Решение № 7962 от 1.7.2026 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1461/2026 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 40, ал. 1 от Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Образувано е по жалба на В. С. Н., [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет. 6, ап. 18, против Отказ рег. № 312000-10136/08.05.2026 г. на директора на Областна дирекция на МВР - Пазарджик, с който е отказано предоставяне на достъп до обществена информация по заявление с вх. № 312004-14/04.05.2026 г. Жалбоподателят поддържа, че отказът е незаконосъобразен. Излага, че с влязло в сила Решение № 26/18.02.2025 г. по в.гр.д. № 566/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив му е признато право на достъп до данни относно биологичния му произход по реда на чл. 105 от Семейния кодекс, поради което административният орган е бил длъжен да съобрази силата на пресъдено нещо на съдебния акт. Сочи, че съгласно чл. 297 ГПК влезлите в сила съдебни решения са задължителни за всички държавни органи, а ответникът неправомерно е отказал да ги изпълни. Поддържа, че административният орган неправилно е приложил чл. 2, ал. 5 ЗДОИ и разпоредбите относно защитата на личните данни, тъй като съдът вече е извършил необходимата преценка относно баланса между правото му да узнае своя произход и защитата на личните данни. Според жалбоподателя влязлото в сила съдебно решение представлява законово основание за предоставяне на исканата информация и административният орган не може повторно да извършва преценка по вече разрешен въпрос. Навеждат се и доводи за нарушение на правото му на личен и семеен живот по чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека, като се позовава на практиката на Европейския съд по правата на човека по делата Odievre v. France и Gaskin v. United Kingdom относно правото на всеки да узнае своя биологичен произход. С оглед изложеното жалбоподателят моли съда да отмени Отказ рег. № 312000-10136/08.05.2026 г. на директора на ОДМВР - Пазарджик и да задължи административния орган да му предостави заверено копие от цялостния регистрационен картон образец Ф-1 от паспортния архив на ОДМВР - Пазарджик относно неговата биологична майка Т. Г. Г. за периода 1970 г. - 1984 г., включително всички вписани в него данни. Не претендира разноски. В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище поддържа жалбата изцяло, заявява, че не сочи други доказателства и моли съдът да уважи оспорването. Ответната страна - директорът на ОДМВР - Пазарджик, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт К. П., оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че исканата информация не представлява обществена информация по смисъла на чл. 2 ЗДОИ, а съдържа лични данни на трето лице, поради което попада в ограничението на чл. 2, ал. 5 ЗДОИ. Излага, че влязлото в сила решение на Апелативен съд - Пловдив не създава основание за предоставяне на достъп до информационните фондове на ОДМВР - Пазарджик извън постановеното с него. Моли съда да отхвърли жалбата като неоснователна и да присъди юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна: На 04.05.2026 г. в Областна дирекция на МВР - Пазарджик е постъпило заявление за достъп до обществена информация с вх. № 312000-14, подадено чрез Системата за сигурно електронно връчване от В. С. Н.. Със заявлението, подадено на основание чл. 24 от Закона за достъп до обществена информация, чл. 105 от Семейния кодекс и чл. 41 от Закона за Националния архивен фонд, заявителят е поискал да му бъде предоставено заверено копие от цялостния регистрационен картон образец Ф-1 от паспортния архив на ОДМВР - Пазарджик за неговата биологична майка Т. Г. Г. (по мъж А. в периода 1970 г. - 1974 г., а впоследствие по втори граждански брак П.), включително всички издавани лични паспорти на лицето, всички вписани в картона данни за родените от нея деца и всички останали съдържащи се в картона данни за периода от 1970 г. до 1984 г. включително. В заявлението е посочено, че искането се прави в изпълнение на влязло в сила Решение № 26/18.02.2025 г. по в.гр.д. № 566/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което на заявителя е признато право на достъп до данни относно неговия биологичен произход по реда на чл. 105 от Семейния кодекс. В тази връзка заявителят е изложил, че исканата информация е необходима за установяване на неговия произход и за идентифициране на всички данни, съдържащи се в регистрационния картон образец Ф-1, като към заявлението е приложил препис от посоченото съдебно решение, копие от акт за раждане и копие от декларация от 24.12.1975 г. На 08.05.2026 г. директорът на ОДМВР - Пазарджик е постановил Отказ рег. № 312000-10136, с който е отказал предоставянето на поисканата информация. В мотивите на отказа е прието, че исканата информация не представлява обществена информация по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закона за достъп до обществена информация, тъй като не е свързана с обществения живот в Република България и не дава възможност на гражданите да си съставят мнение относно дейността на задължените по закона субекти. Посочено е още, че поисканата информация засяга правната сфера на трето лице и представлява лични данни, поради което попада в ограничението на чл. 2, ал. 5 от ЗДОИ, съгласно което законът не се прилага за достъпа до лични данни. От административната преписка се установява, че отказът е връчен на заявителя чрез Системата за сигурно електронно връчване, след което на 12.05.2026 г. В. С. Н. е подал жалба до Административен съд - Пазарджик чрез административния орган. Към административната преписка са приложени заявлението за достъп до обществена информация с приложенията към него, постановеният отказ, както и Решение № 26/18.02.2025 г. по в.гр.д. № 566/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, на което жалбоподателят основава искането си. При така установеното от фактическа страна съдът формира следните правни изводи. Жалбата е процесуално допустима, като подадена от лице, което е адресат на оспорения административен акт и има правен интерес от неговото оспорване, в предвидения от закона срок и срещу индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност. Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а извършва цялостна проверка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. Оспореният отказ е постановен в предвидената от закона писмена форма от материално и териториално компетентен административен орган - директора на Областна дирекция на МВР - Пазарджик, който е органът, до който е отправено заявлението за достъп до обществена информация и който се е произнесъл в рамките на предоставените му от закона правомощия. При издаването на административния акт не се установяват нарушения на административнопроизводствените правила, които да обуславят неговата отмяна на това основание. Разгледана по същество жалбата е основателна. Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ обществена информация е всяка информация, свързана с обществения живот в Република България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от ЗДОИ предвижда, че този закон не се прилага за достъпа до лични данни. Това изключение обаче не представлява абсолютна забрана, а препраща към специални закони, които уреждат достъпа до такава информация при наличие на специфични правни основания. Същевременно чл. 4, ал. 1 от ЗДОИ изрично установява субсидиарния характер на този закон, като предвижда, че всеки гражданин има право на достъп до обществена информация при условията и по реда на ЗДОИ, освен ако в друг закон е предвиден специален ред за търсене, получаване и разпространяване на такава информация. Следователно при наличие на специална правна уредба относно достъпа до определен вид информация приложението на общия ред по ЗДОИ отстъпва. В материята на достъпа до информация относно произхода на осиновено лице специална уредба се съдържа в чл. 105 от Семейния кодекс. Съгласно чл. 105, ал. 4 от СК, когато съдът е допуснал разкриването на данните със съдебно решение, държавните органи и органите на местно самоуправление, които съхраняват информация за произхода на осиновения, са длъжни да я предоставят. Посочената разпоредба има характер на специална материалноправна норма спрямо общия режим на достъп до информация по ЗДОИ, тъй като урежда конкретно правото на осиновения на достъп до данни относно биологичния му произход и въвежда задължение за държавните органи и органите на местно самоуправление, които съхраняват такава информация, да я предоставят след постановяване на съдебно решение. Относима е и специалната уредба на Закона за българските лични документи (ЗБЛД), доколкото исканата информация се съдържа в регистрационен картон образец Ф-1. Съгласно чл. 70, ал. 3 от ЗБЛД граждани, притежаващи български лични документи, имат право да получават информация, съхранявана във фондовете с данни, свързани с българските лични документи и отнасящи се до трети лица, само на основание на закон или с акт на съдебната власт. Тази норма създава пряко правно основание за достъп до данните в информационните фондове на МВР, когато заявителят, какъвто е жалбоподателят, разполага с влязъл в сила съдебен акт. Към приложимата правна рамка следва да се отнесе и Законът за Националния архивен фонд (ЗНАФ). Съгласно чл. 41, ал. 1 от ЗНАФ органите на управление на държавните институции отговарят за организирането, опазването и текущото използване на техните документални фондове. Режимът на достъп е уреден в чл. 84 и чл. 85 от ЗНАФ, които установяват принципа на публичен достъп до архивните документи, освен ако ограничение не е предвидено в закон. От значение е и задължителната сила на влезлите в сила съдебни актове. Съгласно чл. 297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително за всички държавни органи, учреждения и общини в Република България. Тази разпоредба е ключова за настоящия спор, тъй като установява задължението на административния орган да се съобрази с постановения акт на Апелативен съд - Пловдив. Силата на пресъдено нещо между страните по делото се урежда от чл. 298 от ГПК. Аналогично, чл. 177, ал. 1 от АПК предвижда, че влязлото в сила съдебно решение е задължително за страните, а когато оспореният административен акт бъде отменен или изменен, решението има действие спрямо всички. Разпоредбата на чл. 177, ал. 2 от АПК урежда последиците при постановяване на административен акт в противоречие с влязло в сила съдебно решение. Правната уредба относно защитата на личните данни се съдържа в Регламент (ЕС) 2016/679 (GDPR). Съгласно чл. 4, т. 1 от Регламента, „лични данни“ означава всяка информация, свързана с идентифицирано физическо лице или физическо лице, което може да бъде идентифицирано („субект на данни“). По смисъла на чл. 4, т. 2 от Регламента, „обработване“ означава всяка операция или съвкупност от операции, извършвана с лични данни или набор от лични данни чрез автоматични или други средства като събиране, записване, организиране, съхранение, разкриване чрез предаване, разпространяване или друг начин, по който данните стават достъпни. Съгласно чл. 6, § 1, б. „в“ от Регламент (ЕС) 2016/679 обработването на лични данни е законосъобразно, когато е необходимо за спазването на законово задължение, което се прилага спрямо администратора. Следователно защитата на личните данни не е абсолютна пречка за предоставяне на информация, когато съществува валидно правно основание за обработването ѝ, включително законово задължение или акт на съдебната власт. При наличие на данни, които могат да засягат личния живот на трети лица, следва да бъде съобразена и уредбата на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Тази разпоредба гарантира правото на зачитане на личния и семейния живот. В практиката на Европейския съд по правата на човека правото на лицето да узнае своя произход се разглежда като съществен елемент от правото на личен живот и лична идентичност по смисъла на чл. 8 от Конвенцията. В същия контекст следва да бъдат съобразени и гаранциите по чл. 7 и чл. 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Чл. 7 от Хартата защитава правото на зачитане на личния и семейния живот, а чл. 8 от Хартата защитава правото на защита на личните данни. При колизия между тези права националният орган следва да осигури справедлив баланс между конкуриращите се интереси, като съобрази както правото на защита на личните данни, така и правото на лична идентичност и достъп до информация относно произхода. С оглед принципа lex specialis derogat legi generali, когато едни и същи обществени отношения са уредени едновременно от общ и специален закон, приложение намира специалната правна уредба. В този смисъл при искане за достъп до информация относно произхода на осиновено лице, когато е налице съдебно разрешение по чл. 105 СК, следва да бъдат съобразени не само общите правила на ЗДОИ и защитата на личните данни, но и специалните разпоредби на Семейния кодекс, Закона за българските лични документи и действието на съответния съдебен акт. Спорно по делото е дали административният орган законосъобразно е отказал предоставянето на поисканата информация, приемайки, че същата представлява лични данни, изключени от приложното поле на Закона за достъп до обществена информация на основание чл. 2, ал. 5 ЗДОИ, или в случая е приложим специалният ред, предвиден в чл. 105 от Семейния кодекс и чл. 70, ал. 3 от Закона за българските лични документи, при наличие на влязло в сила съдебно решение, с което е допуснато разкриването на информация относно биологичния произход на жалбоподателя. Прилагайки така очертаната правна уредба към установените по делото факти, съдът намира следното: Основният въпрос по делото е дали директорът на ОДМВР - Пазарджик законосъобразно е отказал предоставяне на поисканата от жалбоподателя информация, като е приел, че тя не представлява обществена информация по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДОИ и попада в изключението на чл. 2, ал. 5 ЗДОИ като лични данни, или в случая административният орган е следвало да съобрази наличието на специална правна уредба и на влязъл в сила съдебен акт, постановен по реда на чл. 105 СК. Безспорно по делото е, че със заявление вх. № 312004-14/04.05.2026 г. жалбоподателят В. С. Н. е поискал от ОДМВР - Пазарджик да му бъде предоставено заверено копие от цялостния регистрационен картон образец Ф-1 от паспортния архив на ОДМВР - Пазарджик относно Т. Г. Г., която той сочи като своя биологична майка, за периода 1970 г. - 1984 г., включително всички издавани лични паспорти на лицето, всички вписани в картона данни за родени деца и всички останали съдържащи се в картона данни. Безспорно е също, че искането е мотивирано с влязло в сила Решение № 26/18.02.2025 г. по в.гр.д. № 566/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по реда на чл. 105 СК, с което на жалбоподателя е признато право на достъп до данни относно неговия биологичен произход. На първо място, съдът намира за правилен извода на административния орган, че поисканата информация не представлява „обществена информация“ по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ. Данните от регистрационен картон образец Ф-1, касаещи личния живот на трето лице, не са свързани с обществения живот в Република България, нито дават възможност на гражданите да си съставят мнение за дейността на задължения субект. Поради това, разглеждано единствено през призмата на ЗДОИ, искането за достъп до такава информация би било неоснователно. Основният порок на оспорения акт обаче не се състои в тази първоначална констатация, а в обстоятелството, че административният орган е спрял своя правен анализ дотук и не е съобразил наличието на специална правна уредба, която дерогира общия режим на ЗДОИ и създава самостоятелно основание за предоставяне на достъп. Регистрационният картон образец Ф-1, доколкото съдържа данни за конкретно физическо лице - име, ЕГН, данни за семейно положение, издавани документи за самоличност, адреси, родени деца и други идентифициращи сведения, безспорно представлява информация, свързана с идентифицирано или подлежащо на идентифициране физическо лице по смисъла на чл. 4, т. 1 от Регламент (ЕС) 2016/679. Предоставянето на копие от такъв документ би представлявало обработване на лични данни по смисъла на чл. 4, т. 2 от Регламента, включително чрез разкриване, предаване или друг начин на предоставяне на достъп до тях. В този смисъл ОДМВР - Пазарджик, като структура, която съхранява съответните данни в информационните си фондове, действа като администратор на лични данни при произнасянето по заявлението. От този извод обаче не следва автоматично законосъобразност на постановения отказ. Защитата на личните данни не представлява абсолютна забрана за предоставяне на информация, когато за съответното обработване е налице валидно правно основание. Регламент (ЕС) 2016/679 не изключва обработването на лични данни, а го допуска при наличие на някое от основанията по чл. 6, § 1 от Регламента. В конкретния случай относимо е основанието по чл. 6, § 1, б. „в“ от Регламент (ЕС) 2016/679, а именно обработването да е необходимо за спазването на законово задължение, което се прилага спрямо администратора. Такова законово задължение в разглеждания случай произтича от специалната правна уредба на чл. 105 СК, от уредбата на чл. 70, ал. 3 ЗБЛД и от задължителното действие на влезлия в сила съдебен акт, с който е допуснато разкриване на информацията относно произхода на жалбоподателя. Поради това позоваването единствено на чл. 2, ал. 5 ЗДОИ и на общата защита на личните данни не е достатъчно основание за отказ, когато заявителят не търси информация с оглед формиране на мнение относно обществения живот, а упражнява признато със съдебно решение лично право на достъп до данни за своя биологичен произход. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗДОИ изрично предвижда, че този закон се прилага, доколкото в друг закон не е предвиден специален ред за търсене, получаване и разпространяване на информация. Следователно ЗДОИ има субсидиарно приложение. Когато искането по съществото си е за предоставяне на информация относно биологичния произход на осиновено лице, след постановено съдебно решение по чл. 105 СК, приложението на общия режим на ЗДОИ отстъпва пред специалната уредба на Семейния кодекс. Съгласно чл. 105, ал. 4 от СК, когато съдът е допуснал разкриването на данните със съдебно решение, държавните органи и органите на местно самоуправление, които съхраняват информация за произхода на осиновения, са длъжни да я предоставят. Нормата е императивна. Тя не предвижда възможност административният орган повторно да преценява дали осиновеното лице има право да получи информация за произхода си, нито да извършва нов баланс между правото на личен живот на осиновения и защитата на личните данни на биологичния родител. Този баланс вече е извършен от съда в производството по чл. 105 СК. Именно това е същността на съдебното разрешение по чл. 105 СК. Съдът, сезиран с молба за разкриване на информация относно произхода, извършва преценка дали следва да бъде допуснат достъп до такава информация, като съобразява конкуриращите се права и интереси. От една страна стои правото на биологичния родител на личен живот и защита на личните данни, а от друга - правото на осиновения да узнае своя произход като съществен елемент от личната идентичност и личния живот. След като съдът е допуснал разкриването на информацията, държавните органи, които съхраняват релевантни данни, не могат да се поставят в положението на орган, който отново разрешава или отказва достъп по съображения, вече включени в съдебната преценка. В този смисъл е и разрешението, дадено в Определение № 2601 от 22.05.2025 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1515/2025 г., III г.о. Върховният касационен съд приема, че производството по чл. 105 СК има охранителен характер и че влязлото в сила решение, с което молбата на осиновеното лице за предоставяне на информация за биологичния му произход е уважена, макар да не се ползва със сила на пресъдено нещо поради охранителния характер на производството, представлява акт на съдебно съдействие при упражняване на правото на осиновеното лице да получи информация за биологичния си произход. Поради това това решение следва да бъде зачетено от всички държавни органи и учреждения, които имат задължения за събирането и съхраняването на информация за произхода на осиновения. Следва да се подчертае, че според задължителните разяснения в Определение № 2601 от 22.05.2025 г. по к.ч.гр.д. № 1515/2025 г. на ВКС, III г.о., съдът в производството по чл. 105 СК не е длъжен да изброява изрично в диспозитива си всички органи, които следва да предоставят информация. Веднъж допуснато разкриването на данните, решението съставлява акт на съдебно съдействие, който е задължителен за всички държавни органи, съхраняващи информация за произхода, включително и за органите на МВР по реда на чл. 70, ал. 3 от ЗБЛД. Това разрешение е пряко относимо към настоящия спор. То изключва тезата на ответника, че решението по чл. 105 СК има значение единствено за достъп до осиновителното дело и не поражда задължение за други държавни органи, които съхраняват информация относно произхода. Дори когато съдът по чл. 105 СК не е изброил изрично всички възможни институции и документи, в които може да се съдържа информация за произхода, позитивното съдебно решение има значение на акт на съдебно съдействие, който следва да бъде зачетен от органите, съхраняващи такава информация. Обратното разбиране би обезсмислило чл. 105, ал. 4 СК, тъй като би поставило реализирането на признатото от съда право в зависимост от нова самостоятелна преценка на всеки отделен административен орган. Неоснователен е доводът на ответника, че с решението по чл. 105 СК е бил предоставен достъп само до осиновителното дело и съдържащите се в него документи, но не и до информационните фондове на ОДМВР - Пазарджик. Предмет на съдебното производство по чл. 105 СК е правото на осиновеното лице да получи информация за своя биологичен произход, а не достъпът до конкретен административен документ сам по себе си. Осиновителното дело е един от възможните източници на такава информация, но чл. 105, ал. 4 СК изрично предвижда задължение за държавните органи и органите на местно самоуправление, които съхраняват информация, да я предоставят след съдебното разрешение. Следователно, ако в информационните фондове на ОДМВР - Пазарджик се съдържат данни, които са относими към произхода на жалбоподателя, органът не може да откаже достъп единствено с аргумента, че тези данни са лични данни на трето лице. Относима е и разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ЗБЛД. Доколкото искането е насочено към регистрационен картон образец Ф-1 от паспортния архив на ОДМВР - Пазарджик, то касае данни, съдържащи се в информационни фондове, свързани с българските лични документи. Чл. 70, ал. 3 ЗБЛД предвижда възможност за предоставяне на такива данни в случаите, предвидени в закон, както и въз основа на акт на съдебната власт. В случая са налице и двете предпоставки: от една страна, специалният закон - чл. 105, ал. 4 СК - предвижда задължение за предоставяне на информация след съдебно разрешение; от друга страна, съществува влязъл в сила акт на съдебната власт, с който е допуснато разкриване на информация относно биологичния произход на жалбоподателя. Поради това административният орган не е бил в положение да извършва свободна преценка дали да предостави или да откаже достъп до исканата информация. Неговото задължение е било да провери дали съхранява исканите данни, дали те са относими към признатото с влязлото в сила съдебно решение право на жалбоподателя да получи информация за своя произход, и при положителен отговор да предостави достъп в обема, необходим за реализиране на това право, при съобразяване на евентуалната необходимост от защита на данни, които са напълно неотносими към произхода. Не може да бъде споделен подходът на административния орган, при който искането е разгледано единствено през призмата на ЗДОИ. Макар заявлението формално да е озаглавено като заявление за достъп до обществена информация и да е подадено по реда на ЗДОИ, административният орган е длъжен да изхожда от съдържанието на искането, а не само от неговото наименование. От съдържанието на заявлението ясно се установява, че жалбоподателят не търси информация с оглед обществен контрол върху дейността на администрацията, а иска съдействие за изпълнение и реализация на признато със съдебен акт право на достъп до информация за биологичния му произход. Това обстоятелство е било изрично посочено в заявлението, към което е приложено и съдебното решение. В този смисъл органът е следвало да приложи правилната материалноправна уредба, независимо от правната квалификация, дадена от заявителя. Неправилното обозначаване или смесване на правни основания от страна на гражданина не освобождава администрацията от задължението да разгледа искането съобразно действителното му съдържание и приложимия закон. В случая приложимият закон не се изчерпва със ЗДОИ, а включва специалните разпоредби на чл. 105 СК и чл. 70, ал. 3 ЗБЛД, както и правилата на Регламент (ЕС) 2016/679 относно законосъобразното обработване на лични данни. Неоснователно е и позоваването на чл. 2, ал. 5 ЗДОИ като самостоятелно и абсолютно основание за отказ. Посочената разпоредба изключва приложението на ЗДОИ по отношение на достъпа до лични данни, освен в предвидените от закона случаи. Тя не урежда забрана за достъп до всякакви лични данни при наличие на специално правно основание. Напротив, самата разпоредба препраща към други законови режими. Когато достъпът до лични данни е поискан не като обществена информация, а като информация относно произхода на осиновено лице след съдебно разрешение, приложим е специалният ред, а не общият отказен механизъм по ЗДОИ. Неоснователно е и разбирането, че Регламент (ЕС) 2016/679 сам по себе си препятства предоставянето на исканата информация. Регламентът установява режим за законосъобразно обработване на лични данни, но не въздига защитата на личните данни в абсолютно право, което винаги и при всички случаи изключва други основни права. Чл. 6, § 1, б. „в“ от Регламента допуска обработване, когато то е необходимо за спазване на законово задължение, приложимо спрямо администратора. Именно такова задължение произтича от чл. 105, ал. 4 СК, от чл. 70, ал. 3 ЗБЛД и от влезлия в сила съдебен акт, постановен по реда на чл. 105 СК. В тази връзка следва да се отчете и принципът на законосъобразност по чл. 5, § 1, б. „а“ от Регламент (ЕС) 2016/679. Законосъобразността при обработване на лични данни предполага наличие на валидно основание по чл. 6 от Регламента. В конкретния случай такова основание е налице. Следователно предоставянето на информацията в обема, в който тя е относима към произхода на жалбоподателя и е необходима за реализиране на признатото му право, не би било незаконосъобразно обработване на лични данни, а напротив - би представлявало обработване при наличие на законово задължение. Разглежданият спор следва да бъде поставен и в контекста на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, както и на чл. 7 и чл. 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Правото на лицето да узнае своя произход е елемент от правото на личен живот и лична идентичност. То не е абстрактен интерес, а съществена част от личната автономия и самоопределяне на човека. Същевременно данните за биологичния родител също се ползват със защита като лични данни и като част от личния живот. Именно затова производството по чл. 105 СК е съдебен механизъм за преценка и баланс между тези права. След като компетентният съд е допуснал разкриване на информацията за биологичния произход, административният орган не може да противопостави отново същите съображения за лични данни, без да отчете извършения съдебен баланс. Противното би означавало администрацията да ревизира съдебното разрешение и да постави неговото практическо изпълнение в зависимост от собствена повторна преценка. Такъв подход е несъвместим както със специалната уредба на чл. 105 СК, така и със задължението на държавните органи да зачитат актовете на съдебната власт. В конкретния случай отказът не съдържа преценка дали исканите данни се съхраняват в ОДМВР - Пазарджик, кои от тях са относими към биологичния произход на жалбоподателя, дали регистрационният картон образец Ф-1 съдържа данни, които могат да послужат за реализиране на признатото му право, както и дали евентуално част от съдържащите се в документа данни са неотносими и подлежат на ограничаване. Вместо това органът е отрекъл достъпа изцяло, като е приел, че информацията не е обществена и представлява лични данни. Този подход е формален, защото не отчита нито съдържанието на заявлението, нито приложеното съдебно решение, нито специалните правни основания за достъп до информация за произхода. Съдът намира, че при наличие на влязло в сила решение по чл. 105 СК административният орган не може да се позовава на общи съображения за защита на личните данни, без да отчете, че именно чрез това съдебно решение е допуснато разкриване на информацията. Ако органът съхранява поисканата информация, той следва да я предостави в относимия към произхода обем, като при необходимост може да приложи технически способи за ограничаване на достъпа единствено до данни, които очевидно не са свързани с произхода на жалбоподателя и не са необходими за реализиране на признатото му право. Недопустимо е обаче пълно отричане на достъпа само поради това, че документът съдържа лични данни на трето лице. Следва да се подчертае и че административният орган не е обвързан от наименованието на заявлението като такова по ЗДОИ, а от неговото съдържание. В заявлението изрично е посочено, че искането се прави във връзка с изпълнение на влязло в сила съдебно решение и с оглед установяване на биологичния произход на жалбоподателя. Следователно органът е следвало да възприеме искането като такова за предоставяне на информация на основание специален закон и съдебен акт, а не да го отхвърли само поради неприложимост на ЗДОИ към лични данни. При тези съображения съдът приема, че оспореният отказ е постановен при неправилно приложение на материалния закон. Административният орган е приложил общия режим на ЗДОИ, без да съобрази специалните разпоредби на чл. 105, ал. 4 от Семейния кодекс и чл. 70, ал. 3 от Закона за българските лични документи, както и задължителната сила на влязлото в сила съдебно решение, с което е допуснато разкриване на информация за биологичния произход на жалбоподателя. Освен това органът неправилно е възприел защитата на личните данни като абсолютна пречка, вместо да съобрази, че Регламент (ЕС) 2016/679 допуска обработване при наличие на законово задължение по чл. 6, § 1, б. „в“. С оглед на тези пороци, съдът следва да се произнесе по същество. Това е така, защото в конкретния случай административният орган действа в условията на обвързана компетентност, а не на оперативна самостоятелност. Обвързана е компетентността, когато законът не предоставя на органа право на преценка по целесъобразност, а императивно предписва какъв акт да издаде при наличието на определени юридически факти. В настоящия казус, с постановяването на влязлото в сила Решение № 26/18.02.2025 г. по в.гр.д. № 566/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, за директора на ОДМВР - Пазарджик е възникнало пряко законово задължение да предостави исканата информация. Това задължение произтича от кумулативното действие на няколко норми: Задължителната сила на съдебния акт: Съгласно чл. 297 от ГПК и чл. 177, ал. 1 от АПК, влязлото в сила съдебно решение е задължително за всички държавни органи, включително за ответника. Административният орган не може да преразглежда или да не зачита вече извършения от гражданския съд баланс на интереси, нито да оспорва неговата законосъобразност. Всеки акт, издаден в противоречие с влязло в сила съдебно решение, е нищожен на основание чл. 177, ал. 2 от АПК. Специалните законови разпоредби: Разпоредбата на чл. 105, ал. 4 от СК е императивна и не оставя никакво място за преценка - тя гласи, че държавните органи „са длъжни да я предоставят“. Аналогично, чл. 70, ал. 3 от ЗБЛД позволява достъп до информационните фондове на МВР именно въз основа на „акт на съдебната власт“. При тази правна рамка, единственото правомощие на административния орган е било да установи дали съхранява искания документ и да го предостави. Той не разполага с правото да избира между няколко законосъобразни решения, поради което липсва оперативна самостоятелност. Разпоредбата на чл. 173 от АПК разграничава правомощията на съда именно на базата на този критерий. Връщането на преписката по чл. 173, ал. 2 от АПК е допустимо само когато органът разполага с оперативна самостоятелност и съдът не може да изземе неговата преценка по целесъобразност. Когато обаче компетентността е обвързана, както е в случая, съдът е длъжен да реши спора по същество съгласно чл. 173, ал. 1 от АПК. Връщането на преписката би било безпредметно и би довело единствено до неоправдано забавяне на защитата на признатото право на жалбоподателя, тъй като административният орган няма друг законосъобразен ход, освен да предостави информацията. Нещо повече, налице е и специалната хипотеза на чл. 173, ал. 3 от АПК, която при отмяна на отказ за издаване на документ също задължава съда да се произнесе по същество. Съдебната практика е последователна, че когато административният орган е обвързан от задължителни указания или от влязъл в сила съдебен акт, той е длъжен да се съобрази с тях, а при неизпълнение съдът решава въпроса по същество. Всяко друго разрешение би обезсмислило съдебния контрол за законосъобразност. Поради изложеното, съдът намира, че следва да отмени незаконосъобразния отказ и на основание чл. 173, ал. 1 и ал. 3 от АПК да задължи административния орган да извърши дължимото действие, като на основание чл. 174 от АПК определи и срок за това. С оглед изхода на делото, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.