Решение № 4159 от 17.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 11808/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по подадена от „ДСК“АД въззивна жалба срещу решение № 15447/12.08.2025г. постановено по гр.д. № 42292/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 45 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл.422 от ГПК срещу Т. С. А. искове за признаване за установено, че дължи заплащането на главница за сумата от 1147,65 лева по договор а целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 24.09.2015г., ведно със законната лихва, за периода от датата на подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК – 19.05.2022г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумите: 743,74 лева, представляваща договорна лихва, за периода от 10.07.2019г. до 09.07.2021г., 469,73 лева, представлаваща мораторна лихва, за периода от 17.08.2019г. до 09.07.2021г. и за сумата в размер на 460,46 лева, представляваща мораторна лихва, за периода от 10.07.2021г. до 18.05.2022г., и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 25.07.2022г. в производството по ч.гр.д. № 33979/2022г. по описа на СРС, 45 състав и е осъден да заплати направените по делото разноски. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон и неправилни изводи относно действителността на процесния договор за кредит. Въззивникът поддържа, че не е налице противоречие на договора с разпоредбата на чл.24 ал.3 от ЗКСД, доколкото същата не е императивна и страните са свободни да уговорят различен срок на договора, каквото са направили и страните по процесния договор. Посочва, че дори и да се приеме, че разпоредбата е императивна, то районния съд е следвало да приложи разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД. Твърди, че е неправилен извода на съда, че банката е начислявала лихва в размер надвишаваща 7% годишно, а и в т.10.2 от ОУ е предвидено годишно капитализиране на лихвата и същото не е забранено от закона. Счита, че не е условие за действителност на договора наличието на погасителен план, предвид особеността на договора и поетапното усвояване на главницата. Моли обжалваното първоинстанционно решение да бъде отменено изцяло и предявените искове – уважени. Претендира разноски. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – Т. С. А., в който изразява становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, постановено при правилно приложение на материалния закон и утвърдената съдебна практика. Посочва, че правилно първоинстанционният съд е приел, че договора е нищожен, поради противоречие на клаузи с императивната разпоредба на чл.24 ал.3 от ЗКСД, както и поради фактическо начисляване на значително по – висока лихва и капитализиране на същата, включително и начсиляване на санкционна лихва.Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното: Софийският районен съд е сезиран със следните искове по реда на чл.422 от ГПК: -с правно основание чл.430 ал.1 от ТЗ вр.чл.17 от ЗКСД за сумата от 5312,65 лв., представляваща главница по сключен между страните договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 24.09.2015г., ведно със законната лихва, считано от 19.05.2022г. до окончателното й изплащане; -с правно основание чл.430 ал.2 от ТЗ за сумата от 743,74 – договорна лихва за периода 10.07.2019г. – 09.07.2021г.; -с правно основание чл.92 ал.1 от ЗЗД за сумата от 469,73 лв. неустойка за забава за периода 17.08.2019г. – 09.07.2021г.; -с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 460,46 лв. – лихва за забава за периода 10.07.2021т. – 18.05.2022г. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното: В този смисъл не е предмет на въззивното производство, респективно безспорно между страните по делото е, че между страните е сключен писмен договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 24.09.2015г. със съдържание, обективирано в представения по делото писмен документ, двустранно подписан – л.8-12 от делото на СРС и при общи условия. Доколкото сумите, предмет на исковете, се претендират въз основа на договор заем сключен с физическо лице при действието на ЗКСД и ЗПК, то длъжника има качеството на „потребител“ по смисъла на §13 т.1 вр.т.12 от ДР на ЗЗП, което по силата на чл. 7 ал. 3 ГПК задължава съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а и такива са наведени от ответника в отговора на исковата молба и поддържани в във въззивната жалба. Приложима правна уредба към този договор се съдържа в действащия ЗКСД, който се явява специален по отношение на ЗПК, както и уредбата в ЗЗП, съгласно изричното препращане в текста на чл. 17 ал. 5 ЗКСД към разпоредбите на чл.143-148 от ЗЗП. За да е налице нищожност на клаузите за от договора за потребителски кредит, дължаща се на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните предпоставки – клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципа за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на потребителя. Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство, което не е устасновено в настоящото производство, поради което и съдът приема, че същите не са индивидуално уговорени. От ЗЗП се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора. Специалният закон съдържа изисквания за действителност на договора, при нарушаване на които договорът се счита недействителен. Такива са договорът да е сключен в писмена форма /чл. 17 ал. 1 ЗКСД /, кредитополучателят да не се задължава да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор /чл. 17 ал. 4 ЗКСД /, преди сключване на договора банката да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита /чл. 18 ал. 3 ЗКСД /, както и да е в съответствие със задължителните реквизити на договора за кредит, предвидени в типовия договор по чл. 7 от закона. В противен случай законът повелява, в разпоредбата на чл. 17 ал. 6, че договорът за кредит е недействителен, като при недействителност на договора за кредит кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи – чл.17 ал.7 от ЗКСД. Не е спорно и се установява по делото, че с процесния договор е отпуснат кредит за заплащане на семестриални такси и е уговорена фиксирана лихва за предоставения кредит, която не може да надхвърля 7 % на годишна база, но без да има конкретно фиксиран размер на лихвата – т.7 от договора, като в ОУ е предвидено, че за предоставения кредит се заплаща фиксирана лихва, посочена в самия договор за кредит, и начисляването й става върху усвоената част от кредита, включително и по време на гратисния период, като в последния случай се прави годишна капитализация - чл. 10. 2. От изслушаните основно и допълнително заключение по ССчЕ, несъмнено се установява, че към усвоената главница и за гратисния период банката е начислявана възнаградителна лихва /която обаче се установява, че надхвърля 7%/, а отделно от това начислената възнагразителна лихва към датата на изтичане на гратисния период е включена като част от главницата и върху същата начислена отново възнаградителна лихва т.е. приложено е изрично посочената капитализация по т.10.2 от ОУ към договора. Допълнително, след изтичане на гратисния период, се претендира неустойка за забава в размери уговорени в т.17.1 от ОУ и мораторна лихва за забава след изтичане на срока на договора, който в случая е уговорен за 2 години вместо за 10г. в противоречие с разпоредбата на чл.24 ал.3 от ЗКСД. По делото не е представен погасителен план, подписан от страните /представения е едностранно изготвен и подписан от ищеца, като няма ангажирани доказателства същия да е доведе до знанието на ответника/, нито такъв е инкорпориран в подписания между страните договор за кредит. В самия договор също не е определен размерът на всяка една от дължимите 24 месечни вноски, които кредитополучателят дължи след изтичане на гратисния период, съответно няма данни с всяка от месечните вноски каква част от задължението за главница и възнаградителна лихва се погасява. Т..е нарушена е разпоредбата на чл. 18 ал. 3 от закона, задължаващо банката преди сключване на договора да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита, както и разпоредбата на чл. 24 ал. 2 от ЗКСД , съгласно която изплащането на кредита започва един месец след изтичане на гратисния период съгласно погасителния план, уговорен между страните. Нормата е императивна и в самия закон съществува изискване за наличие на погасителен план, уговорен между страните, което предполага да е подписан и от двете страни по договора, а не да е изготвен едностранно от банката-кредитор. Предвид посоченото, несъмнено са нарушени императивните изисквания на чл. 17 ал. 4 и чл. 24 ал.2 от ЗКСД, както и на чл. 18 ал. 3 от ЗКСД . Липсата на погасителен план, с който да е определен размер на месечната вноска след изтичане на гратисния период, без този размер да е предварително съобщен на кредитополучателяпотребител, и липсата на яснота относно начина, по който ще се заплаща начислената възнаградителна лихва, отложена по време на гратисния период, обуславят извода, че процесният договор за студентски кредит е сключен и в нарушение на чл. 143 ал. 1 т. 11 12 и 19 от ЗЗП, поради което се явява нищожен съгласно чл. 146 ал. 1 от ЗЗП , тъй като позволява на банката-кредитор едностранно да променя условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, както и едностранно да променя характеристиките на предоставената на потребителя финансова услуга, което не му позволява да прецени икономическите последици от сключването на договора. Липсата на погасителен план не може да се вмени във вина на кредитополучателя, доколкото никъде в процесния договор за студентски кредит не е предвидено негово задължение след изтичане на гратисния период да се яви в офис на банката, за да подпише погасителен план. В тази връзка се констатира и още едно нарушение, а именно - страните да са договорили определен размер на договорната лихва съгласно чл. 7 от договора. Не е без значение дали договорената лихва е 2 % или 7% и е неприемливо тълкуването на банката, че потребителят е уведомен по ясен и разбираем начин, че лихвата е максимум до 7%. Горното тълкуване е в пряко противоречие както с изрични императивни законови разпоредби – чл.17 ал.3 и ал.4, чл.18 ал.3 от ЗКСД, чл.147 ал.1 от ЗЗП. Отделно от посоченото се установява, че банката е начислявала и лихва в завишен размер /8,929% - вж. заключения по ССчЕ/. За кредитополучателя са останали неясни икономическите последици от сключването на договора. На следващо място, от заключенията по ССчЕ, приети в първоинстанционното разглеждане на делото, категорично се установява, че в размера на претендираната от ищеца главница е включена и лихва от 1147,65 лв. – начислена в гратисния период и която отново е олихвена т.е. клаузата от общите условия към договора за кредит за годишно капитализиране на лихви е приложена. – чл.10.2. Същата обаче се явява нищожна, като противоречаща на императивната норма на чл. 24 ал. 1 от ЗКСД . Действително ЗКСД урежда правото на банката по време на гратисния период да начислява лихви, но никъде специалният закон не отменя общата забрана за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10 ал. 3 ЗЗД . При нарушаване на тази разпоредба би се стигнало и до нарушаване на чл. 24 ал.1 ЗКСД, който сочи, че общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит, т. е. законът не допуска увеличаване на размера на главницата с капитализирани лихви, още повече, върху същите да бъде начислявана и договорна лихва, при което размерът на последната неминуемо надхвърля законово определения максимум по чл. 20 ЗКСД. В този смисъл решение № 324 от 18.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 335/2025 г. на ВКС, I т. о., ТК, определение № 1433 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 1919/2025 г. на ВКС, II т. о. и мн.др/. Предвид всичко гореизложено съгласно чл. 17, ал. 6 от ЗКСД , и констатираните нарушения на изискванията на чл. 17 ал. 3 и 4, както и на чл. 18 ал. 3 от същия закон , целият договор за кредит се явява недействителен, като на основание чл. 17 ал. 7 ответникът дължи само чистата стойност на кредита. Възнаградителната лихва и обезщетение за забава се явяват недължими, както правилно е преценил първоинстанционният съд. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение на основание чл.271 ал.1 изр.1 предл.1 от ГПК следва да бъде потвърдено. Разноски На основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК на въззивамемата страна следва да се присъдят разноски, като претендираните са в размер на 1500,00 лв. – платено адвокатско възнаграждение. Въззивникът е релеврал възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК а ко заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата . Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/. Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, съобразявайки разпоредбата на чл.3 от ГПК, предвид извършените от адвоката действия по делото, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита, която преценка кореспондира с критериите по чл.78 ал.5 от ГПК за отчитане на фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия, цената на исковата претенция, 1000,00 лв. /511,29 евро/ е справедливо и съответно и в какъвто размер следва да бъде присъдено. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението на въззивният съд не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд