Решение № 1242 от 25.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7905/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 23340 от 24.12.2024 г. по гр. д. № 48789 от 2021 г. Софийският районен съд е отхвърлил предявения от Б. А. К. срещу Национален исторически музей иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на следните движими вещи: пръстен с гема, злато, червен камък, диам. халка 2 см., с размери на гемата 0,5х1 см.; пръстен сребро, запазен, диам. халка 2,2 см., размери на гнездото 1,5х2 см.; касети от пръстени - 2 бр., сребро, с размери 1х1,5 см. и 1х1,3 см.; обеца, сребро, диам. 1,9 см.; ремъчни токи, бронз, желязо, дължина 6 см., диам. на халки 2 см. и 3,5 см. – 4 бр.; ремъчна тока, бронз, дължина 3,9 см.; апликации за ремък, бронз, вис. 1,5 см.-1,7 см. – 4 бр.; апликация за сандъче, бронз, вис. 4,5 см., шир. 4,5 см.; части от гривни, бронз - 2 бр.; части от обков на икона или евангелие, нископробно сребро с позлата, един счупен на две обков с вис. 6,2 см. – 3 бр. фрагменти; вотив, медна сплав, вис. 6,5 см.; щит от пръстен, бронз, диам. 1,2 см.; пръстен, бронз, стъкло, диам, халка 2 см.; муска (амулет), сребро, лята, вис. 4,2 см., шир. 3,8 см.; орнамент от щит на пръстен, медна сплав, диам. 2 см.; пръстен, сребро, диам. халка 2,1 см., размери щит 0,5х1,5 см.; пръстен, високопробно сребро, диам. щит 1,5 см.; фрагмент от обков на книга, медна сплав, вис. 4,5 см.; украса от седалката на колесница, желязо, бронз от следните части: А) обков, дълж. 28 см., вис. 5,5 см.; Б) апликация, която оформя гърба на седалката, вис. 54 см.; брадва, желязо, дълж. 22,2 см, шир. 5 см.; кръст, евентуално от полилей, медна сплав, вис. 15,5 см.; част от кръст с верига, медна сплав, вис. 6 см., дълж. на веригата 56 см.; кокарда, бронз, вис. 6,5 см.; стомна, червена глина, следи от лаково покритие, вис. 16 см. диам. тяло 13 см.; чаша без дръжка, сиво-черна глина, вис. 8 см., диам. 8,1 см.; кана-ойнохое, керемиденочервена глина, вис. 12,5 см., диам. тяло 9,5 см.; каликс-чаша, керемидено-червена глина, вис. 7,5 см., диам. тяло 8,5 см.; съдче, светло-оранжева глина, вторично опалена повърхност, вис. 4 см., диам. тяло 3,7 см.; кантарос, светло-оранжева глина, черен фирнис, вис. 8,5 см., диам. тяло 9 см.; пафта от две части, медна сплав, дълж. 20,5 см., шир. 6,1 см.; меч - ромфайа, желязо, дълж. 143 см.; меч - ромфайа, желязо, дълж. 131 см.; втулка, желязо, дълж. 10 см.; пика, желязо, дълж. 81 см.; върхове на копия, желязо, дълж. 45 см. и 35,5 см. – 2 бр.; сабя, желязо, бронз, дълж. 63 см.; фрагменти от антични и средновековни предмети, бронз - части от монети, от ремъчна тока, от халки, от пръстен, мънисто; пръстен, злато, диам. халка 2 см., диам. щит 1,6 см. – общо 14 фрагменти; монета, сребърна, драхма на град Истрос (IV в. пр. Хр.); монета, сребърна, драхма на град Калатис (IV-III в. пр. Хр.); монета, сребърна, римска, денар на император Веспасиан (69-79 г.); монета, сребро, римска, денар на императрица Фаустина II, съпруга на император Марк Аврелий (161-180 г.); монети, сребърни, римски, денари на император Комод (176-192 г.) – 2 бр.; монети, сребърни, римски, денари на император Септимий Север (193-211 г.) – 3 бр.; монети, сребърни, римски, денари на императрица Юлия Домна, съпруга на император Септимий Север (193-211 г.) – 2 бр.; монета, сребърна, римска, денар на император Гета (209-212 г.); монета, бронзова, римска на Максим Цезар (236-238 г.), сечена в гр. Деултум; монета, бронзова, римска, антониниан на император Проб (276-282 г.); фрагмент от монета, златна, византийска, на император Никифор III Вотаниат (1078-1081 г.); монета, медна, византийска, номинал тетартерон (средата на XII в.); монета, медна, средновековна (XIV в.) с образите на св.св. Константин и Елена; монета, билонова, австрийска, от XVII в. отчупена; монета, сребърна, австрийска, талер на император Франц II (1797 г.); монета, сребърна, австрийска, талер на император Франциск (1810 г.); монета, месингова, австрийска, търговски жетон (началото на XIX в.); енколпион (нагръдна иконка), сребърен с позлата (диам. - 27 мм), с ушички за окачване (XVI-XVII в.); пломби, оловни, късноантични, в добро състояние на запазеност – 3 бр., както и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху същите. Ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в производството. С Определение № 10005/28.02.2025 г. СРС е оставил без уважение молба по чл. 248 ГПК на Националния исторически музей, с която се иска изменение на Решение № 23340 от 24.12.2024 г. в частта за разноските. Подадена е въззивна жалба от ищеца Б. А. К., с която оспорва решението на СРС като неправилно. Поддържа се, че СРС бил допуснал процесуално нарушение, като е позволил след срока за отговор на исковата молба ответникът съществено да промени доводите си и възраженията по същия, без да ги включи в доклада по делото и да разпредели доказателствена тежест отново. Акцентира върху противоречиви твърдения на ответника НИМ, които не били изяснени и не била включена в доклада по делото конкретна и ясна теза на ответната страна. Така, ответникът бил заявил с отговора на исковата молба, че процесните вещи са се намирали при него на отговорно пазене, предоставени от ГДБОП, след което са били иззети от посочената дирекция и към момента на съставяне на отговора на исковата молба не се намирали при него. Посочил е още, че оспорва евентуалния иск за заплащане стойността на вещите само по размер. Същевременно, на 26.10.2023 г., в първото по делото открито заседание, ответникът бил признал, че вещите се намират в негово владение, но отказал този факт да се отдели като безспорен. Въззивникът намира, че описаните действия на съда съставляват порочна процесуална дейност, тъй като нормата на чл. 145 от ГПК не определя процедура за преценка на фактическите твърдения на страните, а е процедура, по която съдът, чрез даване на нарочни указания, изяснява фактите и отстранява противоречията в тях по начин, който става ясен на страните и е подготовка към неговия доклад. Затова съдът не можело да оставя изясняването на противоречията за време след като обяви доклада за окончателен и да заявява, че ще „цени“ изявленията по чл. 145 ГПК, вместо да изчисти противоречията и впише в протокола ясните тези на страните. На следващо място, СРС бил предоставил неограничена възможност на ответника да твърди, че не се е запознал с преписката от СГП и е отлагал делото за такова запознаване, като така нарушил принципа на концентрационното начало. Поради тази причина не била поставена задача на поискана от ищеца експертиза дали процесните вещи са културна ценност, тъй като процесуалният представител на ответника искал да се запознае с постъпилите материали от СГП, които били постъпили през май 2022 г., а до октомври 2023 г. същия все още не се бил запознал с тях. Излагат се съображения, че съдът е изградил изводите си върху недопустими доказателствени средства - експертиза, изготвена преди 16 години по приключило досъдебно производство. В нарушение на чл. 172 от ГПК съдът не е преценил показанията на свидетелката Л.С.Г. с оглед на всички други данни по делото. Показанията й били интерпретирани изолирано и с твърдение, че същата би следвало да индивидуализира всяка една от описаните в протокола за изземване вещи, макар такава индивидуализация да не била необходима при установен факт, че свидетелката е присъствала на това претърсване и е лицето, подписало протокола за изземване. Съдът не бил ценил показанията на свидетелката и във връзка с факта, че процесните вещи преди да се извърши претърсването и изземването на 26.02.2008 г. са били изземвани от ищеца и връщани от прокуратурата по предходно ДП. При внимателна преценка на показанията на свидетелката в съвкупност с останалите доказателства по делото се установявало според въззивника, че ищецът е собственик на процесните вещи. Според въззивника в нарушение на процесуалните правила СРС не се е бил произнесъл с диспозитив за оставяне без разглеждане на евентуалния иск. С решението си СРС не бил дал отговор на доводите и възраженията на ищеца и не ставало ясно защо не постановява връщане на претендираните вещи. Неправилно СРС е приел, че ищецът не е доказал правото си на собственост върху процесните вещи и основанието, на което ги е придобил, въпреки че било установено, че същият е дългогодишен колекционер, който притежава редица паметници на културата, а част от процесните вещи са му били изземвани и връщани от прокуратурата. Бил изпълнил и задълженията си както по отменения ЗПКМ, така и по действащия Закон за културното наследство (ЗКН). СРС изобщо не бил обсъдил представено колективно заявление от членове на Софийското нумизматично дружество, сред които бил и ищецът Б. К., които заявяват желанието си да регистрират личните си нумизматични колекции. В тази връзка аргументира, че ЗПКМ (отм.) въвеждал задължение за деклариране на притежаваните паметници на културата, което не било обвързано със срок, а през 2005 година била приета Наредба № 1/28.01.2005 за реда за извършване на оценка на декларирани движими паметници на културата, собственост на юридически и физически лица, която също не въвежда срок за деклариране. Дори обаче да е декларирал вещите си след установен срок, това било от значение единствено за административнонаказателната му отговорност. Посочва, че след подаване на цитираното заявление ответникът НИМ е следвало да предприеме действия по създаване на експертнооценителна комисия, която да определи стойността на движимите паметници на културата. СРС не бил съобразил фактите, че собствеността върху процесните вещи е доказана назад във времето, че няма спор, че техен собственик е ищецът Б. К., че са били обект на проверки дали придобиването им е резултат от престъпна дейност и тези проверки били дали отрицателен резултат. Развиват се съображения, че по всички досъдебни производства ищецът е имал качеството само на свидетел, без да са му повдигани обвинения, свързани с начина на придобиване или държане на процесните вещи. Неправилно СРС се позовавал на чл. 14, ал. 3 от ЗПКМ (отм.), тъй като тази разпоредба касаела единствено открити и намерени паметници на културата и задължението на лицето, което ги е намерило, да съобщи за тях, а ищецът бил собственик на процесните вещи, а не лице, което ги е намерило. Изяснява, че към момента на влизане в сила на действащия ЗКН процесните вещи били иззети от дома му, но въпреки това бил подал заявление пред директора на Археологическия музей в Пловдив. Предвид изложеното, заявява, че е направил всичко необходимо и възможно, за да бъде извършена нужната регистрация и идентификация на притежаваната от него колекция. Било доказано, но не било съобразено от СРС, че е изтекла придобивна давност в полза на ищеца за придобиване на процесните движими вещи. СРС бил нарушил и материалния закон, като е приел, че ищецът не е собственик, позовавайки се на Постановление от 18.04.2016 г. за отказ да се върнат предмети, иззети като веществени доказателства по ДП 88/07 г. на ГДБОП и Определение № 18/30.08.2016 по н.ч.д. № 16/2016 г. на СГС, което в една част потвърждава прокурорското постановление. В тази връзка поддържа, че Прокуратурата не е институция, в чиято юрисдикция е установяване или отричане на правото на собственост. Поддържа, че като свидетел в досъдебното производство не е могъл нито да се запознава със събраните доказателства, нито да представя такива, а процедурата по чл. 111, ал.3 НПК също не му е предоставяла такива възможности. Определението на съда по чл. 111, ал. 3 НПК не се ползвало със сила на пресъдено нещо относно правния спор за собственост, като нито прокурорът бил орган, нито производството по чл. 111, ал. 3 НПК било такова, в което да се определи кому принадлежи собствеността върху вещите. При липса на правен спор относно собствеността върху иззетите в хода на наказателно производство веществени доказателства, такъв не можело да бъде въвеждан нито от прокурора, нито от съда. Излага съображения, че като изземва в полза на държавата вещи, които ЗПКМ (отм.) дава право да бъдат притежавани от физически лица, прокуратурата извършва фактическа конфискация въз основа на хипотетично твърдяно неизпълнение на административно задължение, за което в закона няма предвидена санкция. Жалбоподателят счита, че има право да получи всички иззети от него вещи, а не само тези, които не са културни ценности. В заключение се поддържа, че нормата на чл. 112, ал. 4 НПК, която позволява предаване на забранени за притежание вещи, предполага предходен акт, с който тези вещи да са обявени за забранени. Такова обявяване можело да се извърши с присъда или с друг, ползващ се със сила на пресъдено нещо акт на съд, но не можело да се осъществи от прокурор по изложените по-горе доводи. Не можело да се осъществи и от съд в закрито заседание в рамките на контрол по прокурорския акт. С оглед всичко изложено се моли за отмяна на решението на СРС и постановяване на друго, с което да бъде уважен искът за собственост на процесните вещи, а ако същите са изгубени, унищожени или по друга причина не могат да бъдат върнати фактически, да се осъди ответникът НИМ да заплати тяхната равностойност от 19 889 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се разноски. Подаден е отговор на въззивната жалба от ответника Национален исторически музей, с който се оспорва същата. Излагат се подробни аргументи, че СРС не е допуснал посочените във въззивната жалба процесуални нарушения и не е ограничил правата на ищеца. Поддържа се, че СРС не е изградил изводите си върху недопустими доказателствени средства и правилно не е кредитирал показанията на св. Георгиева. Настоява се за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски. Национален исторически музей е подал и частна жалба срещу Определение № 10005/28.02.2025 г. по чл. 248 ГПК на СРС, като развива подробни съображения, че съдът необосновано е намалил заплатения от ответника адвокатски хонорар, като е нарушил Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и не е съобразил фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия по същото и материалния интерес. Описва действията, които адвокатът му е извършил във връзка с производството пред първата инстанция, като акцентира на обстоятелството колко често е следвало да ходи до съда за запознаване с делото на място, вкл. с наказателното дело, тъй като нищо не се обявявало в ЕПЕП. Излага съображения, че следвало да му бъдат присъдени разноски и за проведеното производство пред СГС по частна жалба. Счита, че следвало да му се заплатят и сумите за заверка на документи от адвоката. Настоява за отмяна на атакуваното определение и присъждане на заплатените разноски в пълен размер. В отговор на частната жалба ищецът Б. А. К. оспорва същата с подробни аргументи. Иска потвърждаване на обжалваното определение. В проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът се явява лично и с адв. Н., като се поддържа въззивната жалба и се развиват съображения по съществото на спора. Въззиваемата страна се представлява от адв. Б., която поддържа отговора на въззивната жалба и частната жалба, като развива съображения по съществото на делото. За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното: Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Б. А. К. за признаване за установено по отношение на Национален исторически музей, а евентуално - спрямо Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ към МВР, че е собственик на 63 броя движими вещи, без нумизматична стойност и 25 броя нумизматични предмети – всички, подробно описани в исковата молба и посочени погоре, както и за осъждането на ответниците да предадат на ищеца владението върху посочените движими вещи. В условия на евентуалност е поискано присъждане на равностойността им от общо 15 557 лева /като е посочена стойността на всяка вещ/, ако същите са изгубени, унищожени или по друга причина не могат да бъдат върнати. Ищецът твърди, че на 26.02.2008 г., въз основа на разрешение съгласно определение по н.ч.д. № 153/20.02.2008 г., е извършено претърсване и изземване в дома му на адрес: гр. София, ул. „Джеймс Баучер“ № 116, като са иззети множество предмети - част от тях, представляващи движими паметници на културата, незабранени за притежание от частни лица и не представляващи археологически обекти, а друга част - нумизматични предмети, за които нямало забрана за колекциониране от страна на частни лица, редица боеприпаси, както и съвременни предмети, които не попадат в нито една от посочените категории. Ищецът заявява, че не е бил привличан като обвиняем за притежаваните от него движими паметници на културата, а единствено бил разпитван по ДП 88/2007 г. в качеството на свидетел. Излага, че на 09.06.2009 г. е подал молба, с която иска от Софийска градска прокуратура връщане на иззетите с протокол от 26.02.2008 г. движими вещи, които съставлявали част от лична колекция и по отношение на които е предприел предвидените в Закона за културното наследство действия за регистрация и идентификация. С постановление от 03.04.2012 г. частично било прекратено ДП 88/2007, като било постановено изземването в полза на държавата на движимите паметници на културата, иззети от жилищни имоти на територията на град София, включително вещите, собственост на ищеца, за което последният не бил уведомен. С постановление от 18.04.2016 г. било отказано връщането на иззетите от ищеца вещи, с аргумент, че вещите - паметници на културата, са собственост на държавата и че при липса на доказателства държавата да ги е прехвърлила на физически или юридически лица, тази собственост следва да бъде върната на единствения собственик-държавата, поради което те били иззети в полза на държавата на основание чл. 112, ал. 2 НПК - т.е като вещи, чието притежаване е забранено. Ищецът сочи, че е подал жалба срещу посоченото постановление, която е била оставена без уважение с определение на СГС от 30.08.2016 г. по н.ч.д. № 16 /2016 г. Заявява, че в хода на извършена проверка от Инспектората към ВСС е установено, че с писмо от 28.05.2019 г. първият ответник - НИМ е отговорил на ГДБОП, че иззетите от ищеца веществени доказателства се намират на отговорно пазене в НИМ. Ищецът поддържа, че е собственик на процесните вещи въз основа на покупко-продажба, наследствено правоприемство и давност. Излага подробни доводи, че държавата не е изначален собственик на движимите паметници на културата, а същите можело да се притежават от частни лица, независимо от предвидената процедура по декларирането им. Актовете на прокуратурата и съда не били годно основание за придобиване на собствеността върху процесните вещи от държавата. Ответникът Национален исторически музей е подал отговор в срока по чл. 131 ГПК, с който изразява становище за недопустимост, евентуално неоснователност на предявените искове. Твърди, че вещите са се намирали при него при и по повод изпълнение на неговата работа, като същите са му предадени на отговорно пазене от Главна Дирекция „Борба с организираната престъпност“, след което са иззети от същият този орган, видно от писмо вх. № РД-43-242/24.08.2021г. и Акт за предаване от 01.09.2021г. - т.е., вещите, за които претендира ищецът да му бъдат върнати, не се намират при него. Оспорва ищецът да е собственик на претендираните вещи. Счита, че исковата претенция за заплащане на равностойността на вещите е завишена по размер, доколкото същите не представляват движими паметници на културата. Прави възражение за изтекла погасителна давност за вземането. Ответникът Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ – МРВ оспорва предявените искове по подробно изложени съображения. В първото открито съдебно заседание ищецът е оттеглил исковете си срещу Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ – МВР, като съдът е прекратил производството срещу този ответник. Също така е увеличил евентуалните искове от 15557,00 лева на 19889,00 лева, като в писмена молба е посочил за коя вещ конкретно каква сума претендира. Ответникът Национален исторически музей е уточнил, че не оспорва, че в негова фактическа власт са претендираните от ищеца вещи, които са културна ценност, но оспорва ищецът да е собственик на тези вещи. Въззивният съд, след преценка на събраните по делото доказателства и във връзка с доводите на страните, намира следното от фактическа страна: С Постановление от 27.11.1996 г. по сл. дело № 166/1995 г. на ОСС – гр. Пловдив е разпоредено на ищеца Б. К. да се върнат 157 бр. римски сребърни денари и антониани и 165 бр. римски сребърни антониани. Прокурорът е приел, че Б. К. има качеството на свидетел, а вещите не са придобити по противозаконен начин, не са веществено доказателство и няма правна пречка да се притежават от физическо лице. Горепосочените вещи са върнати на ищеца с протокол от 05.12.1996 г. Представено е заявление, депозирано в Национален исторически музей на 21.12.2004 г., в което се посочва, че долуподписаните членове на Софийско нумизматично дружество „Г.С.Раковски“ изразяват готовност за регистриране на личните си нумизматични колекции, във връзка с приет на 11.06.2004 г. Закон за изменение и допълнение на Закона за паметниците на културата и музеите. Към това заявление е представен и саморъчно написан списък на заявители, сред които е и ищецът Б. А. К.. Представено е и заявление, депозирано от ищеца на 10.04.2010 г. в Регионален археологически музей – гр. Пловдив, с което посочва, че е собственик на вещи, които са му иззети по ДП № 88/2007 г. по описа на ГДБОП, като изразява желание същите да бъдат идентифицирани и регистрирани съгласно Наредба за реда за извършване на идентификация и водене на регистри за движение на културни ценности. Образувано е ДП № 88/2007 г. по описа на ГДБОП-МВР, по което ищецът Б. К. не е привличан като обвиняем. На 26.02.2008 г. е извършено претърсване и изземване по ДП № 88/2007 г. по описа на ГДБОП – МВР в жилище, обитавано от ищеца К. и Л.Г., на адрес: гр. София, ул. ••••, при което са иззети подробно описани движими вещи, част от които /вкл. и процесните, подробно описани по-горе/ впоследствие са предадени от ГДБОП-МВР на Национален исторически музей, гр. София с Акт за приемане № II4346/14.03.2008 г. С Постановление от 03.04.2012 г. по ДП № 88/2007 г. по описа на ГДБОП на основание чл. 112, ал. 2 НПК са отнети в пола на Държавата движимите вещи, които представляват паметници на културата и са открити в горепосочения имот. В постановлението е посочено, че Държавата е собственик на вещите, признати за паметници на културата, след като не е установено същите да са прехвърляни в собственост на физически и юридически лица, респективно след като не са предприети действия по легитимиране на притежателя им чрез деклариране и регистриране на процесните вещи по надлежния ред. С Постановление от 18.04.2016 г. по ДП № 88/2007 г. по описа на ГДБОП е отказано на Б. К. да му бъдат върнат вещите, иззети при претърсването на 26.02.2008 г. С Определение от 30.08.2016 г. по н.ч.д. № С-16/2016 г. по описа на СГС горепосоченото прокурорско постановление е отменено в частта, с която е отказано на Б. К. да му бъдат върнати иззетите на 26.02.2008 г. движими вещи, които не са били оценени като движими паметници на културата в експертно заключение от 10.08.2008 г. на комплексна археологическа и нумизматична оценителна експертиза. Във връзка с горепосоченото определение, на 01.09.2021 г. Национален исторически музей, гр. София е предал на ГДБОП-МВР по опис общо 534 бр. предмети и монети фалшификати и съвременни фалшификати, иззети по горепосоченото ДП от имот на адрес: гр. София, ул. ••••. За това действие е съставен Акт за предаване № II5336/01.09.2021 г. и приемо-предавателен протокол към него. Тези вещи не са предмет на настоящото производство. СРС е приел заключения на комплексна археологическа и нумизматична експертиза, които настоящият състав кредитира като обосновани и компетентно изготвени. В основното заключение вещото лице заявява, че всички вещи, описани в исковата молба, се намират в НИМ, гр. София и ги е огледало. Посочва, че общата им пазарна стойност към 24.08.2021 г., когато е подадена исковата молба, е 10 172 евро /равняващи се на 19889 лева/, както следва: 1/ Пръстен-златен с гема от карнеол, с размери 0,5х1 см, от II - III век, със средна пазарна стойност 1250 евро; 2/ Пръстен-сребро, с размери 1,5х2 см. III век, на стойност 120,00 евро; 3/ Касети от сребърни пръстени-2 бр. по 60 евро, с размери 1x1,5 см. и 1xl,3 см., III век - 2,19 гр., на обща стойност 12 евро; 4/ Обеци - сребро от II - III век, частични липси, на стойност 20 евро; 5/ Токи за ремък- бронз и желязо, L -6 см, диаметър 2 см. и 3,5 см. - 4 броя по 7 евро, на обща стойност 28 евро; 6/ Тока от ремък-бронз, L-3,9 см., Късна античност, ранно средновековие, на стойност 25 евро; 7/ Апликации за ремък, бронз, h=1,5-1,7см. - 4бр., на обща стойност 60 евро; 8/ Апликации за сандъче, бронз, h=4,5см. от II - III век, на стойност 40 евро; 9/ Части от гривни, бронз - 2 бр., силно деформирани и корозирали, IX -XI век, на обща стойност 3 евро; 10/ Части от обков от икона, сечан с позлата XIX век, на стойност 25 евро; 11/ Вотив - медна сплав, с форма на човешка ръка, h= 6,5 см., 19 век, на стойност 20 евро; 12/ Щит от пръстен, бронз, d=1,2 см., 15-17 век, на стойност 5 евро; 13/ Пръстен-бронз и стъкло, d=2 см. - 19 век, на стойност 16 евро; 14/ Муска /амулет/, сребро, h=4,2см., ш-3,8 см., изобразява Св. Константин и Елена, от другата страна Св. Илия, без синджир, на стойност 180 евро; 15/ Орнамент от щит на пръстен- медна сплав, d=2см., 18-19 век, на стойност 5 евро; 16/ Пръстен-сребро, d=2,l см., щит 0,5xl,5 см., 14 век, на стойност 220 евро; 17/ Пръстен-сребро, d=l,5 см., фигура на дракон, 15-17 век, на стойност 120 евро; 18/ Фрагмент от обков на книга, медна сплав, , h=4,5 см. 17-18век, на стойност 80 евро; 19/ Украса от седалката на колесница-бронз и желязо; обков 28х5,5 см., апликация h=54см. с ажурни детайли, на стойност 1600 евро; 20/ Брадви-желязо, 22,2х5,00 см., Средновековие, на стойност 80 евро; 21/ Кръст-меден, h=15,5 см., ХI век, на стойност 60 евро; 22/ Част от кръст с верига-мед, h=6 см., L-56 см., 11-12 век, на стойност 50 евро; 23/ Кокарда, бронз с форма на руски кръст, h=6,5 см. , втората половина на 19 век, на стойност 20 евро; 24/ Стомна-червена глина, h=l6 см., d-13см., добро състояние, 3-4 век, на стойност 60 евро; 25/ Чаша без дръжка, сиво-черна, глина, h=8см., d-8,1 см., 4 век, на стойност 10 евро; 26/ Кана-ойнохое, керемидено-червена глина, h=12,5см., d-9,5см., края на IV - началото на III век преди Христа, на стойност 90 евро; 27/ Каликс-чаша, керемидено-червена глина, h=7,5 см., d-8,5см. Пукнатини от двете страни на устието. Краят на IV - началото на III век преди Христа – гравирано, на стойност 60 евро; 28/ Съдче, светло-оранжева глина, h=4 см., d-3,7см., края на II- началото на I век преди Христа, на стойност 35 евро; 29/ Кантарос, светло-оранжева глина, черен фирнис, h=8,5см., d-9см., IV век преди Христа, на стойност 550 евро; 30/ Пафта от две части, медна сплав, L-20,5см., ш-6,1 см., с ажурна украса, 18-19 век, на стойност 350 евро; 31/ Меч-ромфайа, желязо, L-143 см., едноостър, краят на IV-II век преди Христа, на стойност 850 евро; 32/ Меч-ромфайа, желязо, L-131 см., едноостър, краят на IV-II век преди Христа, на стойност 850 евро; 33/ Втулка, желязо, L-10см., краят на IV-II век преди Христа, на стойност 15 евро; 34/ Пика-желязо, L-81 см., Средновековие, на стойност 450 евро; 35/ Върхове от копия, желязо, 2 бр., L-45 см. и L-35,5см., на обща стойност 390 евро; 36/ Сабя, желязо, бронз, L-63 см., гравирана година „1845“ и щемпели на производителя, Средата на 19 век, на стойност 600 евро; 37/ Фрагменти от антични и средновековни предмети, бронз: части от монети, от ремъчна тока, от халки, от пръстен, мънисто - общо 14 бр. фрагменти, на стойност 15 евро; 38/ Пръстен-злато, 22 карта, d-2 см., щит -1,6 см., тегло 11,8 гр., 19-20 век, на стойност 700 евро; 39/ Монета - сребърна драхма на гр. Истрос, IV век преди Христа, на стойност 120 евро; 40/ Монета - сребърна драхма на гр. Калатис IV-III век преди Христа, на стойност 150 евро; 41/ Монета, сребърна, римска, денар на император Веспасиан /69-79 г./, на стойност 35 евро; 42/ Монета, сребърна, римска, денар на императрица Фаустина II /161-180 г./, на стойност 40 евро; 43/ Монети, сребърни, римски, денари на император Комод /176-192 г./ - 2 бр., на обща стойност 35 евро; 44/ Монети, сребърни, римски, денари на император Септимий Север /193-211 г./ - 3 бр., на обща стойност 105 евро; 45/ Монети, сребърни, римски, денари на императрица Юлия Домна /193-211 г./ - 2 бр., на обща стойност 80 евро; 46/ Монета, сребърна, римска, денар на император Гета /209-212 г./ на стойност 40 евро; 47/ Монета, бронзова, римска на Максим Цезар /236-238 г./, на стойност 60 евро; 48/ Монета, римска, Антониан на император Проб /276-282 г./ на стойност 15 евро; 49/ Фрагмент от златни монети на император Никифор III Вотаниат /1078-1081 г. / - 1,80 гр., на стойност 100 евро; 50/ Монета, медна, византийска, средата на 12 век, захабена, на стойност 5 евро; 51/ Монета, медна, средновековна, с образа на св.св. Константин и Елена, на стойност 5 евро; 52/ Монета, билонова, австрийска, от 17 век, счупена, на стойност 0,51 евро; 53/ Монета, сребърна, австрийска, талер на импер. Франц II /1797 г./, на стойност 80 евро; 54/ Монета, сребърна, австрийска, талер на император Франциск /1810 г./ на стойност 80 евро; 55/ Монета, месинг, австрийска - търговски жетон /нач. на 19 век/, на стойност 5 евро; 56/ Енколпион /нагръдна икона/, сребърен с позлата, d-27мм. /16-17 век/, на стойност 120 евро; 57/ Пломби, оловни, късно-антични - 3 броя, на обща стойност 30 евро. При изготвяне на допълнителното заключение вещото лице е взело предвид вида и състоянието на процесните вещи и е съобразило разпоредбите на чл. 6 и чл. 7 от Закона за културното наследство /обн. 2009 г./, като е посочило, че не са културна ценност следните предмети: Токи за ремък- бронз и желязо, L -6 см, диаметър 2 см. и 3,5 см; тока от ремък-бронз. L -3,9 см. Късна античност, ранно средновековие; апликации за ремък, бронз, һ = 1,5-1,7см.-4бр; части от гривни, бронз-2 бр., силно деформирани и корозирали, IX -XI век; части от обков от икона, сечан с позлата XIX век; Щит от пръстен, бронз, d= 1,2 см. 15-17век; орнамент от щит на пръстен- медна сплав, d=2см. 18-19 век; фрагмент от обков на книга, медна сплав, h=4,5 см. 17-18 век; кокарда, бронз с форма на руски кръст h=6,5 см., втората половина на 19 век; втулка, желязо, L -10см. края на IV -II век преди Христа; пика-желязо, L -81 см. Средновековието - фабрична изработка; върхове от копия, желязо, 2 бр. L - 45 см. и L - 35,5см. - масова отливка; сабя, желязо, бронз, L -63 см., гравирана година „1845“ и щемпели на производителя. Средата на 19 век - фабрична изработка; фрагменти от антични и средновековни предмети, бронз - части от монети, от ремъчна тока, от халки, от пръстен, мънисто. Общо 14 бр. фрагменти; пръстен-злато, 22 карта, d-2 см., щит -1,6 см., тегло 11,8 гр. 19-20 век; монета, медна, средновековна с образа на св.св. „Константин и Елена“ - фабрично сечена; монета, билонова, австрийска от 17 век, счупена; монета, сребърна, австрийска, талер на импер. Франц II /1797 г./-фабрично сечена; монета, сребърна, австрийска, талер на импер. Франциск /1810 г./-фабрично сечена; монета, месинг, австрийска- търговски жетон /нач. на 19 век/ - фабрично сечена; пломби, оловни, късно-антични - 3 броя. Изводите на експерта по допълнителната експертиза за това, кои вещи са културна ценност, следва да бъдат кредитирани, като е недопустимо да бъдат съпоставяни с експертно заключение, което е изготвено по друго производство, пред друг орган и преди значителен период от време. Пред СРС са събрани и гласни доказателства. Свидетелят Л.С.Г. заявява, че живее с Б. К. от 2003 г. и имат две деца. Спомня си за изземването на процесните вещи, като заявява, че те принадлежали на ищеца, тъй като бил колекционер и ги събирал. Посочва, че знае и за предходно изземване на процесните вещи от Прокуратурата, както и че впоследствие били върнати на ищеца. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми. Относно правилността на обжалвания съдебен акт. На първо място, посочените във въззивната жалба процесуални нарушения, допълнително аргументирани в хода по същество, могат да бъдат отстранени единствено от въззивния съд без връщане на делото на първа инстанция, но такива нарушения не са налице. Правилно с доклада по делото СРС е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже, че посочените в исковата молба вещи се намират във фактическа власт на ответника, поради което е без значение, че с отговора на исковата молба ответникът е посочил, че процесните вещи са предадени на ГДБОП с Акт за предаване от 01.09.2021 г., а в първото открито съдебно заседание е уточнил, че процесните вещи не са връщани, макар да е отказал да се отдели за безспорно, че ги владее. Очевидно, след като и в отговора на исковата молба ответникът се позовава на Акта за предаване от 01.09.2021 г., той по същество не твърди да е връщал процесните вещи, тъй като те не са предмет на този акт. В първото открито съдебно заседание и самият ищец е изяснил, че вещите, които са върнати на ГДБОП, не са предмет на делото. Ето защо, е било въпрос по съществото на делото кои вещи къде се намират, а не е следвало да се предприемат допълнително конкретни действия във връзка с доклада по делото и с вече правилно разпределената доказателствена тежест. По отношение на оплакването на въззивника, че СРС е нарушил концентрационното начало и че не е бил безпристрастен, като е предоставил неограничена възможност на ответника да твърди, че не се е запознал с преписката от СГП и е отлагал делото за такова запознаване, следва да се посочи, че това е от значение единствено по отношение на обосноваността на решението и правилното приложения на материалния закон, които пороци могат да се отстранят от въззивния съд с акта по същество. Ако е било допуснато преклудирано доказателствено искане, съответните събрани доказателства не следва да се обсъждат с крайния съдебен акт, което може да бъде направено и от въззивния съд. По същия начин следва да се постъпи и ако районният съд се е позовавал на недопустими доказателства. Не е налице нарушение и във връзка с непроизнасянето на СРС с отделен диспозитив по евентуалния иск. След като съдът изобщо не е пристъпил към разглеждането на евентуалния иск поради ненастъпване на вътрешното процесуално условие за разглеждането му, а не поради недопустимост, то не е имал задължение да се произнася с изричен диспозитив. По отношение на оплакванията за нарушение на материалния закон, въззивният съд приема следното. По главния иск с правно основание чл. 108 ЗС в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на описаните в исковата молба движими вещи на твърдяното придобивно основание и че същите са във фактическа власт на ответника НИМ. Въззивният съд приема, че по делото не се доказва пълно и главно първата предпоставка, а именно - ищецът да е собственик на иззетите му вещи на твърдяните придобвни основание – покупко-продажба, наследство или давност. Както е прието в т. 2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК, силата на пресъдено нещо на решението по иск по чл. 108 ЗС се формира относно предмета на делото, който е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. С оглед принципа за диспозитивното начало в гражданския процес съдът няма задължение да изследва служебно на какво основание ищецът притежава дадена вещ. В случая посочените в исковата молба придобивни основания не се установяват по делото, поради което не може да се приеме за установено, че ищецът е собственик на процесните предмети въз основа на продажбени сделки, наследствено правоприемство или давностно владение. Съгласно чл. 77 от Закона за собствеността правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. С иска по чл. 108 ЗС се защитава правото на собственост и както правилно СРС е разпределил доказателствената тежест ищецът следва да докаже правото си на собственост върху процесните вещи на твърдяното придобивно основание. Фактът, че същите са били в негова фактическа власт не го прави автоматично собственик на тях, поради което, дори да са били неправомерно иззети, липсва основание за уважаване на претенцията по чл. 108 ЗС, след като не се доказва придобивно основание за всяка от вещите. Дори да се приеме, че Прокуратурата на РБ незаконосъобразно е отнела процесните вещи и същите се държат без основание от НИМ, това не е основание за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, предмет на който е правото на собственост на ищеца, което в случая не се доказва. В този случай редът за защита на ищеца е друг. Не се установява по делото процесните вещи да са придобити от ищеца на основание изтекла придобивна давност. Макар към момента на изземването им на 26.02.2008 г. да са били в негова фактическа власт, не е доказано кога и по какъв начин е завладял същите. Също така извод, че процесните вещи са му били изземвани и преди, не може да се направи от прокурорското постановление от 27.11.1996 г., тъй като то има за предмет единствено монети, без да е ясно дали включва процесните монети или част от тях. От показанията на св. Л.С.Г. също не може да се направи извод, че ищецът е собственик на процесните движими вещи на някое от наведените придобивни основание. На първо място, следва да бъде отчитана известната й заинтересованост от изхода на делото, тъй като тя живее на семейни начала с ищеца от 2003 г. Макар същата да си спомня за процесното изземване, се сеща единствено за иззети съвременни монети, което, дори да бъде обяснено с изминалия период от време, не предоставя достатъчна информация. На следващо място, тя изразява общото си впечатление, че ищецът е колекционер, без да дава информация за начина на придобиването на процесните вещи. Във връзка с предходно изземване на тези вещи свидетелката преразказва думи на ищеца, а не изразява собствени впечатления, поради което в тази част показанията не следва да се кредитират. Изнесената от свидетелката информация е крайно недостатъчна, за да се установи по делото пълно и главно конкретното придобивно основание, на което ищецът е станал собственик на процесните вещи, респективно моментът, в който е осъществил фактически власт върху тях. В допълнение към гореизложеното следва да се посочи, че спазването на действащите през годините правила за деклариране и идентификация на движими вещи, представляващи културни ценности, е ирелевантно по отношение на правото на собственост, а касае изпълнението на административноправни задължения. Независимо от това, трябва да се отбележи, че по делото не е доказано ищецът да е изпълнил тези задължения и така да е създал индиция за собственост на процесните вещи. Към 26.02.2008 г., когато са иззети процесните вещи, е действал Закон за паметниците на културата и музеите (обн., ДВ, бр. 29 от 11.04.1969 г., отм. бр. 19 от 13.03.2009 г., в сила от 10.04.2009 г.), както и Наредба № 1 от 28.01.2005 г. за реда за извършване на оценка на декларирани движими паметници на културата, собственост на юридически и физически лица. Според чл. 11, ал. 3 от ЗПКМ движимите паметници на културата, собственост на юридически и физически лица, се декларират от собствениците и регистрират от най-близкия регионален музей или специализиран национален музей, като редът за извършване на оценката се определя с наредба на министъра на културата. Съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 от цитираната наредба всяко юридическо и физическо лице, собственик на движим паметник на културата, подава декларация по образец съгласно приложение № 1 в най-близкия регионален или специализиран национален музей, а в случай че предметът не е паметник на културата, същият се представя в найблизкия регионален, специализиран национален или друг музей, определен от министъра на културата и туризма, за издаване на удостоверение за това обстоятелство съгласно приложение № 1а. Според чл. 3, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Наредбата, към декларацията се прилагат в три екземпляра: списък на движимите паметници на културата, ако са повече от един, и цветни снимки на всеки движим паметник на културата с размер най-малко 8 x 12 см, като на монетите са в мащаб 1:1. В настоящия случай не се установява ищецът да е спазил горепосочените изисквания, тъй като няма доказателства да е подавал декларация по образец съгласно приложение № 1 от Наредбата, както и да е издавано удостоверение съгласно приложение № 1а. Няма каквито и да е доказателства ищецът да е декларирал конкретни движими вещи с посочване на произход и начин на придобиване и със снимки на същите. Към исковата молба е представено заявление от ищеца до НИМ, гр. София от 21.12.2004 г., но то не може да бъде свързано с процесните вещи и не отговаря на горепосочените нормативни изисквания, макар към 21.12.2004 г. процесните предмети да са били във фактическа власт на ищеца /доколкото не се твърди и доказва в този момент да са му били отнети/. Не са представени и доказателства какво е произнасянето по това заявление, но дори да няма произнасяне или то да е незаконосъобразно, редът за защита е друг. Ето защо, по делото не е установено към момента на изземването на процесните вещи ищецът да се е легитимирал като собственик на същите. По-късно е приет Закон за културното наследство (обн., ДВ, бр. 19 от 13.03.2009 г., в сила от 10.04.2009 г.) и Наредба № Н-3 от 3.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности (отменена с Наредба № 1 от 16.02.2021 г. за реда за извършване на идентификация на движимите културни ценности и за водене на регистри на движимите културни ценности). Съгласно чл. 97, ал. 3 ЗКН физически и юридически лица, притежаващи вещи или колекции от вещи, които могат да се определят като културни ценности, може да поискат тяхната идентификация, а съгласно ал. 7 от същия член към искането за идентификация лицата по ал. 3 прилагат документ, удостоверяващ правото на собственост или държане, и декларация за произхода и способа за придобиването на вещта. В чл. 109 и чл. 110 от ЗКН е уреден статутът на колекционерите. В тези членове е посочено, че колекционер е физическо или юридическо лице, собственик или владелец на културни ценности, идентифицирани като колекция и вписани в регистъра по чл. 102, като е посочено, че колекционерът поддържа регистър, който трябва да съдържа описателен и фотографски каталог на всяка една от културните ценности в колекцията, информация за нейната консервация и реставрация, както и удостоверение или паспорт, издадени по реда на раздел II от тази глава /чл. 96 и сл./. В § 5, ал. 1 ЗКН е предвидено, че в едногодишен срок от влизането в сила на закона лицата, които са установили фактическа власт върху движими археологически обекти или движими археологически паметници на културата до влизането в сила на този закон, са длъжни да поискат тяхната идентификация и регистрация като движими културни ценности от Националния исторически музей или от съответния регионален музей по реда на чл. 97, ал. 5, като към искането се прилага декларация, в която се описват вещите по изречение първо, с посочване на произхода им и способа за тяхното придобиване. В чл. 4, ал. 1 и ал. 3 от Наредба № Н-3 от 3.12.2009 г. се предвижда, че на идентификация по реда на тази наредба подлежат движими вещи, които могат да се определят като културна ценност, както и движими археологически обекти или движими археологически паметници на културата, върху които физически или юридически лица са установили фактическа власт до влизане в сила на ЗКН. В чл. 5, т. 2 е регламентирано, че не подлежат на идентификация по реда на тази наредба археологически обекти - монети и монетовидни предмети, върху които физически или юридически лица са установили фактическа власт до влизането в сила на ЗКН. В чл. 10 от Наредбата е предвидено, че идентификацията на вещ или колекция се извършва въз основа заявление по образец съгласно приложение № 5, към което се прилага декларация за произхода и способа за придобиване на вещта по образец съгласно приложение № 4, както и всички налични за лицето документи, удостоверяващи правото му на собственост. Посочено е, че физическите и юридическите лица, които са установили фактическа власт върху движим археологически обект или движим археологически паметник на културата до влизане в сила на ЗКН, подават в срока по § 5, ал. 1 ЗКН заявление по образец съгласно приложение № 6, към което се прилага декларация по образец съгласно приложение № 7, в която се описва вещта по изречение първо с посочване на произхода и способа за нейното придобиване. Според чл. 11, ал. 3 към заявлението се прилагат и цветни снимки на всяка вещ. По делото не е доказано да са спазени и гореописаните нормативни изисквания на действащия ЗКН и приложимата към нето Наредба № Н-3 от 3.12.2009 г. Към исковата молба е представено заявление от ищеца до Регионален археологически музей, гр. Пловдив от 10.04.2010 г., което не отговаря на никое от горепосочените нормативни изисквания, действащи към онзи момент. Макар към 10.04.2010 г. ищецът да е бил лишен от фактическа власт върху процесните вещи, това не е било пречка да подаде декларация по образец с евентуално описание на вещите и посочване на произхода и способа за придобиването им, както и с прилагане на всички документи, удостоверяващи правото му на собственост. И тук следва да се посочи, че не са представени доказателства какво е произнасянето по това заявление, но дори да няма произнасяне или то да е незаконосъобразно, редът за защита е друг. Ето защо, не може да се приеме, че и към 10.04.2010 г. ищецът се е легитимирал като собственик /вкл. и колекционер/ на процесните вещи. Други доказателства за придобиване на процесните предмети на някое от твърдяните придобивни основания в последващ момент не са представени. Предвид изложеното, въззивният съд приема, че правилно исковете на Б. А. К. срещу Национален исторически музей по чл. 108 ЗС са били отхвърлени, поради което решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поради факта, че не е доказано ищецът да е собственик на процесните вещи, следва да се приеме, че не е настъпило вътрешното процесуално условие за разглеждане на предявения евентуален иск за присъждане на равностойността им. Същият е заявен под условие, че ищецът е правоимащо лице относно отнетите му вещи, но същите не се намерят във фактическа власт на ответника НИМ. След като по делото не е доказано ищецът да е собственик на процесните вещи, то не следва да бъде разглеждана евентуалната му претенция. Ето защо, са неоснователни доводите във въззивната жалба, че СРС е следвало да постанови изричен диспозитив по евентуалния иск. По разноските за въззивната инстанция: Предвид изхода на делото пред въззивната инстанция, само въззиваемият НИМ има право на разноски, а въззивникът не е направил възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар. Въззиваемият е представил доказателства за заплатен адвокатски хонорар в размер на 3600 лева с ДДС, като в представения договор за правна защита е уговорено, че 600 лева без ДДС от тази сума са за депозираната частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК. Представил е и доказателства за заплатена държавна такса за разглеждане на частната жалба в размер на 15 лева. Въззивният съд приема, че не се дължат разноски на жалбоподателите в производството по чл. 248 ГПК и в производството по обжалване на постановеното определение на СРС в частта за разноските, поради което на въззиваемия НИМ следва да се присъдят единствено разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на 2640 лева с ДДС /равняващи се на 1349,81 евро/, предвид представената фактура. Съгласно нормата на чл. 81 ГПК, с всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася по искането за разноски. Определението по чл. 248 ГПК няма характер на акт по чл. 81 ГПК, тъй като с него не се решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по гражданско дело или свързано с него частно производство. От друга страна, изменението или допълването на основния съдебен акт не е предпоставено от поведението на другата страна, за да възникне за нея право на разноски. Затова и направените от страните разноски в производството по чл. 248 ГПК не подлежат на възмездяване. В този смисъл са: Определение № 60345 от 11.10.2021 г. по ч.гр.д. № 3103/2021 г. на III г. о. на ВКС, Определение № 136 от 19.03.2019 г., постановено по ч. т. д. № 2580/2018 г. по описа на ВКС, I т. о., Определение № 97 от 25.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 987/2014 г., I т. о., ТК, Определение № 230 от 13.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4631/2014 г., І ГО, ГК и др. По отношение на частната жалба на въззиваемия НИМ срещу определението по чл. 248 ГПК съдът намира следното: С решението по делото СРС е отхвърлил исковете по чл. 108 ЗС, като е осъдил ищеца К. да заплати на ответника НИМ сумата от 1200 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното исково производство. Съдът е присъдил тази сума, след като е уважил възражение на ищеца за прекомерност и е намалил претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер от 4430,55 лева. В мотивите си съдът е приел, че предвид Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/2022 г. не е обвързан от размерите на минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. Поради тази причина е счел, че възнаграждение от 1200 лева с ДДС е адекватно на фактическата и правна сложност на делото и процесуалната активност на процесуалния представител на ответника. Преценил е, че не следва да се присъжда допълнителен хонорар за проведените след второто открити съдебни заседания, тъй като процесуален представител на ответник се е явил само на първите две. СРС е приел още, че на ответника не следва да се присъждат разноски за заверяване на преписи от адвоката, както и разноски за адвокатско възнаграждение за протеклото пред СГС производство по частна жалба. Ответникът е подал молба по чл. 248 ГПК, с която мотивирано е поискал решението да бъде изменено в частта за разноските, като му бъдат присъдени заплатените разноски за адвокатско възнаграждение в пълен размер. Ищецът е подал отговор на молбата, като е оспорил същата по подробно изложени съображения. СРС е оставил тази молба без уважение с Определение № 10005/28.02.2025 г., като е препратил към мотивите, изложени в съдебното решение. Въззивният съд приема, че с оглед даденото с Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 разрешение, при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги при съобразяване на предмета на спора, фактическата и правна сложност на делото, естеството и количеството извършена работа. Съобразявайки гореизложеното, въззивният съд намира, че определеното от първоинстанционния съд възнаграждение за процесуално представителство на ответника от 1200 лева не е занижено. Делото е приключило в три редовни открити съдебни заседания, на които са приети две експертни заключения и е разпитван свидетел. Същевременно, делото е било отлагано три пъти, тъй като веднъж е било в СГС по частна жалба и е имало пречка да бъде гледано, втори път процесуалният представител на ответника е бил в болничен и трети път е било отсрочено поради здравословни причини на съдията. Адвокат К. Б. е изготвила и подала отговор на исковата молба, явила се е на едно от редовните три открити съдебни заседания и е участвала активно в производството с писмени молби, а видно от отбелязванията в контролния лист се е запознавала и физически с делото. С оглед това и като се има предвид, че делото не се отличава с фактическа и права сложност, макар да е протекло в повече съдебни заседания и да са събирани ненужни доказателства, съдът приема, че присъденият адвокатски хонорар от 1200 лева /равняващи се на 613,55 евро/ е адекватен на естеството на делото, участието на адвоката на ответника и материалния интерес. Не следва да се присъжда отделно допълнително възнаграждение за изготвяне на преписи на документи от адвоката, тъй като това е част от цялостната му работа по защитата в производството. Също така не следва да се присъжда допълнително възнаграждение и във връзка с процесуалното представителство по частното гражданско дело пред СГС, тъй като същото е инициирано въз основа на неоснователна жалба на ответника. Следва да се посочи, че действията във връзка със заверка на документи и проучване на делото са част от осъществяваната правна защита, като определеният от съда хонорар възмездява и тези усилия на адвоката. Броят редовно проведени открити съдебни заседания /три на брой, на едно от които се е явил адвокатът на ответника/ също не обосновава присъждането на по-висок хонорар. Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Тъй като са предявени обективно кумулативно съединени искове с предмет движими вещи, всяка от които е на стойност по-малко от 5000 лева /2556,46 евро/, решението, включително в частта му с характер на определение, не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и чл. 248, ал. 3 ГПК. Воден от горното, Софийски градски съд