Решение № 11687 от 15.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 6529/2026 г.

Производството е образувано по искова молба на „Т.П.“ ЕООД, ЕИК •••, с която срещу Д.З.“, ЕИК •••, е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че в полза на ответника не съществува правото на принудително изпълнение срещу ищеца за сумата от 1968,00 лева, равняваща се на 1006,22 евро, представляваща разноски по адм. д. № 600/2016 г. по описа на Административен съд гр. Бургас, присъдени с Определение № 1644/30.09.2016 г. по адм. дело № 600/2016 по описа на Административен съд гр. Бургас, потвърдено с Определение №13747/14.12.2016 г. по адм. дело № 13012/2016 г. по описа на Върховен административен съд, влезли в законна сила на 14.12.2016 г., за която сума е издаден изпълнителен лист № 524 от 18.11.2019 г. по адм. д. № 600/2016 г. по описа на Административен съд гр. Бургас, въз основа на който е образувано изпълнителното дело № 2024•••0400668 по описа на ЧСИ М.М., с рег. № ••• на КЧСИ, с район на действие СГС. Ищецът твърди, че вземането на ответника е погасено по давност. Излага, че е имал административен спор с ответника, който през 2016 г. бил отнесен за решаване пред Административен съд гр. Бургас по образуваното административно дело № 600/2016 г. по описа на съда. Посоченото дело приключило с Определение № 1644/30.09.2016 г., с което съдът осъдил ищеца да заплати на ответника сума в размер на 1968,00 лева, представляваща съдебни разноски. Определението било потвърдено с окончателно Определение №13747/14.12.2016 г. по адм. дело №13012/2016 г. по описа на ВАС. Ответникът се снабдил с Изпълнителен лист № 524/18.11.2019 г., издаден от АС Бургас. След получаването на изпълнителния лист през 2019 г. ответникът не предприел никакви действия по събиране на вземането, нито отправял покани до ищеца за изплащане на сумата. През 2020 г. ответникът се обърнал към ЧСИ М.М., с рег. № ••• на КЧСИ, с район на действие при СГС, за събиране на вземането, установено с изпълнителния лист. ЧСИ М. образувал изпълнително дело № 109/2020 г. по неговия опис, по което единствено била направена справка в НАП за налични публични задължения на дружеството, като не били извършвани други действия нито по молба на взискателя, нито по инициатива на ЧСИ. Счита, че на 14.12.2021 г. срокът на погасителната давност е изтекла без да е прекъсвана. Излага, че на 11.11.2024 г. ответникът подал нова молба пред ЧСИ М. за образуване на изпълнително дело, като бил приложил Изпълнителен лист № 524/18.11.2019 г., издаден от АС Бургас. На същата дата ЧСИ М. образувал изпълнителното дело № 2024•••0400668. На 09.09.2025 г. до ищеца, в качеството му на длъжник по новообразуваното изпълнително дело, била изпратена покана за доброволно изпълнение с изх. № 5533/09.09.2025 г. за заплащане на сума в размер на 1968,00 лева за присъдени разноски и 372,93 лева за такси по Тарифата към ЗЧСИ, дължими към 09.09.2025 г. На същата дата – 09.09.2025 г., ЧСИ М. отново направил справка в НАП за подлежащи на изпълнение от ищеца публични задължения. Отново на 09.09.2025 г., ЧСИ М. изпратил и запорно съобщение до „Т.Ф.С.“ АД (Транскарт), в което дружество „Т.П.“ ЕООД било открило единствената си банкова сметка. В резултат на запорното съобщение, на 03.10.2025 г. Транскарт от своя страна блокирало банковата сметка на ищеца. След като бил уведомен за наложения запор от банката, управителят на „Т.П.“ ЕООД изпратил писмо на 06.10.2025 г. на електронна поща на ЧСИ М., от където на 07.10.2025 г. получил поканата за доброволно изпълнение и информация по образуваното изпълнително дело. Излага, че ищецът разбрал за съществуването на Изпълнителен лист № 524/18.11.2019 г., издаден от АС Бургас едва през месец октомври 2025 г. Поддържа, че вземането за разноски няма характер на публично държавно вземане, а е частно държавно вземане по чл. 162, ал. 4 ДОПК, което се събира по предвидения в ГПК ред и за него е приложима общата петгодишна погасителна давност. Излага, че определението на съда, с което са признати разноските в размер на 1968,00 лева по административното дело окончателно е влязло в законна сила на 14.12.2016 г., от който ден вземането на ответника е станало изискуемо и от тогава е започнала да тече давността. Счита, че не са налице действия по принудително изпълнение по изп. дело № 109/2020 г. на ЧСИ М., с което да се прекъсне давността, нито е налице факт, който да спира давността. Едва с образуването на изп. дело № 668/2024 г. на ЧСИ М. и извършването на първото изпълнително действие по него, а именно наложения на 09.09.2025 г. запор, било извършено първото действие по принудително изпълнение на вземането, установено с приложения изпълнителен лист. Това изпълнително действие обаче било извършено много след изтичането на петгодишната давност на 14.12.2021 г. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски. Ответникът – Д.З.“, не е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок по чл. 131 ГПК. В депозираната на 09.06.2026 г. (преди провеждане на първото о.с.