Решение № 4608 от 14.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 4934/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД въззивната жалба срещу решение № 4564/12.03.2024г. постановено по гр.д. № 24705/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 159 състав, с което са уважени предявените от Б. И. Г. искове, както следва:

-с правно основание чл. 26 ал.1 вр. чл.146 от ЗЗП вр. чл.143 ЗЗП и е прогласена нищожността на чл.5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № 947011/12.11.2020г. сключен между страните;

-с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД като ответника „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД е осъден да заплати на Б. И. Г. сумата от 1610, 88 лв. получена като платена при нищожна клауза от горецитирания договор за кредит, ведно със законната лихва върху сумата считано от 09.05.2023г-. до окончателното й изплащане;

• е осъден да заплати направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на изводите на първоинстанционният съд приемайки, че договора за потребителски кредит е нищожен поради непосочване на точния размер на ГПР и противоречие на добрите нрави. Счита, че ответника доброволно е приел всички клаузи по договора, включително и е изразил желание да ползва поръчителство, поради което не може да се приеме, че тези клаузи са неравноправни, както и че предоставянето на поръчителство не е условие за сключване на договора за кредит, поради което и не е част от компонентите на ГПР. Прави възражение, че неоснователно е уважен и осъдителния иск за връщане на получено нещо без основание, доколкото заплатената сума за поръчителство не е в полза на патримониума на ответника, а на трето лице т.е. липсва обогатяване на ответника.

Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което се отхвърлят предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – Б. И. Г., в който изразява становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, съответно несъстоятелност на доводите за порок на решението изложени в жалбата.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно предявени искови претенции от Б. И. Г. срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, както следва:

-с правно основание чл.26 ал.1 вр. чл.146 от ЗЗП вр. чл.143 ЗЗП за програсяване нищожността на клауза на чл.5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № 947011/12.11.2020г. сключен между страните;

-с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за сумата от 1610, 88 лв. получена като платена при нищожна клауза чл.5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № 947011/12.11.2020г.

В разглежданият случай ищецът се позовава на сключен между страните договор за потребителски кредит от разстояние- по електронен път чрез използване на интернет страница.

Съгласно чл. 9 от ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена- чл. 10 ал. 1 ЗПК- на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра- по един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1 т. 10 от ДР на ЗПК- това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/.

ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5 ал. 9, кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение № 2, а според чл. 5 ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.

Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация- едно или повече. Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1 т. 1 от ДР на ЗПФУР- това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация от разстояние"- в § 1 т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.

За доказване на електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис- ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях- чл. 18 ал. 2 и 3 ЗПФУР.

Електронното изявление се приема за подписано при условията на чл. 13 ал. 1 от Закона за електронен подпис и се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13 ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13 ал. 4 ЗЕДЕП/.

Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.

Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава- чл. 180 ГПК и чл. 18 ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184 ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /в.т. см. решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/.

Видно от представения по делото договор за паричен заем от 947011/12.11.2020г. между „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД – заемодател, и Б. И. Г.– заемател, както и от неоспореното заключение по СТЕ, което съдът кредитира като обективно, компетентно, обосновано, същият е сключен на основание предложение за сключване на договор за паричен заем, направено от заемателя или форма за кандидатстване, попълнена от заемателя по електронен път на уеб страницата на заемодателя, представляващ електронен документ по смисъла на ЗЕДЕП; на заемателя е предоставена преддоговорна информация-Стандартен европейски формуляр, касаеща предоставяне на финансова услуга от разстояние по смисъла на чл. 8 ЗПФУР, посочваща индивидуалните условия на договора за предоставяне на паричен заем, с който заемателят предварително се е запознал чрез средство за комуникация от разстояние, а именно – горепосочената уеб страница, като при сключване на договора изрично е направил изявление обективирано в цитирания договор, че приема всички условия, посочени в преддоговорната информация, договора за кредит, погасителен план към договора, общи условия, при които е сключен договора за кредит.

От съдържанието на процесния договор, се установява, че заемателят се е задължил да предаде в собственост на заемателя сумата от 3600, 00 лева, платима на 12 броя вноски с различен общ размер всяка в срок до 12.11.2021 г., при фиксиран годишен лихвен процент 23 % /в договора – чл.3 и 40, 61% - в СЕФ – л.36 гръб/, при ГПР -49, 11 % и общ размер на всички плащания – 3828, 00 лв. /чл.3 от договора за потребителски кредит и 3690 лв.- в СЕФ – л.35 гръб от делото на СРС/.

В конкретният случай ответникът въпреки направеното оспорване, че е сключил договор по гореописания ред с „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, от неоспореното и ценено от съда заключение по СТЕ се установява идентичността на представените документи изброени по – горе с електронните такива и чиято достоверност и автентичност е проверена и установена, поради което и настоящият състав счита, че между „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, от една страна и ответника, от друга е сключен договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, намиращ регламентация в разпоредбите на чл. 6 ЗПФУР и с гореописаното съдържание.

По същия начин и ред, на основание чл.5 от договор за потребителски кредит 947011/12.11.2020г. между Б. И. Г. и "ФЕРАТУМ БАНК" е сключен договор за гаранция /поръчителство/, по силата на който гарантът се задължава да отговаря пред кредитора „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения на Б. И. Г., възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит, срещу възнаграждение в размер и на 2772, 00 лв., платимо на вноски – включени в стойността на всяка месечна погасителна вноска към погасителен план към договор за кредит. В т. 4.3 от предоставената на ищцата преддоговорна информация изрично е посочено, че при избор да се сключи договор за поръчителство с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за това за заемателя ще бъдат 1540, 00 лева, които няма да се включват при изчисляването на ГПР.

От заключението по ССчЕ, неоспорено от страните и ценено от въззината инстанция като обективно, компетентно, мотивирано и подробно, се установява, че процесната заемна сума – 3600, 00 лв. е постъпила по банковата сметка на ответника; платената от ищеца сума по чл.5 от договора за кредит е в размер на 1610, 88 лв.

Доколкото сумите, предмет на исковете, се претендират въз основа на договори заем и съответно за предоставяне на услуга – гаранция /поръчителство/ сключен с физическо лице при действието на ЗПК, то длъжника има качеството на „потребител“ по смисъла на §13 т.1 вр.т.12 от ДР на ЗЗП, което по силата на чл. 7 ал. 3 ГПК задължава съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а и такива са наведени от ответника в отговора на исковата молба и поддържани в отговора на въззивната жалба.

Съгласно чл.22 от ЗПК, в действието й към релевантния за спора момент, а именно момента на възникване на материалното правоотношение /ЗИД на ЗПК - обн. в ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г. /, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

За да е налице нищожност на клаузите дължаща се на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните предпоставки – клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципа за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на потребителя.

Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство, което не е устасновено в настоящото производство, поради което и съдът приема, че същите не са индивидуално уговорени.

От ЗЗП се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора.

От посоченото до тук настоящият състав счита, че процесния договор като сключен в писмена форма отговаря от външна страна на императивните изисквания на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК.

Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита- периодичността и датите на плащането месечните вноски /погасителен план/, срока на договора за кредит, както и останалото се изискуемо съдържание според цитираните разпоредби, а именно:

Процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10 ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин.

В съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 7 ЗПК в процесния договор е посочен общият размер на кредита, сборуван от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва. Отделно е посочено и общото задължение по договора.

Процесният договор за кредит не е сключен при условията на разсрочено плащане за стока или услуга, поради което разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 8 ЗПК е неприложима.

В случая е уговорен фиксиран, а не променлив, поради което е достатъчно да бъде посочен размера на същия и следва да се счита, че отговаря пълно на изискването по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК. Въпреки, че е налице разминаване в лихвения процент посочен в преддоговорната информация и в договора за потребителски кредит, то това несъответствие е в полза на потребителя, доколкото в договора за кредит, скюлчен между страните е приет по – нисък лихвен процент.

В съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 11 ЗПК условията за издължаване на кредита от потребителя са обективирани в погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на всяка дължима месечна погасителна вноска, каквото е законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

В съответствие с чл. 11, ал. 1 т. 12 ЗПК, в Общите условия е установено правото на кредитополучателя при погасяване на главницата по договора да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, сроковете и условията за извършването на тези плащания.

Съгласно чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК в договора за кредит следва да е посочена информация за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29 ал. 4 и ал. 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Въззивният състав намира, че и тези изисквания са били спазени при съставяне на процесния договор за кредит, доколкото в р. VIII- чл.12 от Общите условия на договора е изрично предвидено, че кредитополучателят има право да се откаже от договора, като е точно регламентиран и начинът и срокът, в който може да стори това.

Кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт, поради което и разпоредбата на чл. 12 ЗПК е неприложима по отношение на процесния договор.

Към настоящият момент е постановено решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22, по преюдициални въпроси и от значение за спора по настоящото дело, което, с оглед задължителния си характер, следва да бъде съобразено при разрешаването на поставения правен въпрос за последиците от установяване недействителността на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност това по чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК, предвид разпоредбата на чл. 22 ЗПК, че липсата на някой от посочените задължителни реквизити на договора за кредит води до недействителност на целия договор.

Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

Тъй като договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи /включваща общите разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; съобразно легалната дефиниция, уредена в чл. 19 ал. 1 ЗПК/. Следователно, годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС /при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори/, в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора.

Установената недействителност /нищожност/ на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11 ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. /член 3, буква ж) от Директива 2008/48, решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК/. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер".

Следователно в договора за потребителски кредит, не е достатъчно да се посочи цифрово какъв е годишният процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на разходите.

В процесния договор годишният процент на разходите е фиксиран като абсолютна процентна стойност – 49, 11 %., което формално отговаря на изискваният по чл.11 ал.1 вр. чл.19 ал.4 от ЗПК В ОУ –8.4 неразделна част от договора, е посочено, че ГПР е съгласно Закона за потребителския кредит, без допълнително пояснения и конкретни параметри за начина на образуване на процента ГПР.

Всички съставни елементи формиращи ГПР в случая обаче остават неизвестни и се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса, предоставен за ползване на кредитополучателя. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват /напр. възнаграждение по договор за поръчителство респективно/, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Бланкетното посочване единствено на крайния размер и формулировката на законовата разпоредба, която посочва какво следва да се включва, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува дали те са в съответствие с чл.19 ал.1 от ЗПК.

В случая, неясно е за разликата над 23 % /годишен размер на размер на договорна лихва/ до 49, 11 % - какви са разходите, които формират допълнително оскъпяване на кредита, като ако се добави възнаграждението по договора за поръчителството, както вещото лице по ССчЕ посочва, ГПР възлиза на размера от 328, 06 %.

В тази връзка е и основания спорен въпрос между страните дали договора за поръчителство е самостоятелен договор, несвързан с кредитното правоотношение или е част от неговото съдържание, респективно условие за сключване на договора за кредит и поради което и разходите по същия следва да се включат в ГПР на договора за кредит.

В Решение от 13.03.2025г. по дело С-337/2023г. на СЕС е разяснено, че член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

Настоящият състав при тълкуване на договорите по реда на чл.20 от ЗЗД приема, че договорът за предоставяне на поръчителство е свързан с предмета на потребителския договор и възнаграждението, което се дължи по него, е разход по договора за потребителски кредит, като съображенията са следните:

В чл.5 от договор за паричен заем от 947011/12.11.2020г. е уговорено, че договорът за кредит се обезпечава с поръчителство от „ФЕРАТУМ БАНК“ в полза на дружеството – кредитодател, като с одобряването на предоставеното поръчителство уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

Т.е. договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция, съответно гарантът предоставя само и единствено поръчителство за отпуснатия от кредотодателя заем и е изриично уговорено, че поръчителството се прекратява, ако по някаква причина заема от „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ООД не бъде отпуснат /чл.2.1 от договора за поръчителство/.

Несъмнена е обвързаността между двете съглашения като сключването на договора за поръчителство с определеното юридическо лице – гарант „ФЕРАТУМ БАНК“ се явява и условие за сключване на договора за кредит, което е посочено и в преддоговорната информация: приложения стандартен европейски формуляр за преддоговорна информация – т. 8 е посочено като изискване сключване на договор за поръчителство/гаранция; чл. 5.2 от общите условия към договорите за потребителски кредити е предвидено, че при оценката на кредитоспособността на кредитоискателя, дружеството взима предвид и предложените в полза на дружеството обезпечения по кредитите, като в чл. 5.6 е предвидено, че дружеството не е задължено да одобри обезпечението, както и да предостави поискания кредит. Следователно предоставената на кредитоискателя възможност да направи избор за предоставяне на обезпечение поръчителство от друго лице вкл. и физическо е поставена в зависимост от волята на ответника, т.е. при избор на друг вид обезпечение има реална възможност кредитът да не бъде отпуснат, а от друга е налице заобикаляне и на разпоредбата на чл.16 ЗПК, според която кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение.

