Решение № 58 от 8.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12788/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ /СДВР/ срещу решение № 10609/02.10.2022г. постановено по гр.д. № 55345/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 178 състав, с което е осъден да заплати на К. К. К., както следва: -на основание чл.234 ал.8 от ЗМВР сумата от 8195, 77 лв., представляваща брутен размер на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск – 111 дни за периода 2002г. – 2020г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 27.09-.2021г. до окончателното й изплащане; -на основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД сумата от 256, 36 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 18 311, 28 лв. /пълния размер на дължимото обезщетение за неизполозван платен годишен отпуск от 248 дни/ в размер на законната лихва за забава за периода 25.02.2021г. – 22.04.2021г.; -на основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД сумата от 325, 79 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 8195, 77 лв. в размер на законната лихва за забава за периода 22.04.2021г. – 26.09.2021г.; -на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски по делото, а на основание чл.78 ал.6 от ГПК – в полза на Софийски районен съд. В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че недопустимо районният съд е възложил на вещото лице изготвило съдебно-счетоводната експертиза отговор на правни въпроси, след което изцяло е преписал неговите изводи и изчисления без да излага мотиви защо ги възприема. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно не е разгледал всички направени от отговора на исковата молба възражения и които обосновават неоснователността на заявените искови претенции, а именно: наличие на удостоверение № 230р-9925/05.03.2021г., от което е видно какъв е размера на неизползвания платен годишен отпуск, рапорти и заявления на ищеца с искане за ползване на платен отпуск през процесния период и съответно дадени разрешения за такъв, от които несъмнено се установява, че ищецът е ползвал всички полагащи му се дни неплатен годишен отпуск освен 137 дни и за които е получил плащане на обезщетение след прекратяване на правоотношението между страните. Поддържа заявеното в писмения отговор възражение за погасяване по давност на част от вземанията, претендирани от ищеца на основание чл.111 б. „в“ от ЗЗД. Моли първоинстанционното решение за бъде отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят като неоснователни. Въззиваемата страна К. К. К. в отговора на въззивната жалба, депозиран в сроковете и по реда на чл.263 ал.1 от ГПК поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че именно от представените писмени доказателства от ответника се установява размера на неползвания платен годишен отпуск от ищеца и при внимателен прочит и пресмятане е видно, че съответства на посоченото в експертното заключение, правилно кредитирано от съда. Посочва, че липсва плащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск извън посоченото в исковата молба – за 137 дни. Счита, че вземанията по предявените искове не са погасени по давност, както е констатирал и първоинстанционният съд. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, настоящата въззивна инстанция намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.234 ал.8 от ЗМВР и чл.86 ал.1 от ЗЗД. С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: какъв е размера на неползвания платен годишен отпуск към датата на прекратяване на служебното правоотношение между страните, има ли погасени по давност вземания и за какъв период и размер. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите констатации на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното: Не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд, а именно: съществувало между страните по делото служебно правоотношение възникнало през 1992г., по силата на което ищецът К. К. заемал различни длъжности последователни, като към дата 10.11.2020г. – „младши експерт- командир на отделение“ в група „Охрана на обществения ред, “ сектор „Охранителна полиция“ в 06 Районно управление на СДВР, което правоотношение е прекратено със заповед № 513з-15189/10.11.2020г. на директора на СДВР на основание чл.226 ал.1 т.4 от ЗМВР /по желание на служителя/. Тук е необходимо да се направи уточнението, че за процесния период 01.01.2002г. – 10.11.2020г. т.е. вкл. и към момента на прекратяване на служебното правоотношение, по отношение на института за отпуските – платен и допълнителен, намират приложение разпоредбите в ЗМВР, а именно – чл. 189 ал. 1 т. 3 вр. чл. 187 ал. 6 т. 1 от ЗМВР /обн. в ДВ. бр. 53 от 27 юни 2014 г., изм. и доп. ДВ. бр. 14 от 20 Февруари 2015 г., в редакция към ДВ бр.60/2020г. от 07.07.2020г./, отменени с ДВ бр. 85/02.10.2020 г., в сила от 1.01.2021 г./. Несъмнено в общия размер на полагащия се платен годишен отпуск се включва както редовния платен годишен отпуск – чл.189 ал.1 т.1 от ЗМВР – 30 дни, така и съобразно приложимата редакция на чл.189 ал.1 т.3 от ЗМВР /към Дв бр. 60/2020г. и отм. считано от 01.01.2021г с ДВ бр-.85/2020г./ - допълнителен платен годишен отпуск по чл. 187 ал. 6 т. 1 / работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни за служители с ненормиран работен ден, какъвто е ищецът – до 12 работни дни. Настоящият съдебен състав намира, че в конкретният случай следва да бъде съобразена практиката на ВКС, формирана по приложението на чл. 83 ал. 1 т. 3 от ЗДАНС, който се явява идентичен с относимите разпоредби на чл. 189, ал. 1 т. 3 от ЗМВР и по 212 ал. 1, т. 3 от ЗМВР /отм./ - р по гр. д. № 4195/2015 г., ІV Г О. на ВКС; решение № 235/08.11.2016 г. по гр. д. № 2082/2016 г., ІІІ ГО. на ВКС и решение № 146/13.06.2018 г. по гр. д. № 278/2018 г., ІV ГО. на ВКС. Съгласно посочените решения, когато съответният административен ръководител не упражни правомощието си да издаде заповед, с която да определи конкретния размер на полагаемия се допълнителен платен годишен отпуск на служителите, на служителя следва да бъде признато правото на допълнителен отпуск в установения от закона максимален размер от 12 дни. Този извод е мотивиран с положението, че никой не може да извлича ползи от собственото си недобросъвестно поведение, както и че случая не намира приложение разпоредбата на чл. 156 ал. 1 т. 2 от КТ, с която се определя минимален размер на допълнителния платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден при трудови правоотношения. В конкретният случай, по делото не са представени актове на съответния административен ръководител, с които да се определя размера на дължимия на ищеца допълнителен отпуск по чл. 189 ал. 1 т. 3 от ЗМВР, респ. чл. 212 ал. 1 т. 3 от ЗМВР /отм./ за съответната година, поради което той има право на пълния размер от 12 дни. Следователно към определения в чл.189 ал.1 т.1 от ЗМВР размер на редовен платен годишен отпуск от 30 дни следва да се добави и този по чл.189 ал.1 т.3 от ЗМВР респ. чл. 212 ал. 1 т. 3 от ЗМВР /отм/ в размер на 12 дни, както и отпуска по чл. 189 ал.1 т.2 от ЗМВР. Ищецът в исковата молба при излагане на фактическите обстоятелства, въз основа на които основава своята претенция, посочва, че претендирания от него размер на допълнителен платен годишен отпуск е по чл.189 ал.1 т.2 от ЗМВР в размер на 10 дни /като максимален размер предвид годините прослужено време/, чийто размер е безспорно установен, но несъмнено от представените от ответника писмени документи – рапорти и искания за ползване на отпуск се установява, че същия е полагал труд извън установеното работно време и е имал право и съответно ползван допълнителен платен отпуск по чл.189 ал.1 т.3 от ЗМВР /отм/-напр.изготвените справки под исканията на ищеца за ползване на платен отпуск – л.49-69 от делото на СРС. Предвид горното, настоящият състав счита, че по несъмнен начин е доказан твърдяния размер на платения годишен отпуск, който се е полагал на ищеца за периода 2002г. – 10.11.2020г., в размер на заявените 40 работни дни /към които не е включен отпуска по чл.189 ал.1 т.3 от ЗМВР /отм/, но несъмнено част от общия размер/. В хода на производството и във въззивната жалба не е оспорен периода на работата, положена извън редовното работно време, както и начина на изчисляване на дължимото обезщетение по смисъла на чл. 187 ал. 5 т. 1 ЗМВР в съответната редакция за служител на ненормиран работен ден, поради което, по аргумент от чл. 269 от ГПК, тези въпроси не следва да бъде изследвани от въззивната инстанция. Въззивникът-ответник оспорва единствено изчисленията свързани с дните ползван платен годишен отпуск и съответно остатъка към датата на прекратяване на служебното правоотношение и дали платената сума от него на това основание е погасило правото на ищеца да търси обезщетение по чл.234 ал.8 от ЗМВР, поради пълно изпълнение. Не е спорно, а и се установява от приложените писмени доказателства по делото – справка за изплатени обезщетения, а и от заключението по ССчЕ, несопорено от страните и ценено и от настоящия състав като компетентно, мотивирано и обективно, че на 22.04.2020г. ответникът е изплатил по банков път, съответно ищецът получил сумата от 9103, 96 лв. /нетен размер на сумата от 10115, 51 лв. – брутен размер/ обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 137 дни. Удостоверение № 230р-9925/05.03.2021г., на което се позовава ответника и съдържащо общия размер на неизползван платен годишен отпуск е с разколебана доказателствена стойност, доколкото посочените данни в същото не кореспондират с представените писмени доказателства – писмени молби за разрешаване на ползване на платен отпуск, включително и периодичните справки за неизползван отпуск вкл. и този по чл.189 ал.1 т.3 респ. чл.212 ал.1 т.3 от ЗМВР /отм/ и съответно дадени разрешения от работодателя; не може да се направи и точна и ясна съпоставка с цитираната по – горе справка, доколкото в същата не е ясно дали в посочения брой дни е включен и отпускът по чл. 189 ал. 1 т. 3 от ЗМВР, респ. по 212 ал. 1 т. 3 от ЗМВР /отм./. Напротив, с оглед общия размер на отпуска и стажът на ищеца в системата на МВР е видно, че се касае за неговия редовен и допълнителен платен годишен отпуск само по чл. 189 ал. 1 т. 1 и 2 от ЗМВР. Отделно от горното справката/удостоверението не кореспондира и със заключението по ССчЕ, която не е оспорена от ответника и приета от пъровинстанционният съд. Изрично в съдебното заседание, когато е изслушано вещото лице по представената от него ССчЕ, процесуалният представил на ответника е заявил, че няма въпроси към експерта, респективно не е оспорил нито една от констатациите и математическите изчисления в експертизата нито относно броя ползвани дни /подробно описани по писмени документи – писмено искане за ползване и разрешение от работодателя/, нито относно начина на пресмятане на дължимото обезщетение и е изразил становище, заключението да бъде прието. Предвид изложеното, за ищеца е възникнало право на обезщетение по чл.234 ал. 8 от ЗМВР към датата на прекратяване на служебното правоотношение - 10.11.2020г. в размер на 248 дни и общ брутен размер 18311, 28 лв., като с оглед извършеното преди подаване на исковата молба плащане от ответника за 137 дни и в размер на 10115, 51 /брутен размер/, към настоящия момент остатъка от неплатеното обезщетение за 111 дни е в размер на 8195, 77 лв. /брутен размер/. Във въззивната жалба се поддържа наведеното пред първата инстанция възражение за погасяване по давност на вземането за обезщетение за неизползван отпуск. Настоящият състав споделя могивите в първоинстанционното решение и извода за неоснователност на възражението. За пълнота следва да се посочи, че непаричното право не може да бъде трансформирано в парично, докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, поради което давност не тече до момента на прекратяване на правоотношението – така Решение № 197/07.10.2019 г. по гр. д. № 786/2019 г., ІV ГО. на ВКС, решение № 268 от 08.04.2020 г. по гр. д. № 1313/2019 г., ІV ГО на ВКС., решение № 44/07.06.223г. по гр.д. № 4230/2022г. на ІV ГО. на ВКС. Относно исковете с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД. Задължението за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е изискуемо от датата на прекратяване на служебното правоотношение, но работодателят изпада в забава от момента на изтичане на 3-месечния срок по чл.234 ал.10 от ЗМВР т.е. считано от 25.02.2021г. Следователно претенциите по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД за акцесорното вземане за обезщетение за забава са установени по основание, а по отношение на размера предвид липсата на конкретни оплаквания от въззивника и разпоредбата на чл.269 ал.2 от ГПК въззивният съд не следва да проверява и следва да приеме, че правилно изчислен и присъден от първоинстанционният съд. По изложените съображения, на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Разноски Предвид изхода на делото и разпоредбата на чл.273 вр. 78 ал.3 от ГПК, на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски, предвид изрично заявеното искане от пълномощника на страната. В представения списък по чл.80 от ГПК въззиваемият претендира да му бъде присъдена сумата от 1000, 00 лв.- платено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 09.10.2023г. – л.30 от въззивното дело. Процесуалният представител на въззивника е направил своевременно възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/. Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, в конкретния случай присъждане на възнаграждение от 1000, 00 лв. не е съответно и противоречащо на чл.3 от ГПК / макар този размер да е съответен на материалния интерес по делото и правилата на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ предвид извършените от адвоката действия по делото, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита. Тази преценка кореспондира с критериите по чл.78 ал.5 от ГПК за отчитане на фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия. В настоящият случай съдебният състав отчитайки горните критерии и конкретиката на случая: цената на исковите претенции, фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от процесуалният представител на ищеца действия, адвокатското възнаграждение в размер на 800, 00 лв. не е прекомерно. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване в частта относно произнасяне по исковете с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, а в останалата – подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд