Решение № 157 от 25.3.2025 г. на Софийски окръжен съд по дело № 1087/2024 г.

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 119 от 04.11.2024 г., поправено с Решение № 126 от 20.11.2024 г., постановено по гр.д. № 718/2023 г. по описа на Районен съд - П. е признато за установено по предявения от „Скайшоп България“ ЕООД срещу М. Н. Г., че последната дължи на ищеца сумата от 4 812.60 лв. – вземане съгласно Заповед за налагане на ограничена имуществена отговорност № 105/31.05.2023 г., издадена на осн. чл. 210, ал. 1, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2023 г. до изплащане на вземането. Със същото решение М. Н. Г. е осъдена да заплати на „Скайшоп България“ ЕООД сумата от 2 340.50 лв., представляваща сторените в исковото и заповедното производство разноски. Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срок е постъпила въззивна жалба от ответника - М. Н. Г., чрез представителя й – адв. Бунева. В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на съдебния акт. Счита, че приетото за установено в обстоятелствената част на обжалвания съдебен акт не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Това е така, тъй като по делото не са събрани доказателства за това, че поведението на ответника – М. Н. Г. е противоправно и виновно, нито за налична причинна връзка между това поведение и настъпилата за работодателя вреда. Твърди, че в настоящият случай ищцовото дружество не е изработило и довело до знанието на служителите правила за съхранение на парични средства – нито писмено, нито устно. Счита също, че е неправилен извода на първоинстанционния съд, че трудовите задължения на ответника, касаещи боравенето с парични средства се отнасят и за кумулираните в по-дълъг период от време такива. От събраните по делото доказателства се установява, че ищцовото дружество е осигурило „шкафче“ за съхранение на паричните суми, които постъпват и не е провело специализирано обучение за боравенето с парични средства, съхранение и отчитането им. От друга страна самият работодател не е създал безопасни условия на труд, отчитащи условията на извършване на кражби, а от друга – не е провел обучение за идентифициране и противодействие на престъпни прояви. Счита, че в случая не е налице причинно-следствена връзка между претърпяната от работодателя вреда и поведението на ответника, тъй като вредата е в резултат на престъпни действия на други лица, които са привлечени към наказателна отговорност. В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от „Скайшоп България“ ЕООД, чрез адв. Г., с който оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят не се явява, представлява се адв. Бунева, която заявява, че поддържа жалбата и моли съда да я уважи по изложените в нея съображения. Претендира разноски. В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият се представлява от адв. Попова, оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски, представя списък по чл. 80 ГПК. В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства. Софийският окръжен съд, като взе предвид подадената жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно, а в обжалваната си част – допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение. В тази връзка по основателността на подадената въззивна жалба досежно правилността на оспорения съдебен акт съдът намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран от с искова молба от „Скайшоп България“ ЕООД, с която срещу М. Н. Г. е бил предявен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 210, ал. 5, вр. с чл. 207, ал.1, т. 1 КТ. В настоящият случай между страните не се спори, а се установява и от събраните по делото доказателства, че е бил сключен трудов договор № 211 от 29.08.2022 г., по силата на който ответника М. Г. е била назначена в „Скайшоп България” ЕООД на длъжност „продавач-консултант”, с код по НКП: 52232001 и основно месечно трудово възнаграждение в размер 1 224.27 лв., като в договора е посочено, че подробно описание на трудовите функции и задължения на служителя, се съдържат във връчената длъжностна характеристика при подписването на трудовия договор. Видно от представената длъжността характеристика на служителя са вменени задължения относно приемане на парични суми, връщане на ресто и издаване на касови бележки и фактури, както и отговорност за констатирани липси на стоки. По време на действие на трудовия договор ищецът е издал Заповед № 105/31.05.2013 г., по силата на която разпоредил на основание чл. 210 КТ, вр. чл. 206 или чл. 207, ал.1, т.1 от КТ да се удържи трикратния размер на брутното трудово възнаграждение на М. Г. в размер на 4 812.60 лв., като последната е издадена във връзка с Констативен протокол № 10/31.05.2023 г. представен по делото. В заповедта е посочено, че подлежи на оспорване в едномесечен срок от връчването й. Съобразно посочения Констативен протокол № 10/31.05.2023 г. М. Г. е причинила на предприятието вреди по небрежност при изпълнение на трудовите си задължения, като е извършила следното: „боравене с парични средства в противоречие с установените правила за работа – парична сума в размер на 9 900 лв., представляваща оборотни пари, в била изведена от касата преди края на работния ден без основание и без получени указания за това, в отсъствието на другия служител на смяна, като е била отделена в хартиен плик и поставена на общодостъпно за посетители място и без надзор, което е довело до присвояване на сумата от трети лица“. Така издадената заповед е била връчена на М. Н. Г., чрез нотариална покана на 03.07.2023 г. при отказ. По делото не събрани доказателства М. Н. Г. да е възразила в предвидения едномесечен срок по отношение на заповедта. В последствие със Заповед, връчена на М. Н. Г. на 30.06.2023 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на осн. чл. 326, ал. 1 КТ с писмено предизвестие от работника. С оглед така развилите се отношения между страните за работодателя, в лицето на ищеца „Скайшоп България“ ЕООД е била налице единствената възможност да реализира претенциите си по реда на чл. 210, ал. 5 КТ, тъй като трудовото правоотношение между страните е било прекратено, т.е. рекламационното производство като способ за събиране на вземането на работодателя е било неизпълнимо. Безспорно се установява, че на 07.09.2023 г. ищецът е подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответника за сумата 4 812.60 лв. По заявлението е било образувано ч.гр.д. № 473/2023 г. по описа на РС-П. и е издадена Заповед № 292/07.09.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът М. Н. Г. да заплати на кредитора „Скайшоп България“ ЕООД сумата 4 812.60 лв., представляваща парично вземане, дължимо въз основа на Заповед за налагане на ограничена имуществена отговорност № 105 от 31.05.2023 г., издадена на осн. чл. 210, ал. 1, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ, ведно със законната лихва от 07.09.2023 г. до окончателното й изплащане. Заповедта е връчена на длъжника Г. на 16.10.2023 г., която в срок - на 19.10.2014 г. е депозирала възражение по чл. 414 ГПК, че не дължи изпълнение на вземането по заповедта. В хода на първоинстанционното производство са разпитани свидетелите – Р.Х.С., А.И.И. и Д.Х.Н., чиито показания настоящата инстанция намира за ненужно да преповтаря, а единствено да анализира, с оглед заявените във въззивната жалба оплаквания. Съдът в настоящият си състав не обсъжда и не цени като доказателство по делото, представените писмени обяснения от М. Н. Г., които са били оспорени от страна на ответника, с доводи за съставянето им под натиск от служителите на ищеца, за които обстоятелства са събрани гласни доказателствени средства, а именно показанията на разпитания по делото свидетел А.И.И.. От правна страна, в КТ е предвидена възможност работодателят да търси имуществена отговорност от своите работници или служители за причинени от тях вреди. Тази отговорност бива два вида, в зависимост от обхвата на отговорността, вида на нарушението и реда, по който се реализира, а именно пълна и ограничена. Същото разграничение в пълнота важи и в специфичната хипотеза, когато вредата е причинена в резултат на отчетническа дейност, тоест от работници или служители, които притежават качеството на материално-отговорни лица, на които е възложено да събират, съхраняват, разходват и отчитат парични и/или материални ценности. Ограничената имуществена отчетническа отговорност се реализира по реда на чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ, съобразно който отчетниците отговарят имуществено в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение. Ограниченият характер на тази отговорност се изразява в определения от закона максимален размер на дължимото обезщетение за причинена по небрежност вреда на работодателя. Ищецът „Скайшоп България” ЕООД изрично поддържа, че ответника М. Н. Г. му е причинила вреди, нарушавайки утвърдените правила за безопасна работа, като в отсъствието на другия служител на смяна, последната е извадила парични средства от оборота за последните дни, които е започнала да брои на видимо и общодостъпно място, без да затвори магазина за клиенти, последната е поставила плика с парични средства, които е следвало да отчете и предаде на своя работодател - „Скайшоп България” ЕООД, като вследствие на това въпросния плик е бил предмет на кражба от неизвестни лица. Тоест още в исковата молба, а и видно от представените от въззиваемия доказателства пред първоинстанционния съд, същият е изтъкнал причината за липсата на паричните средства – кражба. Следователно не се твърди, че произходът на вредата е неустановен, а са изложени доводи, че вредите са настъпили като пряка последица от поведението на М. Н. Г.. Същевременно няма изложени доводи за умишлено или престъпно причиняване на вредата, или че до нея се е стигнало в резултат на извънслужебни действия на въззивника (чл. 203, ал. 2 КТ). Ето защо, квалификацията на спорното право е по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ за причиняване на вреди при условията на небрежност. Съгласно задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в Решение № 131/22.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 587/2010 г., III г.о., ГК, имуществената отговорност на работника или служителя за вреди, които по небрежност е причинил на работодателя при изпълнение на трудовите си задължения, е ограничената отговорност. Тази отговорност се реализира по специфичен ред, който цели да осигури бързото осъществяване на отговорността, да защити правата и интересите както на работниците и служителите, така и на работодателите, и да гарантира събирането на вземането на работодателя от работниците и служителите, за причинени от тях вреди на работодателя по трудовото правоотношение. Заповедта по чл. 210, ал. 1 КТ поставя началото на едно особено извънсъдебно /рекламационно/ производство за доброволно осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя. Заповедта, с която работодателя предявява претенцията си за обезщетение по естеството си е едно изявление за прихващане на насрещни вземания - вземането на работодателя за обезщетение срещу насрещно вземане на работника или служителя за трудово възнаграждение. Компенсаторното действие на заповедта настъпва ако заповедта не бъде оспорена в предвидения по чл. 210, ал. 3 КТ срок. След изтичане на този срок се пристъпва към удържане от трудовото възнаграждение на дължимото обезщетение, като по този начин приключва доброволното изпълнение на задължението на работника или служителя и събирането на вземането на работодателя на обезщетението за вредите, които му е причинил работникът или служителят. При оспорване на заповедта от работника или служителя, способът, по който може да се реализира тази отговорност е съдебното установяване на дължимото от работника или служителя обезщетение за вредите, които е причинил на работодателя. Прекратяването на трудовото правоотношение прави неизпълнимо рекламационното производство като способ за събиране на вземането на работодателя. Това следва от установения от законодателя ред в чл. 210, ал. 5 КТ, като настоящият случай е именно такъв. Когато трудовото правоотношение е прекратено, независимо че заповедта не е оспорена по надлежния ред от работника за работодателят остава единствено възможността да предяви претенцията си по реда на заповедното производство - чл. 410 ГПК, като депозира съответното заявление. В тази връзка, фактическият състав, от който възниква ограничената имуществена отчетническа отговорност, респективно който е предмет на установяване по така предявения иск от страна на работодателя в лицето на „Скайшоп България” ЕООД, включва: 1) имуществена вреда; 2) противоправно поведение на работника или служителя – отчетник; 3) причинна връзка между неизпълнението на трудовите задължения и настъпилия вредоносен резултат и 4) вина – под формата на небрежност, а и специфичните предпоставки по чл. 422 ГПК. Преди да бъдат изследвани тези предпоставки и за пълнота на изложението, следва да се държи сметка за реда и неговото спазване от страна на „Скайшоп България” ЕООД, по който бива реализирана ограничената имуществена отговорност. Както беше посочено същият е установен в чл. 210 КТ и включва два етапа – извънсъдебен и съдебен. Извънсъдебната фаза на процедурата по реализиране на ограничената имуществена отговорност започва с издаването на писмена заповед на основание чл. 210, ал. 1 КТ. Тази заповед се издава от работодателя, като в нея трябва да се опишат точно основанието и размерът на отговорността на работника или служителя. Важно уточнение е, че законодателят е предвидил изрично срокове за издаване на тази заповед (чл. 210, ал. 2 КТ), които са в зависимост от лицето, причинило нарушението. Тези срокове са преклузивни, тоест пропускането им погасява отговорността на работника или служителя, респективно погасява се и вземането на работодателя за възстановяване на вредата. В настоящия случай, доколкото се касае за отчетническа отговорност, срокът е 3 месечен от откриването на вредата, но не по-късно от 5 години от нейното причиняване. Срокът е спазен, тъй като въпросната заповед е издадена на 31.05.2023 г. или седмица след установяването на вредата. В едномесечния срок от връчването на заповедта за реализиране на ограничената имуществена отговорност, както беше посочено същата не е била оспорена от страна на ответника М. Н. Г., но последната е прекратила с предизвестие трудовото си правоотношение, което обусловило подаването на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК от работодателя, като с оглед подаденото в срок възражение по чл. 414 ГПК и предявяването на иска по реда на чл.422 ГПК, вр. с чл. 210, ал. 5 КТ. По повод на изложения по-горе фактическия състав, то видно от събраните доказателства по делото се установява по основание и размер вредата, която е била причинена на „Скайшоп България” ЕООД – 9 900.00 лв. Причината за нея също е установена – извършена на 24.05.2023 г. кражба от неизвестно лице, поради което спорните моменти в настоящото дело се обособяват около останалите предпоставки от фактическия състав. В конкретния казус, настоящият въззивен състав споделя правните изводи на първоинстанционния съд, доколкото счита, че всички предпоставки на чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ за ангажиране отговорността на М. Н. Г. са налице, по следните причини: От събраните по делото доказателства, в това число трудов договор № 211 от 29.08.2022 г. и длъжностна характеристика, се установява че М. Н. Г. е изпълнявала отчетническа дейност, тъй като е била назначена на длъжност „продавач – консултант“, а съобразно длъжностната й характеристика, на последната са вменени задължения относно приемане на парични суми, връщане на ресто и издаване на касови бележки и фактури. Отделно от събраните по делото доказателства, в това число разпитите на свидетелите Р.Х.С. и Д.Х.Н. се установява, че още при постъпването й на работа на М. Н. Г. е било проведено теоретично и практично обучение на място в магазина, в който полагала труд, което обучение се осъществило в процеса на работа. В проведеното обучение на М. Н. Г. е демонстрирана спецификата на работа с пари, което включва разплащането с парични средства, инкасирането на парични средства и съхранението на такива. В рамките на така проведеното обучение на М. Н. Г. е било обяснено как се съхраняват паричните средства и как последните се отделят за да може в определени дни да дойде инкасо екип, който взема тези пари. Изложеното обосновава неоснователност на възраженията сторени от въззивника, че ищцовото дружество не е изработило и въвело правила за съхранение на парични средства. На следващо място от посочените по горе свидетелски показания се установяват и самите действия, които М. Н. Г. е извършила във въпросния ден – 24.05.2023 г., в разрез с проведеното и обучение за съхранение на парични средства. По делото е разпитан като свидетел управителя на магазина, в който М. Н. Г. е полагала труд, от показанията на когото се установява с необходимата конкретика всяко едно действие на работника, касателно процесния случай. Свидетелят заявява, че в магазина е имало монтирана камера за видеонаблюдение, като последния прегледал записите и възприел лично действията на М. Н. Г., които са описани подробно и в Констативен протокол № 10/31.05.2023 г. По конкретно на въпросната дата в търговски обект на ищеца – „Скайшоп България“ ЕООД, находящ се в гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115, The Mall, ниво -2 била на работна смяна М. Н. Г. от 10: 00 до 22: 00 часа. Около 21: 20 часа, във временно отсъствие на другия служител, който бил на смяна на обекта, М. Н. Г. извела от касата парична сума в размер на 9 900 лв., представляваща оборотни пари, отделила въпросната сума в хартиен плик и я поставила на общодостъпно място за посетители. В последствие отклонила вниманието си и оставила сумата без надзор, което довело до присвояване на сумата от лице, което се представило за клиент на магазина. Предвид така установените факти въззивният съд намира за доказано, че на „Скайшоп България“ ЕООД е причинена твърдяната имуществена вреда и това е следствие от противоправното поведение на М. Н. Г., каквото представлява неизпълнението на трудовото й задължение да съхранява поверените й в качеството на отчетник материални ценности, като не са налице обстоятелства, изключващи противоправността на деянието. Освен това поведението на въззивника М. Н. Г. е виновно – допусната е небрежност, изразяваща се в неполагане на дължимата грижа към опазване на имуществото на работодателя, което е следвало да опазва съгласно чл. 126, т. 8 КТ. В областта на частното право, част от което е и трудовото право, обстоятелствата, изключващи небрежността, са от обективен характер – случайно събитие или непреодолима сила. Случайното събитие има непредвидим характер, а непреодолимата сила - непредотвратим, дори и да можеше да се предвиди. Критерий за непредвидимост е полагането на дължимата грижа (на добрия стопанин). Въззивният съд намира, че в случая М. Н. Г. е могла да предвиди опасността от кражба на поверените й парични суми, а от там – и да я предотврати, вземайки съответните предпазни мерки, ако беше положила грижата на добрия стопанин. Обстоятелството, че не е имало осигурено от работодателя безопасно място за съхраняване на паричните средства /например сейф/, тъй като се установява, че парите са се съхранявали в „шкаф“, не представлява нито случайно събитие, нито непреодолима сила, поради което и не оневинява работника, в лицето на М. Н. Г. за отговорността й за допуснатата небрежност. Тя е следвало да съхранява паричните средства на сигурно място, което не е било сторено, оставяйки паричната сума на място, до което имат достъп неограничен брой и кръг лица. По тези причини като неоснователни следва да се отхвърлят възраженията на въззивника в депозираната въззивна жалба. В заключение следва да се изтъкне, че издадената от работодателя Заповед № 105/31.05.2013 г. по реда на чл. 210, ал. 1 КТ, макар и връчена редовно, чрез нотариална покана при отказ не е била оспорена от страна на М. Н. Г. в предвидения в заповедта, а и съобразно КТ срок. Горното е още един аргумент в подкрепа на доводите на съда, че самото противоправно поведение на работника или служителя – отчетник е установено по делото, а не е и оспорено. Ето защо съдът намира, че следствие на противоправното и виновно неизпълнение на трудовите задължения на М. Н. Г., „Скайшоп България” ЕООД е претърпял безспорна имуществена вреда – загуба в размер на стойността на отнетите парични средства от 9 900.00 лв. Правилно се явява първоинстанционното решение и в частта на ангажиране размера на отговорността на въззивника, като възражения по повод размера не са и релевирани. По тези мотиви изводите на двете инстанции съвпадат и първоинстанционното решение като правилно следва бъде потвърдено от въззивния съд. По разноските: С оглед изхода на делото съдът приема, че разноските по делото следва да се поставят в тежест на въззивника и той следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия съдебни разноски за производство пред Софийски окръжен съд в размер 960.00 лв., представляващи адвокатско възнаграждение, съобразно представен по делото списък по чл. 80 ГПК. За реалното заплащане на адвокатското възнаграждение са представени доказателства /пълномощно, договор за правна защита и съдействие, фактура и отчет по сметка, находящи се на л. 24-29 по делото/. С оглед горното съдът