 6, 84 % идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е посторена сградата, съставляващо УПИ XII-599, кв.24, по плана на гр.Банкя, с площ на имота 509 кв.м., както и иска с правно основание чл.59 ЗЗД срещу Ивйло Ц. Ц., за сумата в размер на 4133, 12 лв., представляваща обезщетение за ползване на собствената на първоначалния ищец 1/3 идеална част от правото на собственост върху ап.№ 2 /описан по-горе/, за периода от 28.10.2011 г. до 10.05.2014 г., както и в тяхна тежест са възложени разноските в процеса. Решението се обжалва изцяло. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение, тъй като същото не уреждало действителните отношения между страните по делото. Постановено било при неправилно изложена в мотивите фактическа и правна обстановка; нарушен бил материалния закон. Ищците основавали претенциите си на решение № 1593 от 24.07.2013 г., постановено по гр.д.№ 1147 по описа за 2013 г. на САС, 8-ми състав, с което било оставено в сила решението от 13.01.2009 г. по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, I-6 състав, в частта, в която били уважени исковете по чл.87 ЗЗД, чл.108 ЗС и чл.88, ал.1 ЗЗД. Това решение било влязло в сила на 12.09.2014 г. Не съществувало такова решение на ВКС, което било цитирано на с.7 от първоинстанционното решение. Невярно било и, че отменителната и осъдителна част от диспозитИ. на решение № 97 от 13.01.2009 г. на СГС, I-6 състав по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. се отнася и до лицата М.З., С.С., Х. Х.в, И.К., Е.Т., О.С., Н.С., А.А. и С.А., които били описани от СРС на същата с.7 от мотивите му. При постановяването му били допуснати и процесуални нарушения във връзка с разпределението на доказателствената тежест и по- конкретно: СРС не им бил указал, че не са ангажирани доказателства за датата на вписване на исковата молба по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД като по този начин изразявал неоснователно съмнение, че съда разгледал този иск не знае закона и се бил произнесъл по невписана искова молба. Затова с въззивната жалба представят заверено копие от вписаната искова молба с вх.№ 11561 от 13.04.2005 г. въз основа на която било образувано гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, както и разпореждането за вписване от 18.04.2005 г. С оглед на тези доказателства цялата правна конструкция на СРС, 34 състав се явявала необоснована. Ответниците не били трети лица, а частни правоприемници на спорното право съгласно чл.226, ал.1 ГПК.Договорите за покупко-продажба на процесните ап.2 и търговския обект били сключени съответно на 24.09.2012 г. и на 10.05.2014 г., а решението на СГС, I-6 състав било влязло в сила на 12.09.2014 г. Затова следвало да се приеме, че ответниците са участвали в производството по разваляне на договора посредством техния процесуален субституент, но не били изразили воля да встъпят в процеса като подпомагаща страна на ответниците, каквато възможност им била предоставена от разпоредбата на чл.226, ал.2, изр.1 ГПК. Неверни били фактическите твърдения на СРС, които послужили за отхвърляне на претенциите на ищците. Не били обсъдени доводите и възраженията на ищците в хода на делото и в писмената защита; това било нарушение на чл.236, ал.2 ГПК. СРС не бил взел предвид СПН на решението по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, както и обратното действие на развалянето на договора; това представлявало нарушение на чл.289, ал.2 ГПК, т.е. влязлото в сила решение имало действие и спрямо правоприемниците. Действията по одобряване на строителните книжа били извършени в хода на висящ процес и затова не можели да се противопоставят на ищците. Затова всички аргументи на с.10 от решението на СРС губели своето значение, защото ответниците по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. никога не били имали каквито и да е вещни права върху терена върху, който е изградена процесната жилищна сграда и в частност двата обособени обекта. Цитираната от СРС заповед № РД-50-68 от 27.09.1999 г., съгласно която се твърдяло от съда, че се придават 19 кв.м. от „реалната част от ПИ без №“, както и, че тази част била предмет на прехвърлителната сделка между Ц. И. Ц. с дата 31.03.2011 г. не касаела спорния УПИ XII-599. РП на гр.Банкя бил от 1977 г. Значение имала заповед № РД-09-50-57 от 20.02.1997 г., с която се извършва частично изменение в кв.24 и по силата на което изменение за първи път се отреждал УПИ XII-599. Последната заповед въззивниците представят също с въззивната жалба. Това водело до извода, че е приложимо правилото на чл.33, ал.2 ЗТСУ, отм. От представените по делото фактури се било установило, че първоначалния ищец е заплатил на СО дължимте суми по регулация, т.е. по делото били представени доказателства за уредени регулачни сметки. Това означавало, че към 31.03.2011 г. никаква реална част от напълно необособен имот без номер, който да е частна общинска собственост и да се отнася до УПИ XII-599. Затова сключеният на 31.03.2011 г. от Столична община договор бил нищожен и нямал предмет, както и не бил противопоставим на ищците. Неправилни били и изводите на СРС във връзка с чл.92 ЗС; същият не съответствал на събраните по делото писмени доказателства. СРС не бил прочел нито договора под № 179 от 31.07.1998 г., нито осъдителната част от диспозитИ. на решение № 97 от 13.01.2009 г., което решение било влязло в сила на 12.09.2014 г. Това било така, защото договорът № 179 от 31.07.1998 г. не бил за строителство, а за продажба на недвижим имот, а именно за две напълно конкретизирани дворни места. При зачитане на обратното действие на развлянето на договора от 31.07.1998 г., който се явявал такъв за покупко-продажба, ищците се явявали собственици на 1/3 идеална част от процесното дворно място и по пътя на приращението и на основание чл.92 ЗС били собственици на двата процесни обекта. Тези два обекта се държали без основание от ответниците /с изключение на ответника И. Ц./. Ответниците били продибили собствеността от несобственик. Затова иска по чл.108 ЗС бил основателен. СРС се бил произнесъл по иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, а не по иск с правно основание чл.59 ЗЗД срещу ответника И. Ц., с какъвто иск бил действително сезиран. С молба от 31.01.2024 г. в изпълнение указанията на въззивния съд се прави уточнение, че исканията за приемане на заповед № РД-09-50-57 от 20.02.1997 г. и вписаната искова молба по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, се обосновават на чл.266, ал.3 ГПК. Твърдят, че били оспорили наличието на заповед № РД-50-68 от 27.09.1999 г. и заедно с договора за продажба на общински имот от 31.03.2011 г. били оспорили като документи с невярно съдържание. СРС не бил изпълнил задълженията си и не указал на третото лице помагач, което било представило заповед № РД-561-16 от 15.02.2011 г. в която се цитирала заповед № РД-50-68 от 27.09.1999 г., да представи последната. Счита, че по този начин бил останал неизяснен спора въз основа на какво са придадени 19 кв.м. и за изясняването му следвало да се приеме, представената с въззивната жалба заповед № РД-50-68 от 27.09.1999 г. По отношение на представеното копие от вписаната искова молба се сочи, че ищците с исковата молба били представили влязлото в сила решение на 12.09.2014 г. по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД. Ищците, обаче, не били подозирали, че решаващия състав на СГС не знае задълженията си по чл.112, б.“а“ и чл.114, б.“а“ ГПК. Освен това в хода на съдебното дирене пред СРС никой от ответниците и третите лица не бил повдигнал въпроса за вписването н исковата молба. Този въпрос не бил поставян и от съда при условията на чл.146, ал.2 ГПК. Следвало СРС, 34 състав да даде указания в този смисъл след като с решението бил приел, че това е от съществено значение за изхода на спора. Останалите доказателствени искания не се поддържат, тъй като документите са представени и приети по делото. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено друго с което претенциите им да бъдат уважени. По въззивната жалба е постъпил отговор от ответниците пред СРС-С. А. Л., Л. А. Л. и А. Б. К., чрез процесуалния им представител, в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Считат, че не са допуснати сочените от въззивниците процесуални нарушения. Противопоставят се на допускане за събиране на писмените доказателства, представени с въззивната жалба. Считат, че възможността за това е преклудирана. Сочат, че обстоятелството, че исковата молба по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС е била вписана било известно на ищците и същите е следвало да я представят. Същото се отнасяло и за останалите доказателства. Не били налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК, нито тези на чл.266, ал.1 ГПК, а с въззивната жалба ищците се домогвали да въведат нови факти и обстоятелства. Приложение намирало правилото на чл.88, ал.2 ЗЗД и затова не можело да бъдат засегнати правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба за разваляне, както било в случая. Решението било съобразено със съдебната практика на ВКС досежно упражняването на правото на строеж до етап „груб строеж“, а именно: решение № 278 от 29.06.2012 г. по гр.д.№ 1132/2010 г. на ВКС, Първо ГО, решение № 98 от 16.02.2010 г. по гр.д.№ 291/2009 г. на ВКС, Трето ГО, както и с ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. По делото били представени надлежни строителни книжа. Сградата била изградена на етап „груб строеж“ преди влизането в сила на решението по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД. Затова ищците не били придобили процесните обекти по приращение по чл.92 ЗС. Представен бил протокол, акт 14. По този начин се придобИ.ла собствеността върху отделните обекти в сградата, арг. от чл.181, ал.2 ЗУТ. Сочат, че нямат качеството на правоприемници на ответниците по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, нито била налице хипотезата на чл.226 ГПК. Затова правилно било прието от СРС, че ответниците имат качеството на трети лица.Праводателят на И. Ц. Ц. не бил страна по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС. Липсвала и идентичност между предмета на спора, разгледан по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС и предмета на нот.сделки въз основа на които ответниците били придобили собствеността.Следвало да се вземе предвид, че при проВ.та по партидата на праводателя по реда на Правилника за вписванията не били установени вписани претенции, което означавало, че ответниците са добросъвестни трети лица, както правилно било прието и от СРС. Нямало пречка по отношение на тях да бъде приложен института на придобивната давност. Претендират се разноски. ВъззИ.емият И. Ц. Ц., ответник пред СРС, не депозира отговор по въззивната жалба. В хода на процеса излага становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното от СРС, решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивниците нарушения на процесуалния закон поради което не била налице хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, както и на други хипотези в тази разпоредба. В случая било налице процесуално бездействие на страната. Заповед № РД-561-16 от 15.02.2011 г. на Кмета на СО била представена от ответника още с отговора по исковата молба поради което ищците били имали възможност да се запознаят с нея, както и да ангажират доказателства, които да я оборят; такИ. не били представени. Заповедта не била отменена от съда поради което била в сила. Сочи се, че договорът, който бил сключен между ответника и Столична община бил вписан още през 2011 г. и ищците са могли да се запознаят с този факт. От представените фактури въз основа на които ищците се позовавали, че били уредени регулачните им сметки, не се установявало това. Претендират се разноски. По допустимостта на въззивната жалба: Препис от обжалваното решение въззивниците са получили на 18. 05.2013 г. Въззивната жалба е подадена на 26.05.2023 г., т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Налице е правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба е допустима. По основателността на въззивната жалба: Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. След служебно извършена проВ. въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес. По доводите във въззивната жалба: За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че с влязло в сила решение № 96 от 08.04.2011 г. по гр.д.№ 870 по описа за 2010 г. на ВКС бил развален на основание чл.87, ал.3 ЗЗД, сключения с нот.акт № 179, н.д.№ 10213/98 г. на 31.07.1998 г. договор за продажба на недвижим имот в частта относно дворното място с площ от 509 кв.м., находящо се в гр.Банкя, съставляващ парцел XII за имот 599, кв.24 по плана на гр.Банкя, с неуредени сметки по регулация за 19 кв.м. Нот.акт бил отменен по отношение на описания имот като Ц. И. Ц. и Н. И. Ц. били осъдени да предадат собствеността и владението върху имота, представляващ дворно място с площ от 509 кв.м. на Д.Г., Д.Г. /наследници на В.М./, М. П., И.н Б. П., В.С. /наследници на Б. П./ и И.н И. П.. От мотивите на ВКС ставало ясно, че със сключения договор за продажба от 31.07.1998 г. М.З., С.С., Х. Х.в, И.К., Е.Т., О.С., Д.Г., Д.Г., М. П., И.н Б. П., В. Б.а П., И.н И. П., Н.С., А.А. и С.А. били прехвърлили в полза на Ц. И. Ц., Н. И. Ц. и Т.Н. И. правото на собственост върху процесното дворно място с площ от 509 кв.м., както и върху още едно дворно място с площ от 487 кв.м., с неуредени сметки по регулация за 19 кв.м., за имоти с № 599, кв.24 по плана на гр.Банкя, като било поето задължение от страна на ответниците да построят по един апартамент на продавачите в готов вид, всеки от които с площ от около 109 кв.м., заедно с прилежащите им мазета, по един гараж, като за ищеца И.н И. П.- два гаража. За предаването на владението на дворно място с площ от 509 кв.м., на 21.06.2011 г. бил издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, 6-ти състав. Съгласно представения по делото договор за покупко-продажба от 28.10.2011 г., обективиран в нот.акт за покупко-продажба на недвижим имот в груб строеж, № 111 /л.34 и следв. по делото/, Н. И. Ц. /1/2 идеална част, лична собственост/, Ц. И. Ц. и М. М. Ц.а /собствената си ½ идеална част в условията на СИО/ били продали на И. Ц. Ц. следните свои съсобствени недвижими имоти, изградени в груб строеж: ап.2, находящ се в гр.Банкя, жилищна сграда на ул. „••••, както и търговския обект- магазин, находящ се в гр.Банкя, жилищна сграда на ул. „••••-нов, бивш 9, ет.1. Ответникът И. Ц. Ц. бил прехвърлил на 10.05.2014 г. в полза на ответниците С. Л. и Л. Л. ап.2, а в полза на ответника А. Б. на 24.09.2012 г. – собствеността върху магазина. Спорно по делото било дали ответниците С. Л. и Л. Л. и А. Б. са придобили собствеността върху процесните недвижими имоти по силата на сключените между тях и ответника И. Ц. Ц., както и дали ответникът И. Ц. Ц. е придобил собствеността от праводателите си Н. И. Ц., Ц. И. Ц. и М. М. Ц.а през 28.10.2011 г. Спорно било дали тези договори за покупко-продажба са породили вещно-транслативен ефект и дали са противопоставими на ищците. За да се отговорело на този въпрос следвало да се вземе предвид общия принцип, че с отпадането на правата на праводателя отпадат и правата на приобретателя. Редица случай, обаче, с оглед правната сигурност, законът предвиждал определени предпоставки, при които запазвал правата на последващия приобретател, макар и правата на неговия праводател да били отречени с обратна сила. Съгласно чл.88, ал.2 ЗЗД развалянето на договори, които подлежат на вписване не засягали правата придобити от трети лица преди вписването на исковата молба за разваляне. В случая от страна на ищците не били ангажирани доказателства кога е била вписана исковата молба, въз основа на която било образувано производството по чл.88, ал.2 ЗЗД. Освен това правото на строеж се считало упражнено при завършване на цялата сграда в груб строеж, което в случая било констатирано с протокол на общинската администрация /акт 14/, когато се придобИ.ла и собствеността върху отделните обекти. Законът свързвал трансформирането на правото на строеж на отделен обект от сградата в право на собственост върху същия, не с изграждането на този обект, а със степента на завършеност на цялата сграда. Това тълкуване било меродавно и в случаите, в които собственикът на терена бил учредил право на строеж на лице-строителен предприемач, за изграждането на цялата жилищна сграда, а последният бил прехвърлил така учреденото му право на строеж по отношение на отделните обекти на други лица, в този смисъл било приетото в решение № 278 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 1132 по описа за 2010 г. на ГК, Първо ГО. За да се приемело, че ответникът И. Ц. Ц. е придобил правото на собственост следвало да се установи кога е била изградена сградата на етап „груб строеж“. ПридобИ.нето на годен обект на собственост, който да бъде предмет на разпоредителна сделка, изисквало изграждането на сградата като цяло в „груб строеж“ като без значение било дали сделката е извършена при действието на ЗТСУ или това на ЗУТ, където този въпрос бил изрично регламентиран. За да било налице функционално и пространствено обособен обект, годен да осъществява предназначението си – в случая жилище, било необходимо цялата сграда, в която този обект се намира да бъде довършена най-малкото в „груб строеж“ или „до „карабина“ като СРС се е позовал на решение № 98 от 16.02.2010 г. по гр.д.№ 291/2009 г. на ВКС, Трето ГО. Поради това, за да се извършвали правно-валидни сделки на разпореждане с отделни обекти от сградата, същата следвало да е завършена в груб строеж, така било посочено в т.1 от ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно пар.5, т.46 от ДП на ЗУТ, за да бил налице груб строеж следвало да са изпълнени ограждащите стени и покрИ., без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи, като от този момент било налице отделен обект на собственост и правото на строеж било упражнено. Тогава вече било налице самостоятелен обект на собственост и съгласно чл.181, ал.2 ЗУТ разпореждане можело да се извърши не с правото на строеж, което се било трансформирало в право на собственост, а със сградата или самостоятелните обекти в нея. За да се установи степента на завършеност на сградата, следвало да са издадени нормативно определени образци за удостоверяването от компетентни лица. По делото били приложени разрешение за строеж № 07/11.01.2008 г., което било влязло в сила на 28.01.2008 г. и строителни книжа за процесните обекти. Представено било и удостоверение за степен на завършеност на строежа от 29.01.2010 г., издадено от СО- район Банкя /л.113/, от което се установявало, че към датата на издаване на удостоверението, в УПИ XII-599, кв.24 по плана нагр.Банкя, собственост на Н. И. Ц., Ц. И. Ц. и Т.Н. И., била изградена жилищна сграда до ниво груб строеж. По делото било представено и удостоверение № 656/25.06.2012 г. за въвеждане в експлоатация на процесната жилищна сграда, от което се установявало, че строежът е осъществен съобразно одобрените инвестиционни проекти на 11.01.2008 г. по делото бил представен и договор за прехвърляне на собствеността по реда на пар.8, ал.2, т.1 и ал.3 ЗУТ от 31.03.2011 г./л.118/, от който се установявало, че на тази дата Столична община била прехвърлила на Ц. И. Ц. правото на собственост върху общински недвижим имот- частна общинска собственост, находящ се в гр.София, м. Банкя, кв.24, съставляващ реална част от поземлен имот без №, с площ от 19 кв.м., придаваем по одобрен РП със заповед № РД-50-68-27.09.1999 г. към УПИ XII-599 с площ от 509 кв.м. При така изложените мотиви СРС е достигнал до извода, че процесната сграда е била изградена на етап- груб строеж, преди влизане в сила на решението за разваляне на договора на 08.04.2011 г. При това положение собствениците на земята не били придобили по приращение на основание чл.92 ЗС построеното върху земята, съответно на притежаваната от нея 1/3 идеална част. По тези си съображения СРС е приел, че предявените искове по чл.108 ЗС са неоснователни. По иска по чл.59 ЗЗД срещу ответника И. Ц. Ц. СРС е приел, че за да бъде уважен същия е необходимо да са налице следните императивно необходими предпоставки, доказването на които било в доказателствена тежест на ищците: 1/.че са носители на твърдяното право на собственост върху процесния ап.2 в посочения обем; 2/. Че ответникът е упражнявал фактическата власт върху имота през процесния период; 3/.обогатяване на ответника за сметка на ищците; 4/. Обедняване на ищеца, свързано със съответното обогатяване на ответника и 5/.размера на дължимото обезщетение, което било равно на средния пазарен наем за имота през процесния период. Като е препратил към мотивите си относно иска по чл.108 ЗС, СРС е приел, че от страна на ищците не е била доказана първата предпоставка от фактическия състав на иска- че са носители на твърдяното право на собственост върху процесния ап.2 в посочения обем. При отсъствието на тази предпоставка било безпредметно да се обсъжда наличието на останалите. Затова и този иск е приет за неоснователен и недоказан и като такъв е отхвърлен. Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното: Относно иска по чл. 108 ЗС: Според чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Основателността на предявения иск предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания имот, 2/ процесният имот да се владее или държи от ответника /да се намира във фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно основание. Тежестта на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца, а на третото /основанието за владение/ – върху ответника. Искът по чл.108 ЗС съдържа в своя предметен обхват установителен иск за собственост към момента на постановяване на съдебния акт и предаване на владението на имота от владеещия несобственик на невладеещия собственик. Целта на защитата е да се възстанови фактическото владение върху вещта на титуляра на вещното право, който е оправомощен да владее вещта, т.е. ревандикацията има за предмет да установи със сила на пресъдено нещо /СПН/ правото на собственост на ищеца съгласно заявеното от него придобивно основание и да се осъди ответника да предаде фактическата власт. Защитата на субективното материално право в случая е заявена чрез осъдителен иск, а постановяването и на диспозитив за признаване на правото на собственост е резултат от наличието на съдържащите се в иска за ревандикация две части: първата, с която претендираното право се отрича или признава, и втората с която, в случай на признаване на правото на собственост, ответникът /ответниците/ бИ. осъден да предаде владението на имота на неговия собственик. В този смисъл, виж и приетото в т.2 на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 14.03.2016 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2014 Г., ОСГК НА ВКС по иска по чл.108 ЗС. Ищците /като наследници по закон на първоначалния ищец – И.н И. П./ твърдят, че наследодателят им е собственик на 1/3 идеална част от следните недвижими имоти в груб строеж, а именно: ап.2 и търговски обект-магазин, находящи се в гр.Банкя, ул.“••••. Това било така, защото договорът за покупко-продажба на недвижим имот, оформен с нот.акт № 111, дело 294 от 28.10.2011 г., с който Н. И. Ц., Ц. И. Ц. и М. М. Ц.а продавали тези недвижими имоти на И. Ц. Ц., нямал вещно-транслативен ефект; продавачите продавали чужди имоти, собственик на които до 1/3 идеална част бил И.н И. П.. Твърди се, че при изповядването на сделката продавачите се били легитимирали с нот. акт № 179 от 1998 г., който нот.акт бил обезсилен с решение на СГС от 13.01.2019 г. по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. С това решение продавачите били осъдени да предадат владението върху УПИ XII-599, кв.24 по плана на гр.Банкя- незастроен. Независимо от това решение с което бил развален договора, нот.акт бил отменен, както и бил уважен ревандикационния иск, издаден бил изп.лист за въвод, ответниците-продавачи били реализирали строителството на сградата и гаражите в собствения на ищеца УПИ. Тази сграда и гаражи по принципа на приращението /чл.92 ЗС/ били станали собственост на собствениците на УПИ XII-599, вкл. ищеца /първоначалния/. Сделката за покупко-продажба била недействителна, тъй като никой не можел да прехвърли това, което няма. Последващите сделки, с които процесните имоти били прехвърлени на ответниците С. Л. и Л. Л. били привидни и като такИ. недействителни. Ищците /като наследници по закон на първоначалния ищец – И.н И. П., починал на 08.11.2019 г./ сезират съда с искове по чл.108 ЗС срещу ответниците Л. А. Л. и С. А. Л. досежно ап.2, а срещу А. Б. К. досежно търговски обект-магазин. Съдебната практика допуска предаване на владение на идеални части, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 822 ОТ 01.12.2010 Г. ПО ГР. Д. № 46/2010 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, РЕШЕНИЕ № 155 ОТ 24.06.2016 Г. ПО ГР. Д. № 1007/2016 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, така и в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 05.01.2022 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2020 Г., ОСГК НА ВКС. Изпълнението на съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 108 от ЗС става чрез съставяне на протокол от съдия изпълнителя за въвод във владение на идеална част, като се осигурява достъп на съсобственика до имота. Относно правото на собственост на ищците: Правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или собственикът се откаже от него, арг. от разпоредбата на чл.99 ЗС. Съгласно чл.92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройката и насажденията върху нея, доколкото не е установено друго. С оглед трайно установената съдебна практика приложението на разпоредбата на чл.92 ЗС касае наличие на самостоятелен обект, в случая това са два недвижими имота – ап.2 и търговси обект-магазин. В конкретния случай страните не спорят, че е налице влязло в сила решение № 97, постановено на 13.01.2009 г. по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, Първо ГО, 6-ти състав. Същото е представено с исковата молба /л.12 и следв./ и видно от него М.З., С.С., Х. Х.в, И.К., Е.Т., О.С., Д.Г., Д.Г., М. П., И.н Б. П., В. Б.а П., И.н И. П., Н.С., А.А. и С.А. са предявили срещу Ц. И. Ц., Н. И. Ц. и Т.Н. И., иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт за продажба на недвижим имот № 179, дело № 10213 от 31.07.1998 г. на Нотариус Н. при Нот.служба към СРС, на парцел XI и парцел XII за имот с пл. № 599, кв.24, по плана на гр.Банкя; иск с правно основание чл.88, ал.1, изр.2 вр. с чл.79, ал.1, предл.2 и чл.82 ЗЗД за заплащане на вреди в размер на 12 662 лв., при пълен размер на иска – 126620 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски. С това решение № 97, постановено на 13.01.2009 г. по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, Първо ГО, 6-ти състав е развален на основане чл.87, ал.3 ЗЗД сключения на 31.07.1998 г. договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт за продажба на недвижим имот № 179, дело № 10213 от 31.07.1998 г. на Нотариус Н. при Нот.служба към СРС, само в частта относно описания в раздел първи, т.1, в първа по ред б.“б“ недвижим имот, а именно: дворно място, находяща се в гр.Банкя, цялото, състоящо се от 509 кв.м., съставляващо парцел XII за имот с пл. № 599, кв.24, по плана на гр.Банкя с неуредени сметки по регулация за 19 кв.м.; отменя на основание чл.431, ал.2 ГПК, отм. нот.акт за продажба на недвижим имот № 179, дело № 10213 от 31.07.1998 г. на Нотариус Н. при Нот.служба към СРС само по отношение на описания недвижим имот в раздел първи, т.1, в първа по ред б.“б“; осъжда на основание чл.108 ЗС ответниците Ц. И. Ц., Н. И. Ц. и Т.Н. И. да предадат собствеността и владението на следния недвижим имот: дворно място, находяща се в гр.Банкя, цялото състоящо се от 509 кв.м., съставляващо парцел XII за имот с пл. № 599, кв.24, по плана на гр.Банкя с неуредени сметки по регулация за 19 кв.м., както и на основание чл.88, ал.1, изр.2 вр. с чл.79, ал.1, предл.2 и чл.82 ЗЗД да заплатят по частичния иск сумата от 12 662 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.04.2005 г. до окончателното й изплащане на Д.Г., Д.Г., М. П., И.н Б. П., В. Б.а П., И.н И. П.. Със същото решение се отхвърлят претенциите на ищците с правно основание по чл.87, ал.3 ЗЗД и по чл.108 ЗС относно парцел XI за имот пл.№ 599, кв.24 по плана на гр.Банкя с неуредени сметки по регулация за 18 кв.м. Отхвърлени са и претенциите с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД, чл.108 ЗС и евентуалния частичен иск по чл.88, ал.1, изр.2 вр. с чл.79, ал.1, предл.2 и чл.82 ЗЗД, предявени от М.З., С.С., Х. Х.в, И.К., Е.Т., О.С., Н.С., А.А. и С.А.. На 21.06.2011 г. е издаден изпълнителен лист по иска по чл.108 ЗС за предаване на владението на дворно място, находяща се в гр.Банкя, цялото състоящо се от 509 кв.м., съставляващо парцел XII за имот с пл. № 599, кв.24, по плана на гр.Банкя с неуредени сметки по регулация за 19 кв.м. /л.22 по делото пред СРС/. По иска по чл.88, ал.1, изр.2 вр. с чл.79, ал.1, предл.2 и чл.82 ЗЗД изпълнителен лист е издаден на 29.10.2013 г. Действително, с исковата молба екземплярът на съдебното решение на което ищците основават претенциите си, не съдържа отбелязване за влизане в сила, виж л.18 от делото пред СРС, том Първи, но доколкото не се оспорва от страна на ответниците, че решението е влязло в сила на посочената от ищците дата – 12.09.2014 г. приемаме, че това е така. Ще отбележим, че цитираното във въззивната жалба решение № 1593 от 24.07.2013 г., постановено по гр.д.№ 1147 по описа за 2013 г. на САС, 8-ми състав, с което се твърди да е оставено в сила решение № 97, постановено на 13.01.2009 г. по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, Първо ГО, 6-ти състав, изобщо не е приложено по делото. Цитираното от СРС в мотивите решение № 96 от 08.04.2011 г. по гр.д.№ 870 по описа за 2010 г. на ВКС, също не е представено по настоящето дело. Относно характера на сделката, изповядана с нот.акт № 179, дело 10213 от 31.07.1998 г.: Действително, в нот. акт е посочено, че продавачите продават на купувачите Ц. И. Ц., Н. И. Ц. и Т.Н. И. визираните там дворни места, предмет на исковете по които е било образувано гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, Първо ГО, 6-ти състав- Раздел Първи, но в раздел Втори са уговорени задълженията на купувачите да изградят в полза на В.М., Б. П. и И.н И. П. по един апартамент, в готов вид всеки един от които с площ от около 109 кв.м., заедно с прилежащите им мазета и по един гараж, като на И.н И. П. – два гаража. Следователно договорът за покупко-продажба е съчетан с договор за строителство. С предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 18.11.1999 г., л.128 по делото пред СРС, се конкретизират обектите, които ще бъдат продадени в полза на В.М., Б. П. и И.н И. П., последният чрез пълномощника си Л. Х. П.. По делото липсват данни този договор да е бил превърнат в окончателен или да е бил развален по реда на чл.87 ЗЗД. Видно от мотивите в решение № 97, постановено на 13.01.2009 г. по гр.д. № 1522 по описа за 2005 г., СГС, Първо ГО, 6-ти състав е приел, че купувачите не са извършили строителство в проценния ПИ поради което е приел, че са налице предпоставките за разваляне на договора за покупко- продажба, т.е. договорът за покупко-продажба е бил развален, тъй като не е изпълнен договора за строителство. Относно уреждането на регулачните сметки и довода за приложение на чл.33, ал.2 ЗТСУ, отм.: Действително, съгласно т. 1 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 15.07.1993 Г. ПО ГР. Д. № 2/1993 Г., ОСГК НА ВС Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по граждански дела 1953-1994, стр. 216, пор. № 66: ДВОРИЩНОРЕГУЛАЦИОННИЯТ ПЛАН СЛЕДВА ДА СЕ СЧИТА ЗА ПРИЛОЖЕН ОТ МОМЕНТА, КОГАТО НАСТЪПВА ТРАНСФОРМАЦИЯ НА РЕГУЛАЦИОННИТЕ ЛИНИИ В ИМОТНИ ГРАНИЦИ ПРИ ХИПОТЕЗИТЕ НА ЧЛ. 33, АЛ. 1 И 2 ЗТСУ. С договор от 31.03.2011 г. за прехвърляне на собственост по реда на пар.8, ал.2, т.1 и ал.3 от ЗУТ Столична община е прехвърлила правото на собственост върху 19 кв.м. –реална част от ПИ без №, придаваеми със заповед РД-50-68 от 27.09.1999 г. към УПИ XII -599 с площ от 509 кв.м., кв.24, по плана на гр.Банкя, на Ц. И. Ц./л.118 от делото пред СРС/. Видно от диспозитИ. на горецитираното съдебно решение на СГС, постановено по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г., прието е, че процесното УПИ е с неуредени регулачни сметки. Основателен е довода на въззИ.емите, че представените от ищците фактури не установяват, че са заплатени сумите за уреждане на регулачните сметки; в същите липсва конкретизация: посочено е като основание за издаване на двата документа: „молба, фактура“ и „с/ки по регулация, фактура“, т.е. липсва конкретизация за коя точно „регулация“ и за кой имот е плащането/виж л.268 от делото пред СРС/. Фактурите са с дата на издаване 22.01.1998 г. и 20.03.1998 г., т.е. преди предяваването на исковете по които е било образувано гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. и ищците е следвало да ги представят още там. Това явно не е било сторено, тъй като съдът постановил решението по това дело изрично е приел, че регулачните сметки не са уредени. С оглед отразеното в протокола, съставен за публичното съдебно заседание, състояло се на 01.02.2023 г., л.272 от делото пред СРС, процесуалният представител на ищците е посочил, че първоначалният ищец не се бил снабдил с нот.акт за „въпросната квадратура“ и затова в договора от 1998 г. за продажба на имот, както и в решението на СГС било отбелязано, че имота е с неуредени сметки по регулация. Относно уреждането на регулачните сметки адв.С. е посочил, че това е без значение по спора, защото имотът бил възстановен в пълния му размер като квадратура. Следователно довода във въззивната жалба досежно нищожността на договора от 31.03.2011 г., сключен между Столична община и Ц. И. Ц., поради липсата на предмет и поддържан в хода по същество пред настоящата инстанция, е преклудиран; основателно е възражението на въззИ.емите в този смисъл. Съдът не е сезиран с иск по чл.26 ЗЗД относно този договор. Видно от представените с исковата молба приложения, от страна на първоначалния ищец е представена скица за урегулиран имот XII 599, л.27 от делото пред СРС, която скица е съставена въз основа на заповед № 4200 от 26.07.1977 г., заповед № РД-09-50-57 от 10.02.1997 г. и заповед № РД-50-68 от 27.09.1999 г. Следователно и трите заповеди са били известни на първоначалния ищец. Това се потвърждава и от съдържанието на представения по делото предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 18.11.1999 г., където е посочено, че“ заповед № РД-50-68 от 27.09.1999 г. отменя заповед № РД-09-50-57 от 10.02.1997 г.