РЕШЕНИЕ

№ 47

гр. К., 11.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова Членове: Мария К., Дановска Васка, Д. Халачева при участието на секретаря Славея Д. Топалова като разгледа докладваното от Мария К. Дановска Въззивно гражданско дело № 20245100500037 по описа за 2024 година С решение № 449 от 16.10.2023 г., постановено по гр.д. № 11/2023 г, Районен съд – К. е отхвърлил предявения от Н. А. С. против Дирекция „Национална система •“ при Министерство на вътрешните работи, иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 5 551, 70 лева, представляваща разлика между дължимото и полученото от нея трудово възнаграждение за периода 01.02.2017 г. - 24.07.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 04.01.2023 г. до окончателното й изплащане.

Със същото решение Н. А. С. е осъдена да заплати на дирекция „Национална система •“ при Министерство на вътрешните работи, сумата в размер на 150 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Недоволна от така постановеното решение е останала жалбодателката Н. А. С., която чрез своя процесуален представител го обжалва като неправилно и необосновано. Излагат се съображения, че в § 76 от ЗИДЗМВР изрично било регламентирано как се определя основното месечно възнаграждение на служител по трудово правоотношение, посочвайки изчисляването му: сумата 1 150.80 лева се намалявала с дължимия данък в размер на 99.73 лева и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице в размер на 153.52 лева, като разликата в размер на 897.55 лева (1150.80 - (99.73+153.52) = 897.55) следвало да бъде по-голяма или равна на получаваното от въззивницата като държавен служител възнаграждение, включващо: 1) заплата за длъжност в размер на 617 лева; 2) допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 246.80 лева и 3) левова равностойност на храна в размер на 120 лева или сумата в размер на 983.80 лева (617+246.80+120 = 983.80).

В жалбата се твърди, че получаваното след 01.02.2017 г. от въззивницата възнаграждение в размер на 897.55 лева не било по-голямо или равно на получаваното от нея възнаграждение преди 01.02.2017 г. в размер на 983.80 лева.

Твърди се, че от събраните по делото доказателства безспорно се установило, че при трансформиране на служебното правоотношение в трудово, заплатата, считано от 01.02.2017 г., била определена в разрез с разпоредбите на § 76 на същия ЗИДЗМВР, съгласно който при сключване на трудови договори на лица по § 70, основното месечно възнаграждение се определяло така, че същото, намалено с дължимия данък и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице, да не бъде по-ниско от получаваното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен, и левова равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Твърди се също, че при определяне на основното месечно възнаграждение работодателят се позовал на вътрешни правила за работната заплата, които били в противоречие със ЗМВР, а съгласно чл. 15, ал. 3 от ЗНА, и ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречали на нормативен акт от по- висока степен, правораздавателните органи следвало да прилагат по-високия по степен акт.

Сочи се също, че процесният трудов договор № 105309-336/01.02.2017 г. бил сключен на основание параграф 70 от ПЗР към ЗИДЗМВР, а според ал. 7 от същия, при отказ на служител да сключи трудов договор за работа в МВР, служебното му правоотношение се прекратявало. Според въззивницата, по този начин изборите били два – приемане на трансформацията или прекратяване на правоотношението. Твърди, че до 24.07.2022 г. – датата на прекратяване на трудовото й правоотношение, нямала право на иск за пропуснати ползи, по който приложима била петгодишната погасителна давност.

Счита, че съдът неправилно е квалифицирал спора като такъв по чл.128, т.2 от КТ и неправилно анализирал събраните по делото доказателства, поради което моли съда обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Дирекция „Национална система •“ при Министерство на вътрешните работи, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Твърди се, че при постановяване на обжалваното решение районният съд правилно отчел и съобразил приложимите законови норми и изложил обосновани мотиви след цялостен и задълбочен анализ на представените по делото доказателства и изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за делото. Иска се обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

В съдебно заседание, въззивницата Н. А. С., чрез своя процесуален представител адв. Д. П., поддържа жалбата. Моли за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Представя списък на разноските по чл.80 от ГПК.

В съдебно заседание ответникът по въззивната жалба Дирекция „Национална система •“ при МВР, гр. С. не се представлява. С молба с вх. № 904/23.02.2024 г. (п. кл. 22.02.2024 г.) поддържа отговора на въззивната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прилага списък на разноските по чл.80 от ГПК.

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна, с правен интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Н. А. С. против дирекция „Национална система •“ при Министерство на вътрешните работи, гр. С., иск с цена в размер на 7 298.68 лева, за обезщетение за пропуснати ползи от неправилно изчислено и неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.02.2017 г. - 24.07.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 04.01.2023 г. – датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, от промяна на правоотношението й на основание § 70, ал.1 от ЗИДЗМВР и в съответствие с § 76 от ЗИДЗМВР.

Ищцата твърди, че работила като „о.•“ в Районен център •-К. за периода от 2008г. до юли 2022 г., първоначално като държавен служител, а впоследствие по трудов договор, като по силата на § 70, ал.1 от ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 14 октомври 2016 г.), считано от 01.02.2017 г., служебните правоотношения на държавните служители в МВР, които към датата на влизане в сила на този закон заемали длъжности за държавни служители със средно образование, се преобразували в трудови правоотношения, за които се прилагал § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр. 14 от 2015 г.). Съгласно § 76 на същия ЗИДЗМВР, при сключване на трудовите договори на лицата по § 70 се определяло основно месечно възнаграждение така, че същото, намалено с дължимия данък и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице, да не бъде по-ниско от получаваното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на Закона за Министерството на вътрешните работи и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.

Ищцата сочи, че към 01.01.2017 г. заплатата й била в размер на 617 лева, като получавала допълнително възнаграждение за прослужено време - 40 % в размер на 246.80 лева и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1. ЗМВР в размер на 120 лева, или всичко в общ размер на 983.80 лева. Счита, че съгласно § 76 от ПЗРЗИДЗМВР трудовото й възнаграждение от 01.02.2017г., намалено с дължимия данък и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице, следвало да не бъде по-ниско от 983.80 лева. Твърди, че определеното й с трудов договор № 10530р-336/01.02.2017г. основно месечно възнаграждение в размер на 1 096 лева и добавката за работа в МВР в размер на 5% от заплатата й за длъжност, било в общ размер на 1 150.80 лева. След приспадане на дължимия данък и задължителните осигуровки, нетното й възнаграждение след 01.02.2017 г. възлизало на 897.55 лева или с 86.25 лева по-малко на месец в сравнение със сумата 983.80 лева. Счита, че при преизчисляване на основното трудово възнаграждение била допусната грешка, като заплатата за длъжността следвало да бъде по-висока. По този начин за периода от 01.02.2017 г. до 24.07.2022 г. ищцата не получавала в цялост дължимото й се трудово възнаграждение и това обосновавало правния й интерес от предявяването на иска.

В срока по чл. 131 от ГПК от ответника е подаден писмен отговор, с който предявеният иск се оспорва. Ответникът счита, че редът за определяне на основното месечно възнаграждение на лицата, работещи по трудово правоотношение в МВР се определя в чл. 180 от ЗМВР, като с § 47 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (обн. ДВ, бр. 81 от 2016 г., в сила от 14.10.2016 г.), чл. 180, ал. 3 бил изменен като думите „с вътрешните правила за работната заплата“ се заменяли със „с наредбата“. Сочи, че със Заповед № 8121з-278/17.03.2015 г. на министъра на вътрешните работи са утвърдени Вътрешните правила за работната заплата на служителите в МВР (ВПРЗ) със съответни изменения и допълнения през годините, които се прилагат до отмяната им със Заповед № 8121 з-1110/25.08.2017 г. на министъра на вътрешните работи и приемане на Наредба № 8121з-919 от 13.07.2017 г. (обн. ДВ, бр. 60 от 25.07.2017 г., в сила от 25.07.2017 г.) за размера на основните месечни възнаграждения на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи и размера на началните и максималните заплати за длъжност на лицата, работещи по трудово правоотношение.

В т.3 на § 70 (в сила от 01.02.2017 г.) от ПЗР на същия ЗИД на ЗМВР (обн. ДВ, бр.81 от 2016 г.) се предвиждало, че считано от датата на влизане в сила, служебните правоотношения на държавните служители в МВР, които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители със средно образование, се преобразували в трудови правоотношения, за които се прилагал § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр. 14 от 2015 г.). Посочва се, че с разпоредбата на § 76 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн.

ДВ, бр.81 от 2016 г.) се определяло основното месечно възнаграждение на лицата по § 70 и 75 да бъде намалено с дължимия данък и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице, което да не бъде по- ниско от получаваното възнаграждение, определено по реда на Закона за Министерството на вътрешните работи и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВ.

Ответникът е представил детайлна информация относно формирането на трудово възнаграждение на ищцата, съгласно определения в МВР ред, а именно: до 31.01.2017 г. месечното възнаграждение включвало: заплата за длъжност - 617, 00 лв., съгласно заповед УРИ № 10530з472/07.10.2016 г. за преназначаване на държавни служители в ДНС • - МВР и съобразно заповед № 81213-664/05.06.2015 г. на министъра на вътрешните работи за изменение на Вътрешни правила за работната заплата на служителите в МВР, където в Приложение № 2 към чл. 4 „Държавни служители със средно образование“, под № 41 „с.т.с.“ е посочено основното месечно възнаграждение за заплатата за длъжност; допълнително възнаграждение за прослужено време 40% - 246, 80 лв.; не получава допълнително възнаграждение за научна степен; левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР за 2017 г. е 120, 00 лева месечно. На това основание и след приспадане на дължимия данък по ЗДДФЛ от 10 на сто, ответникът сочи, че е определена база от 897 лв., от която следва да не е по-ниско новото определено основно месечно възнаграждение при сключване на трудов договор от 01.02.2017 г., след намаляване с дължимия данък и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице. Твърди се, че на тази основа от 01.02.2017 г. на ищцата била определена заплата за длъжност в размер на 1 096.00 лв., към която се прибавяла добавката за работа в МВР в размер на 5 % или в размер на 54.80 лв. Техният сбор формирал основно месечно възнаграждение в размер на 1 150.80 лв., което намалено с дължимия данък от 10 % и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице (общо 13, 34%), определяло сумата от 897.55 лева, която била по-висока с 0, 13 лв. от получаваното от ищцата възнаграждение. Изложени са съображения, че при определяне на основното месечно възнаграждение следвало да се спазва редът, определен в ЗМВР, както и обстоятелството, че към дата на сключване на трудовия договор - 01.02.2017 г. продължавали да действат Вътрешните правила за работната заплата на служителите в МВР. В условията на евентуалност ответникът е направил възражение за изтекла погасителна давност на вземането.

Не се спори по делото, че в периода от 2008 г. до 21.07.2022 г. ищцата е работила като оператор на тел. •, първоначално като държавен служител, а впоследствие по трудов договор, сключен с ответника. Промяната на правоотношението от служебно в трудово е настъпила на основание § 70, ал.1 от ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 14 октомври 2016 г.), който предвижда преобразуване на правоотношенията от служебни в трудови на определена категория лица, работещи в системата на МВР, считано от 01.02.2017 г. Ищцата попада в тази категория лица, а сключеният между страните трудов договор № 10530р-336/ 01.02.2017г. е прекратен поради пенсионирането на ищцата.

Спорен по делото е единствено въпросът за размера на дължимото се на ищцата трудово възнаграждение, като в тази връзка са били възложени съдебно-счетоводни експертизи, заключенията по които се кредитират от съда изцяло.

От заключението на вещото лице по изготвената първоначална ССчЕ, се установява, че в периода от 01.02.2017 г. до 09.01.2020 г. основното трудово възнаграждение на ищцата С. е в размер на 1 150.80лв. В периода от 10.01.2020 г. до 31.12.2020 г. основното й трудово възнаграждение е в размер на 1 185.45лв. В периода от 01.01.2021 г. до 24.07.2022 г. основното й трудово възнаграждение е в размер на 1 221.15лв. При сравняване на основното й месечно възнаграждение, съгласно трудов договор № 10530р - 336/01.02.2017 г., в размер на 1150.80 лв., с изчисленото основното месечно възнаграждение, при база за сравнение - брутното трудово възнаграждение към 31.01.2017 год. в размер на 1 261.38 лева, се установява, че основното й трудово възнаграждение по трудов договор е по – малко, като общият размер на разликата за периода от 01.02.2017 год. до 24.07.2022 год. е в размер на 5 551.70 лв.

По делото е допусната допълнителна ССчЕ, с оглед наведените от ответника възражения относно методиката, по която е работило вещото лице. В Приложение № 1 към същото са представени индивидуалната заплата за длъжност /к.4/ на Н. С., основното месечно възнаграждение, увеличено с надбавка от 5% към индивидуалната заплата /к.6/, началната заплата за длъжност /к.7/, максимална заплата за длъжност /к. 10/, основно месечно възнаграждение при максимална заплата за длъжност /к.12/ и разликата между основното месечно възнаграждение на Н. С. и максималното основно месечно възнаграждение /к. 13/ в периода от 01.02.2017 г. до 21.07.2022 г. В заключението е посочено, че заплатата за длъжност на Н. С., съгласно трудов договор Трудов договор № 10530р - 336/01.02.2017 г., в периода от 01.02.2017 г. до 21.07.2022 г. не е по-ниска от определения начален размер на заплатата за заеманата длъжност, определена по Вътрешните правила за работната заплата но ЗМВР и според изчисленията, които са направени не е налице неплатена в полза на Н. С. сума.

В проведено на 19.09.2023 г. открито съдебно заседание е направено искане за изменение на размера на иска, като същия е намален от първоначално претендирания от 7 200 лева размер на 5 510 лева.

При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:

Относно правното основание на иска:

Въззивницата счита, че неправилно съдът определил правното основание на иска като такъв по чл.128, т.2 от КТ, а не както бил заявен от нея - иск с правно основание чл. 82 от ЗЗД - за пропуснати ползи.

Правното основание на предявения иск се извлича от твърдените като правопораждащи процесното вземане факти, изложени в обстоятелствената част на исковата молба (чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК ) и естеството на искането отправено към съда (чл. 127, ал. 1, т. 5 от ГПК ). Съдът е обвързан с твърденията на ищеца, които очертават границите на спорното материално субективно право, а не от дадената от самия ищец правна квалификация (Решение № 50/17.02.2011 г. по г. д. 762/2010 г., Решение № 452 от 16.11.2011 г. по г. д. № 621/2010 г. на ВКС и Определение № 59 от 25.01.2011 г. по ч. т. д. № 890/2010 г. на ВКС).

От изложените в исковата молба обстоятелства и петитум за неполучено в цялост дължимо трудово възнаграждение, определяемо по § 76 от ЗИДЗМВР, първоинстанционният съд правилно е приел, че е сезиран с иск за присъждане на дължимо трудово възнаграждение и го е квалифицирал по чл. 128, т.2 от КТ, а не както е посочила ищцата/въззивница – като иск за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи.

Относно основателността на иска:

В чл. 128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя - да изплаща на работника/служителя уговореното в трудовия договор възнаграждение, само и единствено като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила от страна на служителя в съответствие с уговореното по трудовото правоотношение.

В практиката на ВКС (решение № 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д.

№ 843/2012 г., IV г. о., ГК) се приема, че трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя – да предоставя работната си сила, от страна на работодателя – да заплаща трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила. „Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /чл. 124 и чл. 125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл. 128 КТ/ за извършената работа.

При предявен иск по чл. 128 от КТ в тежест на работника е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение е било уговорено с работодателя, както и че е престирал работната си сила, а в тежест на работодателя е да докаже правоизключващите си възражения за недължимост на претендираното възнаграждение или че дължимото възнаграждение действително е било изплатено, поради което следва да се установи налице ли са предпоставките за дължимостта на търсеното трудово възнаграждение: 1) трудов договор, сключен между страните; 2) изпълнение на задълженията по трудовия договор от работника или служителя и 3) неизпълнение на задължението на работодателя да заплати трудовото възнаграждение.

Между страните не са спорни, а и доказателствата по делото установяват първата и втората предпоставка - сключен между страните трудов договор № 10530р-336/01.02.2017 г., с който на основание § 70, ал. 1 от ПЗР към ЗИДЗМВР, съществуващото служебно правоотношение е преобразувано в трудово правоотношение, считано от 01.02.2017 г., по силата на който ищцата е заемала длъжността „младши специалист – о.•“ в сектор „приемане на спешни повиквания“ при „РАЙОНЕН ЦСНТЪР •“ при дирекция „Национална система •“. Същият е прекратен на 21.07.2022г. поради пенсиониране на служителя. По делото не е спорна и втората предпоставка от фактическия състав на чл. 128, т. 2 от КТ, а именно изпълнение на възложената от работодателя работа за процесния период.

Спорна по делото е третата предпоставка – съществува ли дължимост от страна на работодателя на трудово възнаграждение по § 76 от ЗИДЗМВР, съобразно преобразуване на правоотношение на лице по § 70 от ПЗР на ЗМВР.

С § 70, ал. 1, т. 3 от ЗИДЗМВР, ДВ бр. 81/2016 г., считано от датата на влизане в сила на този закон се преобразуват в трудови правоотношения служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр. 14 от 2015 г.) и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители със средно образование. Съгласно § 76 от ЗИД на ЗМВР, при сключване на трудовите договори на лицата по § 70 се определя основно месечно възнаграждение така, че същото, намалено с дължимия данък и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице, да не е по-ниско от получаваното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на Закона за Министерството на вътрешните работи и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1. Съобразно чл. 180, ал.1 от ЗМВР, лицата работещи по трудово правоотношение, получават основно месечно възнаграждение, което се образува от заплатата за длъжност и добавката за работа в МВР, а съобразно ал. 4 на същия член, размерът на добавката за работа в МВР се определя със заповед на министъра на вътрешните работи. Следва да се посочи, че с решение № 8 от 27 юни 2017 г. по конституционно дело № 1 от 2017 г. на КС е прието, че когато въз основа на §70 от ПРЗ към ЗМВР служителят, заемал длъжност по служебно правоотношение е подписал трудов договор, то служебното му правоотношение се преобразува (трансформира) в трудово правоотношение.

В случая следва да се установи, налице ли е дължимо/неизплатено трудово възнаграждение. Ищцата/въззивница твърди, че заплатата й за длъжността й към 01.01.2017 г. е в размер на 617 лева, допълнителното възнаграждение за прослужено време 40 % в размер на 246.80 лева, левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР в размер 120 лева или размерът на основното й месечно възнаграждение възлизал на 983.80 лева и същото съгласно § 76 от ЗИДЗМВР след 01.02.2017 г. не следвало да бъде по- ниско от 983.80 лева. Със сключения, на основание § 70, ал. 1, т. 3 от ЗИДЗМВР, трудов договор от № 10530р-336/01.02.2017 г. основното й месечно възнаграждение, съобразно § 76 от ЗИДЗМВР възлизало на 1150.80 лева (заплата за длъжност - 1096 лева и добавка за работа в МВР в размер на 5% от заплатата за длъжност в размер на 54.80 лева). След приспадане на дължимия данък и задължителните осигуровки нетното й възнаграждение след 01.02.2017 г. възлизало на 897.55 лева или с 86.25 лева по-малко на месец в сравнение със сумата 983.80 лева.

С оглед предмета на спора, настоящата инстанция намира, че следва да изясни понятието трудово възнаграждение, както и неговите елементи - основна работна заплата и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата, според определението, дадено в чл. 4, ал. 1 от Наредба № 7/2007 г. за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4/2007 г., е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа, т.е. това е фиксираната сума, която работникът получава за извършване на основните си задължения. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, определени с посочената Наредба или с друг нормативен акт, са тези по чл. 11, чл. 12 и чл. 15, ал. 2 от Наредба № 4/2007 г. и могат са бъдат определяни с колективен трудов договор, вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с индивидуалния трудов договор. Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение /чл. 3 от НСОРЗ/, а нетното възнаграждение е сумата, която работникът/служителят реално получава след удръжки и отчисления от брутната му заплата. Този процес включва удържането на доходен данък, осигурителни вноски за здравеопазване, социално осигуряване и други, т.е. чистата сума пари, която работникът/служителят използва за лични нужди и разходи.

Настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, изложени в атакуваното решение за това, че смисълът на закона е лицата, чиито правоотношения се променят от служебни в трудови, да получават занапред същото възнаграждение, каквото са получавали и до момента, след като се приспаднат съответните данъчни и осигурителни тежести, като логиката е, че лицата, които се намират в служебни правоотношения са освободени от задължението за заплащане на осигурителни вноски, за разлика от лицата, работещи по трудов договор и изискването на § 76 на ПЗР на ЗИДЗМВР визира получаваното преди промяната нетно възнаграждение. Правилно е прието, че твърдението на ищцата, че размерът на основното месечно възнаграждение по трудовия договор след приспадане на дължимите данъчни и осигурителни вноски следва да се равнява на получаваното брутно възнаграждение, е незаконосъобразно, тъй като би довело до нарушение на принципа за забрана на неоснователното обогатяване - така лицата § 70 и 75 биха получили по- високо възнаграждение в сравнение с получаваното преди промяната на правоотношението, без да се променя характерът на изпълняваната от тях работа.

С оглед изложеното, следва да се направи извод, че § 76 от ЗИД на ЗМВР касае не брутно възнаграждение, а получаваното нетно възнаграждение.

При достигането до тези правни изводи, с оглед заключението на вещото лице по назначената допълнителна ССчЕ, заплатата за длъжността на ищцата Н. С., съгласно трудов договор № 10530р-336/01.02.2017 г., в периода от 01.02.2017 г. до 21.07.2022 г. не е по-ниска от определения начален размер на заплатата за заеманата длъжност, определена по Вътрешните правила за работната заплата но ЗМВР, и според направените изчисления не е налице неплатена в полза на Н. С. сума, поради което следва да се приеме, че третата предпоставка не е налице - не е налице дължимост на неплатено трудово възнаграждение по § 76 от ЗИДЗМВР от страна на работодателя.

В обобщение, въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение като правилно следва да се потвърди.

При този изход на делото, на въззиваемия се следват направените в това производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150лв.

Водим от горното, съдът