Решение № 13310 от 3.7.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 21229/2025 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 22 ЗКНИП, чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Ищецът „Ново финанс“ ЕООД твърди, че на 03.09.2024 г. бил образувал ч.гр.д. № 53834/2024 г., СРС, 161 с-в, по реда на чл. 417 ГПК срещу против Л. В. В.. По това дело била издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист на 03.12.2024 г. Заповедта била редовно връчена на ответника, който в срок възразил и с оглед на което на ищеца бил предоставен едномесечен срок съгласно чл. 415, ал. 1 ГПК да предяви искове относно вземанията си. Настоящите искове бил предявени във връзка с това указание. Ищецът поддържа, че с ответника сключил договор за заем № •••••••••••••• от 30.11.2022 г. и договор за заем № •••••••••••• г. По договора от 24.11.2022 г. на ответника била предоставена в заем сумата от 3500 лв., а по договора от 30.11.2022 г. – сумата от 36500 лв. В договора били уговорени гратисни периоди, размер и падеж на възнаградителна лихва и погасителни планове. По договора от 24.11.2022 г. ответникът не бил платил вноски по погасителния план с №№ 13-20 общо за сумата от 451,76 лв. – 106,33 лв. главница и 345,43 лв. възнаградителна лихва. По договора от 30.11.2022 г. ответникът не бил платил вноски по погасителния план с №№ 13-20 общо за сумата от 4710,96 лв. – 1108,57 лв. главница и 3602,39 лв. възнаградителна лихва. Падежът на тези задължения бил настъпил. Ответникът дължал сумата от 4710,96 лева, по договор за заем № •••••••••••••• от 30.11.2022 г. – вноски (1108,57 лв. главница и 3602,39 лв. възнаградителна лихва) за периода 01.12.2023 г.- 30.07.2024 г., ведно със законна лихва от 03.09.2024 г. до изплащане на вземането, сумата от 451,76 лева, по договор за заем № •••••••••••• г. – вноски (106,33 лв. главница и 345,43 лв. възнаградителна лихва) за периода 01.12.2023 г.-30.07.2024 г., ведно със законна лихва от 03.09.2024 г. до изплащане на вземането. С оглед горното ищецът моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответника, че му дължи посочените суми, ведно със законната лихва върху главниците от 03.09.2024 г. до окончателното изплащане. Претендира разноски. Ответникът Л. В. В. оспорва исковете. Банката била нарушила задължението си за предварителна преддоговорна оценка на кредитоспособността на потребителя, каквото изискване било налице в ЗКНИП с оглед на факта на наличие на реално обезпечение – ипотека. Предвидената в двата договора гаранционна вноска от 25% била скрито възнаграждение за търговеца кредитна институция, поради което ГПР не бил в реалния размер, а и нямало ясно за потребителя описание кои разходи се включват в ГПР. Самото даване предварително на гаранционната вноска изкуствено завишавало размера на главницата, която се отпуска на потребителя, а на самия търговец гарантира една сигурна печалба от 25%. Кредитът бил свръхобезпечен във вреда на потребителя. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните по реда на чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи: По исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 22 ЗКНИП, чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 10, ал. 2 ЗЗД Както е посочено и в доклада на делото, процесния договор приложение намират правилата на ЗКНИП, а по силата на чл. 40 ЗКНИП и правилата на чл. 143 – 148а ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗКНИП с договора за кредит за недвижим имот кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребител, кредит, обезпечен с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, или чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот, под формата на заем, разсрочено плащане или друга форма на улеснение за плащане. Ответникът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП и § 1, т. 20 ДР ЗКНИП – ползвател на финансова услуга извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Чл. 23, ал. 1 ЗКНИП изисква съглашението да се оформи писмено на хартиен или друг траен носител, а чл. 24, ал. 1 от ЗКНИП – да се изготви на разбираем език и да съдържа изброените в текста на нормата реквизити. В чл. 23, ал. 5 ЗКНИП е указано, че при договори за кредит с общи условия последните са неразделна част от договора и се предоставят на потребителя безвъзмездно, на хартиен или друг траен носител по ясен и разбираем начин с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП изисква разбираемо посочване на годишния процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Понятие за „лихвен процент по кредита“ се съдържа в § 1, т. 11 ЗКНИП – това е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа от общия размер на кредита. В чл. 29, ал. 1 и ал. 2 ЗКНИП е посочено, че ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент, изчислен на годишна база от общия размер на предоставения кредит по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В категорията „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 17 ДР ЗКНИП попадат всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за кредит за недвижим имот, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии, в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при предлаганите условия. Общият разход по кредита за потребителя включва и разходите за извършване на оценка на недвижим имот, когато такава оценка е необходима за получаване на кредита, но не и нотариалните такси, таксите за вписване при прехвърлянето на собствеността на недвижим имот и разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. Текстът на чл. 2, т. 2, б. „“ от двата договора не дава реална информация за това как се формира ГПР и отделните нелементи, които последният включва. Освен това, ГПР представлява общите разходи по заема за потребителя, изразени като годишен процент, но той не подлежи на плащане от потребителя като отделен компонент, а се заплащат единствено конкретните разходи, включени в кредита – лихви, такси, неустойки и т. н. Бланкетна информация не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита. Още повече, в договорите за кредит е посочен по-нисък ГПР от действителния. Това е така, тъй като в настоящия случай страните са постигнали съгласие, че заемът се предоставя при условие, че кредитополучателят заплати на заемодателя в срок от пет дни от датата на подписването "гаранционна вноска" в размер на 25% от заетите средства, която служи да обезпечи изплащането на кредита и лихвите по него през първите дванадесет месеца от действието му. Така уговорена „гаранционната вноска“ цели да прикрие действителните разходи по кредита, да заобиколи правилата за изчисляване на годишния процент на разходите и да дезинформира потребителя за реалните икономически последици за него от сключването на договора. Заемополучателят се лишава от значителен капитал, отстъпвайки паричния му еквивалент на заемодателя под формата на „гаранционна вноска“, независимо че вече е гарантирал поетия от него риск от евентуално неизпълнение с друго обезпечение – ипотека върху недвижим имот. Очевидно като икономически резултат гаранционната вноска води до оскъпяване на кредита, което не е отчетено при формирането на годишния процент на разходите. С оглед гореизложеното, и двата договора за кредит, обезпечени с ипотека, противоречат на императивната разпоредба на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП, поради което на основание чл. 38 ЗКНИП се явява нищожни. В такава хипотеза потребителят дължи връщане само на чистата стойност на заетия финансов ресурс – чл. 39 ЗКНИП, разбира се, след като се приспадне платеното. По договора от 24.11.2022 г. потребителят е получил чист като кредит – 2625 лв., а по договора от 30.11.2022 г. – 27375 лв. Според заключението на ССчЕ потребителят е платил общо 10000 лв. Страните не спорят, а и от заключението на ССчЕ се установява, че погашенията по двата кредита се правят съразмерно, т.е. всичко платено следва да се съотнесе по всеки кредит съобразно частта от заетата сума спрямо общо заетата сума, така сякаш става дума за два кредита от една дата или за едно общо финансово задължение, с общо реално обезпечение. Така по първия кредит от 24.11.2022 г. платеното трябва да е 875 лв., а по договора от 30.11.2022 г. – 9125 лв. По погасителните планове по двата договора първите 12 вноски са без главница, а само с възнаградителна лихва, но плащанията на възнаградителна лихва са недължими. Прочее плащанията следва да бъдат отнесени към следващите вноски, в които има включена част от главницата. Вноските 13-20 по погасителните планове за главница са по първия договор – 106,33 лв., а по втория договор – 1108,57 лв. Тези вноски са изцяло погасени чрез плащанията, описани по-горе, още преди завеждане на делото. Така, и исковете за главници, и исковете за възнаградителни лихви – за точно определени вноски по договорите – на отхвърляне. Следва да се има предвид, че исковото производство по чл. 415 ГПК има служебна роля спрямо издадената заповед в заповедното производство. Предметът на делото е фиксиран в заповедното производство и съобразно диспозитивното начало в процеса – чл. 6, ал. 2 ГПК – съдът дължи защита-санкция само на претендираното в заповедното дело субективно право, така както то е индивидуализирано там. Претенцията е за точно определени вноски, а те или са платени – в частта на главниците, или изобщо не се дължат – в частта за възнаградителните лихви. По разноските: С оглед изхода на делото право на разноски има ответникът, но той няма доказателства за разноски. Пълномощниците, представлявали безплатно ответника, претендират възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за исковото и заповедното дело. Съдът присъжда такова възнаграждение в размер на 252,30 евро за заповедното дело и 302,76 евро за исковото дело – на адвокатското дружество на пълномощниците на страната.