“, виж л.128 от делото пред СРС. С определението си, № 3956 от 19.03.2024 г., четено в производството по реда на чл.267 ГПК, въззивната инстанция е констатирала, че заповед № РД- 561-16 от 15.02.2011 г. е представена с отговора по исковата молба на ответника И. Ц., виж л.119 по делото пред СРС, но видно от молбата на първоначалния ищец, чийто правоприемници са ищците/въззивници, противно на соченото във въззивната жалба, заповедта не е била оспорена, виж л.142-143 по делото пред СРС. Такова оспорване в срока по чл.193, ал.1, предл.1 ГПК, липсва. Направеното „оспорване“ с молбата от 23.01.2023 г. освен, че е бланкетно е и несвоевременно, виж л.264 от делото пред СРС. Налага се извод, че последиците на уреждане на регулачните сметки не следва да бъдат приети за настъпили. Относно пределите на СПН на съдебното решение № 97, постановено на 13.01.2009 г. по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, Първо ГО, 6-ти състав: Действително, съгласно чл.298, ал.2 ГПК влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. Действително, на 28.10.2011 г. с нот.акт № 111 от 28.10.2011 г. /л.34 – л.36 от делото пред СРС/ е изповядана покупко-продажбата на недвижим имот в груб строеж - ап.2, търговски обект-магазин и гараж № 1 /последният обект не е предмет на предявените по настоящето производство, искове / с продавачи Ц. И. Ц. и Н. И. Ц. /ответници по исковете по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, Първо ГО, 6-ти състав/ и М. М. Ц.а и купувач И. Ц. Ц.. Действително, за изповядане на сделката е представен отменения с горецитираното съдебно решение нот. акт № 179, дело 10213/1998 г. На 24.09.2012 г. с нот.акт за покупко-продажба № 006, дело № 371/2012 г. И. Ц. Ц. се е разпоредил с процесния недвижим имот- търговски обект- магазин в полза на ответницата А. Б. К. /л.110 от делото пред СРС/. На 10.05.2014 г. с нот.акт за покупко-продажба № 148, дело № 456/2014 г. /л.107 по делото пред СРС/ И. Ц. Ц. се е разпоредил с процесния недвижим имот- ап.2 в полза на ответниците Л. Л. и С. Л.. Следователно ответниците Л. Л., С. Л. и А. Б. К. се явяват купувачи по сделки-покупко-продажба на самостоятелни обекти в сградата, която е изградена в течение на производството по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, Първо ГО, 6-ти състав. Съгласно т.18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 143 от 07.12.2010 г. по т.д. № 1100/2009 г. на ВКС, І т.о., Решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 136 от 22.02.2016 г. по гр.д.№ 1872 по описа за 2015 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, със сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. За да е налице сила на пресъдено нещо, което да обуслови непререшаемост на спора, с който съдът е сезиран, следва между същите страни да е бил разрешен спор за същото спорно материално право. Когато, макар и между същите страни, е бил разрешен спор за друго материално право, не е налице сила на пресъдено нещо. Субективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебно решение определят кръга на лицата, които не могат да оспорват установеното с влязлото в сила решение правно положение относно съществуването или несъществуването на спорното право. По принцип силата на пресъдено нещо на съдебните решения се разпростира само между страните по делото /чл. 298, ал. 1 ГПК/. По изключение тя се разпростира и спрямо техните наследници и правоприемници /чл. 298, ал. 2 ГПК/, спрямо необходимите другари на страните по чл. 216, ал. 2 ГПК /чл. 304 ГПК/ или спрямо всички, когато се касае за искове за гражданско състояние, включително брачни искове /чл. 298, ал. 3 ГПК/. Под правоприемници по смисъла на чл. 298, ал. 2 ГПК се имат предвид лица, придобили спорното право след като силата на пресъдено нещо вече е възникнала, тоест след приключване на делото с влязлото в сила съдебно решение. Разпростирането на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на лицата, придобили спорното право в хода на делото, е уредено в специалната разпоредба в чл. 226, ал. 3 ГПК- решението съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя на спорното право, с изключение на действията на вписването, когато се отнася за недвижими имоти /чл. 114 ЗС/ и за придобИ.не на собственост чрез добросъвестно владение, когато се отнася за движими вещи /чл. 78 ЗС/. По отношение на третите лица, които са придобили спорното право преди завеждане на делото, решението няма сила на пресъдено нещо. Разпоредбата на чл. 297 ГПК визира задължение на съда, учрежденията и общините в РБ да зачитат влезлите в сила съдебни решения, но не разпростира силата на пресъдено нещо на тези решения спрямо всички. Предвид на гореизложеното и тъй като искова молба за разваляне на сделката /покупко-продажба/ с предмет недвижим имот подлежи на вписване съгласно чл. 114, б. "а" ЗС, по принцип следва да се даде следния отговор: Когато частен правоприемник на купувача не е бил страна по делото за разваляне на правната сделка, по силата на която купувачът е придобил недвижим имот, решението по това дело има сила на пресъдено нещо по отношение на частния правоприемник, само ако той е придобил имота от купувача по оспорваната сделка след вписване на исковата молба за разваляне на сделката или след влизане в сила на решението за това. В конкретния случай следва да бъде отбелязано, че предмет на предявения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е потестативното право за разваляне на атакуваната сделка – продажба на поземлен имот, а не правата, които третото лице е придобило от носителя на права, произтичащи от атакуваната сделка и които трябва да се възвърнат на ищеца по конститутивния иск. Фактическият състав на чл.226, ал.1 ГПК предпоставя придобИ.нето на право, което е предмет на делото, така че ще бъде предмет на СПН, с която делото ще завърши. Затова в настоящия случай рзпоредбата на чл.88, ал.2 ЗЗД определя кога решението ще е противопоставимо на приобретателя /когато е придобил след вписване на исковата молба/, така и в решение № 420 от 27.06.2024 г. по гр.д.№ 2862 по описа за 2023 г. на ВКС, ГК, Второ ГО. Относно обратното действие на развалянето на договора за продажба на процесното УПИ: Съгласно чл. 88 ЗЗД, ал.1 развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Отпадането с обратна сила на облигационната връзка възстановява правното положение в отношенията между страните такова, каквото е било отпреди сключването на договора и те си дължат връщане на полученото по него. На основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договорите за продажба на недвижим имот подлежат на разваляне само по съдебен ред. Съдебното решение, с което такъв иск е уважен, има конститутивно действие и правната промяна настъпва от влизането му в сила. От този момент съобразно чл. 88, ал. 1 ЗЗД правата на купувача отпадат и се счита, че той не е бил собственик, а такъв продължава да е продавачът. Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба- ал.2. Следователно законът ограничава обратното действие на развалянето /чл. 88, ал. 1 ЗЗД/ при уважаване на конститутивните искове по чл. 87, ал. 3 ЗЗД само между страните, като запазва правата, които трети лица са придобили преди вписването на исковата молба. Относно значението на вписването на исковата молба и решението по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД: Регламентираното в глава ХІ от Закона за собствеността вписване се отнася до ограничен брой актове и искови молби, изрично посочени в закона. Съгласно чл. 114, б. "а" ЗС, когато вписването на исковата молба е предвидено с изрична разпоредба на закона, то произвежда спрямо трети лица действието, посочено в същата разпоредба; при липса на такава разпоредба вписването има значение само за да даде гласност на съдебния спор относно имота, следователно вписването има оповестително действие, освен ако самият закон не му придава и защитно или конститутивно действие. С оповестително-защитното действие на вписването се цели не само да се даде гласност на вписания акт, но и да се създаде т. нар. непротивопоставимост - по-късно вписаните актове не могат да се противопоставят на по-рано вписаните. В теорията и в съдебната практика се приема, че вписването на исковите молби за собственост и на съдебното решение по тях има само оповестително действие, докато вписването по определен кръг искови молби, например по чл. 17 от ЗЗД, чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, чл. 135 от ЗЗД, чл. 227 от ЗН, чл. 30, вр. чл. 37 от ЗН, към които препраща чл. 114, ал. 1, б. "а", ал. 2 от ГПК, имат оповестително-защитното действие, предвидено в тези разпоредби. Приема се, че само в тези случаи, както и при искове по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД /виж чл. 114, б. "б" от ЗС/ и при конститутивни искове, към които препраща чл. 114, б. "в" от ЗС, третите лица, които са договаряли с лицето, чиито права са отпаднали след уважаването на тези искове, могат да се позовават на поредността на вписването и на неговата защитна функция. Действително, в случая доводът, че исковата молба по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, Първо отд., 6-ти състав е вписана се въвежда от страна на процесуалния представител на ищците едва с писмената защита, виж л.309 от делото пред СРС. Дори исковата молба да е вписана, както се признава от процесуалния представител на въззИ.емите в хода по същество пред настоящата инстанция /виж отразеното в протокола от 27.11.2024 г./, съгласно чл. 115, ал. 1 ЗС влезлите в законна сила решения, постановени по исковите молби по чл. 114 ЗС /като това по иска по чл.87 ЗЗД/, се отбелязват по представен препис от решението в шестмесечния срок по чл. 115, ал. 2 ЗС. Според последната разпоредба, след изтичането на този срок вписването на исковата молба губи действието си. Съгласно приетото в съдебната практика, така например: решение № 413/29.06.2010 г. по гр. д. № 900/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 414/29.10.2012 г. по гр. д. № 222/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 422/13.03.2013 г. по гр. д. № 223/2012 г. на ВКС, І г. о.), ако решението, по което исковата молба е била задължително вписана, не бъде отбелязано в горепосочения шестмесечен срок, действието на вписването на исковата молба се заличава с обратна сила, т.е. все едно, че исковата молба не е била вписана. Това означава, че положението се приравнява към начална липса на вписване на предявената искова молба с всички неблагоприятни от това последици за ищеца, с оглед на конкуренцията с вписани след исковата молба актове, от които трети лица черпят права върху имота срещу същия праводател. В конкретния случай нито се твърди, нито се ангажират доказателства, а и от представения по делото екземпляр на решение № 97, постановено на 13.01.2009 г. по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. на СГС, Първо ГО, 6-ти състав не се установява същото да е вписано в срока по чл. 115, ал. 2 ЗС вр. с указанията по чл.115, ал.1 ЗС. Както е прието в решение № 420 от 27.06.2024 г. по гр.д.№ 2862 по описа за 2023 г. на ВКС, ГК, Второ ГО, без значение е дали съдът е дал указания за отбелязване на решението – срокът за това и последиците от неспазването му са изрично уредени в закона. Следователно развалянето от страна на СГС, с постановеното по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г., решение, на договора за продажба, обективиран в нот.акт № 179/31.07.1998 г. в частта относно дворното място, съставляващо парцел XII, отреден за имот пл.№ 599, кв.24 по плана на гр.Банкя, не засяга правата придобити от И. Ц. Ц. на 28.10.2011 г. с нот.акт № 111 от 28.10.2011 г., с който е изповядана покупко-продажбата на недвижим имот в груб строеж - ап.2 и търговски обект-магазин /л.34 – л.36 от делото пред СРС/ с продавачи Ц. И. Ц. и Н. И. Ц. и М. М. Ц.а, нито правата на ответниците по настоящия спор – С. Л., Л. Л. и А. К., купувачи по последващите сделки- покупко- продажба, изповядани съответно на 10.05.2014 г. с нот.акт за покупко- продажба № 148, дело № 456/2014 г. /л.107 по делото пред СРС/ относно ответниците Л. Л. и С. Л. и на 24.09.2012 г. с нот.акт за покупко-продажба № 006, дело № 371/2012 г. относно ответницата А. Б. К. /л.110 от делото пред СРС/. Това е така, защото по арг. от чл.115, ал.2, предл.2 ЗС, постановеното решение по гр.д.№ 1522 по описа за 2005 г. никога няма да бъде противопоставимо на тези ответници, защото дори и да бъде представено за вписване, последното ще е сторено след изтичането на 6-месечния срок. По арг. от чл.115, ал.5 ЗС, ефектът на вписването ще се прояви от момента на извършването му, т.е. след вписване на актовете, легитимиращи ответниците по исковете по чл.108 ЗС като собственици на процесните обекти- ап.2 и търговски обект-магазин. Следователно не настъпва ефекта на приращението по чл.92 ЗЗД на който ищците основават претенциите си по чл.108 ЗС. Що се касае до сочената от ищците недействителност/нищожност на сделките поради липсата на вещно-транслативен ефект /без съдът да е сезиран с иск по чл.26 ЗЗД/ за пълнота на изложението ще посочим, че трайна е съдебната практика, в която се приема, че липсата на вещно право на собственост в патримониума на продавача не води до недействителност /нищожност на сделката. Такава сделка няма вещно-транслативен ефект, т.е. не поражда права в патримониума на купувача; такъв договор, обаче, е действителен /не е нищожен/, израз на тази практика е Решение № 854 от 29.12.2010 г. по гр. д. № 578/2010 г. на ІV г.о., РЕШЕНИЕ № 75 ОТ 16.07.2015 Г. ПО ГР. Д. № 6599/2014 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС и др. Що се касае до това, че предмет на нот.актове с които се изповядват атакуваните от ищците сделки по покупко-продажба, са самостоятелни обекти, настоящата инстанция споделя мотивите на СРС. Това се установява и от приетите в о.с.з., състояло се на 19.04.2023 г. писмени доказателства- строителни книжа, както и, че тези обекти имат определен идентификатор по КККР, за което са представени от самите ищци, надлежни схеми. По отношение на сочената от ищците привидност на сделките по покупко-продажба на процесните самостоятелни обекти в сградата, липсва произнасяне в мотивите на СРС, но по този въпрос не са наведени и доводи във въззивната жалба. Само за пълнота на изложението ще посочим, че в о.с.з., състояло се на 01.02.2023 г. ответниците Л. Л., С. Л. и А. К. са заявили по реда на чл.176 ГПК, че към момента на сключването на сделките с И. Ц. не са знаели, че договорът от 31.07.1998 г. е бил развален, както и за наличие на съдебни спорове. Сделките относно процесните имоти, сключени с И. Ц. в качеството му на продавач, са били подготвени от Агенция за недвижими имоти „Явлена“. Ако са знаели за развалянето на договора и за водените съдебни спорове, ответниците е нямало да купят имотите. По делото е представен и договор за посредничество при покупка на недвижим имот от 14.03.2014 г., сключен между Л. Л. и „Явлена“ ЕООД /л.265 от делото пред СРС/, както и удостоверение за вписвания, отбелязвания и заличавания на имот /л.267/, видно от което не са отбелязани тежести върху процесния имот- ап.2. В о.с.з на 19.04.2023 г. ответникът И. Ц. по реда на чл.176 ГПК е заявил, че сделките, които е сключил с останалите ответници не са привидни, виж л.303 по делото пред СРС. Видно от представените по делото съдебни удостоверения, издадени от СРС, И. Ц. се е отказал от наследството на Н. И. Ц., починал на 29.06.2017г. и този отказ е вписан в специалната книга на съда под № 1167/14.09.2017 г./л.123 от делото пред СРС/, както и от наследството на Ц. И. Ц., починал на 10.09.2016 г., който отказ е вписан в специалната книга на съда под № 1419/02.12.2016 г./л.124 от делото пред СРС/. При това положение налага се извод, че от страна на ищците не е доказана първата част на иска по чл.108 ЗС, а именно, че са носители на правото на собственост на претендираните от тях обекти- ап.2 и търговски обект-магазин. С оглед липсата на тази предпоставка, въззивната инстанция намира, че не следва да се произнася по останалите предпоставки на иска по чл.108 ЗС, вкл. и по направените от ответниците възражения в срока по чл.131 ГПК за придобивна давност /така е сторил и СРС/, както и доколкото тези възражения са направени в условията на евентуалност. По иска по чл.59 ЗЗД: Претенцията срещу ответника И. Ц. е с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на 1/3 идеална част, в общ размер на 4 133, 12 лв. или по 1377, 70 лв. по отношение на всеки от ищците, за периода от 28.10.2011 г- когато бил придобил имота – ап.2 от своите родители до 10.05.2014 г., когато се бил разпоредил с него/л.270 от делото пред СРС/. Съгласно разпоредбите на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона. С Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС е прието, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. За основателността на иска по чл.59 ЗЗД е необходимо да са налице всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване – да е налице обогатяване, от една страна, обедняване, от друга страна, връзка между тях и липса на основание за имущественото разместване. Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД е изпълнен, и когато обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице, т. е. обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 252 ОТ 23.01.2015 Г. ПО ГР. Д. № 2858/2014 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС. Неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота се изразява в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период. В този смисъл е задължителна практика на ВКС - решение № 131/27.10.2009 г. по т.д. № 268/2009 г. на ВКС, І т.о. и решение № 255/29.06.2010 г. на ВКС, по гр. д. № 5342/2008 г. ІІІ г.о. От заключението на съдебно-оценителната експертиза, допусната, изслушана и приета по делото /пред СРС/ се установява, че пазарния наем за процесния ап.2 за периода от 28.10.2011 г- когато ответника И. Ц. е придобил имота – ап.2 от своите родители до 10.05.2014 г., когато се е разпоредил с него, възлиза на 6 376 лв./л.296 от делото пред СРС/. В случая, обаче, основателността на иска по чл.59 ЗЗД е обусловена от изхода по спора по чл.108 ЗС. При положение, че се прие, че в полза на ищците не е налице право на собственост върху ап.2, то само на това основание иска по чл.59 ЗЗД се явява неоснователе. Като краен извод /макар и с други мотиви/ обжалваното решение се явява правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено. По разноските: Пред първата съдебна инстанция: С оглед изхода на спора решението е правилно и в частта за разноските. Пред въззивната инстанция: На въззивниците разноски не се следват. ВъззИ.емите претендират разноски, както следва: С. Л. – 1250 лв. за адв.възнаграждение; Л. Л. - 1250 лв. за адв.възнаграждение; А. К. – 2500 лв. за адв.възнаграждение; И. Ц. – 2000 лв. за адв.възнаграждение, както и процесуалния му представител в устните състезания пред настоящата инстанция претендира разноски за производството по ч.гр.д. № 7468 по описа за 2020 г. на СГС. Разноските от въззИ.емите действително са направени. По възражението по чл.78, ал.5 ТПК: Същото е основателно по отношение на претендираното от въззИ.емите А. К. и И. Ц. като разноски адв.възнаграждение: като се вземат предвид извършените пред настоящата инстанция процесуални действия от пълномощниците на въззИ.емите, както и, че защитата се осъществява по едни и същи доводи и възражения, а производството по делото приключи в едно публично съдебно заседание. По отношение защитата на въззИ.емия И. Ц. не е налице и фактическа и правна сложност на спора като по отношение на този въззИ.ем съдът съпоставя и размера на адв.възнаграждение пред първата съдебна инстанция и извършените там процесуални действия. Ето защо въззивната инстанция намира, че като справедлив размер на разноските за адв.възнаграждение следва да бъде определен такъв от 1250 лв. поради което на всеки от въззИ.еми се присъждат разноски в размер на по 1250 лв. Що се касае до претендираните от въззИ.емия И. Ц. разноски в производството по чл.274 и следв. ГПК следва да отбележим следното: първо в това производство съдът разгледал частните жалби не се е произнесъл по разноските; искане за допълване на определението в частта за разноските не е правено в срока по чл.250 ГПК; второ – видно от постановеното определение от 14.072021 г. частната жалба на И. Ц. е оставена без разглеждане като процесуално недопустима. Налага се извод, че тези разноски не ще бъдат присъдени в полза на въззИ.емия И. Ц.. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД