Решение № 24 от 24.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1460/2017 г.

Предявени са искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 119, ал. 1 ЗКИ, чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН, чл. 59, ал. 5 и ал. 3 ЗБН. Ищците К.т.б. АД /н./ и синдиците на К.т.б. АД /н./ твърдят, че на 27.10.2008 г. между банката и ответника З.Ж.Б. бил сключен договор за банков кредит, изменен с анекс № 1/18.05.2009 г. По силата на договора ответникът получил кредит в размер на 87 000 евро. На 03.11.2014 г. в банката постъпило уведомление от Г.М.Б.за сключен със З.Ж.Б. договор за цесия от 27.06.2014 г,. по силата на който кредиторът прехвърлил на ответника вземане към банката в размер на 52 594,11 евро, произтичащо от договор за депозитна сметка. На същата дата в деловодството постъпило и изявление от ответника за прихващане на задълженията му по договора за кредит с вземането, придобито от Г.М.Б.. Ищецът К.т.б. АД /н./ поддържа, че извършеното прихващане било нищожно поради: 1/ противоречие със закона – нарушавало забраната на чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ, а и защото вземанията не били еднородни, нито изискуеми; 2/ липса на формата, предписана в чл. 59, ал. 2 ЗБН. Поради изложеното моли съда да установи нищожността му на сочените основания. В евентуалност синдиците на К.т.б. АД /н./ твърдят, че прихващането било извършено след началната дата на неплатежоспособността и поради това следвало да бъде обявено за относително недействително спрямо кредиторите на масата на несъстоятелността на основание чл. 59, ал. 5 ЗБН /вкл. в редакцията преди изменението, обн. ДВ, бр. 98 от 2014 г./. Твърдят също, че към момента на придобиване на активното вземане ответникът знаел за настъпилата неплатежоспособност на банката – с оглед публично оповестените факти относно икономическото състояние на банката и предвид качеството му на неин служител. Според синдиците нямало друга икономическа логика за сключване на договора за цесия, различна от намерението за използване на придобитото вземане за извършване на прихващане с цел избягване удовлетворяването на вземанията по депозита наред с останалите вложители. Ето защо прихващането следвало да бъде обявено за относително недействително на основание чл. 59, ал. 3 ЗБН. Претендират сторените по делото разноски. Ответникът З.Ж.Б. оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли. Претендира разноски. Спрямо К.т.б. АД /н./ - като ответник по исковете по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН, производството е прекратено с протоколно определение от 09.12.2020 г. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи: По фактите: Общоизвестни са следните обстоятелства: 1/ с решение № 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ К.т.б. АД /н./ е поставена под специален надзор; 2/ с решение по протокол № 27/06.11.2014 г. на УС на БНБ е отнета банковата лицензия на банката; 3/ с решение от 22.04.2015 г. е открито производство по несъстоятелност за КТБ АД /н./, като определената начална дата на неплатежоспособността е 20.06.2014 г. Страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че: 1/ на 27.10.2008 г. между банката и ответника З.Ж.Б. е сключен договор за банков кредит, изменен с анекс № 1/18.05.2009 г., по силата на който на ответника са предоставени 87 000 евро; 2/ че на 03.11.2014 г. в банката е постъпило уведомление от Г.М.Б.за сключен със З.Ж.Б. договор за цесия от 27.06.2014 г., по силата на който кредиторът /вложител/ прехвърлил на ответника съществуващо вземане към банката в размер на 52 594,11 евро, произтичащо от договор за депозитна сметка; 3/ че на същата дата ответникът е отправил до ищеца изявление за прихващане на задълженията му по договора за кредит с вземането, придобито от Г.М.Б.. По предявените от К.т.б. АД /н./ искове: С протоколно определение от 09.12.2020 г. /л. 272, стр. 2/ съдът прекратява производството „по отношение на К.т.б. АД /н./“. С оглед мотивите, според които при производствата по чл. 59 ЗБН банката в несъстоятелност не следва да участва /с оглед даденото разрешение на този процесуален въпрос в ТР № 1/2019 г. по т. д. № 1/2019 г. на ОСТК на ВКС/, няма никакво съмнение, че производството по отношение н банката е прекратено единствено в частта по тези искове. Поради липсата на влязло в сила прекратително определение по исковете по чл. 26 ЗЗД, съдът следва да разгледа претенциите по същество. По иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 119, ал. 1 ЗКИ: Ищецът обосновава нищожност поради противоречие с императивната забрана по време на действие на мярката на специален надзор по чл. 116, ал. 1, т. 2 ЗКИ да се извършват действия, насочени към изпълнение на задълженията на банката. Действително, към процесния момент банката е била поставена под специален надзор и спрямо нея е приложена горепосочената мярка „спиране изпълнението“. Законът обаче обявява за нищожни само тези действия и сделки, насочени към нарушаване на забраната, които са извършени от банката – съгласно чл. 119, ал. 1 ЗКИ нищожни са действията, извършени от банката, в нарушение на мерките на специален надзор /за разлика от действията, извършени след отнемане на лиценза, които са нищожни, независимо от кого изхождат – чл. 3, ал. 3 ЗБН/. В настоящия случай автор на сделката е кредитополучателят и това не изпълнява фактическия състав на релевираната нищожност. Не води до противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и обстоятелството, че активното и пасивното вземане са нееднородни или че липсва изискуемост. Посочените обстоятелства биха били пречка пред настъпване на погасителния ефект, а не основания за нищожност – те съставляват част от фактическия състав на сделката и тяхната липса не може да означава нарушаване на императивна правна норма. Ето защо искът за нищожност поради противоречие със закона следва да бъде отхвърлен. По иска по чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН: Разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН установява форма за действителност на изявленията за прихващане, но само когато те са извършени след откриване на производството по несъстоятелност /изявлението се отправя до синдика и приложимостта му към квесторите не може да бъде изведена по аналогия поради наличието на различен правен режим, установен за прихващанията, извършени преди откриване на производството по несъстоятелност/. Към момента на процесното изявление /преди отнемане на лиценза на банката/ изискване за форма не е установено. Ето защо искът следва да бъде отхвърлен. По иска по чл. 59, ал. 5 ЗБН: Съгласно чл. 59, ал. 5 ЗБН в ред. ДВ 59/2006 г. недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността е прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения. Със ЗИД, обнародван в ДВ 98/28.11.2014 г., разпоредбата е изменена в следната редакция: „Недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността освен за частта, която всеки от тях би получил при разпределението на осребреното имущество, е всяко прихващане, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения, което е извършено от кредитор или от банката: 1. след началната дата на неплатежоспособността; ….“. С § 8 от ПРЗ на ЗИД ЗБН обн. ДВ 22/2018 г. е придадено обратно действие на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН - от 20.06.2014 г. С решение № 8/27.05.2021 г. на КС на РБ по к. д. № 9/2020 г. разпоредбата на § 8 от ПРЗ на ЗИД ЗБН обн. ДВ 22/2018 г. е обявена за противоконституционна и не следва да се прилага занапред /чл. 151, ал. 2 КРБ/. Следователно действителността на процесното прихващане следва да се преценява съобразно уредбата, действала към извършването му - 03.11.2014 г. Според така определената за приложима правна уредба на чл. 59, ал. 5 ЗБН прихващането не може да бъде обявено за относително недействително, тъй като субектът, който е автор на сделката, не е „длъжникът“ – до изменението на чл. 59, ал. 5 ЗБН относителната недействителност е разпростирала действието си само спрямо волеизявления, направени от банката. Не би могло да се приеме, че с последващото изменение се променя само моментът, към който следва да е направено прихващането – след изменението на чл. 59, ал. 5 ЗБН е променен изрично и субектът на сделката /кредитор или банката/, докато преди изменението разпоредбата има приложение само спрямо изявления, изходящи от банката-длъжник. Ако законодателят влагаше еднакъв смисъл в понятието „длъжник“ в разпоредбата преди и след изменението й през 2014 г., то не би използвал различна терминология за обозначаване на извършващия изявлението. /в посочения смисъл решение № 60162/08.11.2022 г. по т. д. № 1324/2020 г. на ВКС, 1 ТО; решение № 60135/07.11.2022 г. по т. д. № 595/2018 г. на ВКС, 1 ТО; решение № 60161/31.10.2022 г. по т. д. № 312/2020 г. на ВКС, 1 ТО; решение № 93/19.07.2022 г. по т. д. № 990/2021 г. на ВКС, 2 ТО и др./ Поради изложеното искът следва да бъде отхвърлен. По иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН: Обявяването на относителна недействителност в посочената хипотеза изисква доказване на следните обстоятелства: 1/ придобиване на вземането и задължението преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; 2/ знание за настъпила неплатежоспособност/за поискано откриване на производство по несъстоятелност, което знание да съществува към момента на придобиване на вземането или задължението. Обстоятелствата по т. 1 са налице – активното и пасивното вземане, предмет на процесното възражение за прихващане, са придобити преди 22.04.2015 г. Следва да се установи знанието на ответника. С оглед момента на придобиване на вземането, а именно - преди вписване на решението за отнемане на лицензията, в случая не може да се приложи презумпцията на чл. 59, ал. 4 ЗБН. Ето защо в тежест на ищеца е да докаже знанието. До приключване на съдебното дирене ищецът се домогва да докаже знание за настъпила неплатежоспособност чрез: 1/ поставяне на банката под специален надзор, при което са преустановени плащанията, получило силен обществен отзвук; 2/ запознаване с публично достъпни документи; 3/ липса на друга икономическа логика за извършеното придобиване на вземането и за прихващането освен желанието да се избегне удовлетворяване в хода на универсално принудително изпълнение. С решение № 60157/03.02.2022 г. по т. д. № 462/2020 г. на ВКС, 1 ТО е допуснато касационно обжалване за отговор на въпроса допустимо ли е "знание за неплатежоспособност" по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде обосновано със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор. На него е даден отговор в следния смисъл: „Отговор на поставения правен въпрос е даден с решение № 51 от 21.07.2020 г. по т. д. № 3109/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 59 от 10.08.2020 г. по т. д. № 1920/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 112/28.10.2020 г. по т. д. № 1721/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 161/17.12.2020 г. по т. д. № 3089/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 131/21.12.2020 г. по т. д. № 751/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 130 от 15.01.2021 г. по т. д. № 2597/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 142 от 21.01.2012 г. по т. д. № 1904/2019 г. на ВКС, II т. о., решение по т. д. № 2387/2018 г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 60134/15.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 558/2018 г., I т. о. Съгласно цитираната практика знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание, че е постановено решение от УС на БНБ за поставяне на банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, нито със спиране на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ. Под "знание за неплатежоспособност" в хипотезиса на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банка по чл. 36, ал. 2 ЗКИ /редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62/2015 г./, преди то да бъде изложено в акт за отнемане на лиценз за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства.“ Знанието за неплатежоспособността не следва и от представените с молбата от 03.07.2020 г. писмо от 11.08.2014 г. на БНБ до Джонатан Фол - генерален директор на ген. дирекция „Вътрешен пазар и услуги“ в Европейската комисия, публикувано на интернет страницата на БНБ на 11.08.2014 г., и прессъобщение от 22.10.2014 г. и препис-извлечение от доклад на БНБ за информация на народните представители от 43 НС на РБ за състоянието на „КТБ“ АД. Фактът на публичност на тези документи сам по себе си не може да доведе до извод за знание за неплатежоспособност. Първо, няма твърдения и доказателства ответникът да се е запознал с документите /макар и общодостъпни/ – извод за това би бил основан единствено на предположение. Доколкото това не са актове, подлежащи на вписване в публичния търговски регистър, обстоятелствата по тях не се считат за известни на всички трети лица /арг. от чл. 7 ЗТРРЮЛНЦ/, поради което публикуването не е равно на знание за те обстоятелства /така решение № 143/12.02.2021 г. по т. д. № 2343/2019 г. на ВКС/. Второ, дори и Б. да е бил наясно със съдържанието на тези документи, няма твърдения и доказателства ответникът да разполага със специални знания да ги анализира в тяхната цялост, респ. да може да формира знание за настъпила неплатежоспособност. Обратен извод не следва от качеството на ответника на служител на банката. Първо, доказателства за това му качества има за период до сключване на договора за кредит и анекса /2009 г./. Дори и да се приеме за безспорно, че е служител на банката към 2014 г., то няма и твърдения, и доказателства за заемната от него длъжност. При липсата на каквито и да било данни за длъжността, не може да се приеме, че е такава, вменяваща задължения за следене на документи, вкл. свързаните с финансовото състояние на банката /доклади на БНБ/, както и предполагаща квалификация за анализ на такива. Няма твърдения и доказателства ответникът да е имал достъп до документи, съдържащи обективно формирано от БНБ становище за неплатежоспособност преди формализирането му в акт за отнемане на лицензията за банкова дейност. Предвид изложеното в настоящото производство е доказано единствено знанието за съществуваща опасност от неплатежоспособност. Именно то е мотивирало икономически сключването на договора за цесия и извършване на процесното прихващане. Това знание обаче – че вероятно банката е в неплатежоспособност – не е достатъчно да обоснове основателност на иск, в чийто фактически състав законодателят е включил знание за „настъпила“ неплатежоспособност/ за поискано откриване на производство по несъстоятелност. В писмената защита от 14.04.2026 г. ищците-синдици за първи път навеждат твърдения за наличие на знание, основано на съдържанието на договора за цесия и анекса към него. Тези документи представят за първи път с писмената защита от 14.04.2026 г., макар с определението по чл. 374 ГПК съдът ясно да е указал тежестта за доказване знание у ответника. Навеждането на нови факти и представянето на нови доказателства на този етап не е допустимо – същите са преклудирани, поради което съдът не следва да ги обсъжда. По разноските: На основание чл. 62, ал. 2 ЗБН ищецът следва да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на 4 207,53 евро. Предвид липсата на доказателства за сторени разноски от ответника, такива не следва да му се присъждат. Така мотивиран, съдът