Решение № 453 от 13.4.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 1320/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 260712 от 28 февруари 2022г. по гр. д. № 15850/2018г. Софийски градски съд, І ГО, 19 състав е отхвърлил предявения от Ю. С. М. иск с правно основание чл. 2 ал.1 т.3 пр.2 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на РБългария за заплащане на сумата от 38 635 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение в периода 12.04.2013г. – 23.07.2015г. като неоснователен. Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на ищеца Ю. С. М. срещу решението по гр. д. № 15850/2018г. на СГС, ГО, 19 състав. С доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение като резултат на материалния закон – чл. 237, ал. 6 ЗМВР вр. ЗОДОВ, иска отмяна на решението и вместо това уважаване на иска му в пълния предявен размер от 38 635 лв. Насрещната страна ответникът ПРБ не е подал отговор на въззивната жалба. За да постанови решението си, съдът е приел, че специалният закон - ЗМВР предвижда обем на отговорността за имуществени вреди, поради което на основание чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ в случая не се прилага ЗОДОВ. Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно, то е частично недопустимо – в частта, в която в разрез с диспозитивното начало съдът се е произнесъл свръхпетитум за периода 12.04.2013г. – 05.02.2014г. вкл., а като косвен резултат от рещаващата си дейност счита същото за частично неправилно в останалата му част, по следните съображения: Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ срещу ПРБ. Ищецът претендира заплащане на обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, тъй като наказателно производство, образувано срещу него, е било бъде прекратено поради това, че обвинението не било доказано. Твърди, че е бил отстранен от длъжност поради искане на прокуратурата и отнетия му като служител достъп до КИ заради образуваното срещу него наказателно производство за умишлено престъпление от общ характер. Имуществените вреди представляват неполучени трудови възнаграждения за периода 06.02.2014г. – 10.03.2016г. в общ размер на 38 635 лв. ведно със законната лихва от падежа на всяко месечно плащане. С молба-уточнение от 19.02.2019г. ищецът е посочил, че поради отнемане на достъпа му до класифицирана информация вследствие на образуваното наказателно производство, не му е изплащано възнаграждение и не е могъл да упражнява професията си, като е получавал основно трудово възнаграждение в размер на 1 020 лв. и допълнително трудово възнаграждение за прослужено време и други; препратил е към служебна бележка относно размера на възнаграждението, което е получавал, в която е посочено и брутно възнаграждение за м.01.2014г. – 1 542, 73 лв. В срока за отговор на исковата молба ответникът ПРБ е оспорил иск а с правоизключващи отговорността си възражения, че отстраняването на ищеца от длъжност не е направено по искане на прокурор по чл. 69 НПК, както и, че доколкото чл. 237, ал. 2 ЗВМР предвижда специален ред за обезщетяване на служители на МВР при отстраняване от длъжност по силата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ същият закон не се прилага. Релевира доводи, че искът е недопустим за периода след прекратяване на наказателното производство на 15.05.2015г. Оспорил е и претенцията за лихва, която евентуално счита, че се дължи от 23.07.2015г., като е направил и възражение за погасителна давност за вземането за лихва. Производството спрямо ответника МВР, чиято солидарна отговорност наред с ПРБ ищецът е искал да се ангажира поради това, че разследването е извършвано от органите на МВР, е изпратено по компетентност на АССГ. С влязло в сила определение по адм. дело № 597/2020г. на АССГ исковата молба срещу МВР е била върната на основание чл. 130 ГПК. За да се произнесе по съществото на спора, въззивният съд взе предвид следното: По делото не е спорно, че ищецът е изпълнявал служебни задължения като вещо лице в 01 сектор „Документни изследвания, фотография и фоноскопия", при отдел „Криминалистична техника“ в НИКК- МВР. От приложеното ДП № 12-П/2013г. по описа на СО-СГП е установено, че на 12.04.2013г. с постановление за привличане в качеството на обвиняем по ДП 12-П/2013г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 3-162/2013г. по описа на СРП, на ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 3 вр. ал. 2 НК. С постановление на СГП от 24.10.2013г. производството е продължило да се ръководи като пр. пр. № 4-740/ 2013г. по описа на СГП за извършване на престъпление по чл. 302, ал.1, т.1 вр. чл. 301 НК. С постановление на следовател при Следствения отдел на СГП на 05.08.2014г. ищецът е привлечен като обвиняем за това, че в качеството си на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение - полицейски орган - експерт в сектор „Документни изследвания, фотография и фоноскопия“, при отдел „Криминалистична техника“ в НИКК-МВР, на неустановена дата през м.02.2013г. е поискал от посочено лице дар - сумата от 1 500 евро, която не му се следва, за да извърши действие по служба - да манипулира петорна съдебно - графологическа експертиза, по която е назначен като вещо лице с определение от 21.11.2012г. на Районен съд Кюстендил, НК, по НОХД № 1513/2007г., в полза на същото лице, което съставлява престъпление по чл. 302, ал. 1, т. 1 НК вр. с чл. 301, ал. 1, предл. 1 НК. С постановление от 15.05.2015г. по ДП № 12-П/2013 по описа на СО - СГП, пр. пр. № 4-740/2013г. наказателното производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК - поради недоказаност на обвинението. Определението, по жалба на Ю. М., е потвърдено откъм оспореното основание за прекратяването му с определение № 21 от 13.07.2015 г. по НЧД № С-62/2015г. на СГС, НО, 6 с-в, влязло в сила на 23.07.2015 г. Не се спори, че със заповед на директора на НИКК - № 1363 – 149/06.02.2014г. ищецът е бил временно отстранен от длъжност на основание чл. 234, ал. 1, т. 4 ЗМВР (отм.) във връзка с отнемане на разрешението му за достъп до КИ от ГДНП - МВР от 04.02.2014г. с ниво на класификация „Секретно“, тъй като заеманата от него длъжност изисква такъв достъп. На 07.03.2014г. със заповед на министъра на вътрешните работи срещу ищеца е образувано дисциплинарно производство по повод образуваното срещу него наказателно производство. В заповедта е посочено, че ищецът е отстранен временно от длъжност поради направено искане от прокуратурата и отнетия на служителя достъп до класифицирана информация. Дисциплинарното производство е прекратено със заповед на министъра от 18.08.2015г. поради изтекли срокове за търсене на дисциплинарна отговорност и липсата на доказателства за извършено дисциплинарно нарушение. Със заповед № 513з – 1621/26.02.2016г. на директора на СДВР, на основание чл. 143, ал.1, т. 6, чл. 159, ал.1, т. 3 и чл. 164, ал. 6 ЗМВР вр. чл. 7, ал. 1, т. 3 и ал. 4 от Наредба № 8121з – 310/2014г. за преназначаване на държавните служители в МВР и протокол № 169р- 82/11.01.2016г. на НИКК – МВР, ищецът е преназначен, считано от датата на встъпване (така заповед за изменение на горепосочената заповед - № 513з – 1784/07.03.2016г.) на изпълнителска длъжност „полицейски инспектор“ към 9 РУ на СДВР с основно месечно възнаграждение от 937 лв. Ищецът е изразил съгласие да заеме тази длъжност в нарочен протокол от 11.01.2016г., съставен от директора на НИКК – МВР, и е встъпил в длъжността на 10.03.2016г. – така акт за встъпване в длъжност. На 07.10.2016г. ищецът М. е подал заявление до министъра на вътрешните работи - с твърдение, че на 06.02.2014г. е бил отстранен от длъжност поради започнато срещу него досъдебно производство, поради което му бил отнет достъпът до класифицирана информация, и, че това наказателно производство е прекратено, прекратено е и дисциплинарното производство, встъпил е в длъжност, на която е възстановен, а по силата на § 21 ЗИДЗЗКИ, ДВ бр. 71/13.09.2016г., „Прекратяват действието си влезлите в сила откази за издаване на разрешения за достъп до класифицирана информация или отнемания на разрешения за достъп до класифицирана информация, издадени на основание чл. 40, ал. 1, т. 5, за които сроковете по чл. 57, ал. 6 и чл. 59, ал. 6 не са изтекли“, - е поискал да бъде възстановен на работа в НИКК и да му бъде изплатено възнаграждението по чл. 215, ал. 4 ЗМВР за исковия период и в настоящото производство – 06.02.2014г. – 10.03.2016г. С решение от 19.10.2016г. на министъра на вътрешните работи, взето по повод обсъденото заявление, е прието, че разрешението за достъп до класифицирана информация от 09.05.2012г., издадено на ищеца, е отнето от ГДНП - МВР на 04.02.2014г. на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЗКИ, поради това той временно е бил отстранен и от длъжност като държавен служител със заповед от 06.02.2014г.; министърът е посочил, че решенията на КС, въз основа на каквото е създадена нормата на цитирания § 21 ПЗРЗИДЗЗКИ, действат занапред, а и срокът на разрешението на ищеца за достъп е изтекъл към момента на влизане в сила на посочения § 21 – изтекъл е на 09.05.2016г., съгласно чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗЗКИ - четири години за ниво на класификация "Секретно", - а този параграф се отнася само за действащи отнемания на разрешения за достъп до КИ. При тези мотиви искането за изплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е бил отстранен от длъжност, е оставено без уважение. Съобразно установеното по-горе, ищецът е бил отстранен от длъжност на основание чл. 234, ал. 1, т. 4 ЗМВР (отм.), тъй като е отнет достъпът му до класифицирана информация и заеманата от него длъжност е изисквал такъв. Отстраняването се изразява в забрана за служителя до възстановяването му на работа да изпълнява задълженията си по служебното правоотношение, което правоотношение продължава да съществува. За времето на отстраняване служителят не получава заплата – чл. 234, ал. 2 (ЗМВР отм.); чл. 214, ал. 3 ЗМВР (в относимата към спорното правоотношение редакция). Съгласно чл. 237, ал. 6 (Нова - ДВ, бр. 60 от 2020г.) ЗМВР, на който жалбоподателят се позовава, в случаите на отстраняване от длъжност по реда на НПК и по чл. 214, ал. 4 (при наложена мярка "задържане под стража" или "домашен арест" по реда на НПК), когато наказателното производство спрямо отстранения служител бъде прекратено или той бъде оправдан, или при отпадане на основанието за отстраняването му, държавният служител може да предяви пред съответния съд иск за обезщетение при условията и по реда на ЗОДОВ. Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 във вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата – в лицето на съответните правозащитни органи - отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от образувано наказателно производство от следния незаконен акт – обвинение в извършване на престъпление, ако наказателно производство, образувано срещу лицето, е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от него, което съответства на основанието за прекратяване, че обвинението не е било доказано (т. 7 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ). Обезщетението за имуществени вреди, каквото се претендира в настоящото производство по реда на ЗОДОВ, се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на установена пряка причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи (чл. 4 ЗОДОВ вр. т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ). В случая отговорността на ответника ПРБ, спрямо който е останало висящо производството, е обоснована освен с упражнените правомощия по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването, от задължението на прокуратурата да доказва виновността на привлечените към наказателна отговорност лица, съотв. от прекратяването на наказателното производство, с което е установена незаконосъобразността на обвинението, така и с отнемането на достъпа на ищеца до КИ, което го е лишило от възможност да упражнява труда си. В тази връзка ищецът твърди, че е претърпял имуществени вреди от незаконно обвинение под формата на пропуснати ползи от неполучено възнаграждение поради отстраняването си от длъжност, предприето поради отнет достъп до КИ и по искане на прокуратурата. Установи се по делото, че отстраняването от длъжност на ищеца не е извършено по реда на чл. 69 НПК, не е представено искане на прокуратурата за такова отстраняване (въпреки посоченото в заповедта от 07.03.2014г.). То е предприето поради отнет достъп до КИ, като заеманата от ищеца длъжност е изисквала такъв, отнет на основание нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 (обявена за противоконституционна с РКС № 7 от 2016 г. - ДВ, бр. 49 от 2016г.) ЗЗКИ, предвиждаща като изискване към лицето, на което се издава разрешение за достъп, да няма образувано срещу него досъдебно или съдебно производство за умишлено престъпление от общ характер. Въпреки че отстраняването от длъжност не е предприето от прокуратурата, административният орган е действал при обвързана компетентност да отнеме разрешението за достъп до КИ, съответно последица от това отнемане е отстраняването от длъжност на ищеца и неполучаването на доход от възнаграждение за заеманата длъжност, поради което и във веригата от действия, начиная от образуване на наказателното производство, имуществените вреди от неполучено възнаграждение се явяват последица именно от незаконното обвинение. Следователно в конкретния случай е налице пряка причинна връзка с незаконния акт на обвинение, поради което е осъществено и основанието за ангажиране на отговорността на прокуратурата, уредено в чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, за периода 06.02.2014г. – 23.07.2015г., през който е било висящо наказателното производство спрямо ищеца и за който може да се приеме, че е осъществена причинна връзка между незаконното обвинение и липсата на доход. Хипотезисът на цитираната от жалбоподателя препращаща норма на чл. 237, ал. 6 ЗМВР, освен че същата е приета през 2020г., а спорното правоотношение касае период от 2014 - 2015г., не се отнася към основанието на предявения иск, така че с нея да се обоснове приложението на ЗОДОВ, приложим в случая на общо основание, съобразно горепосоченото. Нормата на чл. 237, ал. 2 (в първоначална редакция съобразно процесния исков период) ЗМВР, с която ответникът иска да изключи отговорността си (вж. чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ), също е неприложима, тъй като, както се прие, отстраняването от длъжност на ищеца не е извършено по реда на НПК. С оглед приетото, че основанието на иска за посочения период е установено, съдът определя размер на търсеното обезщетение от 27 135, 28 лв. на база последното получено брутно месечно възнаграждение от ищеца в размер на 1 542, 73 лв., с което се съизмерява пропуснатата полза, и в приложение на чл. 162 ГПК. За разликата до пълния предявен размер на иска той е неоснователен (като за останалата част от исковия период няма произнасяне на съда и не е направено искане за допълване, поради което висящността на спора за периода 24.07.2015г. – 10.03.2016г. е приключила ) и следва да се отхвърли. Върху посочената сума се присъжда законна лихва, считано от 23.11.2015г. до окончателното плащане, тъй като за периода до 22.11.2015г. вземането за законната лихва за забава е погасено по давност, поради което и правопогасяващото възражение за давност на ответника е основателно (чл. 111, б. „в“ ЗЗД). По гореизложените съображения, в частта, в която решението е недопустимо, то подлежи на обезсилване, а производството на прекратяване за разгледания период като част от основанието на иска, който не е в рамките на предявения исков период. В останала обжалвана част - в частта, в която искът е отхвърлен за периода 06.02.2014г. – 23.07.2015г. до размера от 27 135, 28 лв., решението подлежи на отмяна, а вместо това искът на уважаване за посочения период и размер с присъждане на законната лихва от 23.11.2015г. В частта, в която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер решението е правилно като резултат и следва да се потвърди. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 10, ал. 3, изр. 1 ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца внесената държавна такса по иска и за въззивно обжалване в общ размер на 15 лв. Така мотивиран, Софийски апелативен съд