Решение № 281 от 6.11.2024 г. на Окръжен съд - Добрич по дело № 393/2024 г.

Производството по делото е за въззивното обжалване на решение № 366/25.04.2024 год. по гр.д. № 20233230102557 по описа за 2023 година на районен съд Добрич, с което е признато за установено в отношенията между Д. К. Д., ЕГН ••••••••••, заместена в хода на производството по реда на чл. 227 от ГПК от наследника по закон Б. П. П., ЕГН ••• и “ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ Д. " АД, ЕИК 204217359, гр.Д., , че “ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ Д. " АД, ЕИК 204217359, гр.Д. дължи на Д. К. Д., ЕГН ••••••••••, заместена в хода на производството по реда на чл. 227 от ГПК от наследника по закон Б. П. П., ЕГН ••• по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 1891/2023 год. по описа на Районен съд гр. Добрич сумата от 4054.20 лева, представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за периода 27.07.2020 год. до 27.01.2021 год., през който период Д. К. Д. е останала без работа поради незаконно уволнение, извършено от работодателя „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ Д. " АД със заповед № ЛС-05-1011 от 24.07.2020 год., признато за незаконно с решение по гр.д. № 2558/2020 год. на Добрички районен съд, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК 26.07.2023 год. до окончателното плащане, като отхвърля иска за горницата над 4054.20 лева до 4192.00 лева поради извършено прихващане с насрещно вземане на “ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ Д. " АД, ЕИК 204217359, гр.Д. в размер на сумата от 841.80 лева, представляваща обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазен срок на предизвестие. С доводи за необоснованост и немотивираност на съдебния акт и постановяването му в отклонение от материалния и процесуалния закон се претендира той да бъде отменен, като въззивният съд постанови отхвърляне на исковата претенция за сумата от 4 192.00 лв., а в условията на евентуалност решението да бъде обезсилено и делото върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане. Посочено е, че в нарушение на съдопроизводствените правила, заповедния иск по чл. 415, във връзка с чл.422 от ГПК е бил разгледан в “ Бързо производство“, регламентирано в глава ХХV от ГПК, ход на делото бил даван въпреки подадена молба за отлагането му по причина, че не е изготвено и представено заключение на експерт в срока по чл. 199 от ГПК, допуснато било участие на адвокат с прекратени правомощия, поради настъпилата смърт на страната, която представлява, както и съдът се произнесъл не по заявената претенция за вземане в размер от 4 192 лв., посочен в заповед за изпълнение и която в хода на делото не била изменяна, а по претенция в общ размер от 5 033.80 лв., след като искът бил уважен в размера от 4 054.20 лв. след извършено прихващане с обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ в размер на 841.80 лв. Фактическите констатации на районния съд не били основани на всички събрани по делото доказателства-примерно извънсъдебното изявление за прихващане на работника, в което сам посочил, че вземането му е в размер от 3 882.20 лв., както и не съответствал на закона и трайната съдебна практика и правният извод на съда, че претенцията не е погасена по давност. При съобразяване, че обжалвания съдебен акт е бил обявен на посочената от съда по реда на чл. 315 ал.2 от ГПК дата 25.04.2024 год., жалба рег. 9275/10.05.2024 год., изпратена по пощата на дата 08.05.2024 год. е подадена в срока по чл. 259 ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 62 ал.2 от ГПК и е процесуално допустима. Въззиваемата страна Б. П. П. счита жалбата за неоснователна и настоява да не бъде уважавана. Сочените от работодателя процесуални нарушения не били допуснати-доказателства за невъзможността за неявяване на негов представител в съдебно заседание не били ангажирани. Съдебно заседание с участие на процесуален представител на починала страна не било провеждано, като в протокола от съдебното заседание е вписано, кой е процесуалния представител на страната, но не и че се е явил и е направил изявления. Доводите на въззивника по повод размера на претенцията не отчитали, че работникът заявил извънсъдебно възражение за прихващане на вземането му от 4 932 лв. с вземането на работодателя за сумата от 841.80 лв., поради което изначално заявил претенция за сумата от 4 192 лв., в размер по-малък от обезщетението по чл. 225 ал.1 от КТ, на което имал право, и по тази причина вземането на работодателя не следвало да бъде повторно приспадано в съдебното производство. От значение по делото била не датата на издаване на заповедта за уволнение, а датата на нейното връчване на работника, с оглед на която до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, срокът по чл. 358 ал.1 т.3 от КТ не бил изтекъл. Обжалваното решение е постановено въз основа на заявена с искова молба рег.