Решение № 4869 от 16.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10029/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 29.06.2022, постановено по гр.дело № 61716/2021г. по описа на СРС, ГО, 56 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „С.Б.“ ЕООД срещу Б. И. С. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 от КТ, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 933, 38 лева – неустойка за неизпълнение на задължение по договор за повишаване на квалификацията от 08.05.2019г. и за сумата от 28 лева – обезщетение за забава върху главното задължение за периода от 27.04.2021г. до 19.07.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4720/2021г. по описа на РС – Плевен. Срещу решението е подадена законоустановения срок въззивна жалба от ответника Б. И. С., в която са изложени оплаквания за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди неправилност на изводите на съда в частта, в която е прието за неоснователно релевираното от ответницата възражение за прекомерност на претендираната неустойка. Сочи, че разходите за обучение, направени от работодателя за обучение на работника по договора по чл. 235, вр. чл. 234 от КТ, представляват имуществени вреди и подлежат на връщане, но ако работникът е изпълнил задължението си да работи при работодателя и е работил за определен срок, то връщане се дължи само за неотработения срок, а дължимото се определя на база действителното неизпълнение. Въз основа на изложеното и при съобразяване на обстоятелството, че ответницата е работила при ищцовото дружество 14 месеца от общо уговорения срок от 18 месеца, е направен извод, че дължимата неустойка е в размера, съответващ на периода на неизпълнение и възлиза на сумата от 266, 62 лева. Доколкото посочената сума е призната като дължима от длъжника в заповедното производство и в този смисъл не е част от предмета на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което претенциите да се отхвърлят в цялост. Въззиваемата страна „С.Б.“ ЕООД оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения за неоснователност. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Сочи, че претендираната неустойка не е нищожна, тъй като е била уговорена за обезпечаване изпълнението на едно непарично задължение – полагане на труд за един определен срок от провеждане на обучението, който срок от 18 месеца не е прекомерен и необоснован, а от друга страна характерът на обезпеченото задължение като непарично изключва оценката на неизпълнението в точно определен паричен еквивателент. В този смисъл счита за правилен изводът не първоинстанционния съд, че очакваните вреди от неизпълнението не се съизмеряват и ограничават единствено до разходите, които работодателят е направил във връзка с обучението, като за неизпълнение на задължението на служителя по договора не е предвидено друго обезпечение, освен неустойката по чл. 12 от договора. Изложени са съображения за неоснователност на релевираното възражение за прекомерност на неустойката спрямо размера на действителните вреди, доколкото последните не се ограничават само с разходите за обучение, а и с това, че работодателят се лишава от служител с определени качество и по-висока квалификация за определен период време. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материално-правни норми. По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност приема следното: Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В първоинстанционното производство са приети за безспорно установени и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: между страните по делото е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор № 430071/29.05.2017г., въз основа на който ответницата Б. И. С. е изпълнявала длъжността „готвач, заведение за бързо хранене“, както и че правоотношението е било прекратено считано от 15.12.2020г. по силата на Заповед № 1389/15.12.2020г., издадена на основание чл. 326, ал. 1 КТ – въз основа на отправено писмено предизвестие от работника с молба от 14.10.2020 г. Установено е, че на 08.05.2019г. между „С.Б.“ ЕООД, в качеството на работодател, и Б. И. С., в качеството на служител, е сключен договор за повишаване на квалификация, въз основа на който ищцовото дружество се задължило да проведе курс за повишаване на квалификацията на ответницата, а служителят се задължил да я усвои. Посочен е конкретния предмет на обучение по два курса, както следва: Basic Shift Management Class и Advanced Shift Management Class. В клаузата на чл. 12 от договора служителят поел задължение да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18 месеца след неговото завършване. Според уговореното в чл. 13 при едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на служителя преди изтичане на сроковете по чл. 12, същият дължи заплащане на работодателя на неустойка в размер на 1 200 лева. Между страните по делото не е спорно, че в изпълнение на поетата обвързаност по силата на договор за повишаване на квалификацията, ответницата е преминала двата курса на обучение – Basic management Course и Advanced Shift Management Course, приключили съответно на 18.05.2019г. и 19.09.2019г., както и че уговореният 18-месечен срок, през който служителят се задължил да работи при ицщовото дружество, е започнал да тече от 19.09.2019г. и съответно изтича на 19.03.2021г. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: Съгласно чл. 234, ал. 1 КТ, страните по трудовото правоотношение могат да сключат договор за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация), а според ал. 2, с договора се определят професията и специалността, по която работникът или служителят ще се обучава, мястото, формата и времето на обучението, финансовите, битовите и други условия за времето на обучението. Съгласно ал. 3 на чл. 234 от КТ, с договора страните могат да уговарят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години, както и отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задължението за работа за определен срок при същия работодател. Страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определена професия или специалност. Обучението за повишаване на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила. Минималното задължително съдържание на договора е определено в чл. 234, ал. 2 КТ, а ал. 3 дава възможност страните по договора да уговорят и допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи при неизпълнение. Целта на разпоредбата е работата в определения по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ срок при този работодател да компенсира разходите за обучение. По отношение изпълнението на договора по чл. 234, ал. 1 КТ и отговорността при неизпълнение приложими са общите правила на гражданския закон. Когато в договора страните отнапред са определили обезщетението за вреди /в определен или определяем размер/, дължимо от работника или служителя поради неизпълнение на задължението да работи при същия работодател за уговорения срок, по същността си тази уговорка има характер на неустойка и приложими са правилата на чл. 92 ЗЗД. При договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания – дали следва да съответства на неизпълнената част от договора или се дължи цялата сума за разходите по обучението /за разлика от договора за ученичество – чл. 230-232 КТ/. Следователно този въпрос е предоставен на договорната свобода на страните. Сключеният между страните договор за повишаване на квалификация от 08.05.2019г. има характер на такъв по чл. 234 КТ. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 665/19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009 г., IV г.о. и решение № 9/14.02.2012 г. по гр. № 689/2012 г., III г.о. решение № 227 от 19.04.2011г. на ВКС по гр.д. № 1861/2010г., IV ГО; решение № 28 от 01.07.2011г. на ВКС по гр.д. № 243/2010г., IV ГО, решение № 272 от 05.10.2011г. на ВКС по гр.д. № 1637/2010г., III ГО, решение № 141 от 27.06.2022г. на ВКС по гр.д. № 3429/2021г., IV ГО и др., договорът по чл. 234 КТ има характер на трудов, но що се касае до въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците от това, приложими са общите правила за договорите и изпълнението, и следва да се приложи гражданския закон, относно отговорността при неизпълнение. Ето защо, доколкото договорът се подчинява на общите правила по ЗЗД относно неговото изпълнение, съдът следва да се произнесе по валидността на неустоечната клауза и съответствието й с добрите нрави, както и е длъжен да се произнесе по направено изрично възражение за намаляване размера на неустойката по реда н а чл. 92, ал. 2 ЗЗД – ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти. Правилен е изводът на първоинстанционният съд, че релевираното възражение по чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за нищожност на процесната неустойка поради противоречие с добрите нрави е неоснователно. Според мотивите на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК на ВКС, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност, а предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При възражение за нищожност на неустойка поради противоречието й с добрите нрави съдът следва да се съобрази и с утвърдените в практиката на ВКС критерии: естеството на задължението, размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнените вреди, както и други фактори, произтичащи от спецификите на конкретния случай. Неустойката е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави и се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. В разглеждания случай съдът счита, че видът и размерът на процесната неустойка не могат да обусловят извод за нищожност поради противоречие с добрите нрави. Същата е уговорена като компенсаторна за пълно неизпълнение, като целта й е да стимулира ответницата да изпълнява трудовите си задължения при работодателя през известен период от време, което е обусловено от вложените от страна на работодателя средства за повишаването на квалификацията на служителя – касае се за инвестиция в управленски екип и създаване на мениджър, който да притежава необходимите компетентности и лидерски качества за управлява конкретен обект на ищеца. Освен това при повишаване на квалификацията на работника или служителя работодателят не влага средства само в икономически смисъл, а цели престиране на квалифицирана работна сила, което има отражение и върху неговото предприятие. Следователно предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за ищеца като работодател, търговец и изправна страна, не са нормално по-малки при подобен вид неизпълнение. Процесната неустойка е уговорена с оглед типичните цели на неустойката, размерът й не е огромен към момента на сключване на договора, съобразен е с очакваните вреди и с естеството на задължението и вредите от неизпълнението не са обезпечени по друг начин. Поради това не може да се приеме, че тази клауза противоречи на добрите нрави. Присъждането на претендираната неустойка не може да доведе до неоснователно обогатяване на изправната страна, а до нейното адекватно обезщетяване. В този смисъл неустойката не е уговорена с единствената цел да се отклони от присъщите й функции и в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл е решение на ВКС по гр. дело № 3109/2018г., ІV ГО/. По релевираното възражение за прекомерност на претендираната неустойка: Нормата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД допуска намаляване на неустойката в две алтернативни хипотези: 1./ когато неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди; съдът трябва да установи размера на претърпените от кредитора вреди и да го сравни с размера на неустойката, като прекомерността се преценява към момента на неизпълнението на договора и 2/ когато задължението е изпълнено неправилно или отчасти; отношението между изпълнената и неизпълнената част от задължението се преценява не само количествено, но и качествено. Поетото от работника задължение за работа през определен срок не е неделимо. А щом задължението не е неделимо, добросъвестността и забраната за неоснователно обогатяване изисква компенсацията да обхваща действително претърпените вреди, които се съизмеряват с неизпълнената част от договора. Приложението на този принцип сочи на извод, че при възражение за прекомерност на неустойката съдът може да намали същата съразмерно на частта на уговорения срок, през който не е престирано изпълнение. Следователно намаляване на неустойката по реда на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД е допустимо на общо основание /в този смисъл е решение № 28/01.07.2011 г. по гр. д. № 243/2010 г. на ВКС, ІV ГО и решение решение № 272/05.10.2011 г. по гр. д. № 1637/2010 г., ВКС, ІІІ ГО/. Според настоящия състав на съда предвидената в процесния договор неустойка в размер на 1 200 лева се явява прекомерна с оглед конкретните факти по делото. В отговора на исковата молба е направено възражение в този смисъл. По делото се установи, че обучението на служителя е завършило на 19.09.2019г., или уговореният 18-месечен срок е следвало да изтече на 19.03.2021г. В резултат ня едностранното прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие от служителя по реда на чл. 326, ал. 1 КТ, трудовото правоотношение е прекратено преди изтичане на уговорения с чл. 12 от договора за повишаване на квалификацията срок - считано от 15.12.2020г. Налице е следователно частично изпълнение на задължението – от завършване на обучението до прекратяване на трудовото правоотношение служителят е работил при ищеца 14 месеца и 25 дни. В конкретния случай работникът не следва да дължи пълния размер на неустойката, тъй като е отработил 14 месеца от поетото задължение за полагане на труд при ищеца за срок от 18 месеца. С това част от разходите, които работодателят е направил, както и очакванията му да използва квалифицираната работна сила на работника за определено време, са били оправдани. От друга страна, следва да се отбележи, че съгласно практиката на ВКС намаляването на неустойката поради прекомерност не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката и действително претърпените вреди, тъй като неустойката следва да запази и обезпечителната и санкционната си функция /така решение № 7 от 23.05.2018г. по т.д. № 2378/2016г. на ВКС, II ТО/. Имайки предвид частичното изпълнение от страна на работника се налага извод, че размерът на неустойката следва да се определи при съобразяване на неотработените месеци /4 месеца/от общо 18 месеца и отработени 4 месеца/ или 22 %/ и е в размер на сумата от 264 лева. Този размер на неустойката изпълнява нейната обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, без да води до неоснователно обогатяване на работодателя. С оглед изложеното и при съобразяване на обстоятелството, че длъжницата е признала съществуването на задължението до размер на сумата от 266, 62 лева /издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК е влязла в сила в посочената част/, а предмет на предявения иск по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е остатъкът до пълния претендиран в заповедното производство размер на неустойката от 1 200 лева, се налага извод, че претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли. С оглед изхода на спора по иска с предмет главното парично вземане се налага извод за неоснователност и на предявения иск за акцесорното вземане за обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва. Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззивницата следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 25 лева. В полза на адвокат Т. В. Д. – процесуален представител на въззивника следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА във връзка с осъщественото процесуално представителство и защита във въззивното производство. Съдът определя размера на адвокатското възнаграждение на сумата от 400 лева при съобразяване на ниската фактическа и правна сложност на делото /същото се е развило в едно съдебно заседание и в производството не са събирани нови доказателства/ и обема на предоставената защита – подаване на въззивна жалба и писмено становище, без участие на адвоката в проведеното съдебно заседание по делото, като по основният спорен във въззивното производство въпрос е налице последователна практика на ВКС. В полза на ответницата следва да се присъдят сторените в първоинстанционното производство съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева съобразно представения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. С оглед цената на предявения иск и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът