Решение № 623 от 5.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6815/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 6903/03.05.2023 г., постановено по гр. д. № 7430/2023 г. по описа на СРС, 78-ми състав, е отхвърлен предявеният от Р. Л. И. против Министерството на вътрешните работи иск с правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР за сумата от 4 320 лева, представляваща левовата равностойност на полагаща се безплатна храна за периода от 10.02.2020 г. до 10.02.2023 г. Със същото решение районният съд е присъдил в полза на МВР на основание чл. 78, ал. 8 ГПК разноски в производството в размер на 100 лв. В срока по чл. 259 ГПК е депозирана жалба от Р. Л. И., с която са наведени доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 181, ал. 3 МВР, касаеща служители на МВР, извършващи дейности, свързани със специфичен характер на труда, както и тези, полагащи труд през нощта от 22, 00 до 6, 00 ч., предвид това, че въззивникът е държавен служител по реда на чл. 141, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Излага, че осигуряването на безплатна храна или левовата равностойност е част от социалното осигуряване на всеки служител на МВР и критикува крайния извод на СРС, че пари за храна не му се следват, тъй като чл. 181, ал. 1 ЗМВР не е след лимитативно изброените разпоредби на ЗМВР, приложими за служебните правоотношения на категориите служители на МВР, попадащи под приложното поле на ЗДСл. Изтъква, че е стеснително тълкуването, че това право се полага само на полицейските служители, доколкото именно ЗМВР не въвежда подобно разграничаване. Предвид изложеното, иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена. Претендира се разноски. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ответната страна – Министерство на вътрешните работи. В съдебно заседание, въззиваемата страна, чрез процесуалния представител юрк. С., оспорва въззивната жалба. Счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира сторените по делото разноски. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР от Р. Л. И. срещу МВР за заплащане на сумата в размер на 4320 лв., представляваща неизплатена левова равностойност за неосигурена храна за периода от 10.02.2020 г. до 10.02.2023 г. Ищецът твърди, че постъпил на работа в структурите на МВР през 2007 г., като след изменението на Закона за Министерство на вътрешните работи, влязло в сила на 01.02.2017 г., служебното му правоотношение се преобразувало в такова по Закона за държавния служител на основание § 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. ДВ, бр.81/14.10.2016 г.), считано от датата на влизане на закона в сила. Ето защо бил назначен на длъжност държавен инспектор (финансов контрольор, предварителен контрол на разходи със средства от Европейския съюз и др. донори) в Звено за материални проверки – МВР. Твърди, че след преобразуване на служебното правоотношение, считано от 01.02.2017г. в качеството му на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, ответникът не му заплащал дължимите по реда на чл. 181, ал. 1 ЗМВР и изплащани до този момент пари за храна. Счита, че такива суми му се следват, доколкото разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР визира служителите на МВР, които са конкретно посочените в т. 1 – т. 3 на чл. 181, ал. 1, в това число и държавните служители. Неосигуряването на безплатна храна или левовата й равностойност представлявало неизпълнение на законово вменените задължения на МВР и неговите структури и не почивало на никакво правно основание. Поддържа становище, че изключването на служителите по т. 2 на чл. 142 ЗМВР изцяло от приложното поле на ЗМВР е в противоречие с основните принципи на управление на държавната служба в МВР, посочени в чл. 141 ЗМВР, както и с изричния текст на чл. 1 ЗМВР, определящ предметния обхват на закона, включващ всички служители в него. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 4320 лв. - левова равностойност на полагащата му се храна за периода от 10.02.2020 г. до 10.02.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В отговора на исковата молба ответникът МВР оспорва предявения иск при твърдението, че държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, сред които бил и ищецът И., доколкото са преминали изцяло под регулацията на ЗДСЛ, не могат да се ползват от правото на левовата равностойност на храната. Поддържа се, че при определяне на индивидуалната основна заплата на ищеца като държавен служител след преобразуването на правоотношението му по ЗДСЛ, считано от 01.02.2017г. била включена като абсолютна стойност и получаваната от него до м. 01.2017 г. левова равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Сочи, че след посочената дата не са начислявани и не са изплащани суми, представляващи левова равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, тъй като нямало основание за това. Поддържа да е изплатил всички дължими суми на ищеца. Първоинстанционният съд, с окончателния доклад по делото, е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата относно наличието на служебното правоотношение между страните, основаващо се на § 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР/ДВ, бр.81/14.10.2016 г., считано от 01.02.2017 г., в рамките на което и през исковия период ищецът заемал длъжността „държавен инспектор /финансов контрольор, предварителен контрол на разходи със средства от ЕС и др. донори/ в Звено за материални проверки-МВР“, при ответника, което правоотношение се уреждало от ЗДСл, както и че за периода 10.02.2020 г. – 10.02.2023 г. Р. Л. не е получавал левовата равностойност за храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Не е спорно между страните, а и от представените по делото заповеди № 8121з- 1464/31.12.2019 г., № 8121з-1410/30.12.2020 г., № 8121з-1723/31.12.2021 г. и № 8121з- 130/31.01.2023 г. на Министъра на вътрешните работи, левовата равностойност на храната на служителите от МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 ЗМВР е определена в размер на 120 лв. месечно, като за исковия период същата възлиза общо на 4320 лв. /по 120 лв. на месец/. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което същата е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Във връзка с доводите за неправилност на постановеното решение, съдът намира следното: С постановеното решение първоинстанционният съд приел, че с оглед приложимата нормативна уредба пари за храна на ищеца не му се следват, тъй като чл. 181, ал. 1 ЗМВР не е след лимитативно изброените разпоредби на ЗМВР, приложими за служебните правоотношения на категориите служители на МВР, попадащи под приложното поле на ЗДС, приел е, че ищецът не полага труд при специфични условия в хипотезата на чл. 181, ал. 3 МВР и в съответствие с Наредбата по чл. 181, ал. 5 ЗМВР, поради което е отхвърлил исковата претенция. За да достигне до този извод съдът е съобразил, че само на служители по чл. 142, а 1, т. 1 и т. 3 ЗМВР се дължи левовата равностойност за храна, докато на всички служители по чл. 142, ал. 1, т. 1-т.3 ЗМВР се дължи обезщетение по чл. 181, ал. 3 ЗМВР при съобразяване критериите по Наредбата. Спорният по делото въпрос е дали при уреждане статута на ищеца като държавен служител по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДСл, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се прилагат и разпоредбите на ЗМВР, в частност тази на чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗМВР служителите на МВР са държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението (т. 1); държавни служители (т. 2) и лица, работещи на трудово правоотношение (т. 3). От събраните доказателства се установи, че през процесния период страните по делото са били обвързани от служебно правоотношение, като ищецът е имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и чл. 233 от този закон. В чл. 1 ЗМВР е предвидено, че този закон урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи /МВР/ и статута на служителите в него. Настоящият съдебен състав счита, че цитираната разпоредба е обща и се отнася и до служители на ЗМВР със статут по чл. 142, ал. 1, т. 2 доколкото не са налице изрични норми, които да изключат приложението й. Правният статут на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР в това число и ищецът Р. Л. И. се урежда както от общия ЗДСл, така и от специалния ЗМВР. Това следва от изричния текст на специалния закон, който в чл. 1 ЗМВР, който има характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона. Тази разпоредба дава основание останалите текстове на специалния закон да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с нея. Ето защо разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, също следва да е тълкува във връзка с чл. 1 ЗМВР. Следователно общите разпоредби относно статута на държавния служител ще се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР само и единствено при липсата на изрично специално правило в ЗМВР, което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното му поле би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР, посочени в чл. 141 ЗМВР. Разпоредбата на чл. 181 ЗМВР предвижда, че на служителите на МВР се осигурява храна или левовата равностойност, а доколкото тя не съдържа изрично разграничение, т.е. изключване на определена категория служители от системата на МВР и конкретно за държавните служители, какъвто е и ищецът, то следва да се приеме, че такова право имат всички служители на МВР. Допълнителен аргумент в тази насока се извлича и от разпоредбата на чл. 181, ал. 5 МВР, която делегира на Министъра на вътрешните работи с наредби да определя единствено условията и реда за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1 – 3 ЗМВР, но не и да ограничава кръга на служителите на МВР, които да получават безплатна храна или левовата ѝ равностойност. На следващо място, освен буквалното и граматическо тълкуване на посочената разпоредба следва да бъдат съобразени и принципите на управление на държавната служба в МВР и най-вече тези за забрана за дискриминация и обективност, тъй като в противен случай дългогодишни държавни служители от системата на МВР биха били поставени в неравностойно положение спрямо другите служители на МВР, които са назначени по трудово, респ. по служебно правоотношение по ЗМВР. Не би отговаряло на принципите и духа на закона тълкуване, при което за сходни длъжности на лицата по трудови правоотношения се осигурява храна или се изплаща левовата равностойност, а на тези по служебно правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР – не. Нещо повече, според § 69 ПЗР на ЗМВР /в сила от 01.02.2017 г. / служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 ЗИД на ЗМВР, и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образоване, какъвто безспорно е Р. Л. И., с изключение на тези от Медицинския институт на МВР и на тези по § 70, ал. 1, т. 1 ЗМВР, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане на този закон в сила. Следователно, на служителите, чиито правоотношения по силата на закона се преобразуват в служебни такива по ЗДСл, също им се дължи левова равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Или, изрично ЗМВР урежда, че в хипотези на преобразуване по силата на закона на правоотношенията със служителите в такива по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължи левова равностойност за неосигурена храна. Такова следва да бъде разрешението и при сключването на служебно правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР предвид разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР и с оглед справедливото и равно третиране на работниците и служителите в системата на МВР. Изложеното обосновава извод, че обстоятелството, че въззивникът Р. И. е имал качеството на служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР поражда правото на същия да получи от работодателя си храна или нейната левова равностойност, предвидени в специалните разпоредби, уреждащи правния статут на лицата, работещи в системата на МВР. Следователно, изложените в тази връзка доводи във въззивната жалба, този съд намира да са основателни и в този смисъл изводът на първоинстанционния съд в обратна насока е неправилен. Въззиваемата страна не твърди, че е предоставила на ищеца полагащата му се безплатна храна, нито че е заплатил нейната равностойност. Позовава се на § 69, ал. 6 ПЗР към ЗИДЗМВР, като твърди, че сумата за храна била включена в определената на ищеца основна заплата на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. По делото не са ангажирани доказателства, че в заплатата на ищеца И. за процесния период не са начислявани отделно други допълнителни възнаграждения, посочени в § 87, ал. 6 ПЗР на ЗМВР, като възнаграждението на ищеца за м. 02.2017 г., видно от приложените справки по ведомост, е по-ниско от това за предходния месец януари, т.е. преди преобразуването. В тази връзка следва да се има предвид и че изплащаните средства за храна са необлагаеми суми, което е отразено във ведомостта за възнаграждението за м. 01.2017г., а в тази за м.02.2017г. е обложено с данък цялото възнаграждение. Ето защо съдът намира, че възражението на въззиваемата страна, че равностойността на храната била включена в индивидуалното възнаграждение на ищеца, остава недоказано, поради което и не се възприема от настоящия съдебен състав. Поради изложените съображения доводите на въззиваемата страна за недължимост на левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1, са неоснователни. След като по делото се приема, че въззивникът дължи левова равностойност за неосигурена храна и на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР и предвид липсата на правна уредба относно нейния размер, следва по аналогия съответно приложение да намерят именно правилата на посочените подзаконови нормативни актове. Размерът и доволствията, които се дължат на всички служители на МВР в това число и на въззиваемата страна-ищец, се определят ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи. По делото са ангажирани писмени доказателства, които несъмнено установяват размера на полагащата се сума за непредоставена храна. Ето защо и на основание чл. 4 от Наредбата от 01.07.2015 г. във връзка със заповедите на Министъра на вътрешните работи, на ищеца за процесния период се дължи ежемесечно левова равностойност за неосигурена храна в размер на 120 лв., или дължимото обезщетение за неосигурена храна за период от 10.02.2020 г. до 10.02.2023 г. или за 36 месеца е 4 320 лв. Предвид изложеното предявеният иск по чл. 181, ал. 1 ЗМВР е основателен и следва да бъде изцяло уважен. Поради несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се отмени в цялост, в това число и в частта за разноските, като вместо него се постанови решение, с което предявеният иск се уважи изцяло със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. По разноските: Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение пред първа инстанция в размер на 500 лв. В тази връзка съдът намира възражението на въззиваемата страна по чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно с оглед защитавания материален интерес. В полза на ищеца не следва да се присъждат разноски за въззивното производство, доколкото такива не са поискани. Ответникът по жалбата следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати държавна такса по сметка на СРС за първоинстанционното производство в размер на – 172, 80 лв., а по сметка на СГС за въззивното производство – 86, 40 лв. Така мотивиран, Софийският градски съд