№ 17179/03.10.2023 год. от Д. Е. Д., от гр.Д. срещу “Водоснабдяване и канализация Д.“ АД, претенция по чл.415, във връзка с чл. 422 от ГПК, за установяване вземане на служител срещу неговия работодател по чл. 344 ал.1 т.3 от КТ, във връзка с чл. 225 ал.1 от КТ в размер на 4 192.00 лв., за което е издадена заповед № 822 /28.07.2023 год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 1891/2023 год. на Районен съд Добрич.Претенцията е основана на твърдения, че трудовото правоотношение на служителя е било прекратено на дата 27.07.2020 год. с издадена от прокуриста на дружеството заповед от 24.07.2020 год. В периода от 27.07.2020 год. до 27.01.2021 год. ищцата не била заета по трудово правоотношение с друг работодател. Уволнението било признато за незаконосъобразно и отменено с влязло в сила решение по гр.д.№ 2558/2020 год. на Районен съд Добрич, обусловило правото на ищцата да претендира обезщетение в размер на брутното й трудово възнаграждение от по 822.00 лв. за времето на оставане без работа за максимално предвидения срок от шест месеца, считано от 27.07.2020 год. до 27.01.2021 год., т.е. в общ размер от 4 932 лв., неизплатено и понастоящем.Преди завеждане на делото, ищцата отправила до работодателя изявление за прихващане между дължимата й сума и невърнатото от нея получено обезщетение по чл. 220 ал.1 от КТ за неспазено предизвестие, поради което остатъка от задължението на ответника за заплащане на обезщетението е посочен като възлизащ на сумата от 4 192.00 лв. и именно нейно вземане в такъв размер, било предмет на подадено заявление по чл. 410 от ГПК, както и желае именно съществуването на това вземане да бъде установено по съдебен ред в настоящото производство. В хода на производството Д. Е. Д., ЕГН •••••••••• е починала на дата 15.01.2024 год. и като страна по делото е бил конституиран наследникът й по закон (низходящ от първа степен) Б. П. П., ЕГН ••••••••••. С подаден в срока и по реда на чл. 131 от ГПК отговор рег.№ 20389/17.11.2023 год., ответникът “Водоснабдяване и канализация Д.“ АД е оспорил основателността на претенцията.Трудовото правоотношение на ищцата било прекратено със заповед от дата 24.07.2020 год., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК било подадено на дата 26.07.2023 год. извън тригодишния срок по чл. 358 ал.1 от КТ. Уважаването на иск по чл. 225 ал.1 от КТ било предпоставено от доказване от страна на служителя, че е останал без работа в резултат на признато за незаконно уволнение за претендирания период от време. Настоява във връзка с размера на претенцията да бъде съобразено необходимостта от приспадане на дължимия от служителя данък общ доход в размер на 10%, както и факта, че в отправено от ищцата изявление за прихващане е посочено, че задължението на работодателя към нея е в размер по-малък от претендирания по делото в размер от 4 192 лв., а именно в размер на сумата от 3 882.20 лв. поради налични задължения на работника в общ размер от 1 049.80 лв.Отправено е възражение за прихващане с изплатеното от работодателя обезщетение по чл. 220 ал.1 от КТ., уточнено по разпореждане на съда с молба рег.№ 21947/11.12.2023 год. като възлизащо на сумата от 841.80 лв., с оглед на което е отправено искане в случай на основателност на иска, той да бъде уважен от съда не в претендирания размер от 4 129 лв., а в брутен размер от 4 054.20 лв. или в нетен такъв в размер от 3 648.78 лв. Жалбата е неоснователна въз основа на фактически констатации и правни изводи както следва: На дата 27.07.2020 год. на ищцата е връчена заповед №ЛС-05- 1011/24.07.2020 год., издадена от прокуриста на ответното дружество, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено едностранно от работодателя на основанието по чл.328 ал.1 т.4 от КТ и считано от датата на връчването й. Със заповед №ЛС-05-1011/24.07.2020 год. е разпоредено от работодателя на служителя да бъде изплатено обезщетение съгласно чл.220 ал.1 от КТ в размер на брутното му трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестие. Съобразно заключение рег.№ 293/05.01.2024 год. на вещото лице, изготвило назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, на ищцата е било начислено обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ в брутен размер на 841.80 лв., което й е било изплатено през месец юли 2020 год. в нетен размер от 757.62 лв., след приспадане на 10 % данък по чл. 42 от ЗДДФЛ от 84.18 лв. С решение № 260080/03.02.2021 год. по гр.д.№ 2558/2020 год. на Районен съд Добрич, потвърдено с решение № 20/13.05.2021 год. по в.гр.д.№ 199/2021 год. на Окръжен съд Добрич, недопуснато до касационно обжалване с определение № 43/26.01.2022 год. по гр.д.№ 2716/2021 год. на ВКС, ІІІ г.о. е признато за незаконно и отменено уволнението на ищцата, извършено с посочената заповед, като тя е била възстановена на заеманата от нея до момента на уволнението длъжност “ •••“. Решението е влязло в сила на дата 26.01.2022 год. Предмет на посоченото дело не е бил предявен от ищцата иск на основанието по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за присъждане в нейна полза на обезщетение за оставането й без работа в резултат на незаконното уволнение. Претенцията за горното обезщетение е предявена самостоятелно чрез подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК рег.№ 13397/ 28.07.2023 год., изпратено по пощата на дата 26.07.2023 год., по повод на което е образувано ч. гр. д. № 1891/2023 год. на ДРС. Издадена е от ДРС заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 822/28.07.2023 год., с която е разпоредено длъжникът “Водоснабдяване и канализация Д.“ АД да заплати на кредитора Д. Е. Д. сумата от 4 192 лв.-обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ за периода 27.07.2020 год.-27.01.2021 год., за времето през което заявителят е останал без работа в резултат на незаконно уволнение, заедно със законната лихва от датата на подаване на заявлението-26.07.2023 год. до окончателното изплащане, както и сумата от 600 лв.-адвокатско възнаграждение с ДДС. Преди да иницира заповедното производство, ищцата е отправила изявление за прихващане на насрещни вземания, което е било получено и регистрирано от ответника под № Вик-3035 #20/29.06.2023 год. между нейни задължения към дружеството в общ размер 1 049.80 лв., представляващи невърната сума по отпуснати средства за лечение през месец октомври 2022 год. в размер на 227.80 лв. и невърнато обезщетение по чл. 220 ал.1 от КТ за неспазено предизвестие, изплатено й въз основа на заповед №ЛС-05- 1011/24.07.2020 год. в размер на 822.00 лв. и задължение на дружеството към нея за неизплатено брутно трудово обезщетение по чл. 225 ал.1 от КТ за оставането й без работа поради незаконно уволнение съгласно решение на ДРС в размер от 4 932 лв. Посочила е, че счита описаните по-горе задължения за погасени до размера на по-малкото от тях: задължението й към дружеството за изцяло погасено, а това на дружеството към нея-погасено само до размера на 3 882.20 лв.Непогасено оставало към момента задължение на ответника към ищцата в размер на 3 882.20 лв. –брутно трудово обезщетение. В становище рег.№ 21186/30.11.2023 год. ищцата е заявила, че със сумата от 227.80 лв. прихващане не е извършено, тъй като към датата на отправеното изявление, работодателят вече бил удържал тази сума, т.е. не били налични две насрещни ликвидни вземания, между които да може да се извърши прихващане. С писмо изх.№ Вик-3045 #21/01.08. 2023 год., доставено на ищцата на дата 02.08.2023, дружеството е възразило срещу изявлението за прихващане с доводи, че вземането на служителя в размер на 4 932 лв. не е нито ликвидно, нито пък е изискуемо, тъй като липсва постановено съдебно решение, което да е влязло в законна сила, а съгласно разпоредбата на чл. 358 ал.1 т.3 от КТ обезщетението по чл. 225 ал.1 от КТ се погасява с изтичане на тригодишен срок, в случая считано от 24.07.2020 год. до 24.02023 год.С оглед на горното, дружеството отказвало за извърши прихващане и е отправило покана в 3-дневен срок да му бъде преведена по посочена банкова сметка сумата от 1 0449.80 лв., като в противен случай щяло да пристъпи към събиране на сумата по съдебен ред. От извършената от първоинстанционния съд на дата 22.11.2023 год. служебна справка в регистъра на Националната агенция по приходите по чл. 347 от КТ, приложено по делото заверено копие от трудовата книжка на ищцата и справка с оригинала й в съдебното заседание от дата 15.12.2023 год., следват констатации, че същата не е била заета по трудово правоотношение с друг работодател след уволнението и за период от 6 месеца. Съобразно заключение рег.№ 293/05.01.2024 год. на вещото лице, изготвило назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът на обезщетението за времето, през което ищцата е останала без работа поради незаконно уволнение за периода от 27.07.2020 год. до 27.01.2021 год., изчислено на база последното получено от служителя месечно брутно трудово възнаграждение от 816.00 лв. за пълен работен месец ( февруари 2019 год.) възлиза на сумата от 4 896.00 лв. Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен състав на районния съд в рамките на правомощията му, в изискуемата форма, мотивирано и разбираемо. Същото е допустимо, като постановено по допустим установителен иск по чл.422 ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 3 предл. 1-во от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, във връзка с чл.344 ал.1 т.3 от КТ и чл.225 ал.1 от КТ, предявен в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК след издадена в полза на кредитор заповед за изпълнение, срещу която длъжникът е възразил. Искът има предмет вземане, идентично по основание и размер на посочено в заявлението по чл. 410 от ГПК. Неоснователни са заявените оплаквания на дружеството-работодател във връзка с допусната от първоинстанционния съд подмяна на предмета на делото, без да се осъществили факти, обуславящи отклонение във връзка с предмета на делото по смисъла на глава ХV от ГПК. Както в заявлението си по чл. 410 от ГПК, така и в исковата молба Д. К. Д. изрично сочи, че има право на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение в рамките на шестмесечен срок от датата на уволнението, но поради факта, че при уволнението на същата е било изплатено от работодателя обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение, подлежащо на връщане от нея след отмяна на уволнението като незаконно, се претендира част от обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. Така още при предявяване на вземането по чл. 225, ал. 1 от КТ ищцата предварително е прихванала своето насрещно задължение за връщане на платеното й от работодателя обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ, като претендира присъждане на разликата от дължимото обезщетение, равняваща се на пет брутни трудови възнаграждения. В мотивите на обжалваното решение изрично е посочено, че за период от 6 месеца, ищцата не е работила при друг работодател, че преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК е отправила до ответника по делото заявление за прихващане между дължимата й сума като обезщетение по чл. 225 ал.1 от КТ и невърнатото обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазено предизвестие, изплатено й с уволнителната заповед, поради което Д. К. Д. е заявила претенцията си за сумата от 4 192.00 лв., дължима й от “Водоснабдяване и канализация Д.“ АД след прихващането. При разглеждане на иска не е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила: разглеждане на заповеден иск в производство по реда на глава ХХV от ГПК, обуславящи недопустимост на решението, което да налага неговото обезсилване. Процесното вземане е за обезщетение за времето, през което работникът е останал без работа поради уволнението. Вземането по чл. 225 ал.1 от КТ е парично и за същото на общо основание може да бъде подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ал.1 т.1 от ГПК.Целта на установяване на вземане, заявено с иска по чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК е след влизане в сила на решението, да влезе в сила заповедта за изпълнение за това вземане, издадена срещу ответника и на основание влязлата в сила заповед, която се ползва с изпълнителна сила, ищецът да получи изпълнителен лист и да може да събере принудително вземанията си. Вземането по чл.225 ал.1 от КТ може да бъде предмет и на осъдителен иск. Защитата, която се търси с осъдителен иск, включва в себе си защитата, която дава установителния иск, но не се изчерпва с нея.С осъдителния иск ищецът иска от съда да установи със сила на пресъдено нещо, че в полза на ищеца срещу ответника съществува неудовлетворено гражданско притезание и да допусне принудителното му удовлетворяване срещу ответника, намиращо израз в искането за неговото осъждане. Решението по осъдителен иск се ползва с изпълнителна сила и е изпълнително основание. Законодателят е приел, че предмета на исковете по чл.128 ал.1 т.2 и чл.344 ал.1 т.1-4 от КТ са права, които се ползват с една по-висока степен на обществена значимост, поради което в разпоредбата на чл. 310 ал.1 т.1 от ГПК, те са посочени като такива, които задължително подлежат на разглеждане по реда на Глава двадесет и пета от ГПК "Бързо производство". Приложното поле на Глава двадесет и пета от ГПК "Бързо производство"е очертано не с вида на исковете - установителни, осъдителни или конститутивни, а с техния предмет. С оглед на горното, независимо от вида на избраната от служителя защита на правата му: по общия ред с осъдителен иск по чл.344 ал.1 т.3, във връзка с чл.225 ал.1 от КТ или в уреденото като факултативно и строго формално заповедно производство и като негово продължение с установителния иск по чл.422 ал.1 от ГПК, съдът е длъжен да разгледа исковете по реда на Глава двадесет и пета от ГПК "Бързо производство". Неоснователни са и останалите оплаквания на дружеството за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. В хода на производството и на дата 15.01.2024 год. е настъпила смъртта на Д. Е. Д. и по реда на чл.227 от ГПК, същата е била заместена от наследника си по закон Б. П. П. -така препис-извлечение от акт за смърт № 0079/15.01.2024 год. и удостоверение за наследници изх.№ 11-03- 235/01.03.2024 год. на Община Д.-град, определение от проведено на дата 26.01.2024 год. за спиране на производството на основанието по чл. 229 ал.1 т.2 от ГПК и определение № 738/12.03.2024 год. за конституиране на страна по делото. В съдебното заседание от дата 26.01.2024 год., адв. М. Г. не се е явила и не е осъществявала процесуално представителство на починала страна- името и качеството й на адвокат са вписани единствено като лице, чрез което е извършено уведомяване на ищцата за датата и часа на заседанието, съобщени й в заседанието от 15.12.2023 год. Подадена молба на дружеството рег.№ 21898/08.12.2023 год. за отлагането му поради неизготвено заключение от вещо лице, не е пречка за даване ход на делото и провеждане на открито съдебно заседание на дата 15.12.2023 год. Във въззивната жалба не се твърди, горното да е попречило на страната да посочи факти, да представи доказателства, нито пък поради нарушение на правото й на защита се заявяват исканията по чл. 266 ал.2 т.2 от ГПК. Правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ е обусловено от факта на оставане без работа в резултат на незаконното уволнение в период не по – дълъг от 6 месеца, т. е. меродавна е липсата на трудово правоотношение с друг работодател след уволнението през 2020 год. със заповед №ЛС-05- 1011/24.07.2020 год. За доказване оставането без работа в максималния период от шест месеца е достатъчна липсата на вписване в трудовата книжка като официален удостоверителен документ за обстоятелства, свързани с трудовата дейност съгласно чл. 347 КТ. В случая от служебните справки в регистъра на НАП и с оригинала на трудовата книжка на ищцата, несъмнено е установено, че не е била заета по трудов договор с друг работодател през максималния шестмесечен срок с начало датата на незаконното уволнение-27.07.2020 год.- 27.01.2021 год. Налице е подлежаща на обезщетение вреда и причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на работника без работа. Претърпяната вреда е съизмерима с пропуснатото брутно трудово възнаграждение за този период- посочено от вещото лице в размер от 4 896.00 лв. Трудовото възнаграждение не подлежи на преобразуване в нетен размер, тъй като както трудовото възнаграждение, така и обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ подлежи на данъчно облагане като доход от трудово правоотношение, но дължимите данъци и вноски към бюджета от работника или работодателя не подлежат на приспадане при присъждането му, а при плащането му -така в този смисъл решение № 686/26.05.2003 год. по гр. д. № 3520/2001 год. III г. о. ВКС, решение № 674/30.06.2003 год. по гр. д. № 3508/2001 год. III г. о. ВКС, определение № 1205 /10.11.2011 год. по гр. д. № 1093/2011 год., III г. о., ВКС). Съобразно разпоредбата на чл. 103 ал.1 от ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. Не е спорно между страните, а в тази насока е и заключението на вещото лице, че на ищцата е било начислено обезщетението по чл.220 ал.1 от КТ в брутен размер от 841.80 лв. Материалното прихващане, заявено от служителя преди завеждане на делото е за компенсиране на обезщетението по чл. 225 ал. 1 от КТ с изплатеното от работодателя обезщетение по чл. 220 ал. 1 от КТ. Компенсирането е допустимо, тъй като двете вземания обезщетяват една и съща вреда -оставане на работника без работа по повод уволнението. След признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна се възстановява трудово правната връзка, респ. отпада основанието за получаване на обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ и то подлежи на връщане на основание чл. 55 ал. 1 пр. трето от ЗЗД. Разпоредбата на чл.103 ал.1 от ЗЗД предвижда като предпоставка за компенсацията изискуемост на вземането на прихващащия, т.е. той да може да иска изпълнение. Съгласно чл. 344 ал. 1, т. 1 КТ работникът или служителят има право да оспорва законността на уволнението пред работодателя или пред съда и да иска признаването му за незаконно и неговата отмяна, а съгласно чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ той може да иска обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради уволнението. Конститутивното действие на решението, с което този иск се уважава, важи с обратна сила, т.е. уволнението се счита за незаконно към момента на извършването му. В хипотезата на чл. 225 ал. 1 КТ вземането за обезщетение възниква в момента на уволнението, признато за незаконно и отменено. Вземането по чл. 225 ал. 1 КТ е изискуемо от деня, в който уволненият работник или служител е могъл да иска изпълнение. Този ден поначало е денят на уволнението по чл. 335 КТ. Трудовия договор на Д. Е. Д. е бил прекратен по правилото на чл. 335 ал.2 т.3 от КТ, считано от момента на получаване на писменото изявление на работодателя на дата 27.07.2020 год., удостоверено с полагането на подпис в уволнителната заповед №ЛС-05-1011/24.07.2020 год. Налице е изискването и за ликвидност на насрещните вземания. Безспорно е, че ликвидно е активното вземане, определено по основание и размер, което е безспорно (установеното с влязло в сила решение или заповед за изпълнение), но не само. Да се приеме, че активното вземане е ликвидно само когато е установено със сила на пресъдено нещо, означава: 1) да се изключи възможността за извънсъдебно прихващане по начин, различен от договорния; 2) прихващащият да се принуди предварително да проведе успешен съдебен процес за своето вземане –така тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 год. на ВКС по т. д. № 2/2020 год., ОСГТК. Ликвидността е безспорност на вземането или неговата лесна установимост по основание и размер. Насрещните вземания в случая са съществували реално в правния мир, осъществили са се фактите, от които те произтичат и е определен техния размер, при съобразяване че разпоредбата на чл.228 от КТ сочи съизмерване по един и същи начин както на обезщетението по чл.22о ал.1 от КТ, така и това по чл.225 ал.1 от КТ, а именно с начисляваното от работодателя на служителя брутно трудово възнаграждение. Съобразно разпоредбата на чл. 358 ал.1 т.3 и чл.358 ал.2 т.2 от КТ настоящият иск е следвало да бъде предявен в тригодишен срок, считано от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо. Този срок, считано от денят на уволнението по чл. 335 КТ -момента на получаване на писменото изявление на работодателя на дата 27.07.2020 год. и до датата 26.07. 2023 год., когато по пощата е изпратено заявление рег.№ 13397/ 28.07.2023 год. не е изтекъл. С оглед гореизложеното настоящата инстанция намира, че установителната претенция за вземането по чл. 225 ал.1 от КТ следва да бъде уважена в размер от 4 054.20 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане и при съобразяване, че същото е било дължимо в размер от 4 896.00 лв. и настъпилия ефект на извънсъдебното прихващане с полученото обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ от 841.80 лв., а за разликата до 4 192.00 лв. се отхвърли като неоснователен. По допустимото възражение за съдебно прихващане се дължи винаги произнасяне в диспозитив – член 298 ал. 4 от ГПК. По допустимото материалноправно изявление за прихващане се дължат изводи само в мотивите – член 236 ал. 2 от ГПК. Постановеният диспозитив за частичното уважаване на иска за сумата от 4 054.20 лв., респ. отхвърляне на иска за горницата над 4054.20 лева до 4192.00 лева поради извършено прихващане с насрещно вземане на “ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ Д. " АД, ЕИК 204217359, гр.Д. в размер на сумата от 841.80 лв., представляваща обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазен срок на предизвестие нарушава изискванията на чл. 236 ал.1 т.5 от ГПК, поради което решението следва да бъде отменено и постановено ново за уважаване, респ. отхвърляне на претенцията по чл.422 от ГПК в посочените по горе размери и без въззивния съд да постановява диспозитив по материалноправното изявление за прихващане. Независимо от постановената по реда на чл. 271 ал.1 от ГПК отмяна, размера на уважената/неуважена част от претенцията в парично измерение е идентичен в двете съдебни инстанции, поради което обжалваното решение в частта за отговорността за разноските следва да бъде потвърдено. С оглед изхода по спора-неоснователност на подадената въззивна жалба, н а Б. П. П. следва да бъде присъдена сумата от 840 лв., която съобразно приложение договор за правна защита и съдействие е заплатил за процесуалното представителство от адв.М.Г. в минимално предвидения размер по чл.7 ал.2 т.2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което възражението на дружеството по чл.78 ал.5 от ГПК е неоснователно. По изложените съображения, съдът