Решение № 2272 от 3.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 14189/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивната жалба на „М.Г.“ ООД срещу решение № 20173522 от 18.08.2021 г., постановено по гр. д. № 31797/2019 г. по описа на СРС, 160 състав, с което е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, че дължи на „И.Т.“ ООД на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 69, ал. 2, вр. чл. 38, т. 3 ЗПУ сумата 5246, 59 лева (пет хиляди двеста четиридесет и шест лева и 59 ст.), представляваща дължимо възнаграждение за извършени в периода от 03.04.2017 г. до 29.05.2017 г. куриерски услуги по Договор № 2436 от 01.06.2015 г. за международно транспортиране на пратки в системата на Ю Пи Ес (UPS), за което били издадени 140 броя товарителници и 5 броя фактури с № 0006054707/09.05.2017 г., № 0006054708/09.05.2017 г., № 0006055045//08.06.2017 г., № 0006055046/08.06.2017 г. и № 0006055047/08.06.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда - 08.10.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, което вземане е било предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2892 от 09.10.2018 г. по ч. гр. д. № 5029 по описа за 2018 г. на Районен съд - Стара Загора, Гражданско отделение, ХІІІ състав. Излага съображения, че обжалваният съдебен акт е неправилен, поради допуснато нарушение на процесуалните правила, неправилно прилагане на материалния закон, както и необоснованост. Поддържа, че съдът не е обсъдиил всички възражения, направени от страните и погрешно е възприел фактическите обстоятелства по делото, което е довело до погрешна правна квалификация. Не е разгледано възражението за нищожност на клаузи от договора, определящи цената за извършване на доставки от ищеца и приемането им от получателите, както и за недействителност на облигационното отношение поради неподписване на товарителниците с квалифициран електронен подпис. Поддържа, че към момента на издаване на фактурите е изтекъл срокът на договора с ищеца, както и че не е ясно как са формирани цените по предварителните доставки. Неправилни са изводите на решаващият съд, че с осчетоводяването на процесните фактури се признава задължението по тях, както и че договорът е изпълнен поради неподаване на рекламация по чл. 85 и сл. от ЗПУ, която норма счита за неприложима в случая. Предвид изложеното се иска от съда да отмени атакуваното съдебно решение и да постанови такова, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски за производството. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца, който я оспорва с доводи, че между страните е сключен договор от 01.06.2015 г., с който се съгласили цените на предоставените услуги да се определят съгласно действащия към дата на изпращане на пратките „UPS Справочник за услугите и тарифите за клиенти в България“. Поддържа, че рамковият договор с ответника е бил сключен за срок от една година, но действието е автоматично продължено, след като не е прекратено с месечно предизвестие преди изтичането му. Превозът е извършен по въздух, поради което сочи, че приложение намира Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международен въздушен превоз /Варшавска конвенция/. Заявено е искане за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за въззивното производство. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд е сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. първо ЗЗД, вр. с чл. 69, ал. 2 ЗПУ за установяване съществуване на задължение за заплащане на стойност на възнаграждение за извършени пощенски услуги, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. С оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест между страните по спора, като в изпълнение на задълженията си по чл. 146 ГПК, съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното: По делото не се спори и видно от приложеното Удостоверение № 0030/03.11.2009 г., издадено от Комисия за регулиране на съобщенията, че ищецът е вписан в регистъра по чл. 59, ал. 5 ЗПУ и притежава лиценз за извършване на неуниверсална пощенска услуга - куриерски услуги. С оглед притежавания от ищцовото дружество лиценз за извършване на неуниверсални пощенски услуги и предмета на представения договор съдът намира, че приложение следва да намери Закона за пощенските услуги, който регламентира обществените отношения, свързани с извършването на пощенски услуги. Съгласно чл. 3 ЗПУ в действащата към сключването на договора редакция пощенските услуги включват: примане, пренасяне и доставяне на пощенски пратки, пощенски парични преводи, извършвани от пощенски оператор - чл. 7 (изм. - ДВ, бр. 87 от 2009 г., в сила от 3.11.2009 г.) По делото не е спорно и видно от писмо от вицепрезидента на „Ю П.Е.У.Ф.. Инк“, съставено на английски език, придружено с надлежен превод на български език, че считано от 03.02.2003 г. „Ю П.Е.У.Ф.. Инк“ има сключен договор с ищеца за внос и износ на малки пакети в и от България. Представен е и Договор № 2436/01.06.2015 г., сключен между „М.Г.“ ООД, като възложител и „И.Т.“ ООД, като изпълнител, с предмет многократно международно транспортитане на пратки на възложителя в системата Ю ПИ ЕС (UPS), предвид качеството на изпълнителя на оторизирана фирма-изпълнител на услугите UPS за България. От съдържанието на сключения между страните договор е видно, че е уговорен срок на действие на договора 12 месеца, считано от датата на подписването му, а ако в рамките на един месец преди изтичане на срока на действие на договора, никоя от страните не уведоми писмено другата, че желае да го прекрати, той се продължава с още 12 месеца /т. 4.1./. Предвидено е, че договорът се прекратява по взаимно съгласие на страните; с изтичането на срока му; без предвизвестие от изпълнителя при забава за плащане с повече от 5 дни след срока по т. 2.1.; с двуседмично писмено предизвестие от всяка от страните, отправено до другата страна. В производството пред първоинстанционния съд е представено споразумение от 06.06.2016 г. между страните по делото, с което се съгласили, че помежду им е сключен Договор № 2436 от 01.06.2015 г., по силата на който „И.Т.“ ООД извършва срещу заплащане на възнаграждение от „М.Г.“ ООД, многократно международно транспортиране на пратки (куриерски услуги). Съгласно споразумението неизплатените задължения наответното дружество към ищеца са на обща стойност 54431, 81 лв. с ДДС по издадени 56 броя фактури, които заедно с непогасените по тях задължения са посочени в Приложение № 1 към споразумението. Споразумението съдържа подпис и печат на „М.Г.“ ООД. Изложените от жалбоподателя възражения, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, относно прекратяването на договора поради изтичане на уговорения в него срок са преклудирани и не следва да бъдат обсъждани от въззивния съд. Ответникът може да направи възраженията си по предявения иск в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, и ако не стори това, губи възможността да ги направи по - късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. С отговора ответното дружество не е възразило, че сключеният договор е преустановил действието си с изтичане на срока. Посоченото възражение е правоизключващо възражение срещу претендираното от ищеца право, което следва да се заяви най-късно в срока за отговор на исковата молба. Само за пълнота съдът да се посочи, че в т. 4.1 е предвидено автоматично продължаване действието на договора с 12 месеца в случай, че някоя от страните не уведоми писмено другата страна, че желае неговото прекратяване. По делото не са налице данни за направено изявление за прекратяване на договора, поради което съдът приема, че същият е продължил да действа в процесния период. От обсъдените клаузи на договора не следва извод, че действителната воля на участниците в договорното правоотношение е еднократно автоматично удължаване на срока с 12 месеца, както се поддържа с въззивната жалба. Ето защо следва да се приеме, че в исковия период е действал процесния договор между съконтрахентите – търговци. Предвид изложеното и въз основа на представените писмени доказателства съдът намира за установено, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно отношение по процесния рамков договор за осъществяване международно транспортиране на пратки в системата на Ю ПИ ЕС от ищеца по възлагане на ответника. По силата на договора възложителят се задължил да заплаща на изпълнителя възнаграждение за предоставяните услуги в срок до пет дни след получаване на фактура по посочените в договора банкови сметки /т. 2.1./, като е приел и се задължил да получава издаваните от изпълнителя електронни фактури и други електронни документи, чрез системата еFаktura.bg, както и че потвърждение за получаването на електронни фактури и други електронни документи не е необходимо, за да се смятат за получени /т. 2.2./. Уговорено, че възложителят може да оспори получена фактура в тридневен срок от получаването, а оспорените след този срок ще се считат за приети и неоспорени /т. 2.3./. Изрично е предвидено, че цените на предоставяните услуги се определят съгласно действащия към дата на изпращане на пратките „UPS Справочник за услугите и тарифите“ за клиенти в България, при уговорени в чл. 3.2. и чл. 3.3. отстъпки за възложителя – за експортните пратки от 80% за зони 1, 2, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, както и 86% от допълнителната такса гориво, определена за месеца /3.1./. Предвид изложеното съдът намира, че страните са постигнали съгласие относно дължимите цени, като се съгласили да се образуват според актуалния към момента на изпращане Справочник на ищеца, при уговорените с договора отстъпки и същите не са едностранно определи от пощенския оператор, доколкото договорът обективира изричното съгласие на възложителя. Уговорката е ясна, точна и разкрива недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с действащите към момента на изпращането на пратката цени на доставчика, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат. Освен това от представените справки за формиране цената на извършени международни куриерски услуги, в които в табличен вид са посочени отделно дата, товарителница, дестинация, брой пакети, цена на транспорта по тарифата в евро, отстъпка, цена на транспорта след отстъпка, % начисляемо гориво, цена на гориво след приложена отстъпка, допълнителни такси и обща цена на пратката, е видно каква е стойността на всеки един от посочените компоненти, включени в крайната цена по всяка една от процесните пет фактури в съответствие с уговореното в договора. Изложеното обуславя извод за неоснователност на възраженията, направени с отговора на исковата молба и поддържани с въззивната жалба, за липса на яснота относно стойността на отделните компоненти, включени в крайните цени за доставки, както и за нищожност на клаузите на договора, уреждащи дължимата насрещна парична престация от страна на възложителя. За доказване на предоставените услуги за процесния период от страна на ищеца са представени фактури и множество товарителници на английски език, придружени с надлежен превод на български език, както следва: фактура с 0006054707/09.05.2017 г. на обща стойност 1003, 80 лв., в която са отразени товарителници, издадени в периода 03.04.2017 г. – 13.04.2017 г., представени към фактурата; фактура № 0006054708/09.05.2017 г. на обща стойност 998, 79 лв., в която са отразени товарителници, издадени в периода 18.04.2017 г. – 27.04.2017 г., приложени към фактурата; фактура № 0006055045//08.06.2017 г. на обща стойност 1201, 85 лв., в която са отразени товарителници, издадени в периода 03.03.2017 г. – 09.05.2017 г., приложени към фактурата; фактура № 0006055046/08.06.2017 г. на обща стойност 1052, 79 лв., в която са отразени товарителници, издадени в периода 09.05.2017 г. – 18.05.2017 г., приложени към фактурата и фактура № 0006055047/08.06.2017 г. на обща стойност 1115, 50 лв., отразяваща товарителници, издадени в периода 17.05.2017 г. – 29.05.2017 г. Пред първоинстанционния съд е прието заключение по допусната съдебно- счетоводна експертиза, което настоящият съдебен състав възприема изцяло на основание чл. 202 ГПК, като обосновано, обективно и компетентно дадено, изготвено от вещото лице въз основа на представените по делото писмени документи и след извършена справка в счетоводството на страните. Съгласно заключението процесните фактури са включени в дневниците за продажба на ищеца и са подадени със справка – декларация в ТД на НАП. Процесните фактури са осчетоводени от ответника и са включени в дневниците за покупки за месец януари 2018 г., като е ползван данъчен кредит. Въз основа на заключението се установява, че фактурите са оформени в съответствие с изискванията на чл. 6 ЗСч и съдържат задължителните реквизити на първичен счетоводен документ. На 13.04.2018 г. е извършено плащане на сумата от 126, 14 лв. от страна на ответника по фактура № 0006054707 от 09.05.2017 г., поради което дължимата сума по нея е в размер на 877, 66 лв. Въззивният съд констатира, че представените по делото фактури съдържат информация относно фирмата на издателя и получателя, дата, посочване на всяка товарителница, дестинация, вида на пратката „недокумент“, тегло, транспорт по тарифата, размер на отстъпка, цена на транспорт, гориво, допълнителни такси и общо дължимата сума. Фактурата може да докаже съществуването на правоотношението, ако съдържа съществените белези на сделката. Освен това съдържат подпис на получателя, като не се оспорва представителната власт на лицето, приело и подписало фактурите от името и за сметка на ответното дружество. Липсват и данни фактурите да са оспорени от възложителя съгласно уговореното в чл. 2.5. от процесния договор от 01.06.2015 г. Установи се от прието по делото заключение на вещото лице, че тези фактури са осчетоводени от страните, че ответникът ги е вписал в дневниците за покупки, както и че е ползвал данъчен кредит по ЗДДС по тях. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно съдебната практика отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни, вписването в дневниците за покупко-продажби и в справките-декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, за които е съставена фактурата. Приложение намира презумпцията на чл. 301 ТЗ, когато фактурата е подписана за получател от лице без представителна власт. Когато от подписите, положени върху фактурите да не може да се направи извод, че лицата, които са ги подписали са били упълномощени от ответника да приемат извършената работа, се приема, че той е узнал за техните действия, като знанието не се презюмира, а се установява по безсъмнен начин от вписването на фактурите в дневниците за покупките, от извършеното частично плащане по някои от тях и от това, че за фактурите е теглен данъчен кредит по ЗДДС /в този смисъл решение № 46/27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 30/8.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 47/8.04.2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 67/31.07.2015 г. по т. д. № 631/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 45/28.03.2014 г. по т. д. № 1882/2013 г. на ВКС, I т. о. и др./, в каквато насока са и изводите на СРС. При така възприетото и въз основа на доказателствата по делото, съдът приема за установено, че ответникът е приел работата, изпълнена от ищеца, поради което и за него е възникнало валидно задължение за плащане на възнаграждението по договора по цени, посочени във фактурите за услугите, за които са издадени процесните товарителници. Липсата на квалифициран електронен подпис, на което се позовава ответникът с въззивната жалба, не обуславя извод, че услугите на са извършвани, доколкото в договора не е предвидено изискване за подписването на товарителниците с квалифициран електронен подпис. Товарителницата на пощенския оператор е частен документ, който има доказателствено значение и свидетелства за сключването на договора и за предаването на пратката. Липсата на подпис в товарителницата не е условие за действителност на сключения договор между страните, поради което неоснователно е възражението за недействителност на възникналите облигационни отношения между страните поради липса на добавен квалифициран електронен подпис по чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП. Съгласно чл. 69, ал. 1 ЗПУ пощенските услуги се предплащат от потребителите, а според ал. 2 пощенските услуги могат да се заплащат и в определени срокове по договаряне с пощенския оператор. Разпоредбите са диспозитивни, поради което приложение намират изричните уговорки в договора от 01.06.2015 г. относно плащането на възнаграждение в срок до 5 дни след получаване на фактурата, а не авансово, с оглед на което задълженията са изискуеми. Предвид изложеното съдът приема за установено по делото валидно възникнало задължение на ответника към ищеца за заплащане на възнаграждение за извършени куриерски услуги за периода от 03.04.2017 г. до 29.05.2017 г. и доставки на пратки по сключен Договор № 2436/01.06.2015 г. за многократно международно транспортиране на пратки в системата „UPS“ и съгласно фактури с номерра 0006054707/09.05.2017 г. 0006054708/09.05.2017 г., 0006055045//08.06.2017 г., 0006055046/08.06.2017 г., 0006055047/08.06.2017 г. на обща стойност от 5372, 73 лв. От страна на възложителя се установи, че е извършено частично плащане на задължението по фактура с номер 0006054707/09.05.2017 г., като непогасеният остатък по нея възлиза на 877, 66 лв. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото и с оглед претендирания размер искът е основателен за сумата от 5246, 59 лв., която сума се дължи със законната лихва от 05.10.2018 г. /дата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ до окончателното ѝ изплащане. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции обжалваното решение следва да се потвърди изцяло. По разноските: При този изход на спора право на разноски има ответникът по жалбата на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 277 ГПК, който претендира разноски в размер на 1250 лв. за адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие, в който се съдържа отбелязване за плащането му в брой. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и поради търговския характер на спора, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, съдът