Решение № 613 от 29.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6917/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“АД срещу решение № 1919/03.02.2024г. постановено по гр.д. № 6917/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 59 състав, с което са отхвърлени предявените осъдителни искове срещу Държавата, като правоприемник на имуществото на починалата Р.А.Б. за цена на потребена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот, за цена на услуга дялово разпределение и лихва за забава върху главниците. В жалбата се твърди, че е решението е постановено при допуснато от първоинстанционният съд съществено процесуално нарушение при изготвяне на доклад по делото, а именно – районният съд не е посочил релевантните за доказване факти, не е разпределил доказателствената тежест и не е предоставил възможност на страните да ангажират доказателства, поради което и не счита, че незаконосъобразно е приложил последиците от неизпълнение на задължението на страната да установи фактите, за които носи доказателствена тежест – приемане по опис на наследството на починалото физическо лице. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се уважат изцяло. В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Държавата, в който оспорва като неоснователни направените оплаквания във въззивната жалба, твърди обжалваното решение, че е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Потвърждава факта, че не е приела наследството на Р.А.Б.. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 и 235 ал. 2 ГПК , намира следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви: Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. Не е спорно между страните, а и се установява от договор за покупко-продажба на недвижим имот № 1, том II, рег. №4220, дело №162/2003г..– л.45-46 от делото, че на 21.10.2003г. Р.А.Б. и Е.А.Б. са придобили собствеността на магазин №4, находящ се в жилищна сграда в гр. ••••. Доколкото изрично в нотариалния акт не е посочено друго и с оглед разпоредбата на чл.30 ал.3 от ЗС следва да се приеме, че всеки от двамата приобретатели е придобил по ½ идеална част от процесния имот. Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Ищецът посредством цитирания нотариален акт установи придобиването на правото на собственост от ответниците, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, поради това при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от някой от титулярите, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде установен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост. По делото липсват твърдения или ангажирани доказателства, че до датата на смъртта си – 11.03.2022г. Р.А.Б. се е разпоредила с притежаваното от нея право на собственост върху процесния магазин. Следователно настоящият състав счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил, че за процесния период Р.А.Б. се легитимира като носител на вещно право на собственост върху процесния имот, съставляващ абонатен № 170987. Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бл.19/11.07.2016г. /без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ - отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318 ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачът е физическо лице./. Разпоредбата на чл. 150 ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая ответникът не твърди, нито установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел. По изложените съображения за исковия период – 01.05.2019г. – 30.04.2021г. между ищеца от една страна и Р.А.Б. от друга е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот. Към настоящият момент и преди датата на подаване на исковата молба – на 11.03.2022г, Р.Б. е починала, поради което и първоначално са конституирани нейните наследници, като всички наследници са направили отказ от наследството на Р.Б., поради което и на основание чл.11 от ЗН е конституирана Държавата. Във връзка с възраженията за липса на процесуална легитимация на Държавата да отговаря по предявените искове: Съгласно чл. 11 от Закона за наследството , когато няма лица, които да наследяват съгласно предходните разпоредби на ЗН, откажат се от наследство или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от държавата, с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират. В процесния случай е установено, че наследниците по закон на Р.А.Б. са се отказали от оставеното им от последния наследство, а и липсват данни за наличието на наследници по завещание, поради което наследник на този ответник се явява държавата. Следва да се посочи, че предвиденото в чл. 11 от ЗН изключение касае само описаните вещи и имоти, които стават собственост на общината. Следователно, макар по делото да са налице данни процесното жилище /в случая ½ част от него, доколкото именно за съответната идеална част починалата Р.Б. се легитимира като собственик преди смъртта си/ да следва да премине в патримониума на общината, то предмет на настоящото дело не е правото на собственост върху имота, а задължение на починалата Родица Б., което е облигационно по своя характер. Касае се за имуществено задължение, което е лично и наследимо като част от имуществото на Р.А.Б., поради което въпреки изключението на чл. 11 от ЗН по отношение на правото на собственост върху жилищния имот, то цялото останало имущество, което като пасиви и активи включва другите права и задължения на починалия, е преминало върху Държавата. Това имущество включва процесното облигационно задължение, което не е вещно и не съставлява тежест, следваща имота. Предвид горното, именно Държавата е легитимирана да отговоря по предявените искове. Настоящият въззивен състав счита, че единствения мотив, поради което първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като неоснователни е липса на представени доказателства за прието наследство по опис от страна на ответника Държавата, е неправилен, по следните съображения: Следва да се има предвид , че държавата не е наследник на починалия, неоставил наследници, отказали се от наследството му или загубили правото да го придобият. Поради обстоятелството, че държавата не може да откаже да приеме едно незаето наследство / спрямо нея не важат и не се поставят ограниченията за срок - чл.51 от ЗН/, е предвидено, че тя приема само по опис– чл.61 ал.2 от ЗН, което е защитното действие за отговорността й - само и единствено до стойността на активите на наследството, винаги ограничено - чл. 60 ал. 2 ЗН . Както изрично е посочено т. 1 от ТР №1/23.01.2024 г. по т. д. № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС “ з атова без значение е стойността на активите на наследството към момента на откриването му, към момента на приемането по опис или към момента на установяване на вземането в исков процес. Кредиторите ще могат да удовлетворят вземанията си според привилегиите, с които разполагат, до стойността на която може да се осребрят активите на наследството при изпълнение на задълженията. Съдът, в производството по установяване на вземането на кредитор на наследството, в решението си посочва единствено, че удовлетворяването на вземането (включително лихви и разноски) следва да се извърши от включените в наследството активи“ Настоящият състав напълно споделя становището обосновано в решение № 297/05.06.2025г. постановено по гр.д.4979/2023г. по описа на ВКС, IV г.о., според което „Преценката относно обема на отговорността на държавата, приела наследството по опис, не следва да бъде извършена в исковото производство по предявен против нея иск. В исковото производство при основателност на претенцията на ищеца държавата следва да бъде осъдена да плати наследственото задължение, вкл. лихвите и разноските, при условията на чл. 11 ЗН, като удовлетворяването на вземането следва да се извърши от включените в наследството активи при изпълнение на задълженията“. Следователно без значение е дали е проведена и приключила процедура по приемане на наследството на Р.Б. по опис, като при евентуално изпълнително производство за събиране на вземанията ограничената отговорност на ответника следва да бъде съобразена от съдебния изпълнител, респективно последният не би могъл да изпълни преди приемането на наследството по опис /в този смисъл Определение № 298/30.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 200/2009 г. IV г. о., ГК, ВКС/. Предвид изложеното, при условие, че се установи, че починалата Р. А. Б. в качеството си на потребител на топлинна енергия относно процесния топлоснабден имот има непогасени задължения за потребена топлинна енергия, като облигационни такива за същите носи отговорност държавата при гореописаните условия и размер. Съгласно разпоредбата на чл. 139 ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, регламентирана за процесния период в ЗЕ /чл.139 – чл.148/, Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./ и Нредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142 ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145 ал.1 от Закона, топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. В случая етажните собственици на сградата, в която се намира процесния топлоснабден имот след взето решение на проведено общо събрание, са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление на третото лице –помагач на страната на ищеца. В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището. Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза –, която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение, че за процесния период ищецът е изпълнил задължението си за доставя топлоенергия до абонатната станция, като въз основа на показателите на топломера в същата и ежемесечните отчети е посочил и количеството доставена топлоенергия в абонатната станция. Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195 ал. 1 ГПК , поради необходимост от специални знания. В конкретният случай вещото лице е топлотехник и притежава необходимите специални знания, предвид предмета на допуснатата експертиза. Заключението дадено от вещото лице по СТЕ е ясно и обстойно обосновано, като същото е дало пълен и точен отговор на поставените му задачи, които не изискват отговор на правен въпрос, а напротив именно технически такива и поради което съдът ги кредитира. Във връзка с възражението на ответника, че не е доказан факта на доставена топлинна енергия в процесния имот, следва да се има предвид, че освен съобщения към фактури за потребено количество топлоенергия, индивидуални справки за използвана топлинна енергия за процесния период, са представени два броя формуляри за отчет обхващащи процесните периоди,които са подписани от потребителя и чийто подпис не е оспорен съответни неустановена е автентичността му, поради което и има спрямо него материална доказателствена сила относно неизгодните факти. Единият от формулярите за главен отчет е съставен във формата на констативен протокол за неосигурен достъп, също неоспорен. Заключението по СТЕ установява, че разпределението на топлинната енергия е извършвано съобразно действащата нормативна уредба като са начислени суми за потребена ТЕ за отполение на имота, за БГВ; начислена е сума за сградна инсталация въз основа на пълен отопляем обем акт за разпределение на кубатурата на магазина и съобразно инсталираната мощност на отоплителните тела, като вещото лице по СТЕ установява, че ФДР правилно е определила стойността на сумата за сградна инсталация; за целия период са отчитани технологични разходи за сметка на ищеца, а сумата за отопление на имота за процесния период включващ два отоплителни периода /01.05.2019г. – 30.04.2020г. и 01.05.2020г. – 30.04.2021г../ е определена въз основа съответно на реален отчет и служебно начисляване, поради неосигурен достъп. Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй като е предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети суми по изравнителни сметки, а в случаите не неосигурен достъп потрбителите могат да поискан допълнителен отчет и изработване на изравнителна сметка по реда на чл.70 ал.5 от Наредбата в 3- месечен срок от получаване на изравнителната сметка вкл. и от определеното от ЕС лице. Следователно макар и да няма реално определена месечна сума, е налице реална сума за отчетния период, който в случая е годишен съответнто отоплителен сезон. Следователно общия размер дължим от ответника размер на цена на ТЕ за целия процесен период е 1533,28 лв. и за която сума иска се явява основателен и доказан по размер, като предвид обстоятелството, че Р. А. Б. се е легитимирала като съсобственик на ½ идеална част от процесния имот, то облигационното й задължение е възникнало именно до размер на ½ част от общата стойност на цената на дължима ТЕ за процесния период или 766,64 лв. Относно претендираната главница за цена на услуга дялово разпределение за процесния период: С договора сключван по реда на чл.139в ал.3 т.4 ЗЕ между топлофикционното дружество и търговеца, извършващ дялово разпределение се определя само цената на услугата дялово разпределние, а в този по чл.140 ал.4 т.8 от ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ услугата дялово разпределение – само условията и начинът на плащане на услугата. И двата договора обаче не променят страните и предмета на правоотношенията във връзка с цената, защото те се определят от закона. Поради изложеното, съдът приема, че законът установява задължение на купувача на топлинна енергия /потребителя/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово разпределение, чиято цена се определя от договора между тях, като няма значение дали топлофикационното дружество е платило предварително, впоследствие или дали въобще е платило тази цена на търговеца, извършващ дялово разпределение или само извършва дяловото разпределение, както е в настоящия случай, вкл.и и без значене дали общите условия на топлофикационното дружество установяват задължения за купувача да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово разпределение. Единственото условия /основание/ за задължението на потребителите за заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното дружество е услугата дялово разпределение да е извършена. В настоящото производство това обстоятелство не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства и експертни заключения. На следващо място, както е посочил първоинстанционният съд в разпоредбата на чл. 22 ал.2 от ОУ от 2016г., изрично е предвидено потребителите да заплащан цената на тази услуга на продавача на топлинна енергия. В тази връзка, главницата за цена на извършена услуга дялово разпределение е основателен и доказан до установения с експертното заключение размер, като предвид претендирания размер от 26,18 лв. и принципа на диспозитивност в гражданския процес, следва да се приеме, че е основателен и доказан до размера от 13,09 лв. /1/2 от 26,18 лв./. Относно иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД При неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата съобразно разпоредбите на чл. 84 ал. 1 ЗЗД. През исковия период приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация София" ЕАД на клиенти в гр. София, приети с Решение ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 33 ал 1 от Общите условия от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32 ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Изрично е предвидено, че само ако последните задължения не са платени в определения срок(45 дни от срока, за който се отнасят), клиентът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва - чл. 33 ал. 4 от Общите условия. От цитираните разпоредби се налага изводът, че "Топлофикация София" ЕАД не начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължения, определени по прогнозна консумация, а начислява обезщетение за забава само за задълженията по общата фактура, като за вземанията за топлинна енергия за процесния период и след издаването на обща фактура не е необходимо отправянето на покана или предприемането на други действия от страна на ищеца, за да се поставят клиентите в забава. Доколкото началната датата, от която се претендира лихва за забава върху главницата за ТЕ следва изтичането на посочения 45- дневен период /за всеки от тях/, то иска е основателен, като при определяне на размера по реда на чл.162 от ГПК съдът съобрази размера на законната мораторна лихва, но върху дължимата главница от 766,64 лв. – 215,50 лв., поради което и иска следва да се уважи в предявения му размер от 129,42 лв. Относно иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за обезщетение за забавено изпълнение върху главница за цена на извършена услуга дялово разпределение: Предявения иск за обезщетение за забавено изпълнение върху главницата, представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение, въззивният състав счита за неоснователен. По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84 ал. 2 ЗЗД . По делото не са представени доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на исковата молба, поради което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, респ. първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в тази му част. Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде частично отменено и исковете частично уважени, респективно - частично потвърдено на основание чл.271 ал.1 изр.1 предл.3 от ГПК. Разноски В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски съответно на уважената част от исковете,а именно от общо направени в размер на 2500,00лв. по списък по чл.80 от ГПК – л.242 от делото на СРС /с уточнението, че не се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размер на претендираното от 300,00лв., а от 100,00 лв./, следва да се присъдят 1157,88 лв.; -на основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника също се дължат разноски съобразно отхвърлената част от исковете, а именно от 100,00 лв. – за юрисконсултско възнаграждение, следва да се присъдят 53,68 лв. Във въззивното производство: -на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК на въззивника следва да се присъдят разноски съобразно основателната част от жалбата, а именно от направени в размер на 211,04 лв. /111,04 лв – държавна такса и 100,00 лв. юрисконсултско възнаграждение/ следва да бъде ангажирана отговорността на ответника до размера от 97,74 лв.; -на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски съответно на неоснователната част от жалбата, а именно 53,68 лв. /от дължими 100,00 лв. –юрисконсултско възнаграждение/. Предвид разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд