Решение № 596 от 28.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 8384/2025 г.

дело № 20251100508384 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД срещу решение № 8209 от 08.05.2025 г., постановено по гр. дело № 34582/2024 г. по описа на СРС, 26 състав, с което са отхвърлени като погасени по давност предявените срещу „ТТЛ“ ЕООД положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 79 ЗЖТ, вр. с чл. 367 ТЗ за сумата от общо 17576,32 лв., представляваща мораторни неустойки на основание чл. 32 от договор № 39/2021 г., в размер на законната лихва, както следва: 1. върху главницата от 28761.96 лв. по фактура № 8100005461/28.02.2021 г., с падеж на изпълнение на 03.04.2021 г., дата на плащане 15.04.2021г., в размер 87,88 лв., за периода от 04.04.2021 г. до 14.04.2021 г.; 2. върху главницата от 37809.15 лв. по фактура № 8100005508/28.02.2021 г. с падеж на изпълнение на 03.04.2021 г., дата на плащане 15.04.2021 г., в размер 115,53 лв., за периода от 04.04.2021г. до 14.04.2021г.; 3. върху главницата от 27239.12 лв. по фактура № 8100005508/28.02.2021 г. с падеж на изпълнение на 03.04.2021 г., дата на плащане 08.04.2021г., в размер 30,27 лв., за периода от 04.04.2021г. до 07.04.2021 г.; 4. върху главницата от 493.06 лв. по фактура № 8100005570/31.03.2021 г. с падеж на изпълнение на 06.05.2021 г., дата на плащане 10.06.2021г., в размер 4,66 лв., за периода от 07.05.2021 г. до 09.06.2021 г.; 5. върху главницата от 13833.46 лв. по фактура № 8100005571/31.03.2021 г. с падеж на изпълнение на 06.05.2021 г., дата на плащане 10.06.2021г., в размер 130,65 лв., за периода от 07.05.2021г. до 09.06.2021г.; 6. върху главницата от 18911.47 лв. по фактура № ••••••••••/31.03.2021 г. с падеж на изпълнение на 06.05.2021 г., дата на плащане 10.06.2021г., в размер 178,61 лв., за периода от 07.05.2021г. до 09.06.2021г.; 7. върху главницата от 13968.00 лв. по фактура № ••••••••••/31.03.2021 г. с падеж на изпълнение на 06.05.2021 г., дата на плащане 01.06.2021г., в размер 97,00 лв., за периода от 07.05.2021г. до 31.05.2021г.; 8. върху главницата от 70151.10 лв. по фактура № 8100005613/30.04.2021 г. с падеж на изпълнение на 11.06.2021 г., дата на плащане 06.07.2021г., в размер 467,67 лв., за периода от 12.06.2021г. до 05.07.2021г.; 9. върху главницата от 9208.25 лв. по фактура № 8100005622/30.04.2021 г. с падеж на изпълнение на 11.06.2021 г., дата на плащане 06.07.2021г., в размер 61,39 лв., за периода от 12.06.2021г. до 05.07.2021г.; 10. върху главницата от 17710.22 лв. по фактура № 8100005623/30.04.2021 г., с падеж на изпълнение на 11.06.2021 г., дата на плащане 14.07.2021г., в размер 157,42 лв., за периода от 12.06.2021г. до 13.07.2021г.; 11. върху главницата от 23662.86 лв. по фактура № 8100005632/30.04.2021 г. с падеж на изпълнение на 11.06.2021 г., дата на плащане 14.07.2021г., в размер 210,34 лв., за периода от 12.06.2021г. до 13.07.2021г.; 12. върху главницата от 34337,63 лв. по фактура № 8100005669/30.04.2021г., намалена с кредитно известие №8000054442/19.05.2021г., с падеж на изпълнение на 11.06.2021г., дата на плащане 14.07.2021г., в размер 299,20 лв., за периода от 12.06.2021г. до 13.07.2021г.; 13. върху главницата от 493.06 лв. по фактура № 8100005733/31.05.2021 г. с падеж на изпълнение на 08.07.2021 г., дата на плащане 13.08.2021г., в размер 4.79 лв., за периода от 09.07.2021г. до 12.08.2021г.; 14. върху главницата от 12087.04 лв. по фактура № 8100005737/31.05.2021 г. с падеж на изпълнение на 08.07.2021 г., дата на плащане 13.08.2021г., в размер 117,51 лв., за периода от 09.07.2021г. до 12.08.2021г.; 15. върху главницата от 7013.87 лв. по фактура № 8100005738/31.05.2021 г. с падеж на изпълнение на 08.07.2021 г., дата на плащане 13.08.2021г., в размер 68,19 лв., за периода от 09.07.2021г. до 12.08.2021г.; 16. върху главницата от 3077.73 лв. по фактура № 8100005790/30.06.2021 г. с падеж на изпълнение на 05.08.2021 г., дата на плащане 12.10.2021г., в размер 57,28 лв., периода от 06.08.2021г. до 11.10.2021 г.; 17. върху главницата от 349.12 лв. по фактура № 8100005814/30.06.2021 г. с падеж на изпълнение на 05.08.2021 г., дата на плащане 12.10.2021г., в размер 6.50 лв., за периода от 06.08.2021г. до 11.10.2021г.; 18. върху главницата от 12907.16 лв. по фактура № 8100005815/30.06.2021г., намалена с кредитно известие №8000055057/07.07.2021г., с падеж на изпълнение на 05.08.2021г., дата на плащане 12.10.2021г., в размер 170,09 лв., за периода от 06.08.2021г. до 11.10.2021г.; 19. върху главницата от 6733.64 лв. по фактура № 8100005816/30.06.2021 г. с падеж на изпълнение на 05.08.2021 г., дата на плащане 12.10.2021г., в размер 125,32 лв., за периода от 06.08.2021г. до 11.10.2021г.; 20. върху главницата от 45015.85 лв. по фактура № 8100005854/31.07.2021 г. с падеж на изпълнение на 02.09.2021 г., дата на плащане 08.11.2021г., в размер 825,29 лв., за периода от 03.09.2021г. до 07.11.2021г.; 21. върху главницата от 10241.08 лв. по фактура № 8100005856/31.07.2021 г. с падеж на изпълнение на 02.09.2021 г., дата на плащане 16.11.2021г., в размер 210,51 лв., за периода от 03.09.2021г. до 15.11.2021г.; 22. върху главницата от 32071.68 лв. по фактура № 8100005876/31.07.2021г., намалена с кредитно известие №8000055580/23.08.2021г., с падеж на изпълнение на 02.09.2021 г., дата на плащане 16.11.2021г., в размер 345,86 лв., за периода от 03.09.2021г. до 15.11.2021г.; 23. върху главницата от 369.71 лв. по фактура № 8100005962/31.08.2021 г. с падеж на изпълнение на 08.10.2021 г., дата на плащане 14.12.2021г., в размер 6,78 лв., за периода от 09.10.2021г. до 13.12.2021г.; 24. върху главницата от 75852.58 лв. по фактура № 8100005971/31.08.2021г., намалена с кредитно известие №8000056126/08.10.2021г., с падеж на изпълнение на 08.10.2021 г., дата на плащане 17.12.2021г г., в размер 333,28 лв., за периода от 09.10.2021г. до 16.12.2021г.; 25. върху главницата от 51165.80 лв. по фактура № 8100005984/30.09.2021 г. с падеж на изпълнение на 04.11.2021 г., дата на плащане 27.01.2022г., в размер 1179,66 лв., за периода от 05.11.2021 г. до 26.01.2022г.; 26. върху главницата от 8930.30 лв. по фактура № 8100005985/30.09.2021 г. с падеж на изпълнение на 04.11.2021 г., дата на плащане 27.01.2022г., в размер 205,89 лв., за периода от 05.11.2021 г. до 26.01.2022г.; 27. върху главницата от 17950.64 лв. по фактура № ••••••••••/30.09.2021 г. с падеж на изпълнение на 04.11.2021 г., дата на плащане 21.01.2022г., в размер 383,94 лв., за периода от 05.11.2021 г. до 20.01.2022г.; 28. върху главницата от 12407.38 лв. по фактура № ••••••••••/30.09.2021 г. с падеж на изпълнение на 04.11.2021 г., дата на плащане 21.01.2022г., в размер 265,38 лв., за периода от 05.11.2021 г. до 20.01.2022г.; 29. върху главницата от 26376.75 лв. по фактура № 8100006037/30.09.2021 г. с падеж на изпълнение на 04.11.2021 г., дата на плащане 21.01.2022г., в размер 564,17 лв., за периода от 05.11.2021 г. до 20.01.2022г.; 30. върху главницата от 29871.35 лв. по фактура № 8000056662/22.11.2021 г. с падеж на изпълнение на 23.12.2021 г., дата на плащане 25.10.2022г., в размер 2530,77 лв., за периода от 24.12.2021 г. до 24.10.2022г.; 31. върху главницата от 1971.48 лв. по фактура № 8000056669/22.11.2021 г. с падеж на изпълнение на 23.12.2021 г., дата на плащане 25.10.2022г., в размер 167,03 лв., за периода от 24.12.2021 г. до 24.10.2022г.; 32. върху главницата от 19362.86 лв. по фактура № 8000056752/26.11.2021 г. с падеж на изпълнение на 30.12.2021 г., дата на плащане 25.10.2022г., в размер 1602,81 лв., за периода от 31.12.2021 г. до 24.10..2022г.; 33. върху главницата от 72743.68 лв. по фактура № 8000056754/26.11.2021 г. с падеж на изпълнение на 30.12.2021 г., дата на плащане 25.10.2022г., в размер 6021,56 лв., за периода от 31.12.2021 г. до 24.10.2022г.; 34. върху главницата от 6560.84 лв. по фактура № 8000056768/26.11.2021 г. с падеж на изпълнение на 30.12.2021 г., дата на плащане 25.10.2022г. в размер 543,09 лв., за периода от 31.12.2021 г. до 24.10.2022 г.; ведно със законната лихва върху всяка една от тези суми от датата на подаване на заявлението (13.02.2024 г.) до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 5980/22.02.2024 г. по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 8408/2024 г. по описа на СРС, 26 състав. Във въззивната жалба са развити оплаквания за недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне по непредявен иск и с погрешна правна квалификация, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Въззивникът счита за неприложима цитираната от първоинстанционния съд Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), доколкото се касае до железопътен превоз и то в границите на страната, т.е. липсва международен елемент, поради което следвало да се приложат разпоредбите на специалния Закон за железопътния транспорт, а не на общия Търговски закон. При условията на евентуалност намира, че разпоредбата на чл. 378, ал. 1 ТЗ е неприложима, тъй като предявеният иск не е за вреди по превозваните товари, а за мораторна лихва, по отношение на която не е предвиден различен давностен срок в нито един от специалните закони, поради което претенцията се погасява с общия тригодишен давностен срок по ЗЗД. Ето защо моли за обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, евентуално за неговата отмяна и уважаване на предявените искове в цялост. Във въззивната жалба е инкорпорирана и частна жалба на ищеца „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД срещу решението на СРС в частта му на определение, с което ищецът е осъден да заплати в полза на бюджета на ВСС по сметка на СРС на основание чл. 77 ГПК сумата от 1145,68 лв., представляваща невнесена държавна такса за разглеждане на исковете по делото. Изложени са доводи за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон, в частност на разпоредбата на чл. 72 ГПК, доколкото искът е предявен за защита на един интерес на ищеца и въз основа на едно общо основание – сключения договор № 39/2021 г., поради което се дължи една такса върху общия сбор на заявените претенции. Ето защо ищецът моли за отмяна на решението и в тази част. Въззиваемият „ТТЛ“ ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че не е налице основание за обезсилване на обжалваното решение, доколкото не е налице произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск. Видно от съдържанието на исковата молба, „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД основава претенцията си на твърденията за сключен с ответника договор № 39/2021 г. за железопътни превози на товари, които са били изпълнени от ищеца, но възнаграждението за същите е било изплатено от ответника със забава – след изтичане на уговорения в чл. 31 (идентичен с клаузата на чл. 22, ал. 5) срок от 30 календарни дни (съобразно постигнатото изменение на договора с анекс № 1/01.01.2021 г. и с анекс № 16/04.02.2022 г.), считано от изпращане на съответната фактура на електронната поща на клиента. Съгласно клаузата на чл. 32, ал. 1 от договора, при закъснение в плащанията клиентът дължи лихва за забава в размер на законната лихва върху дължимата (незаплатената) сума за всеки просрочен ден от датата на възникване на изискуемостта до окончателното й изплащане, като по този начин е претендирана исковата сума в общ размер от 17576,32 лв. – като лихва за забава в посочения в договора размер, съответстващ на законово регламентираната лихва по чл. 86 ЗЗД. От изложеното е видно, че предявеният иск е за мораторна лихва с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а не за неустойка по смисъла на чл. 92, ал. 1 ЗЗД. В договора между страните не е включена неустоечна клауза, доколкото чл. 32, ал. 1 от него възпроизвежда законовото правило за дължимост на мораторна лихва в определения от законодателя размер. Както при законната лихва, така и при мораторната неустойка размерът на вредата, която кредиторът може да претендира от забавеното изпълнение на паричното задължение, е предварително определен, но при законната лихва размерът й е регламентиран от законодателя, а при неустойката – от страните по договора. В случая страните не са постигнали съгласие за различен размер на отговорността при забава от този, който е законодателно определен, като макар и включена в договора, клаузата ясно предвижда задължение за плащане на законна лихва, а не на мораторно обезщетение в различен размер, каквато би била неустойката. Настоящият въззивен състав не споделя доводите на първоинстанционния съд, че доколкото се позовавал на договорната клауза, ищецът претендирал неустойка по чл. 92 ЗЗД – страните са свободни да включват като съдържание на договора и законови разпоредби, като това не променя квалификацията на дължимото вземане. Същото би било дължимо в идентичен размер и при идентични условия без оглед на обстоятелството дали е включено в договора (стига да не е дерогирано от волята на страните), като простият факт на възпроизвеждане на законовата разпоредба в договора не променя характера на търсеното мораторно обезщетение, което изцяло покрива характеристиките на законна лихва по чл. 86 ЗЗД. В допълнение следва да се посочи, че волята на страните по никакъв начин не сочи на противното – никъде в договора мораторното обезщетение не е наречено неустойка, нито са предвидени различни предпоставки за упражняване на това право (различен размер от законната лихва, краен срок или краен размер и др.). Обратен извод не следва и от претендираната от заявителя законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане на сумите, доколкото страните са свободни да претендират от съда различни вземания съобразно собствената си воля, а дали исканията им са основателни е въпрос по съществото на спора, който не може да бъде аргумент за определяне на квалификацията на други заявени в същото производство спорни права. С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че правилната правна квалификация на предявения иск е чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а посочената от първоинстанционния съд едва с крайния акт по делото квалификация по чл. 92 ЗЗД е погрешна. За основателността на предявените претенции за законна лихва в тежест на ищеца е да докаже, че по възникналото между страните облигационно правоотношение в тежест на ответника е възникнало главно задължение за плащане на превозни разноски, падеж на задължението и изпадането на ответника в забава предвид изплащане на главния дълг след падежа, респ. че същият дължи законна лихва в размер на търсената сума. Същите обстоятелства са разпределени като доказателствена тежест от първоинстанционния съд, респ. са били обсъдени от него при постановяване на крайния съдебен акт (включително и обстоятелството за наличие на неустоечна клауза, което според въззивния съд е неотносимо към крайния извод за основателността на претенцията), поради което погрешната правна квалификация в случая не води до недопустимост на решението. Основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите, на които се основава – изложените от ищеца твърдения за плащане на главния дълг от ответника със забава и възникване на задължение за законна лихва върху главницата, които в случая са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд. Следователно, в случая не е било допуснато нарушение на диспозитивното начало в процеса и решението на СРС е допустимо. Според настоящия въззивен състав обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, поради следните съображения: За основателността на предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между него и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за железопътен превоз, по силата на който в тежест на ответника е възникнал главен дълг за превозни разноски; че ответникът е изпаднал в забава относно погасяване на този главен дълг и размера на законната лихва за посочения период. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение на падежа. По делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че цитираният в исковата молба договор е бил сключен, като ищецът е изпълнил описаните във фактурите превози на товари, а ответникът е платил дължимото за тях възнаграждение (превозни разноски) със забава, на посочените в исковата молба дати. В отговора на исковата молба ответникът изрично признава посочените обстоятелства, като заявява, че всички товари по описаните в исковата молба 32 броя фактури и 4 броя кредитни известия са получени от „ТТЛ“ ЕООД в периода от 28.02.2021 г. – 26.11.2021 г. и падежът за плащане на задълженията за тези превози е настъпил на посочените от ищеца дати в периода от 04.04.2021 г. до 24.10.2022 г., а погасяването им е извършено по-късно, като в този смисъл плащането на главния дълг по процесния договор от ответника със забава е безспорно обстоятелство по делото и излагането на изрични мотиви от съда в тази насока е безпредметно. Съобразно твърденията на страните и възраженията на ответника спорът по делото се концентрира върху обстоятелството дали в полза на ищеца съществува вземане за законна лихва с оглед клаузите на сключеното между страните споразумение от 25.10.2022 г., респ. дали претендираното акцесорно вземане е погасено по давност. Предявената претенция включва платен със забава дълг по 32 фактури и 4 кредитни известия, като по 27 от тях плащането е извършено с няколко дни/седмици закъснение, на посочените в исковата молба дати преди м. октомври 2022 г., а по пет от фактурите (издадени в периода 22.11.2021 г. – 26.11.2021 г.) плащането е извършено след сключване на споразумението от 25.10.2022 г., като лихвата за забава по тях се претендира до деня, предхождащ разсрочване на главните задължения със спогодбата от 25.10.2022 г. С цитираното споразумение страните са постигнали съгласие, че към 30.09.2022 г. „ТТЛ“ ЕООД има задължения към „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД за главница за превозни разноски в общ размер от 2254002,10 лв. с ДДС, включваща и главниците по фактури № 56662/22.11.2021 г., № 56669/22.11.2021 г., № 56752/26.11.2021 г., № 56754/26.11.2021 г. и № 56768/26.11.2021 г. (съобразно приложение № 1 към споразумението), лихвата за забава върху които е част от настоящата искова претенция, видно и от приетото и неоспорено заключение на ССЕ. Със споразумението страните са разсрочили плащането на описаните главници по приложение № 1 на 24 месечни погасителни вноски с посочените падежи, като по този начин са променили срока за изпълнение на посочените главни парични задължения за в бъдеще. Постигнатото съгласие за разсрочване на дълга не променя факта, че към датата на сключване на споразумението задълженията вече са били забавени съобразно първоначално уговорения между страните падеж, респ. към 25.10.2022 г. в полза на ищеца са съществували вземания не само за описаните главници, но и за законна лихва върху просрочените и непогасени главници, с период на начисляването й от датата на падежа им по договора до датата, предхождаща разсрочването им на 25.10.2022 г. (с какъвто период правилно са заявени исковите претенции по отношение на лихвата за забава по посочените 5 фактури). Възраженията на ответника, че доколкото изтеклите лихви за забава не са включени в предмета на споразумението, то същите са опростени от кредитора, са несъстоятелни. Опрощаването на парично задължение представлява договор между кредитор и длъжник по смисъла на чл. 108 ЗЗД, какъвто в случая не е бил изрично сключен, а волята на страните за погасяване на тези акцесорни вземания не може да бъде изведена конклудентно с оглед липсата на подобно изявление в споразумението за разсрочване. Последното има за предмет единствено описаните в двете приложения главни задължения за превозни разноски и не съдържа каквото и да било изявление на кредитора, сочещо към неговата воля да опрости вече натрупаните суми за мораторна лихва. В допълнение с оглед възраженията в отговора на исковата молба следва да се посочи, че в споразумението липсва клауза, съобразно която същото урежда изцяло финансовите отношения между страните – подобно изявление не се съдържа в документа, като същият касае единствено посочване на новите падежи на разсрочената главница, както и последиците от неизпълнение на три последователни месечни вноски, свързани със задължението за „ТТЛ“ ЕООД в този случай да учреди особен залог в полза на насрещната страна. Следователно, предвид безспорно настъпилата в тежест на ответника забава в плащането на процесните главни задължения и при липсата на изрично изявена от кредитора воля за опрощаване, в полза на последния е възникнало акцесорно вземане за законна лихва за забава върху просрочените главници за описаните в исковата молба периоди. Между страните не се спори, че размерът на дължимото мораторно обезщетение съответства на претендираната от ищеца сума от 17576,32 лв., като това обстоятелство се потвърждава от заключението на ССЕ, неоспорено от страните, съобразно което лихвите върху процесните главни задължения, изчислени при съобразяване на 30-дневен срок за плащане от датата на получаване на съответната фактура до датата, предхождаща плащането, респ. предхождаща подписването на споразумението за разсрочване, са в същия размер от 17576,32 лв. Ето защо, предвид липсата на доказателства мораторното обезщетение да е било погасено чрез плащане, исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД се явяват изцяло основателни за пълния предявен размер от 17576,32 лв. Предвид основателността на предявената искова претенция следва да бъде разгледано наведеното при условията на евентуалност възражение за погасяване на акцесорното вземане за лихва по давност. В случая възникналото между страните облигационно правоотношение е такова по договор за железопътен превоз на товари, като липсват данни превозите да са извършвани извън границите на Република България, поради което приложимо е изцяло българското право, в частност специалният Закон за железопътния транспорт. В разпоредбата на чл. 109, ал. 4, вр. ал. 2 ЗЖТ е предвиден едногодишен давностен срок за предявяване на исковете на превозвачите срещу изпращачите, получателите и пътниците за недосъбрани превозни цени и допълнителни такси, но от формулировката на текста е видно, че същият е приложим към изрично посочените вземания за възнаграждения и такси по договора за превоз, не и по отношение на акцесорните вземания за лихва за забава върху тези главни вземания. Възприетият от законодателя подход за въвеждане на кратък срок за предявяване на вземанията по договора за железопътен транспорт на товари се основава на спецификите на превозните правоотношения, свързани с необходимостта от бързо уреждане на отношенията между превозвач и получател/товародател, но при липса на изрична уредба в тази насока не е налице основание този специален режим да бъде приложен и по отношение на акцесорните вземания за лихва за забава. В нормативната уредба, регламентираща железопътния транспорт, не са предвидени специфични давностни срокове за погасяване на вземанията за мораторна лихва, поради което по отношение на тях приложение следва да намери общият режим, установен в разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като те се погасяват с тригодишна давност. Във връзка с възраженията на ответника в отговора на исковата молба следва да се отбележи, че изложеният извод не се опровергава от разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, според която с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Посоченото правило държи сметка за връзката на обусловеност между главното и акцесорното вземане и цели избягване на недопустима хипотеза, при която главният дълг е отпаднал като погасен по давност, а длъжникът продължава да дължи лихва за забава върху несъществуващо задължение. Настоящият случай несъмнено не е идентичен, доколкото главният дълг е възникнал валидно и е бил погасен от длъжника чрез плащане, т.е. неговото съществуване и дължимост не са били отречени, поради което заплащането на мораторно обезщетение поради неточното изпълнение на главницата в темпорално отношение е напълно допустимо, а разпоредбата на чл. 119 ЗЗД е неприложима. Противно на доводите на първоинстанционния съд, не следва да намери приложение в случая и общата разпоредба на ТЗ – чл. 378, която предвижда специална едногодишна погасителна давност при исковете за вреди по договор за превоз. Уредбата на ЗЖпТ е специална по отношение на ТЗ, поради което предвиденият в него режим е изначално неприложим. От друга страна, при тълкуване на цитираната разпоредба на ТЗ и предвиденият в нея начален момент на давността се установява, че същата се прилага единствено по отношение на претенция за вреди, настъпили върху товара на превоза, респ. върху пътника, а не и по отношение на вреди от неизпълнение на парично задължение по договора в темпорално отношение – нормата предвижда срокът на регламентирания едногодишен давностен срок да започва да тече от деня, в който товарът е предаден на получателя (когато последният може да констатира вредата върху товара), респ. от деня на настъпване на телесната повреда или смъртта на пътника, като така определеният начален момент е неотносим към изискуемостта на паричното задължение за превозно възнаграждение и несъмнено изключва последното от приложното поле на краткия давностен срок. С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че предявеният иск за законна лихва за забава се погасява с общия тригодишен давностен срок, като за най-старото претендирано задължение същият е започнал да тече от настъпване на падежа – 04.04.2021 г. До датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, от когато давността се счита прекъсната (арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД, вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК) – 13.02.2024 г., тригодишният срок за вземанията не е изтекъл, поради което предявените искове не са погасени по давност и следва да бъдат изцяло уважени. Като е достигнал до различни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, като предявените искове за законна лихва за забава следва да бъдат уважени за пълния предявен размер от 17576,32 лв. Въпреки основателността на претенцията законна лихва като последица от уважаване на иска не следва да се присъжда, доколкото предмет на исковете е законна лихва за забава. Съгласно трайната съдебна практика (решение № 235 от 27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г., по описа на ВКС, ІІ т.о., решение № 217 от 23.02.2016 г. по т. д. № 3022/2014 г., по описа на ВКС, I т.о.), присъждане на законната лихва върху дължимата лихва по чл. 86 ЗЗД за забавено плащане на главница за периода след предявяване на иска е в нарушение на законовата забрана за начисляване на лихва върху лихва. Олихвяването на изтекли лихви (анатоцизъм) съобразно императивната норма на чл. 10, ал. 3 ЗЗД става съгласно наредбите на БНБ или е допустимо само доколкото законът изрично го допуска и по ред и условия, определени в нормативен акт. Разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ТЗ предвижда, че лихва върху лихва между търговци се дължи, само ако е уговорена, но по делото не се твърди, нито се установява страните да са постигнали съгласие за подобна уговорка. Ето защо следва да се приеме, че искането за заплащане на законната лихва върху обезщетението за забавено плащане на процесните главни задължения е неоснователно, но произнасяне с изричен диспозитив за неговото отхвърляне не е необходимо, тъй като тази претенция не съставлява самостоятелен иск, нито възражение, което да формира сила на пресъдено нещо. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца (заявител) следва да бъдат присъдени направените от него разноски съобразно изцяло уважените искове, както следва: сумата от 1304,59 лв., разноски в заповедното производство за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, сумата от 2455,26 лв., разноски в първоинстанционното исково производство за платена държавна такса, депозит за експертиза и юрисконсултско възнаграждение, както и сумата от 451,53 лв., разноски във въззивното производство за платена държавна такса (в размер на 351,53 лв., доколкото толкова е дължимият размер на таксата за въззивно обжалване, а разликата до пълния платен размер от въззивника от 928,10 лв. се явява надплатена и подлежи на възстановяване от съда по искане на страната) и юрисконсултско възнаграждение. По частната жалба срещу определението по чл. 77 ГПК: За да постанови обжалваното определение по чл. 77 ГПК, инкорпорирано в решението, СРС е приел, че цената на исковете е над 1250 лв. и разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ГПК е неприложима, респ. следвало да бъде събрана отделна държавна такса по исковата претенция по всяка от фактурите, поради което същата е определена в размер от общо 1856,20 лв. и ищецът е осъден да доплати на основание чл. 77 ГПК в полза на съда сумата от още 1145,68 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1 ГПК за предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците. В настоящия случай ищецът е предявил искове за заплащане на законна лихва за забава върху няколко главни задължения, които обаче имат идентичен характер (превозни разноски за осъществен железопътен превоз на товар) и произтичат от един рамков договор между страните, въз основа на който при идентични условия са осъществявани възлаганите железопътни превози. От изложеното е видно, че в случая с исковите претенции по чл. 86 ЗЗД ищецът цели защита на един интерес – обезщетяване на вредите от неточното изпълнение в темпорално отношение на задължението на ответника по сключения между страните договор да заплати сторените превозни разноски (възнаграждение) на превозвача, поради което не е налице основание за събиране на държавна такса по всяка фактура поотделно. Дължимата държавна такса за разглеждане на предявените искове в първоинстанционното производство следва да бъде изчислена като 4 % от цената на общия материален интерес (17576,32 лв.) – 703,05 лв., като след приспадане на внесената в заповедното производство такса от 355,26 лв. остава дължима държавна такса за първоинстанционното исково производство в размер на 347,79 лв., която е внесена от ищеца при подаване на исковата молба. Ето защо ищецът не е останал задължен за разноски по делото, поради което обжалваното определение на СРС по реда на чл. 77 ГПК е неправилно и следва да бъде отменено. За яснота съдът следва да отбележи, че при обсъждане на спорните правоотношения в мотивната част на решението е използвал понятието на националната парична единица в Република България – лева, приложима към момента на възникване на спорните правоотношения и даване ход на устните състезания по делото. На основание чл. 4 и чл. 3 от Закона за приемане на еврото в Република България, съобразно определената с Решение на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото от Република България дата на въвеждане на еврото в Република България, както и съобразно разпоредбите на чл. 2 и чл. 3 от Регламент (ЕО) № 974/98 на Съвета от 3 май 1998 г. относно въвеждането на еврото, считано от 01.01.2026 г. и към момента на обявяване на настоящия съдебен акт официална валута в Република България е евро и тя замества националната валута на държавата досега, като всички суми подлежат на автоматично превалутиране в евро по официалния валутен курс, с който България се присъединява към еврозоната – 1 евро = 1,95583 лева. По този начин присъдените суми следва да бъдат изразени в диспозитива на решението. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, съдът