В този смисъл тълкуването че чл. 5 от договор за кредит касае доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение е несъответно. Както правилно е посочил първоинстанционният съд клаузите на договора за поръчителство на практика не дават възможност на длъжника да избегне плащането на възнаграждение за поръчителство, при условие, че действително желае сключване на договора и получаване на съответната парична сума. Не случайно е предвидено и че вземането за т.нар възнаграждение за поръчителство или „такса поръчителство“ се плаща заедно с вноските за главница и лихва по договора за кредит и то в полза на кредитодателя т.е. част от печалбата на кредитора /скрита възнаградителна лихва/, уговорена в заобикаляне на закона и по недопустим начин. /в т. см. и решение от 21.03.2024г. подело № C- 714/2022г. на СЕС/. Несъмнено сключването на договор поръчителство е свързан пряко с договора за заем, което изключва самостоятелният му характер, тъй като услугите не могат да се ползват от клиента извън основния договор за заем, поради което следва да се разглеждат заедно.

Освен това, кредитодателят „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ АД и поръчителя „ФЕРАТУМ БАНК“ /Малта/, са свързани дружества. Дружеството – поръчител представлява предварително одобрено и известно на кредитора дружество, с оглед на което същият е запознат с обстоятелствата, при които биват сключвани договорите за поръчителство.

Следователно сключването на договор за поръчителство с посочен от кредитора поръчител се явява условие за отпускане на кредита и разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК /допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства/ и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Ето защо възнагражденията за тези допълнителни услуги са възнаграждения по договора за кредит, които съгласно чл. 19 ал. 1 ЗПК следва да се включат в ГПР. По този начин реално се оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнително несъразмерно голямо възнаграждение – почти колкото е сумата по кредита – 2772лв. По този начин се стига до заобикаляне на ограничението на чл. 19 ал. 4 ЗПК, който забранява годишният процент на разходите (ГПР) да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва /ГПР става 328, 06 %/ т.е. несъмнено е налице и превишаване на императивно определения максимален размер от 50 % на ГПР - чл.19 ал.4 ЗПК, което е самостоятелно основание за нищожност на клаузата, съответно договора за потребителски кредит е в нарушение на императивната материалноправна норма и на основание чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК същия е недействителен, вкл. и клаузата по чл.5 се явява нищожен на основание чл. 26 ал. 1 предл. 1 ЗЗД.

Изложените мотиви кореспондиращи с тези в обжалваното решение обуславят основателността на предявния иск, поради което и правилно е уважен.

Относно иска с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД:

Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: 1. процесната сума да е заплатена от ищеца; 2. тя да е получена от ответника и 3. това имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на ответника да е без правно основание, към момента на плащането.

На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид недействителността на договор потребителски кредит 947011/12.11.2020г. вкл. и на чл.5 /правопоращдащ за задължението на кредотополучателя за заплащане на възнаграждение за поръчителство/такса за предоставяне на гарпанция, както и безспорно установеното обстоятелство, че е ищецът е заплатила в полза на ответника такава в размер на 1610, 88 лв. /неоспорено заключение по ССчЕ/, като ирелевантно е последващото разпореждане на ответника с тази вкл. и полза на третото неучастващо по делото лице – „ФЕРАТУМ БАНК“, още повече че липсват и доказателства, които да установяват действителните отношения между двете дружества, свързани лица вкл. и във връзка с процесния договор за кредит, то се явява доказан фактическият състав, от който е възникнаво притезателното право на ищеца да иска връщане на сумата, като платена при изначална липса на основание.

Предвид посоченото, правилен се явява извода на първоинстанционният съд, че предявения иск като основателен и доказан следва да бъде уважен в предявения му размер.

Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение да се потвърди на основание чл.271 ал.1 изл.1 хип.1 от ГПК.

Разноски С оглед изхода на делото, на въззиваемата страна на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, но в полза на адвоката осъществил безплатна правна помощ – чл.38 ал.2 от ЗАдв. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 300, 00 лв.

Предвид разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд