Решение № 13890 от 16.7.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 13297/2022 г.

производство е възникнало трудово правоотношение по силата на Трудов договор №23/30.10.2020 год., че ответникът е заемал длъжността „шофьор товарен автомобил (международни превози)“, че първоначално е уговорено трудово възнаграждение в размер на 610 лева, което впоследствие е увеличено на 650 лева. Няма спор и че по време на действието на трудовия договор ищецът е командировал ответника, във връзка с трудовите му функции, да извърши 18 курса извън страната, за което са издавани описаните по-горе заповеди за командировка, в които е посочен периода на командировката и дължимата сума за дневни пари. Спорно между страните е дали ответникът е получил претендираната сума от 6642, 60 лева като дължимо възнаграждение респ. добросъвестно ли я е получил или дължи връщането й. Съгласно т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. В случая от събраните писмени доказателства и приетата съдебно-техническа експертиза, съдът приема, че ищецът установява факта на получаване от ответника на претендирана сума, поради което за последния възниква задължение да докаже основанието за получаването на плащането и неговото задържане. Съгласно трайната съдебната практика-плащането, било то авансово или окончателно, на недължимо трудово възнаграждение, е такова при начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В т. 1 на ППВС № 1/1979 г. е прието още, че то не подлежи на връщане в случая на чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ 1951 г. (отм.), сега - чл. 271, ал. 1 КТ. В настоящия случай ищецът твърди, че ответникът изтеглил от дадената му за служебно ползване дебитна карта сума от 6642, 60 лева, която е в повече от дължимите и изплатени командировъчни пари в размер на 7287, 40, съобразно издадените заповеди за командироване. Според Тълкувателно решение № 135 от 1.12.1965 г. на ОСГК - плащането на недължимо възнаграждение е плащане на нещо при начална липса на основание. Искането за връщане на така платеното обаче не се основава само на чл. 55 ЗЗД, но и на ограничението по чл. 271, ал. 1 от КТ. Съгласно чл. 8, ал. 2 от КТ, добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното, което води до извода, че получилия възнаграждението служител, като плащане във връзка с трудовото си правоотношение, не дължи връщането му, тъй като е добросъвестен към момента на получаването, понеже добросъвестността му се предполага до доказване на противното от този, който твърди, че не е бил добросъвестен. (Решение № 791 от 17.01.2011 г. по гр. д. № 271/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.). При приложение на оборимата презумпция, установена с разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ съдът е длъжен до доказване на противното да приеме, че това възнаграждение е получено добросъвестно. Ответникът не носи тежестта да доказва, че е получил сумата със съзнанието, че за него съществува правото да я получи, защото това му съзнание се предполага от чл. 8, ал. 2 КТ до несъмненото доказване на противното от ищеца (чл. 154, ал. 2, изр. 1 ГПК, във вр. с чл. 8, ал. 2 КТ). Понятието за добросъвестност е изяснено с актуалното и към момента Тълкувателно решение № 79 от 1965 година на ОСГК, съгласно което преценката за това дали работникът или служителя следва да върне сумите или не, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите – достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него е съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно уважение и изпълнение на правата и задълженията, в съответствие със законовите разпоредби. Извън обсега на чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ (отм.), сега чл. 271, ал. 1 КТ, остават въпросите за основанието на добросъвестността, по – конкретно грешката на получателя относно правото да получи сумите. Без значение е следователно и дали грешката му се дължи на неправилна преценка на фактите или на правото. И в двата случая той не е длъжен да връща добросъвестно получените от него трудови възнаграждения и обезщетения. Това освобождаване се налага от особеният им характер, предназначен да задоволи ежедневните му нужди (ТР 79-1965- ОСГК). В конкретния случай съдът приема, че ответникът е бил добросъвестен към момента на получаване на процесната сума в размер на 6642, 60 лева. В подкрепа на този извод са издаваните от ищеца разходни касови ордери след всяка от командировките, в които е посочена сумата дължима на ответника, както и основанието за плащането, а именно командировката и нейния номер. В разходните касови ордери, в графите получил сумата и изплатил сумата, фигурират подписи. Няма спор между страните, че тези суми са превеждани по дебитната карта дадена от ищеца на ответника. Ищецът, в исковата молба твърди, че сумите са теглени от ответника в дните, в които не е бил в командировка, както следва: на 07.11.2020 год.- 680 лева, на 16.11.2020 год.-810 лева, на 23.11.2020 год.-700 лева, на 01.12.2020 год.- 680 лева, на 10.12.2020 год.-730 лева, на 18.12.2020год.-670 лева, на 30.12.2020 год.- 730 лева, на 13.01.2021 год.-810 лева, на 28.01.2021 год.-1030 лева, на 09.02.2021 год.- 1140 лева, на 22.02.2021 год.-860 лева, на 05.03.2021 год.-810 лева, на 15.03.2021 год.- 750 лева. Тези суми обаче, изцяло съвпадат със сумите по издадените касови ордери, а тегленето им е извършвано също в деня, в който е издаден ордера. От изложеното следва, че доколкото ответникът е подписал ордера, той е бил запознат и с основанието на превеждане на сумата и е имал ясното съзнание, че има право да получи именно посочената в ордера и преведена по дебитната карта сума, която се дължи от работодателя за съответната командировка. Действително по делото няма ангажирани доказателства, че е уговорено по-високо възнаграждение, различно от посоченото в заповедите, но доколкото от страна на работодателя, и през цялото време на трудовите правоотношения, на ответника са превеждани по-големи суми от уговорените, то съдът приема, че ищецът едностранно е увеличил възнаграждението на ответника в унисон с разпоредбата на чл. 118, ал. 3 от КТ. Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е получил добросъвестно претендираната сума от 6642, 60 лева, респ. не дължи връщането й, а предявения иск следва да се отхвърли като неоснователен. По отношение на сумата от 412, 69 лева иска е основателен. Наложената на ответника глоба от Пътна полиция на Италия за извършено нарушение на пътния кодекс-чл.174, ал.4, хипотеза 18 е за извършено от ответника нарушение, поради което неследва да се понася от работодателя. Няма спор, че глобата е платена с дадената от ищеца на ответника дебитна карта, поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 412, 69 лева. По разноските: На основание чл. 78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените в производството разноски съразмерно с уважената част от претенциите в размер на 67, 39 лева. На основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да заплати на ответника сторените в производството разноски в размер на 875, 60 лева, съразмерно с отхвърлената част от претенциите. Воден от гореизложеното, съдът