Решение № 88 от 12.5.2026 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 325/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно обжалване. С Решение № 43/05.03.2025 год., постановено по гр. д. № 381/2024 г. по описа на Габровски окръжен съд е осъден Д. Т., ЕГН ••••••••••, адрес: гр. Габрово, ••••••••• да заплати на Юробанк България АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша", ул. „Околовръстен път“ № 260, чистата стойност на кредита по договор за потребителски кредит FL 1101316 от 22.07.2020 г., в размер на 29 148.22 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба - 19.08.2024 г., до окончателното изплащане. Със същото решение са отхвърлени предявените от Юробанк България АД, ЕИК 000694749, против Д. Т., ЕГН ••••••••••, осъдителни искове за парични вземания, за главница по договор за потребителски кредит FL 1101316 от 22.07.2020 г. за размера над 29 148.22 лв. до 35 658.95 лв., за възнаградителна лихва 2 681.23 лв. за периода 24.10.2022 г.- 22.07. 2024 г.; мораторна лихва 7 818.17 лв. за периода: 24.10.2022 г.- 05.08.2024 г.; такси в размер на 96.00 лв., дължими за периода: 26.10.2022 г.- 05.08.2024 г.; разходи за уведомяване в размер: 286.10 лв., дължими за периода: 26.10.2022 г.- 05.08.2024 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба[1]19.08.2024 г. С решението е осъдено Юробанк България АД, ЕИК 000694749 да заплати сумата 100 лв., по сметка на Габровски окръжен съд - разноски от бюджетната сметка за изготвяне на експертиза. Постъпила е въззивна жалба от Юробанк България АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша", ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано от Д. Ш. и П. Д. – изп. директори, чрез адв. Д. Е. от САК против Решение № 43/05.03.2025 год., постановено по гр. д. № 381/2024 г. по описа на Габровски окръжен съд. В същата се прави оплакване, че обжалваното решение в отхвърлителната му част е неправилно. Излага се, че неправилен бил изводът на съда, че ГПР не е посочен правилно, поради което съдът обявил договора за потребителски кредит за недействителен на основание чл. 23 от ЗПК и присъдил само чистата стойност, т.е. главницата по кредита след приспадане на всички платени суми до този момент. Счита се, че съдът погрешно е разтълкувал клаузите в процесния договор и въз основа на тях е направил грешен извод, който е довел до неправилно решение. Направен е анализ за приложения спрямо кредитополучателя преференциален лихвен процент. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че включването към Груповия застрахователен договор е задължително условие за сключване на договора и застрахователната премия се явява като общ разход по кредита, съгласно § 1 от ДР на ЗПК. Излага се, че за този свой извод, съдът по никакъв начин не е направил опит да разтълкува волята на страните по договора, а единствено е приел, че щом има сключена застраховка, то тя е задължително условие, респективно разход по кредита. Желанието да се използват преференциални условия или не, не било задължително условие, а избор предоставен в полза на кредитополучателят. Очевидно било, че същият се е съгласил с преференциалните условия в договора за потребителски кредит и ги е приел, за да може да ги използва (т.е. да бъдат приложени спрямо него). Направено е искане да се отмени съдебният акт в обжалваната му част и да се постанови друг, с който да бъде уважен предявеният иск изцяло. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 и ал. 2 от ГПК са подадени отговор на въззивната жалба и насрещна въззивна жалба от адв. Н. Д. от АК – Габрово – особен представител на Д. Т., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Габрово, ••••••••••, със съд. адрес: гр. Габрово, ••••••••••• против Решение № 43/05.03.2025 год., постановено по гр. д. № 381/2024 г. по описа на Габровски окръжен съд. В отговора на въззивната жалба се излага, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а решението, в обжалваната му част, като правилно и законосъобразно следва да се потвърди. Изложени са подробни съображения. Твърди се, че изводите и възраженията на въззивника са неправилни, доколкото противоречат на нормативната уредба и на доказателствата по делото, а правните изводи на първоинстанционния съд – правилни и законосъобразни. В насрещната въззивна жалба се излагат съображения за неправилност на съдебния акт, в частта му, с която е уважен предявеният иск и за сумата от 4 032 лв., удържана на кредитополучателя и съответно заплатена от него за застрахователна премия. Излага се, че първоинстанционният съд, позовавайки се на заключението на вещото лице е направил извод, че общо заплатената сума по кредита от ответника е в размер на 44 883.78 лв., следователно от чистата сума на кредита 74 032.00 лв. следва да се приспадне заплатената сума 44 883.78 лв., като кредитополучателят остава да дължи сумата 29 148.22 лв., за която предявеният иск следва да се уважи. Този размер съответствал на установените на база заключението на съдебно-икономическата експертиза заплатени от потребителя договорни лихви, застраховки, такси, комисионни и др., но недължими на основание чл. 23 от ЗПК, поради признаване на договора изцяло за недействителен. Твърди се, че тази сума обаче не включва сумата 4 032.00 лв., удържана на кредитополучателя и съответно заплатена от него за застрахователна премия. Видно от отговорите на вещото лице в съдебно заседание, въпросната сума е удържана непосредствено след постъпване на общо отпуснатата по кредита сума 74 032.00 лв. по сметката на кредитополучателя. Предвид горното и доколкото първоинстанционният съд правилно е констатирал нищожността на договорната клауза, касаеща застраховката на кредитополучателя, недължимостта на застрахователна премия на основание чл. 23 от ЗПК, сумата 4 032.00 лв. следва да бъде добавена към горепосочената сума на направените от ответника плащания в размер на 44 883.78 лв., като сборът от двете суми следва да бъде приспаднат от чистата сума по кредита 74 032.00 лв. Направен е извод, че по този начин искът следва да бъде уважен до сумата 25 116.22 лв., а не до сумата 29 148.22 лв., както е посочено в диспозитива на обжалваното решение, съответно искът следва да бъде отхвърлен за размера над 25 116.22 лв. Претендира се обжалваното решение да бъде отменено, в частта, с която е осъден ответника да заплати на ищеца чистата стойност на кредита по договор за потребителски кредит FL 110316 от 22.07.2020 г. в размер на 29 148.22 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба на 19.08.2024 г. до окончателното изплащане, като бъде отхвърлен предявеният от ищеца иск срещу ответника за сумата 29 148.22 лв. по уважената от съда искова претенция за чистата стойност на кредита по договор за потребителски кредит FL 110316 от 22.07.2020 г., до размер 25 116.22 лв. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК е подаден отговор на насрещната въззивна жалба от Юробанк България АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша", ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано от Д. Ш. и П. Д. – изп. директори, чрез адв. Д. Е. от САК. В същият се излага, че насрещната въззивна жалба е неоснователна, а решението в обжалваната му част – правилно и законосъобразно, като не страда от пороците посочени във въззивната жалба. С Решение № 69/04.04.2025 год., постановено по гр. д. № 381/2024 г. по описа на Габровски окръжен съд е оставена без уважение молба вх. № 1161/06.03.2025 г., подадена от адв. Н. Д. - особен представител на Д. Т., за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 43/05.03.2025 год., постановено по гр. д. № 381/2024 г. по описа на Габровски окръжен съд. Постъпила е въззивна жалба от адв. Н. Д. от АК – Габрово – особен представител на Д. Т., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Габрово, ••••••••••, със съд. адрес: гр. Габрово, ••••••••••• против Решение № 69/04.04.2025 год., постановено по гр. д. № 381/2024 г. по описа на Габровски окръжен съд. В същата се излагат, че в правната теория и съдебната практика по чл. 247 от ГПК е изяснено, че ОФГ е несъответствието между формираната воля на съда в мотивите на решението и външното й изразяване в диспозитива, като видно от мотивите и диспозитива на Решение № 43/05.03.2025 г. по гр. д. № 381/2024 г. по описа на Окръжен съд - Габрово, първоинстанционният съд едновременно в мотивите на решението е констатирал нищожността на договорната клауза, касаеща застраховката на кредитополучателя (ответник по делото), съответно недължимостта на застрахователна премия на основание чл. 23 от ЗПК и в диспозитива на решението е включил сумата 4 032.00 лв. за застрахователна премия към общо дължимото от ответника към ищеца. Налице било очевидно несъответствието между формираната воля на съда, отразена в мотивите на решението, и неговия диспозитив. Претендира се да бъде отменено решението, постановено по реда на чл. 247 от ГПК и да се постанови исканата промяна в Решение № 43/05.03.2025 г. по гр. д. № 381/2024 т. по описа на Окръжен съд - Габрово. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от Юробанк България АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша", ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано от Д. Ш. и П. Д. – изп. директори, чрез адв. Д. Е. от САК. В същият се излага, че насрещната въззивна жалба е неоснователна, а решението – правилно и законосъобразно, като не страда от пороците посочени във въззивната жалба. Първоинстанционният съд е приел, че договорът е изцяло недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), като основната причина е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като застрахователната премия не е включена в изчисляването на Годишния процент на разходите (ГПР). Макар и представена като част от „пакетна продажба“, съдът е приел, че сключването на застраховката е било задължително условие за получаване на кредита или за предоставянето му при определени условия, поради това тя представлява „общ разход по кредита“ и е следвало да бъде отразена в ГПР. Съдът е счел, че потребителят не е имал възможност да влияе върху условията на застраховката, а банката е действала едновременно като кредитор и застрахователен посредник и непосочването на този разход в ГПР пречи на средния потребител да прецени реалните икономически последици от договора. Направил е извод, че когато договорът е недействителен, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита (главницата), като той не дължи лихви, такси, комисионни или други разходи. Постановено е, че от общата сума на усвоения кредит трябва да се извадят всички направени от потребителя плащания до момента (включително тези за лихви и такси), като разликата е сумата, която потребителят остава да дължи като главница. Въз основа на изводите на експертизата за общо платената сума, съдът изчислява остатъка от дълга съгласно чл. 23 от ЗПК (само чиста стойност на кредита), като от усвоените 74 032 лв. се изваждат платените 44 883.78 лв., при което се получава дължима сума от 29 148.22 лв. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК. При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото. Апелативен съд - Велико Търново, след като разгледа жалбите, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт: Пред първоинстанционния съд са предявени обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 430 от ТЗ във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивните жалби и писмените отговори на въззивните жалби възражения. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелствата: дали в посочения от кредитодателя годишен процент на разходите са включени всички разходи и конкретно следвало ли е при изчисляването на ГПР да бъде включена застрахователната премия за покупка на застраховка „Защита на плащанията“, ако клаузата за същата е валидна с оглед разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, и оттам – запознат ли е кредитополучателят с реалния ГПР и действителен ли е сключеният договор. По отношение на насрещната въззивна жалба спорът е дали платената застрахователна премия следва да се приспадне, при евентуално признаване на договора за потребителски банков кредит за недействителен. По отношение на въззивната жалба срещу решението по чл. 247 от ГПК е дали последното представлява очевидна фактическа грешка. Не е спорно между страните, че на 22.07.2020 г. между „Юробанк България“ АД (кредитор) и Д. Т. и Джовани Т. (кредитополучатели) е сключен договор за потребителски кредит в размер на 74 032 лв. за текущи нужди (чл. 1, ал. 1 от договора). Кредитът е бил със срок на погасяване 48 месеца. Сумата е усвоена по сметка на Д. Т., като още при самото усвояване банката служебно е удържала застрахователна премия в размер на 4 032 лв. и такси за разглеждане и обслужване в общ размер на 740.32 лв. Първоначално лихвеният процент е бил фиксиран на 4.70 % за първите 12 месеца, след което е договорен като променлив - в размер на 4.70 %, който представлява сбор от референтен лихвен процент, плюс фиксирана договорена надбавка, като за референтен лихвен процент се ползва референтният лихвен процент ПРАЙМ на банката за необезпечени кредити, който подлежи на разглеждане на тримесечна база (чл. 3, ал. 1). В договора е посочен ГПР от 5.56 % (чл. 3, ал. 8). А общата дължима по кредита изчислена към датата на сключване на договора е в размер на 82 430.35 лв. Уговорени са погасителни вноски - ежемесечно плащане на 22-ро число анюитетни вноски (чл. 8) съгласно погасителен план, в размер на 1 694.86 лв. При просрочие на дължимите вноски, както и при предсрочна изискуемост се дължи се обезщетение за забава върху просрочените суми в размер на законната лихва (чл. 9). Чл. 3, ал. 11 във вр. с ал. 10 от договора сочи на задължението на кредитополучателя да приеме застраховане по групов застрахователен договор за застраховка „Защита на плащанията“ с ползващо се лице – банката, както и да поддържа застрахователното покритие за срока на договора за кредит, което застраховане му гарантира ползване от преференциални лихвени условия. Съгласно чл. 4 от представените Общи условия за застраховката „Защита на плащанията“ кредитополучателите едновременно с попълването и подписването на договора за кредит изразяват своето изрично писмено съгласие да се застраховат и приемат общите условия. Съгласно чл. 8 от Общите условия застрахователната премия се заплаща еднократно за срока на застраховката, със средства от отпуснатия потребителски кредит, като необходимата сума се удържа автоматично от Банката при усвояване на кредита. Приложен е сертификат № FL1101316/2020 за застраховка „Защита на плащанията“ на кредитополучателите на потребителски паричен кредит, предоставени от „Юробанк България“ АД, без в сертификата да е посочен конкретен размер на застрахователна премия и начин на плащането й. Срокът на застраховката е равен на срока на договора за кредит, като ползващи лица по застраховката са „Юробанк България“ АД и застрахования. Кредитополучателят е извършвал месечни вноски до 22.10.2022 г., след което е преустановил плащанията. Общата сума, изплатена от него до този момент, възлиза на 44 883.78 лв. По делото е установено, че банката не е представила Стандартен европейски формуляр (СЕФ) за предоставяне на информация за потребителските кредити, поради което съдът приема, че такъв изобщо не е бил изготвен или предоставен на потребителя. От заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че на 22.07.2020 г. по сметката на кредитополучателя е преведена сумата от 74 032.00 лв. В същия ден банката е удържала служебно такси в общ размер на 740.32 лв. (390.00 лв. и 350.32 лв.), както и застрахователна премия в размер на 4 032.00 лв. До 22.10.2022 г., когато плащанията са преустановени, кредитополучателят е изплатил на банката обща сума в размер на 44 883.78 лв. След това банката е променила лихвения процент: на 22.03.2023 г. – 9.7% и на 22.06.2023 г. – 10.4%. Дадено е заключение, че при първоначалното изчисляване на Годишния процент на разходите (ГПР) в договора, възлизащ на 5.56%, не е включена сумата за застраховка от 4 032.00 лв. Вещото лице изчислява, че ако застрахователната премия беше включена в общия разход по кредита, реалният ГПР би бил 8.5491%, като дори с това увеличение, процентът не надвишава законовия таван, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Вещото лице заключава, че ако от усвоените 74 032 лв. се извадят платените 44 883.78 лв., се получава дължима сума от 29 148.22 лв., като изчислява остатъка от дълга (само чиста стойност на кредита). От установените по делото факти следва, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит (ЗПК), като същевременно се прилага и защитният режим на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Това е така, доколкото ищецът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП, ответникът има качество потребител съгласно § 13, т. 1 от ЗЗП, а предоставеният кредит има характеристиките на такъв по чл. 3, ал. 4 във вр. с чл. 4 от ЗПК. Поради това договорът е подчинен на всички императивни норми на двата закона. Правната уредба в чл. 9, ал. 1 от ЗПК дефинира договора за потребителски кредит като договор, при който кредиторът предоставя или се задължава да предостави кредит под формата на заем, разсрочено плащане или друга форма на улеснение. Съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗПК, договорът трябва да бъде изготвен на разбираем език и да съдържа определени реквизити, включително общия размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7), лихвения процент, годишния процент на разходите и общата дължима сума (т. 10), както и условията за издължаване, включително погасителен план (т. 11). Неспазването на тези изисквания води до недействителност на договора по силата на чл. 22 от ЗПК, който предвижда, че липсата на който и да е от реквизитите по чл. 10, ал. 1 или чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 води до изначална недействителност. Последиците от тази недействителност са уредени в чл. 23 от ЗПК, който ограничава отговорността на заемателя до връщане на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи. Този договор е консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен – правните последици настъпват при съвпадане на волеизявленията на страните по него, като за тях се пораждат взаимни права и задължения, чието предметно съдържание е известно на страните при сключването на договора. По своята правна същност тази правна сделка представлява банков кредит, тъй като ищецът сключва кредитни сделки по занятие. Правната уредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да съдържа не само цифрово обозначение на годишния процент на разходите (ГПР), но и ясно посочване на всички допускания и разходни компоненти, използвани при неговото изчисляване. Това изискване е пряко свързано с последиците по чл. 22 от ЗПК, който предвижда недействителност на договора при липса на който и да е от задължителните реквизити. Недействителността настъпва както при пълно отсъствие на ГПР, така и когато той е формално посочен, но е непълен, неясен или не отразява действително прилаганите разходи. Преценката дали определени разходи – включително застрахователни премии – представляват задължително условие за получаване на кредита, не се изчерпва с формалното съдържание на предварително изготвените клаузи, а следва да се извършва въз основа на всички обстоятелства по сключването на договора. Това произтича от принципите на прозрачност и добросъвестност, залегнали в чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО, които изискват договорните клаузи да бъдат ясни и разбираеми, а не декларативно формулирани. Когато получаването на кредита при конкретните условия предполага заплащане на застрахователна премия, този разход представлява част от общия разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 ДР от ЗПК, поради което следва да бъде включен в ГПР. Невключването му води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което обуславя недействителност на договора по чл. 22 от ЗПК. Този извод е в съответствие и със съдебната практика, включително Определение № 50685/30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о. Формалното посочване на ГПР и общия размер на задължението, когато в тях не са включени задължителни разходи като застрахователната премия, не изпълнява функцията на тези показатели – да предоставят на потребителя ясна и достъпна информация за икономическите последици от договора. Когато тези разходи са отразени в договора и погасителния план, те представляват условие за отпускане на кредита и следва да бъдат включени в ГПР. От доказателствата по делото се установява, че кредитът е бил усвоен по сметка на кредитополучателя, като при усвояването банката е удържала такси и застрахователна премия. Съгласно заключението на вещото лице, при определяне на ГПР банката не е включила застрахователната премия в размер на 4 032 лв., въпреки че тя е била удържана автоматично при усвояването на кредита и е била задължително условие за получаването му. Представената преддоговорна информация по чл. 324 и сл. от КЗ показва, че застраховката „Защита на плащанията“ се предлага само пакетно с кредита и не може да бъде сключена отделно, което потвърждава задължителния й характер. Банката е действала едновременно като кредитор и застрахователен посредник, а застрахователната премия е била финансирана със средства от самия кредит. Съгласно чл. 8 от Общите условия застрахователната премия се заплаща еднократно със средства от кредита, което означава, че тя представлява разход за потребителя и следва да бъде включена в ГПР. Невключването й, според настоящия състав на въззивната инстанция, представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което обуславя недействителност на договора по чл. 22 от ЗПК. Освен това, невключването на застрахователната премия в ГПР представлява предоставяне на невярна информация относно общите разходи по кредита, което съставлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това води до неравноправност на клаузата относно общия размер на задължението по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, което обуславя недействителност на договора в неговата цялост. С оглед признаването на договора за недействителен, потребителят дължи само чистата стойност на кредита по силата на чл. 23 от ЗПК. От заключението на вещото лице се установява, че кредитополучателят е заплатил 44 883.78 лв., поради което от чистата стойност на кредита (74 032 лв.) остава дължима сумата 29 148.22 лв. Искът следва да бъде уважен до този размер, а в останалата част – за главница, възнаградителна лихва, мораторна лихва, такси и разходи – да бъде отхвърлен като неоснователен. Неоснователни са възраженията изложени в насрещната въззивна жалба и въззивната жалба срещу решението по чл. 247 от ГПК, касаещи неприспадането на сумата от 4 032 лв. – платена от ответника застрахователна премия по Груповия застрахователен договор по застраховка „Защита на плащанията“. На първо място настоящата инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че изложените във въззивната жалба съображения срещу решението по чл. 247 от ГПК, касаят правилността на същото, а не обуславят неправилното приложение на чл. 247 от ГПК. По отношение на първото, никъде в мотивите на първоинстанционното решение не се съдържат изводи за недължимостта на застрахователната премия, на основание чл. 23 от ЗПК. Такива изводи са формирани единствено за правните последици от приложението на чл. 22 от ЗПК по отношение на процесния договор за потребителски кредит. Сключеният между страните застрахователен договор по застраховка „Защита на плащанията“ е правоотношение различно от това, предмет на настоящото производство (договорът за потребителски кредит между тях) и макар то инцидентно да се обсъжда в мотивите на първоинстанционния съд, иск свързан с него не е предявен. Изложеното идентично възражение и в жалбата срещу решението по чл. 247 от ГПК не предполага и очевидна фактическа грешка, което да обуславя правилността на решението по чл. 247 от ГПК, доколкото в случая не е налице несъответствие между формираната воля в мотивите на съда и изразената такава в диспозитива на решението. Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба и насрещната въззивна жалба следва да бъдат оставени без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Въз основа на горните изводи следва да се потвърди и решението, постановено по реда на чл. 247 от ГПК, а въззивната жалба срещу него да бъде отхвърлена. С оглед изхода на делото разноски на въззивника – ищец не се дължат. По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК, Апелативен съд – Велико Търново