з., в което делото е обявено за решаване) молба ответникът е посочил, че оспорва иска. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: По предявения иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, в тежест ответника е да докаже, че след влизане в сила на определението, въз основа на което е издаден изпълнителния лист, са се осъществили факти, довели до спиране/прекъсване теченето на давностния срок. От приетия по делото Изпълнителен лист № 524/18.11.2019 г., издаден от АС Бургас се установява, че същият е издаден на основание чл. 404, т. 1 и чл. 405, ал. 1 ГПК вр. чл. 269, ал. 2 АПК, въз основа на Определение № 1644/30.09.2016 г. по адм. дело № 600/2016 по описа на Административен съд гр. Бургас, потвърдено с Определение №13747/14.12.2016 г. по адм. дело № 13012/2016 г. по описа на Върховен административен съд, влезли в законна сила на 14.12.2016 г., с което е осъден „Т.П.“ ЕООД да плати на Д.З.“ направените по адм. д. № 600/2016 г. по описа на Административен съд гр. Бургас разноски в размер 1968,00 лева. Вземането за разноски няма характер на публично държавно вземане, по арг. от чл. 162, ал. 2 ДОПК, а е частно държавно вземане по ал. 4 от същата разпоредба. Частното държавно вземане за разноски се събира по предвидения в ГПК ред, съгл. чл. 269 АПК, и за него е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. С оглед на гореизложеното, както и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на Определение № 1644/30.09.2016 г. по адм. дело № 600/2016 по описа на Административен съд гр. Бургас, потвърдено с Определение №13747/14.12.2016 г. по адм. дело № 13012/2016 г. по описа на Върховен административен съд, на 14.12.2016 г. е започнала да тече петгодишната погасителна давност за присъдената с определението сума в размер 1968,00 лева, за събирането, на която е издаден Изпълнителен лист № 524/18.11.2019 г. Видно от приетото в заверен препис изпълнително дело № 2020•••0400109 по описа на ЧСИ М.М., с рег. № ••• на КЧСИ, с район на действие СГС, същото е образувано по подадена от ответника по настоящото дело молба от 19.02.2020 г. Видно от молбата с нея взискателят е поискал от съдебния изпълнител да проучи имущественото състояние на длъжника, поискал е налагане на запори върху вещи и вземания на длъжника, поискал е извършване на възбрана, опис, оценка и изнасяне на публична продан на движимо и недвижимо имущество, като същевременно е възложил на ЧСИ на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнение за събиране на вземането. Към молбата е приложен Изпълнителен лист № 524/18.11.2019 г., издаден от АС Бургас. С разпореждане от 10.03.2020 г. ЧСИ М. е образувал изпълнителното дело. По посоченото изпълнително дело съдебният изпълнител е предприел действия за проучване имущественото състояние на длъжника, като е изискал справки от компетентните органи относно притежавани от последния банкови сметки, както и за непогасени публични задължения. Изпратена е ПДИ до длъжника, която не е получена от последния. С постановление от 18.10.2024 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е прекратено производството по изпълнително дело № 2020•••0400109 по описа на ЧСИ М.М., с рег. № ••• на КЧСИ. Видно от приетото в заверен препис изпълнителното дело № 2024•••0400668 по описа на ЧСИ М.М., с рег. № ••• на КЧСИ, с район на действие СГС, същото е образувано по подадена от ответника по настоящото дело молба от 11.11.2024 г. Видно от молбата с нея взискателят е поискал от съдебния изпълнител да проучи имущественото състояние на длъжника, поискал е налагане на запори върху вещи и вземания на длъжника, поискал е извършване на възбрана, опис, оценка и изнасяне на публична продан на движимо и недвижимо имущество, като същевременно е възложил на ЧСИ на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнение за събиране на вземането. Към молбата е приложен Изпълнителен лист № 524/18.11.2019 г., издаден от АС Бургас. С разпореждане от 11.11.2024 г. ЧСИ М. е образувал изпълнителното дело. По посоченото изпълнително дело съдебният изпълнител е предприел действия за проучване имущественото състояние на длъжника, като е изискал справки от компетентните органи относно притежавани от последния банкови сметки, както и за непогасени публични задължения. Изпратена е ПДИ до длъжника. Със запорно съобщение от 09.09.2025 г. на ЧСИ М.М. на 03.10.2025 г. е наложен запор на сметката на длъжника, открита в „Т.Ф.С.“ АД. На 07.10.2025 г. длъжникът е получил поканата за доброволно изпълнение. На 11.03.2026 г. в съда е постъпила подадената на 10.03.2026 г. исковата молба, по която е образувано настоящото производство. С определение от 16.03.2026 г., постановено по настоящото дело, съдът е допуснал обезпечение на иска по реда на чл. 389 и сл. ГПК чрез спиране на изпълнението по изпълнителното дело № 2024•••0400668 по описа на ЧСИ М.М., с рег. № ••• на КЧСИ, с район на действие СГС. Със спиране на изпълнението по реда на чл. 389 ГПК давността е спряла да тече, тъй като при спряно изпълнение взискателят не може да иска извършване на изпълнителни действия. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС, „не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 във вр. с чл. 129 ГПК. Ако молбата за изпълнение е върната, с нея не е прекъсната давността, също както с върнатата искова молба, не е прекъсната давността. В случая, в молбите за образуване на изпълнителните дела, освен че са посочени конкретни изпълнителни способи, които се искат да бъдат предприети, изрично е възложено на ЧСИ на основание чл. 18 ЗЧСИ да определи начина на изпълнение. Според съдебната практика, обективирана в Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/20 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, „същинско действие за принудително изпълнение обаче може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение - публичен изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва давността, но давността е свързана с поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указания на органа на изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно – с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването, давността е изтекла“. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Предвид изложеното по-горе, съдът приема, че на 19.02.2020 г. петгодишната погасителна давност, започнала да тече на 14.12.2016 г., която не е била изтекла към тази дата, е била прекъсната с молбата на взискателя за образуване на изпълнително дело, с която е поискано прилагане на конкретни изпълнителни способи, а също така е налице възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Видно от приобщеното по делото в заверен препис изпълнително дело № 2020•••0400109, ЧСИ М.М. не е приел молбата на взискателя за нередовна, като на последния не са давани указания в тази връзка, нито е уведомяван за предприетите от ЧСИ действия по изпълнителното дело, както и за резултата от същите. В мотивите на задължителното за прилагане ТР 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10, е посочено, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Това становище е поддържано и с каузалната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които се приема, че ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането (в този смисъл са: Решение № 37 от 24.02.2021 г., по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, Определение № 295 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 329/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 60760 от 10.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2021 г., III г. о., ГК и много други). Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ (насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на публична продан и т.н.), а от прекъсването на давността започва да тече нова давност (чл. 117, ал. 1 ЗЗД). Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др. От друга страна искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи (в този смисъл и Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Следва да се посочи още, че давностният срок е спрял за тече в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. на основание чл. 3, т. 2 ЗМДВИП във вр. с § 13 от ПЗР, според който сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение, по силата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“. Ето защо, давността е била прекъсната с молбата на взискателя от 19.02.2020 г., с която е поискано прилагане на конкретни изпълнителни способи, а също така е налице възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, от която дата е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност (чл. 117, ал. 1 ЗЗД), като давностният срок в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. е спрял да тече и е продължил да тече, считано от 21.05.2020 г., като периодът от 2 месеца и 8 дни (или 69 дни) следва да се добави след датата 19.02.2025 г. При това положение давността би изтичала на 28.04.2025 г. или след подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело № 2024•••0400668 по описа на ЧСИ М.М., с рег. № ••• на КЧСИ, с район на действие СГС от 11.11.2024 г., с която е поискано прилагане на конкретни изпълнителни способи, а също така е налице възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, и преди изпращането на запорно съобщение от 09.09.2025 г. на ЧСИ М.М., респ. преди 03.10.2025 г. – датата, на която е наложен запор на сметката на длъжника, открита в „Т.Ф.С.“ АД. Доколкото обаче в трайната практика на ВКС се приема, че ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, както е в случая, давността се счита прекъсната с искането, поради което следва да се приеме, че с молбата на взискателя от 11.11.2024 г., с която е поискано прилагане на конкретни изпълнителни способи, а също така е налице възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, давността, която към посочената дата не е била изтекла по изложените по-горе съображения, е била отново прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност, която към датата на подаване на исковата молба, не е изтекла. Следва да се посочи, че съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. Съобразно разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, като прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Прекъсването на двугодишния срок настъпва с поисканото от взискателя извършване на изпълнително действие, част от конкретен изпълнителен способ. Същото важи и за съдебния изпълнител, който предприема изпълнително действие, когато му е възложено да проведе принудителното изпълнение по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. В тази хипотеза взискателят възлага на съдебния изпълнител да избира и прилага различни изпълнителни способи по своя преценка. В актуалната практика на ВКС, обективирана в Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV Г. О. но ВКС, Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV Г. О. на ВКС и др., е прието, че перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи юридически факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици. Изтеклата погасителна давност изключва правото на принудително изпълнение, а перемпцията не изключва правото на принудително изпълнение. Изпълнителният лист и поисканият от взискателя изпълнителен способ задължават съдебния изпълнител да предприеме действията по принудително изпълнение, като давността е прекъсната на основание чл. 116, б. „в” ЗЗД, независимо дали съдебният изпълнител е или не е образувал ново канцеларско дело по посочения изпълнителен способ след перемпцията. Следователно, с молбите от 19.02.2020 г. и 11.11.2024 г., описани погоре, давността за вземането е била последователно прекъсвана. Подадените молби демонстрират волята на взискателя за събиране на вземането и са действия в тази посока, които прекъсват давността. Ако се приеме противното, би било налице противоречие с принципа, че прилагането на погасителната давност е санкция за бездействието на кредитора. Според съдебната практика (обективирана в Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/20 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК) същинско действие за принудително изпълнение може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение – публичен изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва давността, но давността е свързана с поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. З а т о в а ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, както е в случая, давността се счита прекъсната с искането (така ТР 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10, както и каузалната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: Решение № 37 от 24.02.2021 г., по гр. д. № 1747/2020 г. ва ВКС, ГК, ІV ГО, Определение № 295 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 329/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 60760 от 10.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2021 г., III г. о., ГК и др.). Дори, в настоящия случай да се приеме, че с молбите от 19.02.2020 г. и 11.11.2024 г., описани по-горе, не са поискани конкретни изпълнителни способи, то без съмнение, видно от текста на същите, в който изрично е посочена разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, на съдебния изпълнител са възложени правомощията по чл. 18 ЗЧСИ от взискателя. Без съмнение ЧСИ е приел молбите за редовни, доколкото указания за отстраняване на недостатъци, не са давани от последния и по двете изпълнителни дела. Трайна е практиката на ВКС (напр. Решение № 127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 266 от 28.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1246/2024 г., II т. о., ТК, Определение № 1910 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4217/2024 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 1.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2349/2023 г., IV г. о., ГК и др.), според която в случаите, когато искането от кредитора за предприемане на изпълнително действие (в това число и в хипотезите на възлагане от взискателя съгласно чл. 426, ал. 4 ГПК и чл. 18 ЗЧСИ), е направено своевременно, но то (изпълнителното действие) не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Във всички случаи на нередовност се изисква „надлежно указание на органа“ и предоставяне възможност на взискателя да отстрани последната - чл. 426, ал. 3 ГПК, според който съдебният изпълнител проверява редовността на молбата за принудително изпълнение като прилага правилата на чл. 129 ГПК. Разпоредбата на чл. 426, ал. 3 ГПК задължава съдебният изпълнител да даде подходящ срок за отстраняване на констатираните нередовности. Бездействието на съдебния изпълнител да приложи правилата на чл. 129 ГПК – да даде надлежни указания в какво се състои нередовността и съответен срок за отстраняването й, не може да се тълкува в тежест на взискателя и да доведе до негативни за него последици. В обобщение давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато при нередовност не приложи правилата на чл. 129 ГПК. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2021 г., III г. о., ГК, по което дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, т. 1 ГПК за проверка съответствието на правните разрешения на въззивния съд по въпроса: „дали тече давност за вземането когато съдебният изпълнител бездейства и не прилага поисканите от взискателя изпълнителни способи за събирането му“, с тези, дадени с постановките на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с правните разрешения, дадени с решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК. С посоченото Решение № 127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2021 г., III г. о., ГК, върховната съдебна инстанция е приела, по казус, сходен с настоящия, че след като е извършил проучването и е установил имущественото състояние на длъжника, съдебният изпълнител е следвало да предприеме изпълнителни действия по отношение на установеното имущество или съответно да извърши нови справки, респ., в случай че е считал молбата за нередовна, например, че взискателят следва на основата на получените справки да конкретизира исканите изпълнителни действия, или да внесе авансово дължимите държавни такси за последните и/или нещо друго, съдебният изпълнител е следвало да приложи нормата на чл. 129 ГПК, да даде нарочни указания и срок за отстраняването им и тогава да предприеме съответните действия с оглед поведението на взискателя. По посоченото дело, както и по настоящото, е установено, че съдебният изпълнител не е сторил нищо от това и неоправдано е бездействал. Както се посочи, по делото липсват каквито и да било данни съдебният изпълнител да е констатирал нередовност на сезиращата го молба, да е давал нарочни указания и срок за отстраняването им. Липсват данни и за наличието на други причини, зависещи пряко от волята на взискателя, които да са довели до неоправданото бездействие на ЧСИ. По същите съображения по посоченото дело ВКС е приел, че същинско действие за принудително изпълнение може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение – публичен изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва давността, но давността е свързана с поведението на кредитора и не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането. Същото е възприето и в Определение № 443 от 1.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2349/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 266 от 28.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1246/2024 г., II т. о., ТК и Определение № 1910 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4217/2024 г., IV г. о., ГК, според които, позовавайки се на установената съдена практика, в това число тълкувателна такава, цитираната по горе, е прието, че молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, но съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, молбата е редовна – чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2 и ал. 1 ГПК и прекъсва давността. С оглед дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в посочените по-горе тълкувателни решения, различни състави на върховната съдебна инстанция в каузалната си практика, са приели, че се налага изводът, че молбата, респ. възлагателното писмо, за образуване на изпълнително дело, с което на съдебния изпълнител са възложени правата по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, и въз основа на които той е предприел изпълнителни действия, макар изпълнителното действие да не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, молбата прекъсва погасителната давност. В този смисъл е и трайната практика на въззивната инстанция: Решение № 4750 от 18.07.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 13396/2024 г.; Решение № 6303 от 18.11.2024 г. на СГС по гр. д. № 6074/2022 г.; Решение № 1568 от 15.03.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 9439/2024 г.; Решение № 3797 от 11.07.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 14850/2021 г.; Решение № 2246 от 16.04.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 4293/2023 г.; Решение № 436 от 23.01.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 6884/2023 г.; Решение № 6547 от 20.12.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 10616/2022 г.; Решение № 100 от 8.01.2026 г. на СГС по в. гр. д. № 1506/2025 г.; Решение № 335 от 17.01.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 3967/2024 г.; Решение № 2371 от 10.05.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 3199/2022 г.; Решение № 2525 от 25.04.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 10077/2023 г.; Решение № 7356 от 4.12.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 763/2025 г. и много други. По изложените съображения се налага извод, че неоснователно длъжникът отрича съществуването на правото на принудително изпълнение, а предявеният отрицателен установителен иск като неоснователен, следва да бъде отхвърлен. По разноските: С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има само ответникът, но такива не са претендирани от него, поради което и съдът не присъжда разноски по делото.